Танц с дракони

Тирион

— Партида деветдесет и седем. — Търговският агент изплющя с камшика си. — Две джуджета, добре обучени за ваше забавление.

Тържищният подиум беше вдигнат там, където широката кафява Скаазадан се вливаше в Робския залив. Тирион Ланистър надушваше солта във въздуха, смесена с вонята от клозетните изкопи зад робските кошари. Горещината не го дразнеше толкова, колкото влагата. Самият въздух сякаш бе натежал над него като топло одеяло над главата и раменете му.

— Куче и прасе включени в партидата — обяви водещият търга. — Джуджетата ги яздят. Забавляват гостите на пировете или ги използвате по своя прищявка.

Наддаващите седяха на дървени пейки и пиеха плодови напитки. Някои имаха роби, които им вееха с ветрила. Много бяха облечени в токари, странното облекло, така обичано от старата кръв в Робския залив, колкото елегантно, толкова и непрактично. Други носеха по-прости облекла: мъже с туники и наметала с качулки, жени в цветни коприни. Курви или жрици най-вероятно. Толкова далече на изток беше трудно човек да различи едните от другите.

Зад пейките стоеше тълпа западняци, подхвърляха си шеги и се майтапеха с тръжните процедури. „Наемници“, знаеше Тирион. Забеляза дълги мечове, кинжали и ками, метателни брадви и ризници под наметалата. Косите, брадите и лицата издаваха повечето като мъже от Свободните градове, но тук-там се мяркаха някои, които можеше да са от Вестерос. „Купуват ли? Или просто са дошли за зрелището?“

— Кой ще открие за тази двойка?

— Триста — заложи матрона на изящен паланкин.

— Четиристотин — викна чудовищно дебел юнкаец от носилката, на която се беше проснал като левиатан. Целият бе покрит с жълта коприна със златни пискюли и изглеждаше голям колкото четирима Илириовци. Тирион съжали робите, които трябваше да го носят. „Поне ще ни се спести това задължение. Каква радост да си джудже.“

— И един — каза старица с виолетов токар. Търговският агент я изгледа кисело, но не отмени наддаването.

Робите моряци от „Селесори Коран“, продадени поединично, бяха отишли на цени между петстотин и деветстотин сребърника. Опитните моряци бяха ценна стока. Никой не беше оказал никаква съпротива, когато ловците на роби се качиха на пострадалия им ког. За тях това бе просто смяна на собственика. Помощник-капитаните бяха свободни хора, но пристанищната вдовица им беше написала застраховка с обещание, че ще покрие откупа им в случай като този. Тримата оцелели огнени пръсти още не бяха продадени, но те бяха слуги на Господаря на Светлината и можеха да разчитат, че някой червен храм ще ги откупи. Пламъците, татуирани на лицата им, бяха застраховката им.

Тирион и Пени нямаха такава застраховка.

— Четиристотин и петдесет — последва наддаване.

— Петстотин.

Някои наддавания се извикваха на висок валириански, някои — на смесената реч на Гхиз. Някои купувачи даваха знак с пръст, със завъртане на китката или с махване с ветрило.

— Радвам се, че ни предлагат заедно — прошепна Пени.

Търговецът на роби ги изгледа остро.

— Без приказки.

Тирион стисна Пени за рамото. По челото му бяха полепнали светлоруси и черни кичури коса, а по гърба — дрипите от туниката му. Едното беше пот, другото засъхнала кръв. Не беше проявил глупостта да се бие с ловците на роби като Джора Мормон, но това не му спести наказание. В неговия случай устата му бе спечелила пердаха.

— Осемстотин.

— И петдесет.

— И един.

„Струваме колкото един моряк“, разсъди Тирион. Макар че купувачите може би искаха Хубавка. „Трудно е да се намери добре обучено прасе.“ Със сигурност не наддаваха на кило.

На деветстотин сребърника наддаването взе да забавя. На деветстотин петдесет и един (от старицата) спря. Агентът обаче имаше нюх и джуджетата трябваше да покажат част от номера си. Изведоха Хрус и Хубавка на платформата. Без седла и юзди язденето им се оказа сложна работа. В мига, в който свинята се задвижи, Тирион се хлъзна от задницата й, тупна на своята и предизвика у наддаващите бурен смях.

— Хиляда — обяви нелепо дебелият мъж.

