Танц с дракони

Смрад

Първо чу лая на момичетата, затичани към дома. Барабанният тътен на конски копита, отекващ от каменните плочи, го вдигна на крака и веригите издрънчаха. Тази между глезените му беше не повече от една стъпка дълга и скъсяваше крачката му до ситно пристъпване. Трудно беше да се движи бързо така, но правеше всичко, което му бе по силите, заподскача с дрънчене от леговището си. Рамзи Болтън се беше върнал и щеше да иска неговият Смрад да е подръка и да го обслужи.

Навън, под студеното есенно небе, ловците се изсипваха през портите. Бен Кокалите ги водеше, а момичетата джафкаха и лаеха около него. Зад него бяха Кожаря, Алин Киселия и Деймън Потанцувай за мен, с дългия му мазен бич, след тях Уолдърите, яхнали сивите жребчета, които им беше дала лейди Дъстин. Негово благородие яздеше Кръв, червен жребец с нрав като неговия. Смееше се. Това можеше да е много хубаво или много лошо, знаеше Смрад.

Кучетата му се нахвърлиха, преди да е отгатнал кое от двете е, привлечени от миризмата му. Кучетата обичаха Смрад: често спеше с тях, а понякога Бен Кокалите му позволяваше да сподели вечерята им. Глутницата с лай се втурна по каменния двор, обкръжи го, заподскачаха да оближат мръсното му лице и да хапят голите му крака. Хелисънт докопа лявата му ръка между зъбите си и я заръфа толкова силно, че Смрад се уплаши да не загуби още два пръста. Червената Джейни се блъсна в гърдите му и го събори. Беше стегнат, твърд мускул, докато Смрад беше провиснала сива кожа и трошливи кокали, примряло от глад същество с побеляла коса.

Ездачите заслизаха от конете и той избута Червената Джейни и се надигна на колене. Две дузини конници бяха тръгнали и две дузини се бяха върнали, което означаваше, че търсенето се е провалило. Това беше лошо. Рамзи не обичаше вкуса на провала. „Ще иска да нарани някого.“

Напоследък господарят му бе принуден да се въздържа, защото Бароутън беше пълен с хора, от които домът Болтън се нуждаеше, а Рамзи знаеше, че трябва да внимава в компанията на Дъстин, Ризуел и неговите дребни лордове. С тях винаги беше вежлив и усмихнат. Какъв беше зад затворените врати, беше друг въпрос.

Рамзи Болтън бе облечен както подобаваше за владетеля на Рогов лес и наследник на Дредфорт. Мантията му бе съшита от вълчи кожи и закопчана против есенния студ с пожълтели вълчи зъби на дясното му рамо. На едното си бедро носеше фалкион с дебело и тежко като сатър острие; на другото — дълга кама и малък извит нож за дране, остър като бръснач. И трите оръжия имаха еднакви дръжки от пожълтяла кост.

— Смрад — извика негово благородие от гърба на Кръв, — смърдиш. Мога да те надуша през целия двор.

— Знам, милорд — трябваше да отвърне Смрад. — Моля да ми простите.

— Донесох ти подарък. — Рамзи се извърна, посегна зад себе си, откачи нещо от седлото и го хвърли. — Дръж!

С веригите, букаите и без липсващите пръсти Смрад беше по-тромав, отколкото преди да научи името си. Главата удари сакатите му ръце, отскочи и падна в краката му сред дъжд от личинки. Беше толкова зацапана със засъхнала кръв, че бе неразпознаваема.

— Казах ти да държиш — викна Рамзи. — Вдигни я.

Смрад се опита да вдигне главата за ухото. Нищо не стана. Плътта беше позеленяла и загнила и ухото се откъсна между пръстите му. Малкия Уолдър се изсмя, след миг всички останали мъже също се смееха.

— О, я го оставете — каза Рамзи. — Просто се погрижи за Кръв. Здраво го яздих копелето.

— Да, милорд. Веднага. — Смрад забърза към коня, като остави отрязаната глава за кучетата.

— Днес миришеш на свински лайна, Смрад — каза Рамзи.

— При него това е подобрение — подхвърли с усмивка Деймън Потанцувай за мен, докато навиваше бича си.

— Можеш и за моя кон да се погрижиш, Смрад — каза Малкия Уолдър. — И за коня на малкия ми братовчед също.

— За моя сам мога да се погрижа — рече Големия Уолдър. Малкия Уолдър беше станал най-доброто момче на лорд Рамзи и с всеки ден ставаше все повече като него, но по-малкият Фрей бе направен от друго тесто и рядко се включваше в игрите и жестокостите на братовчед си.

