Танц с дракони

Човекът на търговеца

„Приключение“ смърдеше.

Корабчето се гордееше с шейсетте си гребла, единичното платно и дългия тънък корпус, който обещаваше бързина. „Малко е, но би могло да свърши работа“, помисли Куентин, щом го видя, но това беше преди да се качи на борда и да го лъхне миризмата. „Прасета“, беше първата му мисъл, но щом подуши отново, размисли. Прасетата имаха по-чиста миризма. Тази воня беше на пикня, на гниещо месо и нощно сране, беше смрадта на трупна плът, гнойни мехури и забрали рани, толкова силна, че надмогваше соления въздух и миризмата на риба в пристанището.

— Ще повърна — каза той на Герис Пийвода. Чакаха да се появи корабовладелецът, плувнали в пот в горещината и отвратени от вонята.

— Ако капитанът смърди като кораба си, може да сбърка повръщането ти с парфюм — отвърна Герис.

Куентин тъкмо се канеше да предложи да пробват друг кораб, когато собственикът най-сетне се появи с двама гадни на вид моряци. Герис го поздрави с усмивка. Макар да не говореше езика на Волантис толкова добре като Куентин, хитрината им налагаше той да говори от името на двамата. В Дъсченото градче Куентин бе играл ролята на продавача на вино, но маскарадът го бе затруднил, тъй че когато смениха корабите в Лис, смениха и ролите си. На борда на „Чучулига“ Клетъс Ирънууд стана търговецът, Куентин — слугата. Във Волантис, след като Клетъс го убиха, Герис бе приел ролята на господаря.

Висок и красив, със синьо-зелени очи, изсветляла от слънцето пясъчноруса коса и стройно и изящно тяло, Герис Пийвода излъчваше някакво високомерие, самоувереност, граничеща с наглост. Никога не изглеждаше притеснен и дори когато не знаеше езика, намираше начин да го разберат. Куентин изглеждаше невзрачен в сравнение с него: късокрак и набит, със здрави мишци, с кафява като прясно обърната пръст коса. Челото му беше прекалено високо, челюстите му прекалено квадратни, носът — прекалено широк. „Добро и честно лице — беше казало веднъж едно момиче, — но трябва да се усмихваш повече.“

Усмивките така и не се удаваха на Куентин Мартел. Не повече, отколкото на лорд баща му.

— Колко бърз е „Приключение“? — каза Герис в колебливо подобие на висок валириански.

Господарят на „Приключение“ разпозна акцента и отвърна на Общата реч на Вестерос.

— Няма по-бърз, ваше превъзходителство. „Приключение“ може да надбяга самия вятър. Кажете ми къде желаете да отплавате и бързо ще ви превозя там.

— Търся превоз до Мийрийн за себе си и двама слуги.

Това разколеба капитана.

— Мийрийн ми е добре познат. Бих могъл да ви откарам, м-да… но защо? Никакви роби не може да се намерят в Мийрийн, никаква печалба няма там. Сребърната кралица сложи край на това. Тя дори затвори бойните ями, тъй че горкият моряк не може дори да се позабавлява, докато чака да напълнят трюмовете му. Кажи ми, вестероски приятелю, какво толкова има в Мийрийн, че искаш да идеш там?

„Най-красивата жена на света — помисли Куентин. — Бъдещата ми невяста, ако боговете са добри.“ Понякога нощем лежеше буден, представяше си лицето и тялото й и се питаше защо такава жена изобщо би поискала да се омъжи точно за него от всички принцове на света. „Аз съм от Дорн — казваше си. — Тя ще иска Дорн.“

Герис отвърна с приказката, която бяха съчинили.

— Виното е фамилната ни търговия. Баща ми притежава големи лозя в Дорн и иска да намеря нови пазари. Надеждата е, че в Мийрийн ще приемат с охота това, което продавам.

— Вино? Дорнско вино? — Капитанът не беше убеден. — Робските градове са във война. Възможно ли е да не знаете това?

— Боят е между Юнкай и Ащапор, както чухме. Мийрийн не е въвлечен.

— Засега. Но скоро. Един посланик на Жълтия град е във Волантис точно сега, събира наемници. Дългите пики вече са взели кораб за Юнкай, а Брулените от вятъра и Дружината на котката ще ги последват, след като попълнят редиците си. Златната дружина също върви на изток. Всичко това се знае.

