Танц с дракони

Джайм

Замък Гарваново дърво беше стар. Между древните му камъни беше израснал дебел мъх, запълзял нагоре по стените като вени по краката на старица. Две огромни кули обграждаха главната порта на замъка, а по-малки бранеха всеки ъгъл на стените. Всичките четвъртити. Кръгли и сърповидни кули удържаха по-добре срещу катапулти, тъй като хвърляните камъни по-лесно се отклоняваха от извита стена, но Гарваново дърво предхождаше това строително съображение.

Замъкът господстваше над широка плодородна долина, която карти и хора наричаха долината Блекууд, Черния лес. Беше си долина, несъмнено, но никакви дървета не бяха расли тук от няколко хиляди години, било то черни, кафяви или зелени. Някога, да, но брадви отдавна бяха разчистили дърветата. На мястото на някогашните високи дъбове се бяха издигнали домове, мелници и укрепления. Земята беше гола и разкаляна, осеяна тук-там с преспи топящ се сняг.

Между стените на замъка обаче беше останало малко гора. Домът Блекууд пазеше старите богове и ги почитаха като Първите хора в дните преди андалите да дойдат във Вестерос. Казваха, че някои от дърветата в тяхната гора на боговете са стари като четвъртитите кули на Гарваново дърво, особено дървото на сърцето, язово дърво с колосална големина, чиито горни клони можеше да се видят от левги разстояние като костеливи пръсти, драскащи небето.

Когато Джайм Ланистър и ескортът му поеха между ниските хълмове през долината, не остана почти нищо от нивите, фермите и овощните градини, обкръжавали някога Гарваново дърво: само кал и пепел и тук-там — почернели коруби от домове и мелници. Бурени, тръни и коприва бяха израснали в тази пустош, но нищо, което можеше да се нарече посев. Накъдето и да погледнеше, Джайм виждаше ръката на баща си, дори в костите, които зърваха понякога край пътя. Повечето бяха кости на овце, но имаше и на коне, и на крави, а от време на време виждаха и човешки черепи или скелети, през чиито гръдни кошове бяха израсли бурени.

Никакви големи войски не обкръжаваха Гарваново гнездо, както бе обкръжен Речен пад. Тази обсада беше по-скоро нещо лично, последната стъпка в танц, продължавал столетия. В най-добрия случай Джонос Бракън разполагаше с петстотин мъже около замъка. Джайм не видя обсадни кули, нито тарани или катапулти. Бракън нямаше намерение да разбива портите на Гарваново дърво, нито да щурмува високите му дебели стени. Не очакваше подкрепления, така че беше решил да изтощи съперника си с глад. Несъмнено в началото на обсадата бе имало излази и малки схватки, но въвлечени от половин година в това, двете страни се бяха уморили от подобни глупости. Наложили се бяха скуката и рутината, враговете на дисциплината.

„Крайно време е това да приключи“, помисли Джайм Ланистър. След като Речен пад вече бе в ръцете на Ланистър, Гарваново дърво беше последната останка от краткотрайното кралство на Младия вълк. Щом го завземеше, работата му по Тризъбеца щеше да е приключила и щеше да е свободен да се върне в Кралски чертог. „При краля“, каза си, но друг глас в ума му прошепна: „При Церсей.“

Щеше да се наложи да се изправи пред нея, да. Стига Върховният септон да не я убиеше дотогава. „Ела веднага — беше написала в писмото, което той заповяда на Пек да изгори в Речен пад. — Помогни ми. Спаси ме. Имам нужда от теб, тъй както имах нужда преди. Обичам те. Обичам те. Обичам те. Ела веднага.“ Нуждата й от помощ бе съвсем реална, Джайм не се съмняваше в това. Колкото до останалото… „ебеше се с Лансел и Озмунд Черното котле, и с Лунното момче, доколкото знам…“ Не можеше да се надява да я спаси. Беше виновна във всички углавни престъпления, в които я обвиняваха, а той беше без дясна ръка.

Когато видяха колоната, стражите ги изгледаха по-скоро с любопитство, отколкото със страх. Никой не подаде сигнал за тревога, което напълно устройваше Джайм.

Павилионът на лорд Бракън не се оказа труден за намиране. Беше най-големият в лагера и с най-доброто разположение: вдигнат на нисък хълм до един поток и предлагаше ясна гледка към две от портите на Гарваново дърво.

