Танц с дракони

Капризната невяста

Аша Грейджой седеше в дългата зала на Галбарт Гловър и пиеше виното на Галбарт Гловър, когато майстерът на Галбарт Гловър й донесе писмото.

— Милейди. — Гласът на майстера беше загрижен както винаги, когато й заговореше. — Птица от Бароутън. — Тикна свитъка в ръцете й, сякаш нямаше търпение да се отърве от него. Беше плътно навит и запечатан с кръгче твърд розов восък.

„Бароутън.“ Аша се помъчи да си спомни кой владееше Бароутън. „Някакъв северен лорд, не ми е приятел.“ А този печат… Болтън от Дредфорт влизаха в битка под розови знамена, напръскани с капчици кръв. Беше съвсем логично да използват и розов восък за печат.

„Това, което държа, е отрова — помисли тя. — Би трябвало да го изгоря.“ Но счупи печата. В скута й изпърха парче кожа. Когато прочете сухите кафяви думи, мрачното й настроение стана още по-мрачно. „Черни криле, черни слова.“ Гарваните никога не носеха радостни новини. Последното писмо, пратено от Дълбоки лес, беше от Станис Баратеон, с настояване за васална клетва. Това беше по-лошо.

— Северняците са завзели Рова Кайлин.

— Копелето на Болтън ли? — попита Карл до нея.

— Рамзи Болтън, лорд на Зимен хребет, подписал се е лично. Но има и други имена. — Лейди Дъстин, лейди Кервин и четирима Ризуел бяха добавили подписите си под неговия. До тях беше нарисуван груб великан, знакът на Ъмбър.

Бяха изписани с майстерско мастило, направено от сажди и катран, но посланието отгоре беше изписано в кафяво с едър, рязък почерк. Говореше за падането на Рова Кайлин, за триумфалното завръщане на Гаранта на Севера във владенията му, за предстояща сватба. Първите думи гласяха: „Пиша това писмо с кръвта на железни хора“, последните: „Пращам на всеки от вас късче от принца. Задържите ли се в земите ми, ще споделите съдбата му.“

Аша беше вярвала, че малкият й брат е мъртъв. „По-добре мъртъв, отколкото това.“ Парчето кожа беше паднало в скута й. Поднесе го към свещта и загледа как струйката дим се закъдри нагоре, докато кожата не изгоря и пламъкът не облиза пръстите й.

Майстерът на Галбарт Гловър стоеше до лакътя й в очакване.

— Отговор няма да има — каза тя.

— Може ли да споделя тази вест с лейди Сибел?

— Да.

Дали Сибел Гловър щеше да намери повод за радост в падането на Рова Кайлин, Аша не знаеше. Лейди Сибел само дето не живееше в своята гора на боговете, отдадена на молитви за безопасното завръщане на децата и съпруга си. „Поредната молитва, която май ще остане без отговор. Нейното дърво на сърцето е също толкова глухо и сляпо, колкото нашия Удавен бог.“ Робет Гловър и брат му Галбарт бяха тръгнали на юг с Младия вълк. Ако приказките, които бяха чули за Червената сватба, бяха наполовина верни, едва ли щяха да тръгнат отново на север. „Децата й поне са живи, и то благодарение на мен.“ Аша ги беше оставила в Десет кули на грижите на лелите си. Невръстната дъщеря на лейди Сибел беше кърмаче и тя беше преценила, че момиченцето все още е твърде крехко, за да бъде подложено на тежестите на поредното пътуване в бурите. Аша тикна писмото в ръцете на майстера.

— Ето. Дано намери някаква утеха тук, ако може. Имате разрешението ми да напуснете.

Майстерът сведе покорно глава и си тръгна. Трис Ботли се обърна към Аша.

— Ако Ровът Кайлин е паднал, Тореново поле скоро ще го последва. След това ще е нашият ред.

— Не толкова скоро. Ждрелото ще ги накара да пуснат кръв. — Тореново поле не беше развалина като Рова Кайлин, а Дагмър беше железен до костите. Щеше да умре, но не и да се покори.

„Ако баща ми беше жив, Ровът Кайлин изобщо нямаше да е паднал.“ Бейлон Грейджой знаеше, че Ровът е ключът към владеенето на Севера. Юрон също го знаеше. Просто не го интересуваше. Не повече, отколкото го интересуваше какво става с Дълбоки лес или с Тореново поле.

— Юрон не го интересуват завоеванията на Бейлон. Чичо ми тръгна да гони дракони. — Вранското око бе призовал цялата сила на Железните острови в Стар Уик и отплава в дълбокото море на запад, с брат му Виктарион след него като пребито кутре. На Пайк не беше останал никой, към когото да се обърне с молба за помощ, освен собствения й лорд съпруг. — Сами сме.

— Дагмър ще ги размаже — настоя Кром, който никога не беше обичал жена толкова, колкото обичаше битките. — Те са само вълци.

— Всички вълци ги избиха. — Аша зачовърка с палец розовия восък. — Тия, дето дерат кожи, ги избиха.

— Трябва да идем на Тореново поле и да се включим в боя — каза Куентън Грейджой, далечен братовчед и капитан на „Солената мръсница“.

— Точно тъй — заяви Дагон Грейджой, още по-далечен братовчед. Дагон Пияницата го наричаха мъжете, но пиян или трезвен, обичаше да се бие. — Защо да оставяме цялата слава на Ждрелото?

Двама от слугите на Галбарт Гловър поднесоха печеното, но ивицата кожа бе отнела апетита на Аша. „Хората ми са се отказали от всякаква надежда за победа — осъзна тя. — Единственото, което търсят вече, е добра смърт.“ Вълците щяха да й я дадат, не се съмняваше. „Рано или късно ще се върнат, за да си вземат отново този замък.“

Когато излезе от трапезарията на Галбарт Гровър, Аша взе писмото със себе си. Слънцето потъваше зад високите борове на вълчия лес. Тя се заизкачва по дървените стъпала към спалнята, която бе доскоро на Галбарт Гловър. Беше изпила твърде много вино и главата й бумтеше. Аша Грейджой обичаше хората си, но половината от тях бяха глупци. „Храбри глупци, но все пак глупци. Да идем при Ждрелото, да, сякаш можем да…“

Между Дълбоки лес и Дагмър имаше дълги левги скалисти хълмове, гъсти гори, диви реки и повече северняци, отколкото можеше да си въобрази. Аша имаше четири дълги кораба и по-малко от двеста мъже… включително Тристифер Ботли, на когото не можеше да се разчита. Въпреки всичките му приказки за любов не можеше да си представи как Трис ще се втурне към Тореново поле, за да умре с Дагмър Ждрелото.