— И един. — Пак старицата.

Устата на Пени беше замръзнала в глупава усмивка. „Добре обучени за ваше забавление.“ Баща й имаше много да отговаря, в който там малък ад бе заделен за джуджета.

— Хиляда и двеста. — Левиатанът в жълто. Роб до него му подаде напитка. „Лимон, несъмнено.“ Тирион се притесни от жълтите му очи, впити в подиума.

— Хиляда и триста.

— И един. — Старицата.

„Баща ми казваше, че един Ланистър струва десет пъти повече от всеки обикновен човек.“

На хиляда и шестстотин наддаването взе да спада, тъй че търговецът подкани купувачите да се качат и да огледат джуджетата отблизо.

— Женската е млада — увери ги той. — Можете да ги съешите двамата и да вземете добри пари от изтърсаците.

— Половината му нос го няма — измърмори старицата, след като се приближи. Сбръчканото й лице се намръщи недоволно. Плътта й беше бяла като личинки; загърната във виолетовия токар приличаше на мухлясала сушена слива. — И очите му са различни. Грозно същество.

— Милейди още не е видяла най-хубавата ми част. — Тирион сграбчи чатала си, да не би да не го е разбрала.

Дъртата изсъска гневно, а камшикът перна Тирион по гърба, жилещ удар, който го смъкна на колене. Вкусът на кръв изпълни устата му. Той се ухили и изплю.

— Две хиляди — извика нов глас иззад пейките.

„И какво ще иска един наемник от джудже?“ Тирион се надигна, за да види по-добре. Новият наддаващ беше стар мъж, с бяла коса, но висок и стегнат, с изопната кафява кожа и късо подстригана остра брада. Под избелялото пурпурно наметало се виждаха дръжките на дълъг меч и две ками.

— Две и петстотин. — Женски глас този път: момиче, ниско, с широк кръст и с релефна черна стоманена броня, инкрустирана със злато. На гърдите на бронята бе изобразена харпия с вериги, увиснали от ноктите й. Двама роби войници я вдигнаха на щит на височината на раменете си.

— Три хиляди. — Смуглият мъж се запровира напред през тълпата, а спътниците му наемници разбутаха купувачите от пътя му. „Да. Приближи се.“ Тирион знаеше как да се оправя с наемници. И за миг не си помисли, че този човек иска да го забавлява на пирове. „Познава ме. Иска да ме върне във Вестерос и да ме продаде на сестра ми.“ Джуджето потърка уста да скрие усмивката си. Церсей и Седемте кралства бяха на половин свят оттук. Много и много можеше да се случи, докато стигнат там. „Изиграх Брон. Малко късмет и ще мога и този да изиграя.“

Старата и момичето се отказаха на три хиляди, но не и дебелият в жълтото. Претегли наемниците с жълтите си очи, облиза жълтите си зъби с лилав език и рече:

— Пет хиляди сребърника за партидата.

Наемникът се намръщи, сви рамене и обърна гръб.

„Седем ада.“ Тирион беше абсолютно сигурен, че не иска да стане собственост на огромния лорд Жълто шкембе. Дори само като го гледаше, отпуснат на носилката като планина от лой със свински жълтите му очи и гърди, големи колкото Хубавка, издули коприната на токара му, настръхваше. А миризмата, лъхаща от него, се усещаше дори на подиума.

— Ако няма повече наддавания…

— Седем хиляди — извика Тирион.

Вълна от смях заля пейките.

— Джуджето иска да се купи само — подхвърли момичето на щита.

Тирион й се ухили похотливо.

— Умният роб заслужава умен господар, а цялата пасмина тук май сте глупаци.

Това предизвика още смях от наддаващите и мръщене от водещия търга. Опипваше бича си нерешително, докато се мъчеше да отгатне дали това ще му донесе изгода.

— Пет хиляди е обида! — извика Тирион. — Играя на турнири, пея и казвам забавни неща. Мога да изчукам жена ви и да я накарам да запищи. Или жената на врага ви, ако предпочитате — какъв по-добър начин да го посрамите? Убивам с арбалет и мъже три пъти по-големи от мен треперят от страх, когато се срещнем на маса киваси. Дори ме знаят, че готвя от време на време. Вдигам десет хиляди сребърника за себе си! Заслужавам ги, много съм добър, о, да. Баща ми казваше, че винаги трябва да плащам дълговете си.