Палатката беше кафява като знамето, плющящо на централния й пилон, знаме с червения жребец на дома Бракън, изправен на задните си крака на златния си щит. Джайм даде заповед да слязат от конете. Каза на хората си, че могат да се смесят с войската, ако искат.

— Вие двамата не — спря знаменосците си. — Стойте наблизо. Няма да се бавя много. — Скочи от гърба на Чест и закрачи към палатката на Бракън.

Стражите пред входа се спогледаха притеснено, щом се приближи.

— Милорд — рече единият, — за кого да съобщим?

— Ще се представя сам. — Джайм отдръпна платнището със златната си ръка, наведе се и влезе.

Толкова се бяха увлекли в любовната си страст, че не забелязаха появата му. Жената беше затворила очи. Дланите й бяха вкопчени в грубите кафяви косми по гърба на Бракън и пъшкаше при всяко негово забиване. Негово благородие беше заровил глава в гърдите й, стиснал бедрата й с ръце.

Джайм се покашля.

— Лорд Джонос.

Жената отвори очи и изпищя стъписана. Джонос Бракън се превъртя от нея, сграбчи ножницата си, надигна се с оголена стомана в ръка и изруга:

— Седем проклети ада, кой смее да… — После видя бялото наметало и златната броня на Джайм и върхът на меча му се сниши. — Ланистър?

— Съжалявам, че наруших удоволствието ви, милорд — каза Джайм с усмивка, — но малко бързам. Може ли да поговорим?

— Да поговорим. Да. — Лорд Джонос прибра меча. Не беше толкова висок като Джайм, но беше по-тежък, с широки рамене и здрави мишци, на които би завидял и ковач. Кафява четина покриваше бузите и брадичката му. Очите му също бяха кафяви, със зле прикрит в тях гняв. — Изненадахте ме, милорд. Не ме предупредиха, че ще се изтърсите тук.

— И май малко попречих. — Джайм се усмихна на жената в леглото. Беше сложила дясната си ръка на лявата си гърда и лявата между краката, така че дясната й гърда оставаше оголена. Зърната й бяха по-тъмни от тези на Церсей и три пъти по-големи. Усети погледа му и скри и дясната си цица, което обаче оголи хълмчето й. — Всички лагерни курви ли са толкова скромни? — зачуди се на глас. — Ако иска да си продаде репите, човек трябва да ги изложи на показ.

— Гледате репите ми, откакто влязохте, сир. — Жената хвана одеялото и го придърпа колкото да се покрие до кръста, после вдигна ръка и избута косата от очите си. — И не са за продан освен това.

Джайм сви рамене.

— Моите извинения, че ви взех за нещо, което не сте. Малкият ми брат е познал сто курви, убеден съм, но аз съм спал само с една.

— Тя е военна плячка. — Бракън вдигна бричовете си от пода и ги изтърси. — Беше на един от заклетите мечове на Блекууд, докато не му сцепих главата на две. Смъкни си ръцете, жено. Милорд Ланистър иска да види хубаво тия цици.

— Обувате си бричовете наопаки, милорд — каза Джайм.

Джонос изруга, а жената се смъкна от леглото и засъбира пръснатите си дрехи, пръстите й пърхаха нервно между гърдите и цепката, докато се навеждаше, въртеше се и събираше. Усилията й да се прикрие бяха странно предизвикателни, много повече, отколкото ако беше свършила работата гола.

— Имаш ли си име? — попита я Джайм.

— Майка ми ме е нарекла Хилди, сир. — Навлече ризата през главата си и тръсна косата си. Лицето й беше мръсно почти колкото ходилата й и имаше толкова косми между краката, че можеше да мине за сестра на Бракън, но въпреки това в нея имаше нещо съблазнително. Чипият нос, разрошената гривеста коса… малкият реверанс, след като облече полата си. — Да сте виждали другата ми обувка, милорд?

Въпросът, изглежда, ядоса лорд Бракън.

— Да не съм ти проклета слугиня да ти нося обувките? Върви боса, ако трябва. Просто се махай.

— Значи ли това, че милорд няма да ме вземе у дома със себе си, за да се моля с малката му женичка? — Хилди се изсмя и изгледа безсрамно Джайм. — Имате ли си малка женичка, сър?

„Не. Имам сестра.“

— Какъв е цветът на наметалото ми?

— Бял — отвърна тя. — Но ръката ви е чисто злато. Това ми харесва у мъж. А вие какво харесвате у жена, милорд?

— Невинността.

— У жена казах. Не дъщеря.