Карл я последва до спалнята на Галбарт Гловър.

— Излез — каза му тя. — Искам да бъда сама.

— Искаш мен. — Понечи да я целуне.

Аша го избута.

— Докоснеш ли ме отново, ще…

— Какво? — Той извади камата си. — Събличай се, момиче.

— Я се шибай, безбрадо момче такова.

— По-скоро ще шибам теб. — Едно бързо посичане и коженият елек се разтвори. Аша посегна за брадвата си, но Карл пусна ножа и я хвана за китката, изви ръката й назад и оръжието изпадна от пръстите й. Събори я на леглото на Гловър, целуна я силно и разпра туниката й, за да се изсипят гърдите й навън. Когато се опита да го изрита с коляно в слабините, той се изви и след това разтвори краката й с колене. — Ще те имам сега.

— Направиш ли го, ще те убия, когато заспиш.

Беше вир-вода, когато проникна в нея.

— Проклет да си. Проклет да си, проклет да си. — Засмука зърната й и тя проплака, колкото от болка, толкова и от наслада. Путката й стана целият свят. Забрави Рова Кайлин и Рамзи Болтън, и малкото му късче кожа, забрави кралския събор, забрави провала си, забрави изгнанието си и враговете си, и съпруга си. Само дланите му бяха от значение, само устата му, само ръцете му около нея, членът му вътре в нея. Чука я, докато не закрещя, а после отново, докато не заплака, преди най-сетне да хвърли семето си в утробата й.

— Омъжена съм — напомни му тя след това. — Ти ме похити, безбрадо момче такова. Милорд съпругът ми ще ти отреже топките и ще те облече в рокля.

Карл се смъкна от нея.

— Стига да може да се измъкне от стола си.

В стаята беше студено. Аша стана от леглото на Галбарт Гловър и вдигна разкъсаните си дрехи. На елека щяха да му трябват нови връзки, но туниката й беше на дрипи. „Бездруго не ми харесваше.“ Хвърли я в пламъците. Останалото пусна на купчина до леглото. Гърдите й бяха насинени, а семето на Карл се стичаше по бедрото й. Трябваше да си свари от лунния чай, иначе рискуваше да донесе на света още един кракен. „Има ли значение? Баща ми е мъртъв, майка ми умира, брат ми го дерат, а нищо не мога да направя. Омъжена съм. Венчана и пожелана, макар и не от един и същи мъж.“

Когато се пъхна отново под кожите, Карл беше заспал.

— Сега животът ти е мой. Къде си оставих камата?

Притисна се в гърба му и го прегърна. На островите го знаеха като Карл Девицата, отчасти за да го отличават от Карл Пастира, Карл Кенинг Шантавия, Карл Бързата брадва и Карл Ярема, но повече заради гладките му бузи. Когато Аша го срещна за първи път, Карл се опитваше да си пусне брада. „Мъх на праскова“, беше го нарекла на смях. Карл призна, че никога не е виждал праскова, а тя му каза да тръгне с нея на следващото й пътуване на юг.

Все още беше лято тогава. Робърт седеше на Железния трон, Бейлон въсеше вежди на Стола на Морски камък, а Седемте кралства бяха в мир. Аша отплава на „Черният вятър“ покрай брега, за да търгува. Спряха на Белия остров и Ланиспорт, и още в десетина по-малки пристанища, преди да стигнат до Арбор, където прасковите винаги бяха огромни и сладки. „Виж“, беше казала първия път, когато поднесе една до бузата на Карл. Когато го накара да отхапе, сокът потече по брадичката му и трябваше да я целуне, за да я почисти.

Цяла нощ ядоха праскови и се поглъщаха един друг, а щом се върна дневната светлина, Аша бе толкова заситена, лепкава и щастлива, колкото не беше била никога в живота си. „Преди шест години ли беше, или седем?“ Лятото беше гаснещ спомен и бяха минали три години, откакто Аша за последен път се бе насладила на праскова. Все още се наслаждаваше на Карл обаче. Капитаните и кралете можеше да не я искат, но той я искаше.

Аша беше имала други любовници. Някои споделяха ложето й за половин година, други — за половин нощ. Карл й носеше повече наслада от всички останали наведнъж. Можеше да се бръсне веднъж на две седмици, но рошавата брада не прави никого мъж. Харесваше й допирът на гладката му мека кожа под пръстите й. Харесваше й как дългата му права коса забърсва раменете му. Харесваше й как целува. Харесваше й как се усмихва широко, когато погали с пръсти зърната му. Космите между краката му бяха с по-тъмен оттенък на пясъчнорусото от косата по главата му, но бяха нежни като пух в сравнение с черния храст между бедрата й. Това също й харесваше. Имаше тяло на плувец, дълго и стройно, без нито един белег.

„Свенлива усмивка, силни мишци, вещи пръсти и два сигурни меча. Какво повече би могла да иска всяка жена?“ Щеше да се е омъжила за Карл, и то с радост, но беше дъщеря на лорд Бейлон, а Карл нямаше знатно потекло, беше внук на бивш роб. „Твърде нисш по род е, за да мога да се омъжа за него, но членът му не е толкова ниско, че да не мога да го засмуча.“ Пияна, пропълзя усмихната под кожите и го пое в устата си. Карл се размърда в съня си и след малко започна да се втвърдява. Докато го възбуди отново, беше буден, а тя — мокра. Аша придърпа кожите около раменете си и го яхна, вкара го толкова дълбоко в себе си, че не можеше да различи чий е членът и чия — вагината. Този път стигнаха заедно до върха.

— Моята мила лейди — промълви той след това, с все още хриплив от съня глас. — Моята сладка кралица.

„Не — помисли Аша, — не съм кралица, нито ще бъда някога.“

— Хайде, спи.