Смрад не обърна внимание на скуайърите. Поведе Кръв към конюшните, като подскачаше настрана при всеки опит на жребеца да го ритне. Ловците влязоха в залата, освен Бен Кокалите, който викаше на кучетата да спрат да се бият над отрязаната глава.

Големия Уолдър влезе в конюшнята след него, повел коня си. Смрад го погледна крадешком, докато махаше юздечката на Кръв.

— Кой беше? — попита тихо, за да не чуят другите коняри.

— Никой. — Големия Уолдър смъкна дисагите от сивушкото. — Старец, когото срещнахме на пътя. Караше старата си коза и четири ярета, нищо повече.

— Негово благородие го уби заради козите?

— Негово благородие го уби, защото го нарече лорд Сняг. Козите бяха добри обаче. Издоихме майката, а яретата опекохме.

„Лорд Сняг.“ Смрад кимна. Веригите му подрънкваха, докато се бореше с каишките на седлото на Кръв. „Под каквото и да е име, Рамзи не е човек, край когото да си, когато е гневен. Или когато не е.“

— Намерихте ли братовчедите си, милорд?

— Не. Не съм се и надявал. Те са мъртви. Лорд Виман е наредил да ги убият. И аз щях да го направя на негово място.

Смрад си замълча. Някои неща не беше безопасно да се казват дори в конюшнята. Една погрешна дума можеше да му струва още един пръст от крака, даже от ръката. „Не езика ми обаче. Никога няма да ми вземе езика. Обича да слуша как го моля да ми спести болката. Обича да ме принуждава да го правя.“

Ездачите се бяха задържали шестнайсет дни на лова, само с корав хляб и солено телешко за ядене, ако не се брояха яретата, тъй че лорд Рамзи заповяда тази вечер да вдигнат пир в чест на връщането му в Бароутън. Домакинът им, побелелият еднорък дребен лорд Харууд Стаут, беше достатъчно благоразумен, за да не му откаже, макар че килерите му с храна вече бяха почти опразнени. Смрад беше чул слугите на Стаут да мърморят как Копелето и хората му изчерпват зимните им запаси.

— Щял да ляга с момиченцето на лорд Едард, казват — оплака се готвачката на Стаут, без да знае, че Смрад я слуша, — но ние ще сме наебаните, като дойдат снеговете, помнете ми думата.

И все пак лорд Рамзи бе обявил пир, тъй че трябваше да се пирува. Поставиха маси на дървени магарета в залата на Стаут, заклаха вол и вечерта, щом слънцето се скри, върналите се с празни ръце ловци ядоха печено и ребра, ечемичен хляб и яхния с моркови и грах и поливаха всичко с обилни количества ейл.

На Малкия Уолдър се падна да поддържа чашата на лорд Рамзи пълна, докато Големия Уолдър наливаше на другите на високата трапеза. Смрад беше окован до вратите, за да не разваля смрадта му апетита на пируващите. Щеше да яде по-късно, от огризките, които лорд Рамзи благоволеше да му прати. Кучетата обаче се забавляваха: търчаха из залата и осигуриха най-голямото забавление, когато Мод и Сивата Джейни разкъсаха един от хрътовете на лорд Стаут над един недооглозган кокал, който им подхвърли Уил Късия. Смрад беше единственият в залата, който не гледаше боя на трите псета. Очите му бяха приковани в Рамзи Болтън.

Битката приключи чак когато кучето на домакина издъхна. Старият хрът на Стаут нямаше никакъв шанс — беше един срещу две, а кучките на Рамзи бяха млади, силни и свирепи. Бен Кокалите, който обичаше псетата повече от господаря им, беше казал на Смрад, че са наречени на селски момичета, които Рамзи беше залавял, изнасилвал и убивал още като копеле, с първия Смрад.

— Които го забавляваха хубаво де. Които плачеха, молеха се и не бягаха, не се върнаха като кучки. — Някое от следващите кученца, излязло от кучкарниците на Дредфорт, щеше да е Кира, Смрад не се съмняваше в това. — Обучил ги е и вълци да убиват — беше споделил Бен Кокалите. Смрад си замълча. Знаеше кои вълци трябва да убиват момичетата, но не изпитваше желание да гледа как се бият над отрязания му пръст.

Докато двама слуги вдигаха умрялото куче — една стара жена вече беше донесла парцал и ведро да се оправи с плувналите в кръв рогозки, — вратите на залата се отвориха широко, отвън лъхна вятър и влязоха десетина мъже със сиви ризници и железни полушлемове. Зад тях се виждаха пребледнелите млади стражи на Стаут.