Наемникът в пурпурното наметало се обърна. Очите му срещнаха очите на Тирион над редиците други наддаващи и той се усмихна. „Топла усмивка — помисли джуджето. — Приятелска. Но богове, очите са студени. Може би все пак не искам той да ни купи.“

Жълтата планина от плът се въртеше в носилката си, на огромното му месесто лице беше изписано раздразнение. Измърмори на гхискарски нещо кисело, което Тирион не разбра, но тонът беше пределно ясен.

— Друго наддаване ли беше това? — Джуджето кривна глава. — Предлагам всичкото злато на Скалата на Кастърли.

Чу бича, преди да го усети, тънко и рязко изсвистяване във въздуха. Изпъшка от удара, но този път успя да се задържи на крака. Мисълта му бързо се върна към началото на пътуването му, когато най-неотложният му проблем бе да реши кое вино да пие с обедните си охлюви. „Виж какво става, когато гониш дракони.“ От устните му изригна смях и опръска първия ред купувачи с кръв и слюнка.

— Продадени сте — обяви търговецът. И го перна отново с бича, просто защото можеше. Този път Тирион падна.

Един от пазачите го дръпна да се вдигне на крака. Друг бутна с дръжката на копието си Пени да слезе от платформата. Вече извеждаха следващата на мястото им. Момиче, петнайсетинагодишно, не от „Селесори Коран“. Тирион не я познаваше. „На годините на Денерис Таргариен, или почти толкова.“ Търговецът нареди да я съблекат гола. „Поне това унижение ни беше спестено.“

Тирион се загледа над юнкайския лагер към стените на Мийрийн. Портите изглеждаха толкова близо… и ако можеше да се вярва на приказките в робските кошари, Мийрийн си оставаше свободен град засега. Зад онези ронещи се стени робството и робската търговия все още бяха забранени. Трябваше само да стигне до онези порти, да мине през тях и отново да е свободен човек.

Но това едва ли беше възможно, освен ако не изоставеше Пени. „А тя ще иска да вземем и кучето и прасето.“

— Няма да е толкова ужасно, нали? — прошепна Пени. — Той плати толкова много за нас. Ще бъде добър, нали?

„Докато го забавляваме.“

— Твърде скъпи сме, за да се отнасят лошо с нас — увери я той; кръвта от последните два удара все още се стичаше по гърба му. „Но когато представлението ни омръзне… а то омръзва, бързо.“

Надзирателят на господаря им чакаше да ги поеме под попечителството си с кола с муле и двама войници. Имаше дълго тясно лице и къса брада, оплетена със златна нишка, коравата му тъмночервена коса бе разперена от слепоочията във формата на две ноктести длани.

— Какви милички малки същества сте — каза им. — Напомняте ми за собствените ми деца… или щяхте по-скоро, ако мъничките ми не бяха умрели. Ще се грижа добре за вас. Кажете ми имената си.

— Пени. — Гласът й излезе на шепот, тих и уплашен.

„Тирион, от дома Ланистър, законен лорд на Скалата на Кастърли, подсмърчащ лицемерен червей.“

— Йоло.

— Храбрия Йоло. Хубавата Пени. Вие сте собственост на благородния и доблестен Йезан зо Кагаз, учен и воин, почитан високо сред Мъдрите господари на Юнкай. Смятайте се за щастливи, защото Йезан е добър и великодушен господар. Мислете за него като за родния си баща.

„С удоволствие“, помисли Тирион, но си задържа езика зад зъбите. Скоро щяха да играят за новия си господар, несъмнено, и не биваше да си докарва още бой.

— Татко ви най-много обича специалните си съкровища и ще ви цени — продължи надзирателят. — А за мен мислете като за дойката, която се е грижела за вас, докато сте били малки. Дойка ме наричат всички мои деца.

— Партида деветдесет и пет — обяви търговският агент. — Воин.

Момичето го бяха продали бързо и вече го бутаха към собственика му; беше притиснало дрехите си до малките си гърди с розови зрънца. Двама ловци на роби издърпаха на подиума Джора Мормон. Рицарят беше гол, само по набедрена препаска, гърбът му нашарен от бича, лицето му — толкова подуто, че беше почти неузнаваем. Вериги стягаха китките и глезените му. „Да опита малко яденето, което ми готвеше“, помисли Тирион, но веднага се усети, че нещастията на едрия рицар не му носят удовлетворение.