Целуна го по бузата, прекоси тихо спалнята на Галбарт Гловър и разтвори широко капаците. Луната беше почти пълна, а нощта толкова ясна, че можеше да види планините с увенчаните им със сняг върхове. „Студени, голи и враждебни, но красиви на лунната светлина.“ Билата им блестяха бели и неравни, като наострени зъби. Склоновете и по-малките върхове се губеха в сянка.

Морето беше по-близо, само на пет левги на север, но Аша не можеше да го види. Твърде много хълмове се издигаха в тази посока. „И дървета, толкова много дървета.“ Вълчия лес, така наричаха северняците гората. Повечето нощи човек можеше да чуе вълците, как се викаха в тъмното. „Океан от листа. Де да беше океан вода.“

Дълбоки лес можеше да е по-близо до морето от Зимен хребет, но все пак беше твърде далече за вкуса й. Въздухът миришеше на борове вместо на сол. На североизток от мрачните сиви планини се издигаше Валът, където Станис Баратеон бе вдигнал знамената си. „Врагът на моя враг е мой приятел“, казваха някои, но другата страна на тази монета беше „врагът на моя приятел е мой враг“. Железнородените бяха враговете на северните лордове, от които този претендент Баратеон се нуждаеше ужасно. „Бих могла да му предложа хубавото си младо тяло“, помисли тя и избута кичур коса от очите си, но Станис беше женен също като нея, а той и железнородените бяха стари врагове. По време на първия бунт на баща й беше разбил Желязната флота край Белия остров и беше подчинил Голям Уик в името на брат си.

Обраслите с мъх стени на Дълбоки лес обкръжаваха широк кръгъл хълм с плосък връх, увенчан от сводеста дълга зала с наблюдателна кула в единия край, издигаща се на петдесет стъпки над хълма. Под хълма беше дворът на замъка с неговите конюшни, ковачница, кладенец и кошара, защитени от дълбок ров, стръмен земен насип и дървена палисада. Имаше две порти, всяка защитена от две четвъртити дървени кули, и обиколна пътека за охраната по дървената стена. На южната страна на замъка мъхът растеше гъст по палисадата и изпълзяваше нагоре до средата на кулите. На изток и запад бяха празни поля. Овес и ечемик растяха там, когато Аша завзе замъка, но бяха смачкани по време на щурма. Няколко силни слани бяха убили посевите, които засяха след това, и беше останала само кал, пепел и излинели гниещи стръкове.

Беше стар замък, но не силно укрепен. Беше го взела от Гловър, а Копелето на Болтън щеше да го вземе от нея. Нямаше да й одере кожата обаче. Аша Грейджой не смяташе да се остави да я пленят жива. Щеше да умре, както бе живяла, с брадва в ръката и смях на устните.

Лорд баща й й беше дал трийсет дълги кораба, за да завладее Дълбоки лес. Четири бяха останали, сред които и нейният „Черен вятър“, а един от тях беше на Трис Ботли, присъединил се към нея, когато всичките й други мъже избягаха. „Не. Това не е справедливо. Отплаваха към дома, за да отдадат почит на своя крал. Ако някой избяга, това бях аз.“ Споменът все още я караше да изпитва срам.

— Върви — беше я подканил Четеца, докато капитаните носеха Юрон надолу по хълма Нага, за да му сложат короната от плавей.

— Каза гарванът на враната. Ела с мен. Трябваш ми, за да вдигна мъжете на Харлоу. — Тогава все още смяташе да се бие.

— Мъжете на Харлоу са тук. Тези, които са важни. Някои викаха името на Юрон. Няма да насъскам Харлоу против Харлоу.

Юрон е луд. И опасен. Онзи рог на ада…

— Чух го. Върви, Аша. Щом го короноват, Юрон ще те потърси. Не се оставяй погледът му да падне на теб.

— Ако застана с другите ми чичовци…

— … ще умрете отхвърлени, ръцете на всички ще се вдигнат против вас. Когато постави името си пред капитаните, ти се подложи на тяхната преценка. Не можеш да тръгнеш против тази преценка сега. Само веднъж изборът на кралски събор е бил отхвърлен. Чети Херег.

Само Родрик Четеца щеше да говори за някаква стара книга, докато животът им се крепеше на ръба на меча.

— Ако ти оставаш, аз също — каза тя упорито.

— Не бъди глупава. Тази нощ Юрон показва на света усмихнатото си око, но утре… Аша, ти си дъщеря на Бейлон и правото ти е по-силно от неговото. Докато дишаш, оставаш опасност за него. Ако останеш, ще бъдеш убита или омъжена за Червения гребец. Не знам кое от двете ще е по-лошо. Върви. Няма да имаш друг шанс.

Аша беше спряла „Черен вятър“ от другата страна на острова точно заради такава възможност. Стар Уик не беше голям. Можеше да се върне на борда на кораба си, преди да е изгряло слънцето, и да е на път към Харлоу, преди Юрон да разбере, че я няма. Все пак се поколеба, докато чичо й не каза:

— Направи го, ако ме обичаш, дете. Не ме карай да гледам как умираш.

Тъй че тя замина. До Десет кули първо, за да се сбогува с майка си.

— Може да мине много време, преди да се върна — предупреди я Аша. Лейди Аланис не беше разбрала.

— Къде е Теон? — попита тя. — Къде е малкото ми момче?

Лейди Гуинис сама поиска да разбере кога ще се върне лорд Родрик.

— Седем години съм по-стара от него. Десет кули трябва да са мои.

Аша все още беше в Десет кули и товареше провизии, когато вестта за брака й стигна до нея.

— Моята капризна племенница трябва да бъде опитомена — бил казал Вранско око, — и аз познавам мъжа, който ще я опитоми.

Беше я омъжил за Ерик Железаря и бе назначил Трошача на наковални да управлява Железните острови, докато той гони дракони. Ерик бил велик мъж навремето, прочут морски разбойник, който можеше да се похвали, че е плавал с дядото на дядо й, същия Дагон Грейджой, на когото бе наречен Дагон Пияницата. Старите жени на Белия остров още плашеха внучетата си с приказки за лорд Дагон и мъжете му. „Нараних гордостта на Ерик на кралския събор — спомни си Аша. — Едва ли ще забрави това.“

Трябваше да отдаде дължимото на чичо си. С един удар Юрон бе превърнал един съперник в поддръжник, подсигурил беше островите за времето на отсъствието си и бе премахнал Аша като заплаха. „И хубаво се е посмял също така.“ Трис Ботли й каза, че Вранското око използвал тюлен да стои вместо нея на брачната церемония.