Всички пируващи внезапно млъкнаха… освен лорд Рамзи, който хвърли настрана кокала, който оглозгваше, избърса устата си с ръкав, усмихна се с мазна уста и рече:

— Татко.

Владетелят на Дредфорт огледа разсеяно останките от пиршеството, мъртвото псе, гоблените по стените, окования Смрад и каза съвсем тихо:

— Вън. Веднага. Всички.

Мъжете на лорд Рамзи се надигнаха зад масите, изоставяйки чаши и блюда. Бен Кокалите викна на момичетата и те затичаха след него, някои още с кокали между зъбите. Харууд Стаут се поклони вдървено и напусна залата си без дума.

— Развържи Смрад и го изведи — изръмжа Рамзи на Алин Киселия, но баща му махна с бледата си ръка и каза:

— Не. Остави го.

Дори личните стражи на лорд Рууз излязоха и захлопнаха вратите. Щом ехото заглъхна, Смрад се намери сам в залата с двамата Болтън, баща и син.

— Не намерихте липсващите ни Фрей. — Рууз Болтън го каза по-скоро като факт, отколкото като въпрос.

— Стигнахме до мястото, където лорд миногата твърди, че са се разделили, но момичетата не можаха да хванат диря.

— Питахте за тях в села и твърдини.

— Хабене на думи. Селяните все едно, че са слепи, толкова виждат. — Рамзи сви рамене. — Важно ли е? Светът няма да свърши с няколко Фрей повече или по-малко. Има още много в Близнаците, ако ни потрябва някой.

Лорд Рууз отчупи залък хляб и задъвка.

— Хостийн и Енис са отчаяни.

— Да търсят, ако искат.

— Лорд Виман обвинява себе си. Ако го слуша човек, особено се е привързал към Регар.

Лорд Рамзи започваше да се ядосва. Смрад можеше да го види в извивката на месестите му устни и в това как се стегнаха жилите на врата му.

— Тези глупаци трябваше да останат с Мандърли.

Рууз Болтън сви рамене.

— Носилката на лорд Виман се движи с бързината на охлюв… и, разбира се, здравето и теглото на негово благородие не му позволяват да пътува повече от няколко часа дневно, с чести спирания за ядене. Фрей нямаха търпение да стигнат в Бароутън и да се съберат отново с близките си. Можеш ли да ги виниш, че са тръгнали напред?

— Стига да са направили това. Вярваш ли на Мандърли?

Светлите очи на баща му блеснаха.

— Такова впечатление ли ти създадох? Все пак негово благородие е крайно притеснен.

— Не толкова, че да не може да яде. Лорд Прасе сигурно е взел половината храна в Бял пристан със себе си.

— Четирийсет фургона пълни с продукти. Бурета вино и хипокрас, бъчви прясно уловена минога, стадо кози, сто прасета, кошове с раци и стриди, океанска треска… Лорд Виман обича да яде. Може би си забелязал.

— Забелязах, че не е довел никакви заложници.

— Аз също го забелязах.

— Какво смяташ да правиш по въпроса?

— Създава затруднения. — Лорд Рууз намери празна чаша, избърса я с покривката на масата и я напълни от една кана. — Мандърли не е единственият, който вдига пирове, изглежда.

— Ти трябваше да вдигнеш пира, за благополучното ми завръщане — отвърна недоволно Рамзи. — И трябваше да е в Бароу Хол, а не в този нужник, наречен замък.

— Бароу Хол и кухните му не са мои, за да се разпореждам с тях — каза сдържано баща му. — Там съм само гост. Замъкът и градът са на лейди Дъстин, а тя не може да те понася.

Лицето на Рамзи помръкна.

— Ако й отрежа циците и нахраня с тях момичетата си, ще ме понесе ли? Ще ме понесе ли, ако й одера кожата и си направя ботуши от нея?

— Едва ли. И тези ботуши ще ти излязат скъпо. Ще ти струват Бароутън, дома Дъстин и Ризуел. — Рууз Болтън се настани на масата срещу сина си. — Барбри Дъстин е по-малката сестра на втората ми жена, дъщеря на Родрик Ризуел, сестра на Роджър, Рикард и съименника ми Рууз, братовчедка на другите Ризуел. Обичаше покойния ми син и те подозира, че имаш някакво съучастие в кончината му. Лейди Барбри е жена, която знае как да затаи скръбта си. Бъди благодарен за това. Бароутън е верен на Болтън главно защото тя все още обвинява Нед Старк за смъртта на съпруга си.