Помисли за Мирцела. „И това ще трябва да й кажа.“ На дорнците можеше да не им хареса. Доран Мартел я беше сгодил за сина си, убеден, че е от кръвта на Робърт. „Възли и възелчета“, помисли Джайм и съжали, че не може да пресече всичко това с един бърз удар на меча си.

— Дал съм клетва — каза уморено на Хилди.

— Никакви репи за вас тогава — подхвърли нахално тя.

— Разкарай се! — изрева й лорд Джонос.

Тя се подчини. Но когато се шмугна покрай Джайм, притиснала до гърдите си една обувка и купчина дрехи, се пресегна и го стисна за члена през бричовете.

— Хилди — напомни му, преди да изскочи полугола от палатката.

„Хилди.“

— Как е лейди съпругата ви? — обърна се Джайм към лорд Джонос, след като момичето си отиде.

— Откъде да знам? Питай септона й. Когато баща ти изгори замъка ни, тя реши, че боговете ни наказват. Сега само се моли. — Джонос най-после беше обърнал бричовете си и затягаше връзките отпред. — Какво те води насам? Черната риба ли? Чухме как се е измъкнал.

— Нима? — Джайм се настани на едно походно столче. — От самия него може би?

— Сир Бриндън не е толкова глупав, че да налети на мен. Харесвам го, няма да отрека. Това няма да ме спре да му щракна прангите, ако се мерне пред очите ми. Знае, че сгънах коляно. И той трябваше да направи същото, но винаги е бил упорит. Брат му сигурно ти го е казал.

— Титос Блекууд не сгъна коляно — изтъкна Джайм. — Възможно ли е Черната риба да потърси убежище в Гарваново дърво?

— Може да го потърси, но за да го намери, ще трябва да мине през обсадните ми линии, а не съм чувал да са му пораснали криле. На Титос също ще му трябва убежище скоро. Стигнали са до плъхове и корени вътре. До другото пълнолуние ще се предаде.

— Ще се предаде още преди да е залязло слънцето. Смятам да му предложа условия и да го върна в кралския мир.

— Разбирам. — Лорд Джонос си навлече кафява вълнена туника с червения жребец на Бракън, извезан отпред. — Ще приеме ли милорд рог ейл?

— Не, но не стой на сухо заради мен.

Бракън си наля, пи и избърса уста.

— Спомена за условия. Какви условия?

— Обичайните. Лорд Блекууд ще трябва да признае измяната си и да се отрече от васалството си към Старк и Тъли. Ще се закълне официално пред богове и хора, че отсега насетне ще остане верен васал на Харънхъл и Железния трон, а аз ще му дам опрощение от името на краля. Ще вземем едно-две гърнета злато, разбира се. Цената на бунта. Ще поискам и заложник като гаранция, че Гарваново дърво няма да се вдигне отново.

— Дъщеря му — предложи Бракън. — Блекууд има шестима синове, но само една дъщеря. Побъркал се е по нея. Сополиво малко същество, едва ли е на повече от седем.

— Малка е, но може да свърши работа.

Лорд Джонос допи ейла и хвърли рога настрана.

— А земите и замъците, които ни бяха обещани?

— Кои земи са те?

— Източният бряг на Вдовиче корито, от Хълма на арбалета до Разоран лъг, и всички острови в Коритото. Воденицата Мляно зърно и Господарската мелница, развалините на Кален замък, Разбит замък, Долината на битката, Стара ковачница, селата Копчило, Черно копчило, Каменни грамади и Глинен вир, и тържището при Кални гроб. Гората на осите, Гората на Лорген, Зелени хълм и Барбини гърди. Мисини гърди ги наричат от Черни лес, но първо са били Барбини. Медено дърво с всичките кошери. Ето, тука съм ги отбелязал, ако милорд иска да погледне. — Порови на една маса и извади руло пергамент с карта.

Джайм го взе със здравата си ръка, но я отвори и затисна със златната.

— Доста земя е. Ще си увеличиш владенията с една четвърт.

Бракън стисна упорито устни.

— Всички тези земи са били на Каменна ограда. Блекууд са ни ги откраднали.

— А това село тук, между циците? — Джайм почука със златен пръст по картата.

— Медниково дърво. И то е било наше някога, но е кралско владение от сто години. Остави го. Молим само за земите, които са ни отнети от Блекууд. Лорд баща ти обеща да ни ги възстанови, ако му подчиним лорд Титос.

— Но на идване видях, че знамената на Тъли се веят над стените на замъка, както и вълчището на Старк. Това май предполага, че лорд Титос не е покорен.