— Надявам се, че Ерик не е настоял за консумация — подхвърли тя.

„Не мога да се върна у дома. Но и не смея да се задържам тук много дълго.“ Тишината на леса я изнервяше. Беше прекарала живота си на острови и на кораби. Морето никога не беше тихо. Звукът на вълните, разбиващи се в скалист бряг, бе в кръвта й, но в Дълбоки лес нямаше никакви вълни… само дърветата, безкрайните дървета, борове и стражеви дървета, бреза, ясен и древни дъбове, кестени, железни дървета и ели. Звукът, който издаваха, бе по-мек от морето и го чуваше само когато задухаше вятър; тогава въздишката сякаш идваше отвсякъде, сякаш дърветата си шепнеха едно на друго на някакъв непонятен за нея език.

Тази нощ шепотът сякаш бе по-силен от преди. „Шумолене на мъртви кафяви листа — каза си Аша, — голи клони, които пращят във вятъра.“ Обърна гръб на прозореца и горите. „Трябва ми отново палуба под краката. Или поне някаква храна в стомаха.“ Беше изпила много вино вечерта, но твърде малко хляб бе изяла и нито хапка от проклетото печено.

Лунната светлина бе достатъчно ярка, за да намери дрехите си. Навлече дебели черни бричове, ватирана туника и зелен кожен елек, покрит със застъпващи се стоманени плочки. Остави Карл да сънува и застъпва тихо по външните стъпала на цитаделата — те заскърцаха под босите й крака. Един от мъжете, които обикаляха на пост по стените, я зърна, докато слизаше, и й вдигна копието си за поздрав. Аша му подсвирна в отговор. Докато прекосяваше вътрешния двор към кухните, кучетата залаяха. „Добре — помисли тя. — Това ще удави шепота на дърветата.“

Режеше парче кашкавал от пита, голяма колкото воденично колело, когато Трис Ботли влезе в кухнята, загърнат в дебело кожено наметало.

— Моя кралице.

— Не ми се подигравай.

— Винаги ще властваш над сърцето ми. Никакви кресливи глупаци на кралски сбор не могат да променят това.

„Какво да правя с това момче?“ Аша не можеше да се съмнява в предаността му. Не само че бе застанал като неин поборник на хълма Нага и бе извикал името й, но след това бе прехвърлил морето, за да се присъедини към нея, изоставяйки своя крал, близки и дом. „Не че посмя да се опълчи на Юрон в лицето.“ Когато Вранското око поведе флотата в открито море, Трис просто се бе задържал назад и промени курса едва след като изгуби другите кораби от погледа си. Но и това изискваше определен кураж; не можеше никога вече да се върне на островите.

— Кашкавал? — попита го тя. — Има и пушен бут, и горчица.

— Не храна искам, милейди. Знаеш това. — Трис си беше пуснал гъста кафява брада в Дълбоки лес. Твърдеше, че му пазела топло на лицето. — Видях те от наблюдателната кула.

— Щом си на пост, какво правиш тук?

— Кром е горе, и Хаген Рога. Колко очи ни трябват, за да гледаме как шумолят листата на лунната светлина? Трябва да поговорим.

— Пак ли? — Тя въздъхна. — Знаеш дъщерята на Хаген, онази с червената коса. Управлява кораб не по-зле от който и да е мъж и има хубаво лице. На седемнайсет е, и съм виждала как се заглежда по теб.

— Не искам дъщерята на Хаген. — За малко да я докосне, но премисли. — Аша, време е да тръгнем. Ровът Кайлин беше единственото, което задържаше прилива. Ако останем тук, северняците ще ни избият до един, знаеш го.

— Искаш да бягам?

— Искам да живееш. Обичам те.

„Не — помисли тя. — Обичаш някоя невинна девица, която живее само в главата ти, изплашено дете, което има нужда от закрила.“

— Аз не те обичам — отвърна грубо. — И не бягам.

— Какво толкова има тук, че те държи толкова здраво, освен борове, кал и врагове? Имаме кораби. Отплавай с мен и ще заживеем нов живот по морето.

— Като пирати? — Беше почти изкусително. „Оставям вълците да се върнат в мрачните си гори и си връщам откритото море.“

— Като търговци — настоя той. — Ще отплаваме на изток като Вранското око, но ще се върнем с коприни и подправки вместо с драконов рог. Едно пътуване до Нефритеното море и ще сме богати като богове. Можем да си имаме имение в Староград или в някой от Свободните градове.

— Ти, аз и Карл? — Видя как трепна при споменаването на Карл. — На момичето на Хаген може да му хареса да отплава към Нефритеното море с теб. Аз все пак съм дъщеря на кракена. Мястото ми е…

— Къде? Не можеш да се върнеш на островите. Освен ако не си решила да се покориш на лорд съпруга си.

Аша се опита да си представи как ляга с Ерик Железаря, смазана под огромното му туловище, как търпи ласките му. „По-добре той, отколкото Червения гребец или Лукас Код Лявата ръка.“ Трошача на наковални бе някогашен гръмогласен великан, страховито силен, пламенно верен и напълно безстрашен. „Може пък да не е толкова лошо. Може да умре още първия път, когато се опита да изпълни съпружеския си дълг.“ Това щеше да я направи вдовица на Ерик, вместо жена на Ерик, което можеше да е по-добре или доста по-зле, зависеше от внуците му. „И от чичо ми. В крайна сметка всички ветрове ме връщат към Юрон.“

— Имам заложници, на Харлоу — напомни му тя. — А и все още го има нос Морски дракон… щом не мога да имам кралството на баща ми, защо да не си направя свое? — Нос Морски дракон не винаги беше бил толкова слабо заселен като сега. Сред хълмовете и блатата му все още можеше да се намерят стари руини, останки от древни укрепления на Първите хора. По високите места имаше кръгове язови дървета, оставени от горските чеда.

— Вкопчила си се в нос Морски дракон като удавник в парче греда. Какво има Морски дракон, което някой би могъл да иска? Няма никакви мини, никакво злато, нито сребро, нито дори калай или желязо. Земята е твърде влажна за жито или друго зърно.