— Щом казвате. Аз се занимавам с вино, не с войни. Гхискарското вино не струва, всички са съгласни с това. Мийрийнците ще платят добра цена за чудесните ми дорнски сортове.

— На мъртвите им е все едно какво вино пият. — Собственикът на „Приключение“ поглади брадата си. — Не съм първият капитан, към когото се обръщате, мисля. Нито десетият.

— Не сте — призна Герис.

— А кой? Стотният?

„Почти“, помисли Куентин. Волантинците обичаха да се хвалят, че стоте острова на Браавос може да се пуснат в дълбокия им залив и да потънат. Куентин никога не беше виждал Браавос, но можеше да го повярва. Богат, презрял и загнил, Волантис покриваше устието на Ройн като топла влажна целувка, проснат по хълмове и блата от двете страни на реката. Кораби имаше навсякъде, плъпнали по реката или поели навън в морето, струпани по докове и кейове, докато товарят или разтоварват. Бойни кораби и китоловци, търговски галери, въоръжени гемии и скифове, дълги кораби, ладии, кораби от Толос, от Юнкай и от Базилиските. Толкова много, че Куентин, когато за първи път видя пристанището от борда на „Чучулига“, каза на приятелите си, че ще се задържат тук само за три дни.

Но ето, че бяха минали двайсет дни, а си стояха тук, без да са намерили кораб. Капитаните на „Мелънтайн“, „Дъщерята на триарха“ и „Целувката на русалката“ им бяха отказали веднага. Един помощник-капитан на „Дръзкият пътешественик“ им се беше изсмял. Господарят на „Делфин“ ги наруга, че му губят времето, а собственикът на „Седемте сина“ ги обвини, че са пирати. И всичко това още първия ден.

Само капитанът на „Фавън“ им бе обяснил причините за отказа си.

— Вярно е, че плавам на изток — каза им над чаша разредено вино. — На юг покрай Валирия и оттам към изгрев-слънце. Ще вземем вода и провизии в Нови Гхиз, после гребем към Карт и Нефритените острови. Всяко пътуване си има рискове, дългите още повече. Защо да търся още опасности, като обърна към Робския залив? „Фавън“ ми е препитанието. Няма да рискувам да откарам трима луди дорнци насред война.

Куентин бе започнал да мисли, че може би щяха да се оправят по-добре, ако си бяха купили собствен кораб от Дъсченото градче. Щяха да привлекат нежелано внимание обаче. Паяка имаше осведомители навсякъде, дори в залите на Слънчево копие.

— Дорн ще пусне кръв, ако целта ви бъде разкрита — беше го предупредил баща му, докато гледаха как децата лудуват в езерцата и фонтаните на Водните градини. — Това, което правим, е измяна. Не допускай грешка. Доверявай се само на спътниците си и направи всичко възможно да не привлечете внимание.

Тъй че Герис Пийвода дари капитана на „Приключение“ с най-обезоръжаващата си усмивка.

— Честно казано, не броих всички страхливци, които ни отказаха, но в Търговския дом чух да казват, че сте от по-храбрия сорт, от мъжете, които биха рискували всичко за достатъчно злато.

„Контрабандист“, помисли си Куентин. Точно така наричаха другите търговци господаря на „Приключение“ в Търговския дом.

— Той е контрабандист и търговец на роби, наполовина контрабандист и наполовина сводник, но може да се окаже най-добрата ви надежда — беше им казал ханджията.

Капитанът потърка пръсти.

— А колко злато ще е достатъчно според вас за такова пътуване?

— Три пъти обичайната ви такса за превоз до Робския залив.

— За всеки от вас? — Капитанът се озъби в нещо, което сигурно трябваше да мине за усмивка и от което злобното му лице придоби още по-злобно изражение. — Кога искате да тръгнем?

— Утре сутринта ще е идеално.

— Готово. Елате час преди разсъмване, с приятелите ви и с виното. Най-добре ще е да потеглим, докато Волантис спи, та никой да не задава неудобни въпроси накъде пътуваме.

— Както кажете. Значи час преди разсъмване.

Усмивката на капитана се разшири.

— Радвам се, че мога да ви помогна. Чака ни щастливо пътуване, нали?

— Убеден съм — отвърна Герис. После капитанът поръча ейл и двамата вдигнаха тост за договорката.