Дори и във вериги Мормон изглеждаше опасен: здравеняк с мускулести мишци и изгърбени рамене. С грубите черни косми по гърдите си приличаше повече на звяр, отколкото на човек. Очите му бяха подути — две тъмни дупки на насиненото лице. На едната буза имаше дамга: демонска маска.

Когато ловците на роби се изсипаха на борда на „Селесори Коран“, сир Джора ги посрещна с меча си и уби трима, преди да го надвият. С радост щяха да го убият, но капитанът забрани: един боец винаги докарваше добро сребро. Тъй че го оковаха за едно гребло, пребит почти до смърт, гладен и дамгосан.

— Голям и силен е този — заяви търговецът. — Много пикня има в него. Ще даде добро зрелище в бойните ями. Кой ще ми открие на триста?

Никой не пожела.

Мормон не обръщаше внимание на тълпата. Очите му бяха зареяни над обсадните линии, към далечния град с древните му стени от многоцветни тухли. Тирион можеше да прочете този поглед като книга: „Толкова близо и в същото време — толкова далечен.“ Горкият нещастник се беше върнал твърде късно. Денерис Таргариен беше омъжена, казали им бяха в робските кошари. Беше взела за свой крал мийрийнски търговец на роби, колкото благороден, толкова и богат, и след като мирът се подпишеше и подпечаташе, бойните ями на Мийрийн щяха да се отворят отново. Други роби настояваха, че пазачите лъжат и че Денерис Таргариен никога няма да сключи мир с робовладелци.

— Мхиза — така я наричаха. Някой му каза, че означавало „майка“. Скоро сребърната кралица щяла да излезе от града, да разбие юнкайците и да счупи оковите им, шепнеха си.

„А после ще ни окъпе всички в ароматна вода и ще ни целуне малките ранички, и ще ги изцери“, помисли джуджето. Не вярваше в кралски спасявания. Гъбите, натикани в ботуша му, трябваше да стигнат за него и Пени. Хрус и Хубавка трябваше да се оправят сами.

Дойка все още поучаваше новите придобивки на господаря си.

— Правете всичко, каквото ви се каже, и нищо повече, и ще живеете като малки господари, обгрижвани и обожавани — обясняваше им. — Не слушате ли… но вие ще сте ми послушни, нали? Миличките ми те. — Пресегна се и ощипа Пени по бузата.

— Двеста тогава — каза водещият търга. — Голям звяр като този струва три пъти повече. Какъв телохранител ще стане! Никой враг няма да смее да ви посегне!

— Хайде, мои малки приятели — подкани ги Дойка, — ще ви заведа в новия ви дом. В Юнкай ще живеете в златната пирамида на Кагаз и ще ядете от сребърни блюда, но тук живеем простичко, в скромните войнишки палатки.

— Кой ще даде сто? — извика търговецът.

Това най-после докара цена, макар и само петдесет. Купувачът беше слаб мъж с кожена престилка.

— И един — каза дъртата с виолетовия токар.

Един от войниците вдигна Пени на колата с мулето.

— Коя е старата жена? — попита Тирион.

— Зарина — отвърна мъжът. — Евтини бойци нейните. Месо за герои. Твой приятел скоро умре.

„Не ми е приятел.“ Все пак Тирион неволно се обърна към Дойка и каза:

— Не може да позволите да го вземе тя.

Дойка го изгледа с присвити очи.

— Какво?

Тирион посочи.

— Онзи там. Участва в представлението ни. Мечокът и девицата красива. Джора е мечокът, Пени е девицата, а аз съм храбрият рицар, който я спасява. Танцувам около него и го удрям в топките. Много е смешно.

Надзирателят примижа към тръжния подиум.

— Този там? — Наддаването за Джора Мормон беше стигнало до двеста сребърника.

— И един — каза старицата с виолетовия токар.

— Вашият мечок. Разбирам. — Дойка притича през тълпата, наведе се над огромния жълт юнкаец в носилката и му зашепна нещо. Господарят кимна, гушите му се разтресоха, после вдигна ветрилото си.

— Триста — извика с хриплив глас.

Дъртата изсумтя и обърна гръб.

— Защо направи това? — попита Пени на Общата реч.