„Не мисля да садя зърно.“

— Какво има там ли? Ще ти кажа. Два дълги бряга, сто скрити заливчета, видри в езерата, сьомга в реките, миди по брега, колонии тюлени по скалите, високи борове за строеж на кораби.

— Кой ще строи тези кораби, моя кралице? Къде ще намериш поданици за кралството си, стига северняците да те оставят да си го имаш? Или смяташ да управляваш кралство на тюлени и видри?

Тя се засмя тъжно.

— Видрите може да са по-лесни за управляване от хората, признавам. А тюлените са по-умни. Не, може и да си прав. Най-добрият ми ход може би все пак е да се върна на Пайк. На Харлоу все пак има хора, които ще се зарадват на връщането ми. На Пайк също. А Юрон не спечели никакви приятели на Блектайд, когато уби лорд Белор. Бих могла да намеря чичо ми Ерон, да вдигне островите.

Никой не беше виждал Мокра коса след кралския събор, но Удавените му мъже твърдяха, че се крие на Голям Уик и скоро щял да излезе и да порази с гнева на Удавения бог Вранското око и слугите му.

— Трошача на наковални също търси Мокра коса. Преследва Удавените. Слепия Берон Блектайд са го пленили и са го подложили на разпит. Дори старият Сив гларус е в окови. Как ще намериш жреца, щом всички хора на Юрон не могат?

— Той е от моята кръв. Брат на баща ми. — Беше неубедителен отговор и Аша го знаеше.

— Знаеш ли какво мисля?

— Скоро ще науча, подозирам.

— Мисля, че Мокра коса е мъртъв. Мисля, че самият Вранско око му е прерязал гърлото. Търсенето на Железаря е само за да ни накарат да повярваме, че жрецът се е спасил. Юрон се бои да не го сметнат за родоубиец.

— Гледай чичо ми никога да не чуе, че казваш това. Кажеш ли на Вранско око, че го е страх от родоубийство, ще убие някой от собствените си синове просто за да докаже, че грешиш. — Аша вече беше почти изтрезняла. Тристифер Ботли й въздействаше така.

— Дори да намериш чичо си Мокра коса, двамата ще се провалите. Вие участвахте в кралския събор, тъй че не можете да кажете, че е свикан незаконно, както Торгон. Обвързани сте с решението му според всички закони на богове и хора. Вие…

Аша се намръщи.

— Чакай. Торгон ли? Кой Торгон?

— Торгон Закъснелия.

— Той е бил крал през Века на героите. — Толкова си спомняше за него, но почти нищо друго. — Какво искаш да кажеш?

— Торгон Сивото желязо бил най-големият син на краля. Но кралят бил стар, а Торгон не го свъртало на едно място и се случило тъй, че когато баща му умрял, той правел набези по Мандър от укреплението си на Сивия щит. Братята му не го известили, а набързо свикали кралски събор, като мислели, че ще изберат някой от тях да носи короната от плавей. Но капитаните и кралете избрали да управлява Урагон Гудбрадър. Първото, което направил новият крал, било да заповяда всички синове на стария крал да бъдат убити, и ги убили. След това хората го нарекли Бадбрадър5, макар всъщност да не бил техен брат. Управлявал близо две години.

Аша си спомни.

— Торгон се върнал…

— … и казал, че кралския събор е незаконен, тъй като не бил там, за да предяви претенцията си. Бадбрадър се оказал колкото жесток, толкова и некадърен, и му били останали малко приятели по островите. Жреците го детронирали, лордовете се вдигнали против него и собствените му капитани го накълцали на парчета. Торгон Закъснелия станал крал и управлявал четирийсет години.

Аша хвана Трис Ботли за ушите и го зацелува по устните. Беше се зачервил и останал без дъх, когато го пусна.

— Какво беше това?

— Целувка го наричат. Удави ме, каквато съм глупачка, Трис, трябваше да си спомня… — Изведнъж млъкна. Трис понечи да заговори, но тя му изшътка да млъкне, заслушана. — Това беше боен рог. Хаген. — Първата й мисъл бе за съпруга й. Възможно ли бе Ерик Железаря да е дошъл чак дотук, за да прибере капризната си жена? — Удавения бог ме обича все пак. Чудех се какво да правя, а той ми прати врагове, с които да се бия. — Пъхна ножа си в канията. — Битката сама дойде при нас.

Затича към двора на замъка, с Трис по петите, но все пак закъсня. Боят беше свършил. Завари двама северняци, плувнали в кръв до източната стена недалече от задната портичка. Лорен Дългата брадва, Харл Шестте пръста и Гримтънг бяха застанали над тях.

— Кром и Хаген ги видяха да прехвърлят стената — обясни Гримтънг.

— Само тези двамата ли? — попита Аша.

— Петима. Убихме двама, преди тия да се прехвърлят, а Харл посече още един горе на бойниците. Тези двамата се добраха до двора.

Единият беше мъртъв, кръвта и мозъкът му засъхваха по дългата брадва на Лорен, но вторият все още дишаше хрипливо, въпреки че копието на Гримтънг го бе приковало към земята сред уширяваща се локва кръв. И двамата бяха облечени в щавена кожа и пъстри наметала в кафяво, зелено и черно, с клонки, листа и храсти увити около главите и раменете.

— Кой си ти? — попита Аша ранения.

— Флинт. Ти коя си?

— Аша от дома Грейджой. Това е моят замък.

— Дълбоки лес е седалище на Галбарт Гловър. Не е дом на сепии.

— Има ли още от вас? — попита го Аша и след като той не отвърна, хвана копието на Гримтънг и го завъртя. Севернякът изрева от болка и още кръв рукна от раната му. — Каква ви беше целта тук?

— Господарката. — Мъжът потрепери. — Богове, спри. За господарката дойдохме. Да я измъкнем. Бяхме само петимата.

Аша го погледна в очите, видя лъжата в тях, подпря се на копието и го извъртя още.

— Колко още? Кажи ми, или ще мреш до разсъмване.

— Много — изхлипа накрая той между писъците. — Хиляди. Три хиляди, четири… аууу… моля те…

Тя изтръгна копието от него и го заби с две ръце в лъжливото му гърло. Майстерът на Галбарт Гловър беше твърдял, че планинските кланове са твърде свадливи, за да могат изобщо да се съюзят, без да ги води някой Старк. „Може да не е лъгал. Може просто да е грешил.“ Беше научила вкуса на това на кралския събор на чичо си.