— Изтласкахме го от полето и го обградихме в Гарваново дърво. Дай ми достатъчно хора да щурмуваме стените му и ще ти ги покоря всичките до гроб.

— Ако ти дам достатъчно хора, покоряването ще е тяхно, а не ваше. В който случай би трябвало да се възнаградя сам. — Джайм пусна картата да се навие. — Това ще го задържа, ако може.

— Картата е ваша. Земите са наши. Казват, че един Ланистър винаги плащат дълговете си. Бихме се за вас.

— Не толкова, колкото се бихте против нас.

— Кралят ни опрости за това. Изгубих племенника си от мечовете ви, и извънбрачния си син. Вашият Планина ми открадна жътвата и изгори всичко, което не можа да отнесе. Подпали замъка ми и изнасили една от дъщерите ми. Ще искам компенсации.

— Планината е мъртъв, както и баща ми — отвърна му Джайм, — и някои може да кажат, че пощадената ти глава е достатъчна компенсация. Все пак се обяви за Старк и му остана верен, докато лорд Уолдър не го уби.

— И с него и десетина души от моята кръв. — Лорд Джонос извърна глава и плю. — Да, останах верен на Младия вълк. Ще бъда верен и на вас, стига да се отнасяте честно с мен. Сгънах коляно, защото не виждах смисъл да умирам заради мъртви, нито да проливам кръвта на Бракън за изгубена кауза.

— Разумен човек. — „Макар че някои може би ще кажат, че лорд Блекууд е бил по-достоен.“ — Ще си получиш земите. Някои от тях поне. След като частично си подчинил Блекууд.

Това, изглежда, задоволи лорд Джонос.

— Ще сме доволни с каквато част прецените, че е честно. Но ако ми е позволено да дам съвет, няма да е добре да сте прекалено милостиви с тези Блекууд. Измяната тече в кръвта им. Преди андалите да дойдат във Вестерос, домът Бракън е управлявал тази река. Били сме крале, а Блекууд — наши васали, но са ни предали и са узурпирали короната. Всеки от Черния лес е роден обърни-плащ. Ще е добре да го помните, когато им предлагате условия.

— О, ще го запомня — обеща Джайм.

После поеха към портите на Гарваново дърво. Пек яздеше пред него със знаме на мира. Джайм дръпна юздите на Чест на ръба на рова, дълбок и укрепен с камъни, зелените води бяха задръстени от мръсотии. Тъкмо да заповяда на сир Кенос да надуе рога на Херок, когато подвижният мост започна да се спуска.

Лорд Титос Блекууд го посрещна във външния двор, яхнал дестриер, мършав като него самия. Много висок и много слаб, владетелят на Гарваново дърво имаше клюнест нос, дълга коса и опърпана посребряла брада, с повече сребро, отколкото черно. Сребърният обков на гръдната му лъскава алена броня показваше бяло дърво, голо и мъртво, обкръжено от ято ониксови гарвани в полет. На раменете му висеше наметало от гарванови пера.

— Лорд Титос — каза Джайм.

— Сир.

— Благодаря, че ми позволихте да вляза.

— Няма да твърдя, че сте добре дошъл. Нито ще отрека, че се надявах да дойдете. Тук сте за меча ми.

— Тук съм, за да сложим край на всичко това. Хората ви се сражаваха доблестно, но войната за вас е загубена. Готов ли сте да се покорите?

— На краля. Не на Джонос Бракън.

— Разбирам.

Блекууд за миг се поколеба.

— Желаете ли да сляза от коня и да коленича пред вас тук и сега?

Сто очи ги гледаха.

— Вятърът е студен, а дворът е кален — каза Джайм. — Можете да направите колениченето на килима в дневната си, след като се разберем по условията.

— Галантно от ваша страна — отвърна лорд Титос. — Заповядайте, сир. Замъкът ми може да е останал без храна, но не и без гостоприемство.

Дневната на Блекууд беше на втория етаж на дървената цитадела. В камината гореше огън. Помещението беше голямо и просторно, греди от тъмен дъб крепяха високия таван. Дебели гоблени покриваха стените, а две широки резбовани врати предлагаха изглед към гората на боговете. През дебелите ромбовидни жълти стъкла Джайм успя да зърне клоните на дървото, от което замъкът носеше името си. Беше язово дърво, древно и гигантско, десет пъти по-голямо от това в Каменните градини в Скалата на Кастърли. Това дърво обаче беше голо и мъртво.