— Верен? — Рамзи кипна. — Тя само плюе по мен. Ще дойде денят, когато ще запаля скъпото й дървено градче. Нека плюе на това, да видим дали ще изгаси пламъците.

Рууз изкриви лице, сякаш ейлът изведнъж му загорча.

— Има моменти, в които ме караш да се чудя дали наистина си мое семе. Предците ми са били много неща, но никога не са били глупаци. Не, млъкни малко, чух достатъчно. За момента изглеждаме силни, да. Имаме могъщи приятели в лицето на Ланистърите и Фрей и неохотната подкрепа на голяма част от Севера… но какво си представяш, че ще стане, когато някой от синовете на Нед Старк се появи?

„Всички синове на Нед Старк са мъртви — помисли Смрад. — Роб беше убит в Близнаците, а Бран и Рикон… натопихме главите им в катран…“ Главата му забуха. Не искаше да мисли за нищо случило се, преди да научи името си. Имаше спомени, които нараняваха твърде силно, мисли, почти толкова болезнени, колкото ножа за дране на Рамзи…

— Вълчетата на Старк са мъртви. — Рамзи плисна още ейл в чашата си. — И ще си останат мъртви. Само да си покажат грозните муцуни и момичетата ми ще ги разкъсат на парчета. Колкото по-скоро се появят, толкова по-скоро ще ги убия отново.

Старият Болтън въздъхна.

— Отново? Говориш глупости. Ти не си убил синовете на лорд Едард, онези две мили момчета, които толкова обичахме. Онова беше дело на Теон Обърни-плащ, забрави ли? Колко от неохотните ни приятели смяташ, че щяха да се задържат, ако истината се знаеше? Само лейди Барбри, от която искаш да си правиш ботуши… лоши ботуши. Човешката кожа не е толкова здрава като кравешката и няма да ти приляга толкова добре. Според кралския декрет вече си Болтън. Постарай се да се държиш като такъв. Говорят се разни неща за теб, Рамзи. Чувам ги навсякъде. Хората се страхуват от теб.

— Това е добре.

— Грешиш. Не е добре. За мен никога не се е приказвало така. Мислиш ли, че щях да седя тука, ако беше друго? Имаш си забавленията, няма да те укорявам за тях, но трябва да си по-дискретен. Мирна земя, кротък народ. Такова винаги е било правилото ми. Гледай да стане и твое.

— Затова ли остави лейди Дъстин и дебелата свиня жена ти? За да дойдеш тук и да ми кажеш да кротувам?

— Ни най-малко. Има новини, които трябва да чуеш. Станис най-после е напуснал Вала.

Това почти вдигна Рамзи на крака. На дебелите му мокри устни лъсна усмивка.

— Към Дредфорт ли е тръгнал?

— Не, уви. Арнолф не го разбира. Кълне се, че е направил всичко възможно да го накара да захапе стръвта.

— Хм. Одраскай един Карстарк и ще намериш Старк.

— След като Младия вълк одраска лорд Рикард, това може би не е толкова вярно, колкото беше преди. Както и да е. Лорд Станис е взел Дълбоки лес от железните и го е върнал на дома Гловър. Още по-лошото е, че планинските кланове са се присъединили към него, Вул, Норей, Лидъл и останалите. Силата му нараства.

— Нашата е по-голяма.

— Засега.

— Сега е моментът да го смажем. Разреши ми да ударя Дълбоки лес.

— След като се ожениш.

Рамзи тресна чашата си на масата и пяната от ейла оплиска покривката.

— Писна ми да чакам. Имаме момиче, имаме дърво, имаме достатъчно лордове за свидетели. Женя се утре за нея, насаждам й син между краката и тръгвам, преди девичата й кръв да е засъхнала.

„Ще се моли да тръгнеш — помисли Смрад. — И ще се моли никога да не се върнеш в леглото й.“

— Ще й насадиш син между краката — каза Рууз Болтън, — но не тук. Решил съм да се венчаеш за момичето в Зимен хребет.

Тази перспектива явно не зарадва лорд Рамзи.

— Опустоших Зимен хребет, или си забравил?

— Не, но май ти си забравил… железните опустошиха Зимен хребет и изклаха всичките му хора. Теон Обърни-плащ.

Рамзи изгледа Смрад подозрително.

— Той го направи, да, но все пак… сватба в онази развалина?