„Хубав въпрос — помисли Тирион. — Защо го направих?“

— Представлението ти започва да става скучно. Всеки глумец има нужда от танцуваща мечка.

Тя го погледна с укор, седна и прегърна Хрус, сякаш кучето беше последният й верен приятел на света. „Може би е.“

Дойка се върна с Джора Мормон. Двама от робите войници на господаря им го изблъскаха в колата при двете джуджета. Той не се възпротиви. „Цялото желание за борба го напусна, след като чу, че кралицата му е омъжена“, осъзна Тирион. Една прошепната дума бе постигнала това, което юмруци, камшици и криваци не бяха успели: беше го прекършила. „Трябваше да го оставя да го вземе дъртата. Ще е полезен колкото цици на броня.“

Дойка се качи отпред и хвана поводите. Потеглиха към бивака на господаря им, благородния Йезан зо Кагаз. Четирима роби войници закрачиха до тях, по двама от всяка страна на колата.

Пени не плачеше, но очите й бяха зачервени и така и не ги вдигна от Хрус. „Дали си мисли, че всичко това може да изчезне, ако не го гледа?“ Сир Джора Мормон не поглеждаше към никого и към нищо. Седеше присвит и унил във веригите си.

Тирион гледаше всичко и всеки.

Юнкайският стан не беше един, а сто лагера, вдигнати лакът до лакът в полумесец около стените на Мийрийн: град от коприна и платно, със свои булеварди и улички, кръчми и проститутки, добри квартали и лоши. Между обсадните линии и залива бяха изникнали палатки, приличаха на жълти гъби. Някои бяха малки и жалки, не повече от навеси от старо оцапано платно, да пазят от дъжд и слънце, но до тях се издигаха спални палатки, достатъчно големи да поберат сто мъже, и копринени павилиони, големи като палати, с харпии, блеснали на пилоните. Някои лагери бяха подредени: палатките в кръгове около голямо огнище, оръжията и бронята струпани около вътрешния кръг, коневръзите по външния. Другаде сякаш цареше пълен хаос.

Сухите обгорени равнини около Мийрийн бяха плоски и голи на много левги околовръст, но юнкайските кораби бяха докарали достатъчно дървен материал и кожи, за да построят шест огромни требушета. Бяха от трите страни на града, без страната откъм реката, и до тях имаше купища натрошен камък и чували с катран и смола, чакащи само да ги запалят. Един от войниците, които вървяха до колата, видя накъде гледа Тирион и гордо му каза, че на всеки от требушетите са дали име: Драконотрошача, Старата вещица, Дъщерята на харпията, Злата сестра, Призрака на Ащапор, Юмрука на Маздан. Извисени на четирийсет стъпки над палатките, требушетите бяха главната забележителност на лагера.

— Щом ги видя, драконовата кралица клекна — похвали се той. — И така ще си остане клекнала, да смуче благородния кур на Хиздар, иначе ще й сринем стените.

Тирион видя как бият с камшик един роб, удар след удар, гърбът му бе само кръв и раздрано месо. Няколко мъже минаха покрай тях, оковани, дрънчаха при всяка стъпка: носеха копия и къси мечове, но веригите свързваха китките и глезените им. Въздухът миришеше на печащо се месо. Видя как някакъв мъж дере куче.

Видя също така и мъртвите, и чу умиращите. Под реещия се дим, миризмата на коне и острия солен мирис от залива се долавяше вонята на кръв и изпражнения. „Някаква зараза“, разбра той, докато гледаше как двама наемници изнасят труп от една палатка. Потрепери. Болест можеше да помете една армия по-бързо и от най-свирепата битка, казваше баща му.

„Още по-сериозна причина да се бяга, и то бързо.“

Четвърт миля по-натам видя сериозна причина да премисли. Беше се събрала тълпа — около трима роби, заловени при опит за бягство. Дойка видя, че гледа натам, и каза:

— Знам, че малките ми съкровища ще са мили и послушни. Виж какво става с тези, които се опитват да бягат.

Пленниците бяха завързани за редица кръстосани греди и двама прашкари изпробваха уменията си върху тях.

— Толоши — каза единият от пазачите им. — Най-добрите прашкари на света. Хвърлят оловни топчета вместо камъни.