— Бракън са го отровили — каза домакинът му. — От хиляда години не е пускало и един лист. След още хиляда ще стане на камък според майстерите. Язовите дървета не гният.

— А гарваните? — попита Джайм. — Те къде са?

— Идват привечер и спят цяла нощ. Стотици. Покриват дървото като черни листа, всяка клонка и клон. Идвали са от хиляди години. Как или защо, никой не може да каже, но дървото ги привлича всяка вечер. — Блекууд се отпусна в един стол с висок гръб. — Заради честта, трябва да попитам за васалния си господар.

— Сир Едмур е на път за Скалата на Кастърли като мой пленник. Жена му ще остане в Близнаците, докато се роди детето им. След това тя и бебето ще се съберат с него. Стига да не се опита да избяга или да крои бунт, Едмур го чака дълъг живот.

— Дълъг и горчив. Живот без чест. До деня на смъртта му хората ще казват, че го е било страх да се бие.

„Несправедливо — помисли Джайм. — За детето си се боеше. Знаеше чий син съм по-добре от собствената ми леля.“

— Изборът беше негов. Чичо му щеше да ни нападне.

— Тук съм съгласен. — Гласът на Блекууд не издаде нищо. — Какво направихте със сир Бриндън, ако може да попитам?

— Предложих му да облече черното. Но той избяга. — Джайм се усмихна. — Да не би да ви е гост случайно?

— Не.

— Щяхте ли да ми кажете, ако беше?

Този път бе ред на Титос Блекууд да се усмихне.

Джайм сбра дланите си, златната в живата.

— Може би е време да обсъдим условията.

— Тук ли падам на колене?

— Ако искате. Или можем да кажем, че сте го направили.

Лорд Блекууд остана в стола си. Скоро стигнаха до споразумение по главните точки: признание, клетва за вярност, опрощение и определена сума в злато и сребро, която да се изплати до еди-кога си.

— Кои земи ще поискате? — попита лорд Титос и след като Джайм му връчи картата, я погледна и се изсмя. — Разбира се. Обърни-плащът трябва да си получи наградата.

— Да, но по-малка, отколкото си представя, за по-малка услуга. С коя от тези земи ще сте склонен да се разделите?

Лорд Титос помисли за миг.

— Дървен плет, Хълма на арбалета и Копчило.

— Развалина, хълм и няколко колиби? Стига, милорд. Все пак трябва да пострадате заради измяната си. Той ще поиска поне една от мелниците. — Мелниците бяха ценен източник на данък. Лордът получаваше една десета от зърното, което мелеха.

— Господарска мелница тогава. Мляно зърно е наша.

— И още едно село. Каменни грамади?

— Имам предци, погребани под камъните на Грамадите. — Погледна отново картата. — Дайте му Медено дърво и пчелините му. Да надебелее и да му изгният зъбите от толкова сладко.

— Значи се споразумяхме. Освен едно последно нещо.

— Заложник.

— Да, милорд. Имате дъщеря, мисля.

— Бетани. — Лорд Титос въздъхна покрусено. — Имам също двама братя и една сестра. Две овдовели лели. Племеннички, племенници, братовчеди. Мислех, че може би ще се съгласите…

— Трябва да е дете от вашата кръв.

— Бетани е само на осем. Мило момиче, вечно усмихнато. Никога не е била на повече от ден езда от замъка ми.

— Защо не й позволите да види Кралски чертог? Негово величество е почти на същата възраст като нея. Ще се радва да си има още един приятел.

— Когото да може да обеси, ако бащата на приятеля го разочарова? — попита лорд Титос. — Имам четири сина. Не бихте ли приели един от тях вместо нея? Бен е на дванайсет и жаден за приключения. Може да ви стане скуайър, ако милорд благоволи.

— Имам толкова скуайъри, че не знам какво да правя с тях. Всеки път, когато пикая, се бият за правото кой да ми държи кура. А вие имате шест сина, милорд, не четири.

— Имах. Робърт беше най-малкият ми, и беше слаб. Умря преди девет дни от разстройство. Лукас беше убит на Червената сватба. Четвъртата жена на Фрей беше Блекууд, но родството не се цени повече от правото на госта в Близнаците. Искам да погреба Лукас под дървото, но Фрей все още не благоволяват да ми върнат костите му.

— Ще се погрижа за това. Лукас най-големият ви син ли беше?