— Тези петимата са били пратени да отворят портите преди главния щурм — каза тя. — Лорен, Харл, доведете ми лейди Гловър и майстера й.

— Цели ли? — попита Лорен Дългата брадва.

— Цели и непокътнати. Гримтънг, качи се на оная трижди проклета кула и кажи на Кром и Хаген да си отварят очите. Заек да видят, искам да знам.

Дворът на Дълбоки лес скоро се напълни с уплашени хора. Мъжете й навличаха броня и се катереха нагоре към бойниците. Хората на Галбарт Гловър гледаха уплашено и си шепнеха. Стюарда на Гловър трябваше да го изнесат от мазето, понеже беше загубил единия си крак, когато Аша завзе замъка. Майстерът вдигна врява и Лорен го зашлеви през лицето със стоманената си ръкавица, за да млъкне. Лейди Гловър се появи от гората на боговете, подкрепяна от слугинята си.

— Предупредих ви, че този ден ще дойде, милейди — каза тя, щом видя труповете на земята.

Майстерът — от счупения му нос капеше кръв — викна:

— Лейди Аша, умолявам ви, свийте знамената си и ми позволете да преговарям за живота ви. Отнесохте се с нас честно и почтено. Ще им го кажа.

— Ще ви заменим за децата ми. — Очите на Сибел Гловър бяха подути от плач и безсънни нощи. — Гавен вече е на четири. Пропуснах рождения му ден. И милото ми момиченце… Върнете ми децата и няма да ви сполети нищо лошо. Нито хората ви.

Последното беше лъжа, знаеше Аша. Тя навярно можеше да бъде разменена и откарана с кораб на Железните острови в любящите обятия на съпруга си. Братовчедите й също щяха да бъдат освободени срещу откуп, както и Трис Ботли, и още неколцина от отряда й, чиито близки имаха достатъчно пари, за да ги откупят. За останалите щеше да е брадвата, клупът или Валът. „Все пак имат правото на избор.“

Качи се на една бъчва, за да могат да я видят всички.

— Вълците идат към нас с оголени зъби. Ще бъдат на портите ни преди изгрев-слънце. Ще захвърлим ли копията и брадвите си, ще се молим ли за пощада?

— Не. — Карл Девицата извади меча си.

— Не — повтори Лорен Дългата брадва.

— Не — изрева Ролф Джуджето, едър като мечка мъж, който стърчеше с цяла глава над всички останали в отряда й. — Никога!

А рогът на Хаген отново изрева над двора на замъка.

Аша бе започнала да мрази звука на рогове. На Стар Уик адският рог на чичо й беше завил на умряло за убитите й мечти, а сега Хаген прогласяваше може би последния й час на земята. „Ако трябва да умра, ще умра с брадва в ръка и с проклятие на уста.“

— На стените — каза Аша Грейджой на мъжете си. Самата тя закрачи към Наблюдателната кула, Трис Ботли я последва.

Дървената наблюдателница бе най-високото нещо отсам планините, издигаше се на двайсет стъпки над стражевите дървета и високите смърчове в околните гори.

— Там, капитане — каза Кром, когато Аша излезе на платформата. Тя видя само дървета и сенки, огрените от лунна светлина хълмове и заснежените върхове зад тях. След това осъзна, че дърветата настъпват.

— Охо — засмя се тя, — тези планински кози са се загърнали в борови клонки.

Дърветата се движеха, лазеха бавно към замъка като зелена вълна. Спомни си една приказка, която бе слушала като дете, за горските чеда и битките им с Първите хора, когато зеленозрящите превръщали дърветата във воини.

— Не можем да се бием с толкова много — каза Трис Ботли.

— Можем да се бием с толкова, колкото дойдат, пале — настоя Кром. — Колкото повече са, толкова по-голяма е славата. Ще пеят за нас.

„Да, но за храбростта ни ли ще пеят, или за глупостта ни?“ Морето бе на пет дълги левги от тях. По-добре ли щеше да е да стоят и да се бият зад дълбоките ровове и дървените стени на Дълбоки лес? „Дървените стени на Дълбоки лес не помогнаха много на Гловър, когато завзех замъка — напомни си тя. — Повече ли ще помогнат на мен?“

— Утре заран ще пируваме под морето. — Кром потупа брадвата си, сякаш не можеше да чака повече.

— Ако умрем със сухи крака, как ще намерим пътя си до водните палати на Удавения бог? — попита Хаген.

— Тези гори са пълни с потоци — увери го Кром. — Всички те водят до реки, а всички реки — до морето.

Аша не беше готова да умре. Не тук, не сега.

— Жив човек може да намери пътя до морето по-лесно от мъртъв. Нека оставим мрачните гори на вълците. Тръгваме към корабите.

Зачуди се кой ли командва враговете й. „Ако бях аз, щях да завзема брега и да подпаля корабите ни, преди да щурмувам Дълбоки лес.“ Но за вълците нямаше да е лесно, след като нямаха свои кораби. Аша никога не докарваше до брега повече от половината си кораби. Другата половина оставаше безопасно в морето, със заповед да вдигнат платна и да се отправят към нос Морски дракон, ако северняците завземат брега.

— Хаген, надуй рога си така, че гората да затрепери. Трис, сложи си някаква ризница, време е да пробваш този твой хубав меч. — Като видя колко е пребледнял, го ощипа по бузата. — Плисни малко кръв по луната с мен и ти обещавам целувка за всеки убит.

— Моя кралице, тук имаме стените, но ако стигнем морето и видим, че вълците са взели корабите ни или са ги прогонили…

— … умираме — довърши тя весело, — но поне ще умрем с мокри крака. Железнородените се бият по-добре със солени пръски в ноздрите и шума на вълните зад гърба.

Хаген изсвири с рога три пъти, бързо и късо — сигнала, който трябваше да отпрати железнородените към корабите. Отдолу се разнесоха викове, дрънчене на копия и мечове, цвилене на коне. „Твърде малко коне и твърде малко ездачи.“ Аша тръгна към стълбището. В двора Карл Девицата я чакаше с кафявата й кобила, бойния й шлем и метателните й брадви. Железните мъже извеждаха коне от конюшните на Галбарт Гловър.