Тирион никога не беше разбирал смисъла от прашките, след като лъковете имаха толкова по-голям обхват… но и никога не беше виждал толоши в действие. Оловните топчета нанасяха ужасно по-страшни рани от гладките камъчета, които използваха обикновените прашкари, и много по-страшни от раните от стрели също. Едно удари коляното на един от пленниците и то се пръсна на фонтан кръв и натрошена кост, а долната част на крака увисна на тъмночервена жила. „Е, този няма да бяга повече“, помисли Тирион. Мъжът се разкрещя и врясъците му се смесиха в утринния въздух със смеха на лагерни курви и ругатните на тези, които бяха заложили, че прашкарят няма да улучи. Пени извърна очи, но Дойка я хвана за брадичката и обърна главата й към тримата роби.

— Гледай — заповяда й. — Ти също, мечок.

Джора Мормон вдигна глава и изгледа Дойка. Тирион видя как се стегнаха мишците му. „Ще го удуши и това ще е краят за всички ни.“ Но рицарят само смръщи вежди и се обърна към кървавото зрелище.

Тухлените стени на Мийрийн потръпваха в утринната мараня. Убежището, до което те, нещастните глупаци, се бяха надявали да стигнат. „Колко дълго ще остане убежище обаче?“

И тримата неуспели бегълци бяха издъхнали, преди Дойка отново да подръпне поводите и колата да затрополи напред.

Лагерът на господаря им се намираше на югоизток от Старата вещица, почти в сянката й, простираше се върху няколко акра. „Скромната палатка“ на Йезан зо Кагаз се оказа палат от коприна в лимоненожълт цвят. Позлатени харпии се издигаха на пилоните на деветте й островърхи покрива. От всички страни я обкръжаваха по-малки палатки.

— Това са жилищата на готвачите на нашия благороден господар, на конкубинките и воините, и на няколко не толкова облагодетелствани родственици — каза Дойка, — но вие, миличките ми, ще имате рядката привилегия да спите в павилиона на самия Йезан. Той обича да държи съкровищата си близо до себе си. — Погледна намръщено Мормон. — Не и ти, мечко. Ти си голям и грозен и ще бъдеш окован навън. — Рицарят не реагира. — Първо обаче трябва да ви сложим нашийници.

Нашийниците бяха от желязо, позлатено, за да блести красиво. Името на Йезан беше всечено в метала с валириански глифове, а под ушите бяха закрепени две малки звънчета, за да издава носещият ги весел звън при всяка стъпка. Джора Мормон прие нашийника с навъсено мълчание, но Пени започна да плаче, докато оръжейникът затягаше нейния.

— Тежък е — оплака се тя.

Тирион стисна ръката й.

— От чисто злато е — излъга я. — Във Вестерос знатните дами мечтаят за такава огърлица. — „По-добре нашийник, отколкото пранга. Един нашийник може да се махне.“ Спомни си Шае и как златната верига беше блестяла, докато я извиваше и извиваше около гърлото й.

След това Дойка се разпореди да стегнат оковите на сир Джора на един кол до огнището, а той самият заведе джуджетата в господарския павилион и им показа къде ще спят, в застлана с килим ниша, отделена от главната шатра със стени от жълта коприна. Щяха да делят пространството с други съкровища на Йезан: момче с криви космати „кози крака“, момиче с две глави от Мантарис, брадата жена и едно грациозно същество, наречено Сладкиши, облечено в лунни камъни и мирска дантела.

— Опитвате се да решите дали съм мъж или жена — каза Сладкиши на джуджетата. После вдигна полите си и им показа какво има отдолу. — И двете съм, а господарят ме обича най-много.

„Колекция от уроди — помисли Тирион. — Някъде някой бог се смее.“

— Чудесно — каза на Сладкиши, която имаше лилава коса и виолетови очи, — но се надявахме поне веднъж ние да сме хубавците.

Сладкиши се разсмя, но Дойка не го досмеша.

— Спести си шегите за довечера, когато ще забавляваш благородния ни господар. Ако го задоволите, ще бъдете добре възнаградени. Ако не… — Плесна Тирион по лицето.

— Ще е добре да внимавате с Дойка — каза Сладкиши, след като надзирателят се махна. — Той е единственото чудовище тук.