— Вторият ми. Бриндън беше най-големият и мой наследник. После е Хостър. Момче, пристрастено към книгите, опасявам се.

— В Кралски чертог също имат книги. Малкият ми брат ги четеше от време на време. Може би на сина ви ще му е интересно да ги погледне. Ще приема Хостър като наш заложник.

Облекчението на Блекууд бе осезаемо.

— Благодаря ви, милорд. — Поколеба се за миг. — Ако мога да си позволя тази дързост, ще е добре да поискате заложник и от лорд Джонос. Една от дъщерите му. Колкото и разгонен нерез да е, не се е доказал достатъчно мъж да направи синове.

— Имаше копеле, убиха го във войната.

— Нима? Хари беше копеле, вярно, но дали го направи Джонос е по-трънлив въпрос. Русокосо момче, и миловидно. Джонос не е нито едно от двете. — Лорд Титос се изправи. — Ще ме удостоите ли с честта да вечеряте с мен.

— Някой друг път, милорд. — Замъкът гладуваше и Джайм нямаше да спечели, ако открадне храна от гърлата им. — Не мога да се задържам. Речен пад ме чака.

— Речен пад? Или Кралски чертог?

— И двете.

Лорд Титос не се опита да го разубеди.

— Хостър може да е готов за път до час.

Така се оказа. Момчето срещна Джайм при конюшните с навито походно одеяло, метнато на рамо, и вързоп свитъци под мишница. Не можеше да е на повече от шестнайсет, но беше по-висок дори от баща си, почти седем стъпки крака, пищялки и лакти, възлесто дългуресто момче със зализан назад перчем.

— Лорд-командир. Аз съм заложникът ви, Хостър. Хос ме наричат. — Усмихна се широко.

„Да не си мисли, че това е някакъв майтап?“

— И кои те наричат така?

— Приятелите ми. Братята ми.

— Не съм ти приятел и не съм ти брат. — Това изтри усмивката от момчешкото лице. Джайм се обърна към лорд Толос. — Милорд, моля да няма недоразумения по въпроса. Лорд Берик Дондарион, Торос от Мир, Сандор Клегейн, Бриндън Тъли, тази жена Каменно сърце… всички те са разбойници и бунтовници, врагове на краля и на всички негови верни поданици. Науча ли, че вие или вашите хора ги криете, защитавате или им помагате по какъвто и да е начин, няма да се поколебая да ви пратя главата на сина ви. Надявам се, че разбирате това. Разберете и следното: аз не съм Риман Фрей.

— Не сте. — Устата на лорд Блекууд се стегна на тънка черта. — Знам с кого си имам работа. С Кралеубиеца.

— Добре. — Джайм се качи на седлото и обърна Чест към портата. — Желая ви добра жътва и да се радвате на кралския мир.

Не язди дълго. Лорд Джонос Бракън го чакаше край Гарваново дърво, малко извън обсега на добър арбалет. Беше яхнал облечен в броня дестриер и беше надянал броня и ризница, и сив стоманен шлем с гребен от конски косъм.

— Видях, че смъкват знамето с вълчището — каза щом Джайм стигна до него. — Свърши ли се?

— Свърши и оттатък. Прибирай се вкъщи и си сади нивите.

Лорд Бракън вдигна забралото на шлема си.

— Вярвам, че имам повече ниви за садене, отколкото преди да идеш в замъка.

— Копчило, Дървен плет, Медено дърво и всичките му пчелини. — Забравил беше едно. — А, и Хълма на арбалета.

— Мелница — каза Бракън. — Трябва ми и мелница.

— Господарската.

Лорд Джонос изсумтя.

— Е, добре, ще свърши работа. Засега. — Посочи Хостър Блекууд, който яздеше по-назад с Пек. — Този ли ти даде за заложник? Измамили са те. Тоя е слабак. Вода вместо кръв. Не го гледай колко е висок, всяко от момичетата ми може да го счупи като гнил клон.

— Колко дъщери имате, милорд? — попита Джайм.

— Пет. Две от първата ми жена и три от третата. — Като че ли се усети, че може би е казал твърде много, но късно.

— Пратете една от тях в двора. Ще има привилегията да придружава кралицата регент.

Лицето на Бракън помръкна.

— Така ли се отплащате за приятелството на Каменна ограда?

— Да бъде придворна дама на кралицата е огромна чест — напомни му Джайм. — Може би ще е добре да й го набиете в главата. Ще чакаме момичето преди да е изтекла годината.