— Таран! — изрева някой от стените горе. — Имат таран!

— Коя порта? — извика Аша и се метна на коня.

— Северната! — Зад обраслите с мъх дървени стени на Дълбоки лес отекнаха бойни тръби.

„Тръби? Вълци с тръби?“ Нещо тук не беше наред, но Аша нямаше време да разсъждава.

— Отворете южната — заповяда тя, докато северната порта се тресеше от ударите на стенобитното оръжие. Издърпа метателна брадва с къса дръжка от колана през рамото си. — Часът на бухала изтече, братко. Идва часът на копието, меча и брадвата. Строй се. Връщаме се у дома.

От сто гърла изригна рев:

— У дома! — И: — Аша!

Трис Ботли препусна в галоп до нея на висок пъстър жребец. Мъжете й в двора се стегнаха в плътен клин, стиснали щитове и копия. Карл Девицата, който не беше ездач, зае мястото си между Гримтънг и Лорен Дългата брадва. Докато Хаген се спускаше по стълбището на наблюдателницата, вълча стрела го прониза в корема и той полетя надолу с главата напред. Дъщеря му притича към него и зарида.

— Вземете я — заповяда Аша. Не беше време за скръб. Ролф Джуджето издърпа момичето на коня си и рижата й коса се развя. Северната порта стенеше жално под ударите на тарана. „Може да се наложи да си пробием път със сеч“, помисли Аша, щом южната порта се разтвори широко пред тях. Пътят бе чист. „За колко дълго?“ — Навън! — Аша заби пети в хълбоците на кобилата си.

Мъже и коне затичаха към дърветата отвъд мокрото поле с мъртвите стръкове зимно жито, гниещо под луната. Аша задържа конниците в ариергард, за да гонят напред последните и да се погрижат никой да не изостане. Високи борове и могъщи стари дъбове се стегнаха плътно около тях. Дълбоки лес не случайно носеше името си. Дърветата бяха огромни, тъмни и застрашителни. Ниските им клони се бяха оплели и пращяха с всеки дъх на вятъра, а по-високите дращеха лунния лик. „Колкото по-скоро се измъкнем оттук, толкова по-добре ще се чувствам. Тези дървета ни мразят всички, дълбоко в дървените си сърца.“

Бързаха на юг и югозапад. Дървените кули на Дълбоки лес се изгубиха от поглед, а горите погълнаха звука бойните тръби. „Вълците си върнаха замъка — помисли Аша. — Може би ще се задоволят с това и ще ни оставят.“

Трис Ботли я догони.

— Вървим в грешна посока. — Посочи луната, надничаща през короните на дърветата. — Трябва да обърнем на север за корабите.

— Първо запад — настоя Аша. — Запад, докато слънцето се вдигне. Тогава на север. — Обърна се към Ролф Джуджето и Рогон Ръждивата брада, най-добрите й ездачи. — Разузнайте напред да се убедим, че пътят е чист. Не искам изненади, когато стигнем брега. Натъкнете ли се на вълци, препускате обратно с вятъра.

— Ако потрябва — обеща Рогон иззад внушителната си червена брада.

Съгледвачите се скриха в леса, а останалите железнородени продължиха марша си, но вървенето беше бавно. Дърветата скриваха луната и звездите, а теренът бе тъмен и измамен. Преди да са минали половин миля, кобилата на братовчед й Куентън се спъна и си счупи преден крак. Наложи се Куентън да пререже гърлото й, за да спре да цвили.

— Трябваше да вземем факли — измърмори Трис.

— Огънят ще привлече северняците към нас. — Аша изруга наум, зачудена дали не беше грешка да напуснат замъка. „Не. Ако бяхме останали да се бием, сега сигурно всички щяхме да сме мъртви.“ Но не беше добре и да се лутат слепешком в тъмното. „Тези дървета ще ни убият, ако могат.“ Смъкна шлема и избута назад прогизналата си от пот коса. — Слънцето ще се вдигне след няколко часа. Спираме тук и отдъхваме до сутринта.

Спирането се оказа лесно, отдъхването — не толкова. Никой не спа, дори Дейл Ленивото око, за когото се знаеше, че дреме дори докато гребе. Няколко мъже си разделиха мях от ябълковото вино на Галбарт Гловър, подаваха си го от ръка на ръка. Донеслите храна я споделиха с тези, които нямаха. Ездачите дадоха зоб на конете и ги напоиха. Братовчед й Куентън Грейджой прати трима да се качат на дърветата и да си отварят очите за факли из леса. Кром наточи брадвата си, а Карл Девицата меча си. Конете скубеха мъртва кафява трева и бурени. Червенокосата дъщеря на Хаген сграбчи Трис Ботли за ръка и го задърпа настрани в дърветата. След като й отказа, се захвана с Харл Шестпръстия.

„Да можех и аз да направя същото.“ Щеше да е сладко да се изгуби в прегръдките на Карл. Нещо я глождеше в стомаха. Щеше ли изобщо да усети палубата на „Черен вятър“ под нозете си отново? А и да успееше, накъде щеше да го подкара? „Островите са затворени за мен, освен ако не реша да подвия колене и да разтворя крака, и да търпя ласките на Ерик Железаря, а никое пристанище във Вестерос няма да приеме радушно дъщерята на кракена.“ Можеше да стане търговка, както май искаше Трис, или да се отправи към Каменните стъпала, при пиратите там. „Или…“

— Пращам на всеки от вас късче от принца — промърмори Аша.

Карл се ухили.

— По-скоро бих взел късче от теб — прошепна й. — Най-сладкото, което…

Нещо изхвърча от храстите и падна с тихо изтупване между тях, подскочи и се затъркаля. Беше кръгло, тъмно и мокро, с дълга козина. Когато спря между корените на един дъб, Гримтънг рече:

— Ролф Джуджето не е толкова висок като преди. — Половината мъже вече бяха на крака, посягаха за щитовете, копията и брадвите. „Те също не палят факли — помисли Аша — и познават тези гори по-добре от нас.“ В следващия миг дърветата около тях изригнаха и северняците връхлетяха с вой. „Вълци — помисли тя. — Вият като проклети вълци. Бойният вик на Севера.“

Никой певец нямаше да съчини песен за тази битка. Никой майстер никога нямаше да я опише за някоя от любимите книги на Четеца. Не плющяха знамена, не ревяха бойни рогове, не зовеше великият лорд мъжете около себе си да чуят последните му кънтящи слова. Биеха се в предутринен сумрак, сянка срещу сянка, спъваха се в корени и камъни, газеха калта и гниещите листа под краката си. Железнородените бяха с ризници и зацапана със сол щавена кожа, северняците — с козиняви наметала и борови клонки. Луна и звезди гледаха отгоре битката и бледата им светлина се процеждаше през плетеницата голи клони.