— Макар и развалина, Зимен хребет си остава домът на лейди Аря. Какво по-добро място да се ожениш за нея, да легнеш с нея и да заявиш претенцията си? Това обаче е само половината от цялото. Ще сме глупаци, ако тръгнем срещу Станис. Нека Станис тръгне срещу нас. Той е твърде предпазлив, за да тръгне към Бароутън… но трябва да тръгне към Зимен хребет. Хората му от клановете няма да оставят дъщерята на скъпия им Нед на такъв като тебе. Станис трябва да тръгне или да ги загуби… а тъй като е предпазлив, ще призове всички свои приятели и съюзници в похода си. Ще призове Арнолф Карстарк.

Рамзи облиза пресъхналите си устни.

— И ще падне в ръцете ни.

— Ако боговете пожелаят. — Рууз стана. — Ще се венчаеш в Зимен хребет. Ще уведомя лордовете, че тръгваме след три дни, и ще ги поканя да ни придружат.

— Ти си Гарантът на Севера. Заповядай им.

— Една покана ще постигне същото. Вкусът на властта е по-добър, когато е подсладена с вежливост. Добре ще е да научиш това, ако изобщо се надяваш да управляваш. — Владетелят на Дредфорт извърна поглед към Смрад. — А, и махни веригите на любимеца си. Взимам го.

— Взимаш го? Къде? Той е мой. Не можеш да го вземеш.

Това като че ли развесели Рууз.

— Всичко, което имаш, ти го дадох аз. Би било добре да запомниш това, копеле. Колкото до този… Смрад… ако не си го съсипал непоправимо, все още би могъл да ни е от някаква полза. Взимай ключовете и му махни тези железа, преди да съм съжалил за деня, в който изнасилих майка ти.

Смрад видя как се изкриви устата на Рамзи, видя слюнката, лъснала между устните му. Уплаши се, че може да прескочи масата с кама в ръката. Той обаче се изчерви, извърна светлите си очи от още по-светлите на баща си и отиде да потърси ключовете. Но когато коленичи, за да отключи букаите на китките и глезените на Смрад, се наведе към ухото му и прошепна:

— Не му казвай нищо и помни всяка дума, която каже. Ще те върна, каквото и да ти казва онази кучка Дъстин. Кой си ти?

— Смрад, милорд. Твоят човек. Аз съм Смрад, римува се с гад.

— Точно така. Като те върне баща ми, ще ти взема още един пръст. Ще ти позволя да избереш кой.

Сълзите неканени потекоха по бузите му.

— Защо? — проплака той безпомощно. — Не съм го молил да ме вземе от вас. Ще правя всичко, което поискате, ще служа, ще се подчинявам, аз… моля ви…

Рамзи го зашлеви.

— Вземи го — каза на баща си. — Той дори не е човек. Миризмата му ме отвращава.

Излязоха. Луната вече се вдигаше над дървените стени на Бароутън. Смрад чуваше вятъра, понесъл се над хълмистите равнини извън града. От Бароу Хол до скромната цитадела на Харууд Стаут беше по-малко от миля. Лорд Болтън попита:

— Можеш ли да яздиш?

— Аз… милорд… мисля, че да.

— Уолтън, помогни му да се качи.

Макар и без букаите, Смрад се движеше като старец. Плътта му висеше отпусната на костите, а Алин Киселия и Бен Кокалите казаха, че треперел. А миризмата му… дори кобилата, която доведоха за него, се дръпна, когато се опита да я яхне.

Но беше кротка и знаеше пътя до Бароу Хол. Щом излязоха през портата, лорд Болтън подкара до него. Охраната му се задържа на дискретно разстояние.

— Как да те наричам? — попита лордът, когато подкараха в тръс по широките прави улици на Бароутън.

„Смрад, аз съм Смрад, римува се с яд.“

— Смрад. Ако благоволи милорд.

— М’лорд. — Устните на Болтън се отвориха едва-едва. Можеше да е и усмивка.

Смрад не го разбра.

— Милорд? Казах…

— Каза „милорд“, а трябваше да кажеш „м’лорд“. Езикът ти издава произхода ти с всяка дума, която изричаш. Ако искаш да минеш за истински селяк, казвай го все едно, че имаш кал в устата или си твърде тъп, за да разбереш, че са две срички, а не една.

— Както заповяда ми… м’лорд.

— Така е по-добре. Вонята ти наистина е ужасна.

— Да, м’лорд. Простете, м’лорд.