Не изчака за отговор, а леко докосна Чест със златните си шпори и подкара в галоп. Хората му го последваха в колона, с развети знамена. Замъкът и лагерът скоро се изгубиха зад тях, скрити зад прахта на копитата им.

Нито разбойници, нито вълци ги безпокоиха по пътя до Гарваново дърво, тъй че Джайм реши да се върне по друг маршрут. Ако боговете бяха добри, можеше да се натъкне на Черната риба или да подмами Берик Дондарион в неразумно нападение.

Караха по течението на Вдовишко корито. Денят свършваше. Джайм повика заложника си и го попита къде да намерят най-близкия брод и момчето ги отведе.

Докато колоната цапаше през плитките води, слънцето залязваше зад два тревисти хълма.

— Гърдите — каза Хостър Блекууд.

Джайм си спомни картата на лорд Бракън.

— Между онези хълмове има село.

— Медниково дърво — потвърди момчето.

— Там ще спрем на лагер за през нощта. — Ако намереха селяни, те можеше да знаят нещо за сир Бриндън или разбойниците. — Лорд Джонос ми спомена нещо чии гърди били — подхвърли той на момчето Блекууд, докато яздеха към смрачаващите се хълмове на последните лъчи дневна светлина. — Бракън ги наричали с едно име, а Блекууд с друго.

— Да, милорд. От стотина години. Преди това са били Майчините гърди или просто Гърдите. Две са и се смята, че приличат на…

— Виждам на какво приличат. — Джайм неволно си помисли за жената в палатката и как се опитваше да прикрие големите си тъмни зърна. — Какво се е променило преди сто години?

— Егон Недостойния взел Барба Бракън за своя любовница — отвърна начетеното момче. — Била много цицеста жена, казват, и един ден, когато кралят гостувал на Каменната ограда, излязъл на лов, видял Гърдите и…

— … нарекъл ги на любовницата си. — Егон Четвърти беше умрял много преди Джайм да се роди, но той знаеше достатъчно история, за да се сети какво може да се е случило по-натам. — Само че после изоставил момичето на Бракън и взел от Блекууд, така ли е станало?

— Лейди Мелиса — потвърди Хостър. — Миси я наричали. Има нейна статуя в нашата гора на боговете. Била много по-красива от Барба Бракън, но по-нежна и Барба разправяла, че Миси била плоскогърда като момче. Когато крал Егон чул…

— … й дал циците на Барба. — Джайм се засмя. — Така ли е почнало всичко между Блекууд и Бракън? Записано ли е?

— Да, милорд — отвърна момчето, — но някои истории са писани от техните майстери, а някои от нашите, столетия след събитията, които претендират, че описват. Възхожда чак от Века на героите. Блекууд били крале по онова време. Бракън били дребни лордове, прочути с конете, които отглеждали. Вместо да плащат дължимото на краля си, наели мечове със златото, което носели конете им, и го свалили.

— Кога се е случило всичко това?

— Петстотин години преди андалите, ако може да се вярва на „Вярната история“. Само че никой не знае кога андалите са прехвърлили Тясното море. „Вярната история“ казва, че оттогава са минали четири хиляди години, но някои майстери твърдят, че са само две. От определен момент всички дати се размътват и объркват и яснотата на историята се превръща в мъгла и легенда.

„Тирион щеше да го хареса този. Да си говорят от заник до изгрев и да спорят за книги.“ За миг бе забравил горчивината към брат си — докато не си спомни какво бе направил Дяволчето.

— Значи се биете за корона, която едните са взели от другите още когато Кастърли все още са държали Скалата на Кастърли, това ли е коренът? Короната на кралство, което не е съществувало от хиляди години? — Джайм се засмя. — Толкова много години, толкова много войни, толкова крале… човек би си помислил, че сте могли да сключите мир.

— Някой, милорд. Мнозина. Имали сме сто мира с Бракън, много от тях подпечатани с бракове. У всеки Бракън има от кръвта на Блекууд и у всеки Блекууд от кръвта на Бракън. Старият кралски мир изтраял половин век. Но после избухнал някакъв нов спор и старите рани се отворили и закървили отново. Така става винаги, казва баща ми. Докато хората помнят злините, нанесени на предците им, никой мир няма да трае вечно. Така продължаваме столетие след столетие. С нашата омраза към Бракън и тяхната към нас. Баща ми казва, че никога няма да има край на това.

— Би могло да има.

— Как, милорд? Старите рани никога не зарастват, казва баща ми.