— Сладък човек — каза Герис, докато двамата с Куентин се връщаха по кея, в края на който ги чакаше наетият хатай. Въздухът беше горещ и душен, а слънцето беше толкова ярко, че бяха присвили очи.

— Сладък град — съгласи се Куентин. „Толкова сладък, че да те заболят зъбите.“ В околностите гледаха захарно цвекло в изобилие и го поднасяха почти на всяко ядене. Волантинците правеха и студена супа от него, гъста и сладка като мед. Вината им също бяха сладки. — Боя се, че щастливото ни пътуване ще е кратко обаче. Този сладък човек не мисли да ни закара до Мийрийн. Прекалено бързо прие предложението. Ще вземе три пъти повече от обичайното, несъмнено, а щом се качим на борда и се отдалечим от сушата, ще ни пререже гърлата и ще вземе и останалото ни злато.

— Или ще ни окове на греблата като онези нещастници, които подушихме. Мисля, че трябва да намерим по-добър клас контрабандист.

Коларят ги чакаше до своя хатай. Във Вестерос биха го нарекли волска кола, въпреки че беше доста по-пищен от всяка кола, която беше виждал Куентин, и не го теглеше вол. Теглеше го слон джудже — слоница всъщност — с кожа с цвят на мръсен сняг. Улиците на Стар Волантис бяха пълни с такива.

Куентин би предпочел да походят, но бяха на няколко мили от хана. Освен това ханджията в Търговския дом го беше предупредил, че ходенето пеш ще ги принизи в очите както на чуждите капитани, така и на местните волантинци. Хората от сой пътуваха с паланкини или се возеха на хатай… ханджията, между другото, имал един братовчед, собственик на няколко такива возила, и с удоволствие щял да им услужи.

Коларят им беше един от робите на братовчеда, дребен мъж с колело, татуирано на едната буза, гол, само с препаска около бедрата, плюс сандали. Кожата му бе с цвета на тиково дърво, а очите му лъщяха като парчета кремък. Помогна им да се настанят на пейката с възглавнички и се качи на гърба на слоницата.

— Търговският дом — каза му Куентин. — Но мини покрай кейовете.

Освен крайречната улица с лекия й ветрец улиците и уличките на Волантис бяха толкова горещи, че можеха да удавят човек в собствената му пот, поне отсам реката.

Коларят извика нещо на слоницата и тя тръгна и заразмахва хобота си насам-натам. Колата се затъркаля след нея. Коларят подвикваше на моряци и роби да разчистят пътя. Беше много лесно да ги различи човек. Всички роби бяха татуирани: маска от сини пера, мълния, минаваща от челюстта до челото, монета на бузата, леопардови петна, череп, стомна. Майстер Кедри казваше, че имало по петима роби на всеки свободен човек във Волантис, макар да не доживя достатъчно, за да потвърди преценката си. Загина заранта, когато корсарите се изсипаха на борда на „Чучулига“.

Същия ден Куентин загуби други двама приятели: Вилам Кладенците, с неговите лунички и кривия нос, безстрашен с пиката, и Клетъс Ирънууд, чаровен въпреки ленивото си око, вечно похотлив и винаги засмян. Клетъс беше най-скъпият приятел на Куентин през половината му живот и брат във всяко отношение, освен по кръв.

— Целуни невястата си от мен — прошепна му Клетъс, преди да умре.

Корсарите бяха нападнали точно преди разсъмване, докато „Чучулига“ стоеше на котва край брега на Спорните земи. Екипажът ги отблъсна с бой, с цената на дванайсет живота. След това моряците смъкнаха ботушите, коланите и оръжията на мъртвите корсари, опразниха им кесиите и свалиха скъпоценните камъни от ушите и пръстите им. Един беше толкова дебел, че корабният готвач трябваше да отсече пръстите му със сатър, за да му вземе пръстените. Трима души едва успяха да го изтъркалят по палубата и да го хвърлят в морето. Другите го последваха, без никакви молитви или церемонии.

Със своите мъртви се отнесоха по-грижливо. Зашиха телата им в платно и ги спуснаха с баласт от камъни, за да потънат по-бързо. Капитанът на „Чучулига“ каза молитва за душите им, а после се обърна към дорнските си пътници — бяха останали трима от шестимата, качили се на борда в Дъсченото градче. Дори Големия мъж беше излязъл, пребледнял и болнав, едва се държеше на краката си, изтътри се горе от дълбините на корабния трюм, за да отдаде последна почит.