Първият, налетял на Аша Грейджой, издъхна в краката й, с метателната й брадва между очите му. Това й даде достатъчно време, за да нахлузи щита на лявата си ръка.

— Към мен! — извика Аша, но дали викаше на своите, или на враговете, дори тя не можеше да каже със сигурност.

Северняк с брадва се извиси пред нея, размаха я и зарева в безсловесен гняв. Аша вдигна щита си да блокира удара му, а след това настъпи и прониза корема му с камата си. Ревът му премина в отчаян вой, докато падаше. Тя се завъртя бързо, видя друг вълк зад себе си и го посече в челото под шлема. Неговият удар я улучи под гърдите, но ризницата й го отклони, а тя заби върха на камата в гърлото му и го остави да се дави в собствената си кръв. Ръка сграбчи косата й, но тя беше къса и ръката не можа да хване достатъчно, за да дръпне главата й назад. Аша заби петата на ботуша си в ходилото на противника си и се изтръгна, когато той изрева от болка. Докато се обърне, мъжът беше паднал и издъхваше, все още стиснал шепа от косата й. Карл стоеше над него и от дългия му меч капеше кръв, а лунната светлина блестеше в очите му.

Гримтънг броеше северняците, докато ги избиваше. Извика:

— Четири! — докато един падаше, и миг след това: — Пет! — Конете цвилеха, ритаха и въртяха очи в ужас, обезумели от касапницата и кръвта… освен дорестия жребец на Трис Ботли, който се беше изправил на задните си крака и се въртеше, докато той сечеше с меча. „Май ще му дължа две-три целувки, преди да е свършила нощта“, помисли Аша.

— Седем! — изрева Гримтънг, но Лорен Дългата брадва до него падна, а сенките прииждаха, викаха и шумоляха. „Бием се с трънки“, помисли Аша, докато посичаше един, по който имаше повече листа, отколкото по повечето дървета наоколо. Това я разсмя. Смехът й привлече към нея още вълци и тя уби и тях, и се зачуди дали също да не започне да брои. „Омъжена жена съм и ето го бебето ми сукалче.“ Заби камата си в гърдите на един северняк през козина, вълна и щавена кожа. Лицето му бе толкова близо до нейното, че помириса киселия му дъх, а ръката му беше на гърлото й. Аша усети как желязото изстърга в кокал, когато върхът се хлъзна по едно ребро. Мъжът потрепери и издъхна. Когато го пусна, беше толкова изтощена, че едва не се строполи върху него.

След това стоеше опряла гръб в гърба на Карл и слушаше пъшканията и ругатните наоколо, воплите на храбрите мъже, който пълзяха из сенките и плачеха за майките си. Храст затича към нея с копие, толкова дълго, че можеше да прониже през корема й и през гърба на Карл също така, за да ги прикове и двамата в смъртта. „По-добре така, отколкото да умра сама“, помисли тя, но братовчед й Куентън уби копиеносеца, преди той да стигне до нея. Миг по-късно друг храст уби Куентън — заби брадва в тила му.

Гримтънг зад нея извика:

— Девет, и проклети да сте всички.

Дъщерята на Хаген изскочи гола от дърветата, двама вълци тичаха по петите й. Аша метна една от брадвите си и порази единия в гърба. Когато той падна, дъщерята на Хаген се смъкна на колене, издърпа меча му, промуши втория и се надигна отново, оцапана с кръв и кал, и се хвърли в битката.

Някъде в разгара на боя Аша изгуби Карл, изгуби Трис, изгуби ги всичките. Камата й също се беше дянала някъде, както и всичките й брадви за мятане. Имаше само някакъв меч в ръката, къс меч с широко и дебело лезвие, почти като касапски сатър. Животът й да зависеше от това, не можеше да каже откъде го е взела. Ръката я болеше, устата й беше пълна с кръв, краката й трепереха, а лъчите бледа утринна светлина пронизваха косо през дърветата. „Толкова дълго ли беше? Толкова дълго ли се бием?“

Последният й враг беше северняк с брадва, едър, плешив и брадат, с ръждясала ризница, което означаваше, че е главатар на клан или кланов поборник. Не остана доволен, като видя, че се бие с жена.

— Путка! — ревеше всеки път щом замахнеше към нея и слюнката мокреше бузите му. — Путка! Путка!

Аша също искаше да му изреве, но гърлото й бе толкова пресъхнало, че можа само да изпъшка. Брадвата му разтърсваше щита й, цепеше дървото и къртеше дълги бели трески, щом я изтръгнеше. Скоро около ръката й щеше да остане само наръч трески за разпалка. Тя заотстъпва, тръсна разбития щит от ръката си и отново отстъпи, след това затанцува надясно, наляво и надясно, за да избегне връхлитащата отгоре брадва.

А след това гърбът й се удари в някакво дърво и повече не можеше да танцува. Вълкът вдигна брадвата над главата си, за да разцепи нейната на две. Аша се опита да се изплъзне надясно, но краката й се бяха заплели в някакви корени и я задържаха. Изви се, загуби опора, а острието на брадвата издрънча в слепоочието й с писък на стомана в стомана. Светът стана червен и черен, и отново червен. Болка прониза крака й като мълния и някъде отдалече чу как севернякът изръмжа:

— Проклета путка! — докато вдигаше брадвата си за удара, който трябваше да я довърши.

Изсвири тръба.

„Това е грешно — помисли тя. — Няма тръби във водните палати на Удавения бог. Под вълните тритоните поздравяват своя владетел, като надуват морски раковини.“

Сънува горящи червени сърца и черен елен в златна гора, с пламък, извиращ от рогата му.