— Баща ми също казваше разни неща. Никога не наранявай враг, когато можеш да го убиеш. Мъртвите не отмъщават.

— Синовете им обаче отмъщават — отвърна сухо Хостър.

— Не и ако убиеш и синовете. Питай Кастърли за това, ако се съмняваш в мен. Питай лорд и лейди Тарбек, или Рейните на Кастамир. Питай принца на Драконов камък. — За миг тъмночервените облаци, увенчали хълмовете на запад, му напомниха за децата на Регар, всички увити в пурпурни наметала.

— Затова ли убихте всички Старки?

— Не всички — каза Джайм. — Дъщерите на лорд Едард са живи. Едната наскоро беше омъжена. Другата… — „Бриен, къде си? Намери ли я?“ Ако боговете са добри, ще забрави, че е била Старк. Ще се омъжи за някой як ковач или дебел ханджия, ще напълни къщата му с деца и никога няма да се налага да се бои, че някой рицар може да дойде и да разбие главите им в стената.

— Боговете са добри — каза заложникът му колебливо.

„Продължавай да вярваш в това.“ Джайм смуши Чест с шпорите.

Медниково дърво се оказа много по-голямо село, отколкото бе очаквал. Войната беше минала и оттук: свидетелстваха го изгорените овощни градини и почернелите коруби на разрушени къщи. Но на всеки дом в развалини бяха вдигнати три нови. В сгъстяващия се синкав сумрак Джайм зърна прясна слама на десетки покриви. Между един патешки вир и ковачница се натъкна на дървото, дало името на селото, древен висок дъб. Чворестите му корени се извиваха изпод пръстта като гнездо мързеливи влечуги, а на огромния му ствол бяха наковани стотици медни петаци.

Пек се вторачи в дървото, след това кимна към празните къщи.

— Къде са хората?

— Крият се — отвърна Джайм.

Всички огньове в домовете бяха загасени, но някои все още димяха и нито един не беше изстинал. Козата, която Лютия Хари Мерел намери да пасе в една зеленчукова градина, беше единственото живо същество наоколо… но селото имаше твърдина, яка като всяка друга в Речните земи, с дебели каменни стени, високи дванайсет стъпки, и Джайм разбра къде ще намери селяните. „Крият се зад тези стени, щом дойдат нападатели. Затова все още има село тук. И сега пак се крият, от мен.“

Спря Чест пред портите на твърдината и каза високо:

— Вие вътре. Няма да ви навредим. Ние сме кралски хора.

На стената над портата се показаха лица.

— Че то кралски хора ни изгориха селото — извика един. — Преди това други кралски хора ни взеха овцете. Бяха на друг крал, но за овцете ни беше все едно. Кралски хора убиха Харсли и сир Ормънд и изнасилиха Лейси, а после тя умря.

— Не са били мои хора — каза Джайм. — Ще отворите ли портите?

— Като си идете.

Сир Кенос се приближи до него.

— Можем много лесно да разбием тая порта или да я подпалим.

— Докато те хвърлят камъни отгоре ни и ни пронизват със стрели. — Джайм поклати глава. — Няма смисъл да се лее кръв. Тези хора не са ни направили нищо лошо. Ще се подслоним в къщите им, но никакво крадене. Имаме си провизии.

Вързаха конете на селската мера и вечеряха със солено овнешко, сухи ябълки и кораво сирене. Джайм яде малко и пи вино с Пек и заложника Хос. Опита се да преброи петаците, заковани на стария дъб, но бяха твърде много и им загуби бройката. „За какво е всичко това?“ Момчето на Блекууд щеше да му каже, ако го попиташе, но това щеше да развали загадката.

Назначи постове, та никой да не напусне селото. Прати навън и съгледвачи, за да не ги изненада враг. Към полунощ двама се върнаха със заловена жена.

— Яздеше право към нас, милорд. Иска да говори с вас.

— Милейди — каза Джайм. — Не мислех, че ще ви видя отново толкова скоро. — „Богове мили, изглежда с десет години по-стара, отколкото когато я видях последния път. Какво е станало с лицето й?“ — Тази превръзка… ранили са ви…

— Ухапване. — Докосна дръжката на меча си, меча, който той й беше дал, Клетвопазител. — Милорд, възложихте ми да търся.

— Момичето. Намери ли я?

— Да — каза Бриен, Девата на Тарт.

— Къде е?

— На един ден езда. Мога да ви заведа при нея, сир… но трябва да дойдете сам. Иначе Хрътката ще я убие.