— Някой от вас трябва да каже няколко думи за мъртвите ви, преди да ги предадем на морето — рече капитанът. Герис се бе подчинил и лъга с всяка дума, понеже не смееше да каже истината кои са и за какво са дошли.

„Не трябваше да свършат така.“

— Това ще е история, която ще разправяме на внуците си — беше заявил Клетъс в деня, когато тръгнаха. А Вил отвърна:

— Приказка, която ще разправяме на кръчмарските курвета, имаш предвид. С надеждата да си вдигнат полите.

Клетъс го плесна по гърба.

— За внуци ти трябват деца. За деца трябва да ти вдигнат някоя пола.

По-късно, в Дъсченото градче, дорнците бяха вдигали тостове за бъдещата невяста на Куентин, правеха си мръсни шеги за предстоящата брачна нощ и приказваха за нещата, които щяха да видят, за подвизите, които щяха да извършат, за славата, която щяха да спечелят. „Спечелиха само чувал от корабно платно с по един камък вътре.“

Колкото и да скърбеше за Вил и Клетъс, Куентин най-остро усещаше загубата на майстера. Кедри владееше съвършено езиците на всичките Свободни градове, дори нечистия гхискарски, който говореха хората по бреговете на Робския залив.

— Майстер Кедри ще ви придружи — каза баща му в нощта, когато се разделиха. — Слушай съветите му. Посветил е половината си живот на проучването на деветте Свободни града.

Куентин се питаше дали нямаше да им е много по-лесно, ако той беше още с тях да ги напътства.

— Майка си съм готов да продам за малко ветрец — каза Герис, докато колата се провираше през пристанищните тълпи. — Влажно е като путката на Девата, а още няма и пладне. Мразя го този град.

Куентин също го мразеше. Потискащо влажната жега на Волантис изсмукваше силата му и го караше да се чувства мръсен. Най-лошото беше, че нощта нямаше да донесе облекчение. По високите ливади на север от именията на лорд Ирънууд въздухът винаги беше свеж и прохладен след мръкване, колкото и горещ да е бил денят. Не и тук. Във Волантис нощите бяха почти толкова горещи, колкото дните.

— Утре „Богинята“ ще отплава за Нови Гхиз — напомни му Герис. — Това поне ще ни доведе по-близо.

— Нови Гхиз е остров и пристанището му е много по-малко от това. По-близо ще сме, да, но може да заседнем там. А и Нови Гхиз се е съюзил с Юнкай. — Тази новина не беше изненадала Куентин. Нови Гхиз и Юнкай бяха гхискарски градове. — Ако и Волантис се съюзи с тях…

— Трябва да намерим кораб от Вестерос — предложи Герис. — Някой търговски от Ланиспорт или Староград.

— Малко идват толкова далече, а които напълнят трюмовете си с коприна и подправки от Нефритеното море, обръщат греблата си към дома.

— Може би браавоски кораб? Говорят за пурпурни платна чак до Асшаи и островите на Нефритеното море.

— Браавосците са потомци на избягали роби. Не търгуват в Робския залив.

— Имаме ли достатъчно злато да купим кораб?

— А кой ще го кара? Ти ли? Аз? — Дорнците изобщо не бяха добри мореплаватели. Не и откакто Нимерия бе изгорила своите десет хиляди кораба. — Моретата около Валирия са опасни и пълни с корсари.

— До гуша ни дойде от корсари. Хайде да не купуваме кораб.

„За него това все още е просто игра — осъзна Куентин. — Също като онзи път, когато ни поведе шестимата горе в планината да намерим старата бърлога на Краля лешояд.“ Не беше в характера на Герис Пийвода да си представи, че може да се провалят, още по-малко — че може да загинат. Дори смъртта на трима приятели не бе успяла да го вразуми. „Оставя го за мен. Знае, че моят характер е точно толкова предпазлив, колкото неговият е дързък.“

— Може би Големия мъж е прав — каза Герис. — Пикай му на морето. Можем да довършим пътуването по суша.

— Знаеш защо го казва — отвърна Куентин. — Той по-скоро ще умре, отколкото кракът му да стъпи на друг кораб. — Големия мъж страдаше от морската болест всеки ден по време на пътуването им. В Лис отидоха четири дни, докато възстанови силите си. Наложи се да вземат стаи в един хан и майстер Кедри да го напъха в легло и да го храни с бульон и отвари, докато поне малко розовина се върне на страните му.