— Защо? Тази миризма е дело на сина ми, не си виновен ти. Всичко ми е ясно. — Минаха покрай конюшня и хан със спуснати кепенци, с нарисувана житна ръкойка на табелата. От прозорците му се лееше музика. — Познавах първия Смрад. Той вонеше, макар и не от немиене. Никога не съм познавал по-чисто същество, честно. Къпеше се по три пъти на ден и носеше цветя в косата си като девица. Веднъж, когато втората ми жена беше още жива, го хванах да краде благоухание от спалнята й. Заповядах да го набият с камшик заради това, дванайсет удара. Дори кръвта му миришеше лошо. Следващата година пак се опита. Този път изпи парфюма и насмалко не умря. Все едно. Миризмата беше нещо, с което бе роден. Проклятие, казваше простолюдието. Боговете го направили да вони, за да знаят хората, че душата му гние. Майстерът ми настояваше, че това било признак на болест, но иначе момчето си беше силно като биче. Никой не можеше да стои близо до него, тъй че спеше с прасетата… до деня, в който майката на Рамзи се появи на портите ми да иска слуга за копелето ми, който растеше див и непокорен. Дадох й Смрад. Трябваше да е шега, но двамата с Рамзи станаха неразделни. Питам се обаче… Рамзи ли развали Смрад, или Смрад Рамзи? — Негово благородие погледна новия Смрад с очи светли и странни като две бели луни. — Какво ти шепнеше, докато ти махаше оковите?

— Той… каза… — „Каза да не ти казвам нищо.“ Думите заседнаха в гърлото му и той закашля задавен.

— Дишай дълбоко. Знам какво каза. Каза да ме шпионираш и да пазиш тайните му. — Болтън се изкиска. — Сякаш има тайни. Алин Киселия, Лютън, Кожаря, откъде си мисли, че са се взели? Може ли наистина да вярва, че са негови хора?

— Негови хора — повтори Смрад. Като че ли се очакваше някакъв коментар от него, но не знаеше какво да каже.

— Копелето ми казвал ли ти е някога как се сдобих с него?

Виж, това знаеше.

— Да, ми… м’лорд. Срещнали сте майка му, докато сте яздели из околностите, и сте били поразен от красотата й.

— Поразен? — Болтън се засмя. — Тази ли дума използва? Виж ти, момчето имало душа на певец… макар че ако вярваш на тази песен, трябва да си по-тъп и от първия Смрад. Дори това с язденето не е вярно. Гонех лисица край Плачеща вода и случайно се натъкнах на една мелница и видях млада жена да пере дрехи в потока. Старият мелничар си беше взел нова млада жена, момиче, няма и на половината му години. Беше висока, жилава, много здрава на вид. Дълги крака и малки твърди гърди, като две зрели сливи. Хубава, но простовата. В мига, в който очите ми се спряха на нея, я пожелах. Полагаше ми се по право. Майстерите ще ти кажат, че крал Джеерис е премахнал правото на лорда на първата нощ, за да смири свадливата си кралица, но където властват старите богове, се задържат и старите обичаи. Ъмбър също пазят правото на първата нощ, колкото и да го отричат. Някои планински кланове също, а на Скагос… само дърветата на сърцето виждат и половината от това, което правят на Скагос.

— Та значи бракът на този мелничар беше сключен без мое разрешение или знание — продължи Болтън. — Мъжът ме беше измамил. Тъй че заповядах да го обесят, а правата си взех под дървото, на което го люшкаше вятърът. Честно казано, пачаврата не си струваше усилието. Лисицата също се измъкна, а на връщане към Дредфорт любимият ми кон окуця, тъй че общо взето беше скапан ден… Година по-късно същата тази пачавра има нахалството да цъфне в Дредфорт с едно ревливо чудовище с червено лице, за което твърдеше, че било от семето ми. Трябваше да заповядам да я набият с камшик и да хвърлят детето й в кладенец… но бебето наистина имаше моите очи. Каза ми, че когато братът на мъртвия й мъж видял тези очи, я скъсал от бой и я изхвърлил от мелницата. Това ме ядоса, тъй че й дадох мелницата и заповядах да отрежат езика на девера й, за да не хукне към Зимен хребет с приказки, които можеше да разстроят лорд Рикард. Всяка година пращах на жената няколко прасета и пилета, и торба сребърни елени с уговорката, че никога няма да каже на момчето кой е баща му. Мирна земя, кротък народ, такова винаги е било правилото ми.

— Чудесно правило, м’лорд.

— Тя не ми се подчини обаче. Виждаш го какъв е Рамзи. Тя го направи такъв, тя и Смрад, все му шепнеха в ухото за правата му. Трябваше да е доволен да мели зърно. Наистина ли си въобразява, че може някога да управлява Севера?

— Той се бие за вас — изломоти Смрад. — Силен е.