Вярно беше, че можеха да идат до Мийрийн по суша. По старите валириански пътища. Драконови пътища, така наричаха хората големите каменни пътища на Свободните владения, но пътят източно от Волантис до Мийрийн си бе спечелил по-зловещо име — Демонския път.

— Демонският път е опасен и прекалено бавен — каза Куентин. — Веднага щом вестта стигне до Кралски чертог, Тивин Ланистър ще прати свои хора при кралицата. — Баща му беше убеден в това. — С ножове. Ако ни изпреварят…

— Да се надяваме, че драконите й ще ги надушат и ще ги изядат — отвърна Герис. — Е, щом не можем да намерим кораб и не даваш да яздим, бихме могли да вземем превоз обратно до Дорн.

„Да се върна в Слънчево копие победен, с подвита опашка?“ Разочарованието на баща му щеше да е по-голямо, отколкото Куентин можеше да понесе, а присмехът на Пясъчните змии щеше да е унищожителен. Доран Мартел беше поставил съдбата на Дорн в ръцете му. Не можеше да го провали.

От улицата се вдигаше гореща мараня. Хатаят трополеше и друсаше на стегнатите в железни обръчи колелета. Между складовете и кейовете покрай брега се редуваха дюкяни и сергии с всевъзможни стоки. Тук можеше да се купят пресни стриди, там — железни вериги и пранги, там пък — фигури киваси, изваяни от слонова кост и нефрит. Имаше и храмове, където моряците правеха жертвоприношения на чуждите богове, и „къщи с възглавнички“, от чиито балкони жени подвикваха на мъжете долу.

— Погледни ей онази там — сръга го Герис, докато минаваха покрай една къща с възглавнички. — Мисля, че е влюбена в теб.

„А колко струва любовта на курва?“ Честно казано, момичетата изнервяха Куентин, особено хубавичките.

Първия път, когато бе в Ирънууд, беше лапнал по Инис, най-голямата от дъщерите на лорд Ирънууд. Макар така и да не спомена за чувствата си, таеше мечтите си с години… до деня, в който я изпратиха да се венчае за сир Рион Алирион, наследника на Божия милост. Последния път, когато я видя, държеше момченце на гърдата си и друго, вкопчено в полите й.

След Инис бяха дошли близначките на Пийвода, две смугли млади девици, които обичаха да ходят на лов със соколи, да се катерят по скали и да карат Куентин да се изчервява. Едната му беше дала първата целувка, макар така и да не разбра коя беше. Като дъщери на оземлен рицар, близначките бяха с твърде низше потекло за женитба, но според Клетъс това не бе причина да спре да се целува с тях.

— След като се ожениш, може да вземеш едната за любовница. Или и двете, защо не?

Но Куентин измисли няколко причини „защо не“, тъй че оттогава се постара да отбягва близначките и втора целувка нямаше.

По-наскоро най-малката от дъщерите на лорд Ирънууд го беше взела да пообиколят из замъка. Гуинет бе едва на дванайсет, малко слабичко момиче, чиито тъмни очи и кафява коса я отличаваха в този дом на синеоки и русокоси. Беше умна обаче, и толкова приказлива, колкото и чевръста, и обичаше да казва на Куентин, че трябва да изчака да разцъфне, за да може да се омъжи за него.

Това беше преди принц Доран да го повика във Водните градини. А сега най-красивата жена на света го чакаше в Мийрийн и той беше решен да изпълни дълга си и да я вземе за своя невяста. „Няма да ми откаже. Ще уважи споразумението.“ На Денерис Таргариен щеше да й трябва Дорн, за да спечели Седемте кралства, а това означаваше, че щеше да й трябва той. „Не означава, че ще ме обича, обаче. Може да не ме хареса дори.“

Там, където реката се събираше с морето, улицата извиваше и покрай завоя се бяха струпали многобройни продавачи на животни. Предлагаха украсени със скъпоценни камъни гущери, гигантски намотани на кълба змии и пъргави маймунки с пъстри опашки и ловки розови длани.

— Може би на сребърната ти кралица ще й хареса маймуна — подхвърли Герис.

Куентин нямаше представа какво може да хареса Денерис Таргариен. Беше обещал на баща си да се върне с нея в Дорн, но все повече и повече се чудеше дали е подходящ за задачата.

„Изобщо не исках това.“

Отвъд широката синя ивица на Ройн се виждаше Черната стена, вдигната от валирианците още когато Волантис е бил само преден пост на империята им: огромен овал от споен камък, двеста стъпки висока и толкова дебела, че шест колесници с по четири коня можеха да препускат една до друга по нея, както правеха всяка година в чест на основаването на града. Другоземци, чужденци и освободени роби не се допускаха в Черната стена освен по покана на обитаващите вътре потомци на Старата кръв, които можеха да проследят потеклото си чак до самата Валирия.

Тук движението беше по-гъсто. Бяха близо до западния край на Дългия мост, който свързваше двете половини на града. Улиците бяха пълни с фургони, коли и хатаи, всички идващи от моста или запътени към него. Пълно беше с роби навсякъде, щъкаха като хлебарки по господарските работи.

Недалече от Рибния площад и Търговския дом от една пресечка изригнаха викове и десетина копиеносци на Неопетнените, с пищна броня и наметала от тигрова кожа, се появиха сякаш отникъде и разбутаха всички настрана, за да може да мине триархът със свитата си. Слонът на триарха беше огромен, покрит с натруфена лъскава броня, която подрънкваше тихо, докато се движеше, а куличката на гърба му бе толкова висока, че остърга върха на декоративния каменен свод, под който мина.

— Триарсите са толкова велики, че по време на едногодишната им служба краката им не бива да стъпват на земята — обясни Куентин на приятеля си. — Затова яздят слонове.

— Само запушват улиците и оставят купища тор за такива като нас — отвърна Герис. — Защо на Волантис му трябват трима принцове, след като Дорн се оправя с един, така и няма да разбера.

— Триарсите не са нито крале, нито принцове. Волантис е свободно владение, като Стара Валирия. Всички свободно родени земевладелци споделят управлението. Дори на жените е позволено да гласуват, стига да притежават земя. Тримата триарси се избират от онези благородни фамилии, които могат да докажат непрекъсната родословна линия от Валирия, за да служат до първия ден на новата година. Щеше да знаеш всичко това, ако си беше направил труда да прочетеш книгата, която ти даде майстер Кедри.

— Нямаше картинки.

— Имаше карти.

— Картите не се броят. Ако ми беше казал, че е за тигри и слонове, можеше и да пробвам. Подозрително приличаше на история.

Когато стигнаха до Рибния площад, слоницата вдигна хобота си и нададе крясък като огромна бяла гъска — отказваше да навлезе в гъстото гъмжило от впрягове, носилки и пешеходци напред. Водачът им я смуши с пети и я подкара.

Продавачите на риба бяха многобройни и хвалеха шумно сутрешния си улов. Куентин разбираше най-много по една-две думи, но нямаше нужда да знае думите, за да познае рибата. Видя треска и риба меч, сардела и бъчви с речни и морски миди. Пред една сергия бяха накачени низи змиорки. На друга бяха изложили гигантска морска костенурка, овесена за краката на железни вериги и тежка като кон. Раци дращеха в бурета със солена вода водорасли. Няколко продавачи пържеха риба с лук и цвекло или продаваха пиперена рибешка яхния, сготвена в железни котлета.

В центъра на площада, под напуканата обезглавена статуя на мъртъв триарх, бе започнала да се събира тълпа, защото няколко джуджета показваха представление. Дребосъците бяха облечени в дървена броня като миниатюрни рицари, подготвящи се за турнир. Едно яхна куче, а друго скочи на гърба на прасе… но се хлъзна и падна от него под бурния смях на зяпачите.

— Забавни изглеждат — каза Герис. — Дали да не спрем да погледаме боя? Малко смях ще ти се отрази добре, Куент. Приличаш на старец, който не си е раздвижвал червата от половин година.

„На осемнайсет съм, шест години по-малък от теб — помисли Куентин. — Не съм старец.“ Вместо това отвърна:

— Не ни трябват смешни джуджета. Освен ако нямат кораб.

— Ще е малък според мен.