— И биковете са силни. И мечките. Виждал съм как се бие копелето ми. Не мога да го виня напълно. Смрад беше наставникът му, първият Смрад, а Смрад изобщо не беше обучаван в оръжие. Рамзи е свиреп, признавам, но размахва меча като касапин.

— Не се бои от никого, милорд.

— А би трябвало. Страхът е това, което пази човек жив в този свят на коварство и измама. Дори тук в Бароутън враните кръжат и чакат да пируват с плътта ни. На Кервин и Толхарт не може да се разчита, дебелият ми приятел лорд Виман крои измяна, а Курвенската напаст… Ъмбър може да изглеждат прости, но и на тях не им липсва хитрост. Рамзи би трябвало да се бои от всички, като мен. Другия път като го видиш, му го кажи това.

— Да му кажа… да му кажа да го е страх? — На Смрад му призля от самата мисъл за това. — М’лорд, ако… ако го направя, той ще…

— Знам. — Лорд Болтън въздъхна. — Кръвта му е лоша. Трябва да се лекува с пиявици. Пиявиците изсмукват лошата кръв, целия гняв и болката. Никой човек не може да мисли добре, ако е толкова изпълнен с гняв. Рамзи обаче… покварената му кръв би отровила даже пиявици, опасявам се.

— Той е единственият ви син.

— Засега. Имах друг, някога. Домерик. Кротко момче, но без грешка. Служи четири години като паж на лейди Дъстин и три в Долината като скуайър на лорд Редфорт. Свиреше на арфа, четеше истории и препускаше като вятъра. Коне… момчето беше лудо по коне, лейди Дъстин ще ти каже. Дори дъщерята на лорд Рикард не можеше да го надбяга, а тя беше наполовина кон, сериозно. Редфорт каза, че показвал обещаващ талант в турнирите. Един добър борец в рицарски турнири трябва да е голям ездач първо.

— Да, м’лорд. Домерик. Аз… Чувал съм името му…

— Рамзи го уби. Болест на червата, казва майстер Ътър, но според мен е отрова. В Долината Домерик се беше радвал на компанията на синовете на Редфорт. Искаше да има брат до себе си, тъй че препусна към Плачеща вода да потърси копелето ми. Забраних му, но Домерик беше пораснал мъж и си мислеше, че знае повече от баща си. Сега кокалите му лежат под Дредфорт с кокалите на братята му, които умряха още в люлката, а аз останах с Рамзи. Кажете ми, милорд… ако родоубиецът е прокълнат, какво да прави бащата, когато един син убие друг?

Въпросът го уплаши. Веднъж беше чул Кожаря да казва, че Копелето е убил законния си брат, но изобщо не беше посмял да го повярва. „Може да греши. Братята умират понякога, но това не значи, че са ги убили. Моите братя умряха, но не ги убих аз.“

— Милорд има нова жена, която да му даде синове.

— Виж, това страшно ще му хареса на копелето ми! Лейди Валда е Фрей и усещам, че е плодовита. Взех странно да се привързвам към дебелата си женичка. Двете преди нея не издаваха звук в леглото, но тая скимти и тръпне. Намирам го за доста привлекателно. Ако започне да ми тръска синове, както мушка сладки с мармалад, скоро Дредфорт ще се задръсти с Болтъновци. Рамзи ще ги убие всичките, разбира се. Толкова по-добре. Няма да доживея достатъчно, за да видя нови синове възмъжали, а момчета лордове са проклятие за всеки дом. Валда обаче ще скърби, като ги види мъртви.

Гърлото на Смрад беше пресъхнало. Чуваше вятъра, който тресеше голите клони на брястовете от двете страни на улицата.

— Милорд, аз…

— М’лорд, забрави ли?

— М’лорд. Ако може да попитам… защо ме взехте? Не съм от полза за никого, аз дори не съм човек, прекършен съм и… миризмата…

— Една баня и смяна на дрехите и ще замиришеш по-хубаво.

— Баня? — Стомахът му се сви. — Аз… по-скоро не, милорд. Моля ви. Имам… рани и… тези дрехи, лорд Рамзи ми ги даде, той… каза никога да не ги свалям, освен ако той не заповяда…

— Носиш дрипи — каза лорд Болтън, много търпеливо. — Мръсни неща, съдрани и оцапани, и вмирисани на кръв и пикня. И тънки. Сигурно ти е студено. Ще те облечем в хубава вълна, мека и топла. Може би наметало, обшито с кожа. Би ли ти харесало?

— Не. — Не можеше да позволи да му вземат дрехите, които му беше дал лорд Рамзи. Не можеше да позволи да го видят.