Високият четири етажа Търговски дом господстваше над доковете, кейовете и складовете. Тук търговците от Староград и Кралски чертог се срещаха с партньорите си от Браавос, Пентос и Мир, с космати хора от Ибен, светлокожи пътешественици от Карт, черни като въглен обитатели на Летните острови в техните наметала от пера и дори с маскираните „вречени“ от Асшаи край Сянката.

Куентин слезе от хатая. Камъните на уличната настилка пареха стъпалата му дори през подметките на ботушите. Под сянката пред Търговския дом бе изнесена маса, украсена с дълги тесни синьо-бели знамена, които пърхаха при всеки полъх на вятъра. Четирима намръщени наемници седяха отпуснати около нея и подвикваха на всеки минаващ мъж и момче. Бяха от Брулените от вятъра. Търсеха свежа плът да попълнят редовете си, преди да отплават за Робския залив. „И всеки, който подпише с тях, е още един меч за Юнкай, още едно острие, което трябва да пие кръвта на бъдещата ми невяста.“

Един от Брулените им подвикна.

— Не говоря езика ти — отвърна Куентин. Можеше да чете и пише на висок валириански, но нямаше голям опит с говоримия. А волантинската ябълка се бе изтъркаляла доста далече от валирианското дърво.

— Вестероси? — попита мъжът на Общата реч.

— Дорнци. Господарят ми е търговец на вино.

— Господар? Майната му. Ти роб ли си? Ела с нас и ще бъдеш господар на себе си. В легло ли искаш да умреш? Ще те научим на меч и копие. Ще влизаш в битка с Дрипавия принц и ще се върнеш по-богат от лорд. Момчета, момичета, злато, каквото си поискаш, стига да си достатъчно мъж да го вземеш. Ние сме Брулените от вятъра и шибаме богинята на касапницата в задника.

Двама от наемниците запяха, по-точно зареваха някаква маршова песен. Куентин разбираше достатъчно, за да схване смисъла. „Ние сме Брулените от вятъра — пееха. — Издухай ни до Робския залив, ще убием Краля касапин и ще нашибаме Драконовата кралица.“

— Ако Клетъс и Вил бяха все още с нас, можехме да дойдем с Големия мъж и да ги избием — каза Герис.

„Клетъс и Вил са мъртви.“

— Не им обръщай внимание.

Наемниците заподхвърляха подигравки след тях, докато се провираха към входа на Търговския дом, наричаха ги малокръвни страхливци и наплашени момиченца.

Големия мъж ги чакаше в стаите им на втория етаж. Макар господарят на „Чучулига“ горещо да им беше препоръчал хана, това не значеше, че Куентин може да остави стоката и златото им без охрана. Във всяко пристанище има крадци, плъхове и курви, а във Волантис ги имаше в изобилие.

— Канех се да изляза да ви търся — каза сир Арчибалд Ирънууд, след като дръпна резето да ги пусне. Братовчед му Клетъс бе започнал да го нарича Големия мъж и прякорът си беше заслужен — Арч беше шест стъпки и половина висок, широк в раменете и с грамаден корем, с крака като дървесни стволове, ръце като глигански бутове и почти без врат. Всичката му коса бе окапала от някаква детска болест. — Е? — попита ги намръщено. — Какво вика контрабандистът? Имаме ли кораб?

— Имаме — отвърна Куентин. — Но само до най-близкия ад.

Герис седна на хлътналото легло и смъкна ботушите си.

— Дорн ми звучи все по-привлекателно.

— Все пак викам да тръгнем по Демонския път — каза Големия мъж. — Може пък да не е толкова опасен, колкото разправят. А и да е, това само означава повече слава за тия, които дръзнат да тръгнат по него. Кой ще посмее да ни закача? Водичката с меча, аз с чука, голяма лъжица ще сме за устата на всеки демон.

— А ако Денерис загине, преди да стигнем до нея? — каза Куентин. — Трябва да вземем кораб. Дори да е „Приключение“.

Герис се засмя.

— Явно жадуваш за Денерис по-отчаяно, отколкото си мислех, щом си готов да изтърпиш толкова месеци онази воня. След три дни ще ги моля да ме убият. Не, принце, моля те, само не „Приключение“.

— Имаш ли по-добро решение? — сопна се Куентин.

— Имам. Току-що ми хрумна. Има си някои рискове и не би могло да се нарече достойно, признавам… но ще те отведе до кралицата ти по-бързо от Демонския път.

— Казвай — подкани го Куентин Мартел.