— Би ли предпочел да се облечеш в коприна и кадифе? Някога си падаше по тях, доколкото помня.

— Не — настоя той с изтънял глас. — Не, само тези дрехи искам. Дрехите на Смрад. Аз съм Смрад, римува се с дерат. — Сърцето му биеше като барабан, гласът му бе изтънял до уплашено писукане. — Не искам баня. Моля ви, м’лорд, не ми взимайте дрехите.

— Няма ли да ни позволиш да ги изперем поне?

— Не. Не, м’лорд. Моля ви! — Притисна туниката си с две ръце до гърдите си и се изгърби в седлото, почти уплашен, че Рууз Болтън може да заповяда на охраната си да му смъкнат дрехите още тук, на улицата.

— Както искаш. — Светлите очи на Болтън изглеждаха празни на лунната светлина, сякаш зад тях нямаше никой. — Не ти мисля злото, знаеш ли. Дължа ти много и много.

— Нима? — Нещо в него крещеше: „Това е капан, той си играе с теб, синът е просто сянката на бащата.“ Лорд Рамзи непрекъснато си играеше с надеждите му. — Какво… какво ми дължите, м’лорд?

— Севера. Старките бяха свършили и орисани в нощта, когато взе Зимен хребет. — Махна небрежно с бледата си ръка. — Всичко това е само дърлене над плячката.

Краткото им пътуване свърши при дървените стени на Бароу Хол. На четвъртитите му кули се вееха знамена: одраният мъж на Дредфорт, бойната брадва на Кервин, боровете на Толхарт, тритонът на Мандърли, кръстосаните ключове на стария лорд Локи, великанът на Ъмбър и каменната ръка на Флинт, лосът на Рогов лес. За Стаут шеврон в червено и златно, за Слейт сиво поле в двойна бяла рамка. Четири конски глави показваха присъствието на Ризуел от Ручеите: една сива, една черна, една златна, една кафява. Шегуваха се, че Ризуел така и не могли да се разберат за цвета на герба си. Над тях се вееше еленът и лъвът на момчето, което седеше на Железния трон на хиляда левги оттук.

Конярчета притичаха да вземат конете им.

— Насам — каза лорд Болтън и го поведе към цитаделата, където знамената бяха на покойния лорд Дъстин и овдовялата му жена. Неговото показваше корона с шипове над кръстосани дълги брадви; нейното добавяше към същия герб златната конска глава на Родрик Ризуел.

Докато се изкачваха по широко дървено стълбище към залата, краката на Смрад започнаха да треперят. Трябваше да спре, за да ги успокои, загледан нагоре към тревистите склонове на Голямата могила. Някои твърдяха, че била гробът на Първия крал, довел Първите хора във Вестерос. Други спореха, че някой крал на великаните трябва да е бил погребан тук, заради големината й. Според някои дори изобщо не било могила, а просто хълм, макар че ако беше така, трябваше да е особен хълм, тъй като повечето хълмчета в земите наоколо бяха плоски и обрулени от вятъра.

До камината в голямата зала стоеше жена и грееше тънките си ръце над жаравата на гаснещия огън. Цялата беше облечена в черно, от глава до пети, и не носеше злато или скъпоценни камъни, но ясно се виждаше, че е знатна дама. Макар да имаше бръчици в ъгълчетата на устата й и повече около очите й, все още бе с изправени рамене и с благородна осанка. Кафявата й коса беше прошарена; носеше я вързана отзад на вдовишки кок.

— Кой е този? — попита жената. — Къде е момчето? Копелето ти отказа ли да го отстъпи? Този старец да не е неговият… о, богове милостиви, каква е тази миризма? Изпуснало ли се е това същество?

— Беше с Рамзи. Лейди Барбри, позволете ми да ви представя законния владетел на Железните острови, Теон от дома Грейджой.

„Не — помисли той, — не казвайте това име, Рамзи ще ви чуе, ще разбере, ще научи, ще ме нарани.“

Тя присви устни.

— Не е каквото очаквах.

— С това разполагаме.

— Какво му е направило копелето ти?

— Махнал е малко кожа, предполагам. Няколко малки части. Нищо съществено.

— Луд ли е?

— Може би. Има ли значение?

Смрад не можеше да слуша повече.

— Моля ви, м’лорд, м’лейди, станала е някаква грешка. — Падна на колене, разтреперан като лист в зимна буря, по раздраните му бузи потекоха сълзи. — Не съм това, не съм обърни-плащът, той умря в Зимен хребет. Името ми е Смрад. — Трябваше да помни името си. — Римува се с гад.