Брадатата жена говореше непонятна смесица от гхискарски, момчето-козел — някакъв гърлен моряшки говор, наречен Търговската реч. Двуглавото момиче беше малоумно: едната глава беше колкото портокал и изобщо не говореше, другата имаше остри зъби и беше склонна да ръмжи на всеки, който се доближи много до клетката на момичето. Но Сладкиши владееше съвършено четири езика, един от които висок валириански.

— Що за човек е господарят? — попита с тревога Пени.

— Очите му са жълти и вони — каза Сладкиши. — Преди десет години отишъл до Соторос и оттогава гние отвътре. Накарайте го да забрави, че умира, дори за малко, и ще бъде изключително щедър. Не му отказвайте нищо.

Разполагаха само със следобеда, за да научат порядките на робския живот. Робите на Йезан напълниха корито с гореща вода и наредиха на джуджетата да се окъпят: първо Пени, после Тирион. След това друг роб натърка щипещи мехлеми по раните на гърба му, за да не заберат, и ги покри със студена лапа. Подрязаха косата на Пени, а брадата на Тирион подстригаха. Дадоха им меки пантофи и нови дрехи, прости, но чисти.

Щом падна вечерта, Дойка дойде да им каже, че е време да си облекат глумската броня. На Йезан щял да му гостува върховният командващ на юнкайците благородният Юрказ зо Юнзак и трябвало да играят.

— Да развържем ли мечката ви?

— Не тази вечер — отвърна Тирион. — Нека първо да покажем на господаря ни турнира, мечката да я спестим за друг път.

— Добре. След като свършите с лудориите, ще помагате в сервирането и пълненето на чашите. Гледайте да не полеете някой от гостите, че лошо ви се пише.

Вечерните забавления започнаха с жонгльор. След него излезе трио пъргави акробати. След тях беше момчето с козите крака, което изигра гротескен танц, докато един от робите на Юрказ свиреше на костена флейта. Тирион за малко да го попита дали знае „Дъждовете над Кастамир“. Докато чакаха реда си, наблюдаваше Йезан и гостите му. Сушената слива на почетното място очевидно трябваше да е върховният командващ на Юнкай. Изглеждаше страховит горе-долу колкото халтаво столче. Придружаваха го десетина други юнкайски лордове. Двама наемнически капитани също бяха гости, всеки придружен от десетина бойци. Единият беше елегантен пентоши, побелял и облечен в коприна, освен наметалото му — дрипав парцал, кърпен на сто места с различни мръсни кръпки. Другият капитан беше онзи, който се бе опитал да ги купи сутринта, смуглият с острата брада.

— Бен Плум Кафявия — каза Сладкиши. — Капитан на Вторите синове.

„Вестероси и Плум. Все по-добре и по-добре.“

— Вие сте следващите — каза Дойка. — Бъдете забавни, милички мои, иначе ще съжалявате.

Тирион не беше усвоил и половината от старите номера на Грош, но можеше да язди свинята, да пада, когато поиска, да се търкаля и да скача отново на крака. Всичко това се прие доста добре. Гледката как малките хора се клатушкат като пияни и се млатят с дървени оръжия явно беше толкова забавна в един обсаден лагер край Робския залив, колкото на сватбения пир на Джофри в Кралски чертог. „Презрение — помисли Тирион. — Универсалният език.“

Господарят им Йезан се смееше най-силно и най-дълго всеки път, щом едно от джуджетата му паднеше или понесеше удар, цялото му огромно тяло се тресеше като лой при земетресение. Гостите му изчакваха да видят как ще реагира Юрказ зо Юнзак, преди да се включат. Върховният командващ изглеждаше толкова крехък, че Тирион се уплаши да не би смехът да го убие. Когато шлемът на Пени беше избит и отхвърча в скута на един юнкаец с кисело лице и с токар на зелени и златни ивици, Юрказ изцвърча като пиленце. А когато въпросният лорд бръкна в шлема и извади червена диня, от която закапа каша, захърка, докато лицето му не придоби същия цвят като на динята. Обърна се към домакина си и каза нещо, което накара господаря да се закиска и да заближе устни… макар че на Тирион му се стори, че в присвитите му жълти очи има гняв.

След това джуджетата съблякоха дървените брони и прогизналите от пот дрехи отдолу и се преоблякоха в нови жълти туники, осигурени за сервирането. На Тирион му връчиха кана с пурпурно вино, на Пени — кана с вода. Тръгнаха из шатрата да пълнят чаши, пантофите им зашепнаха по дебелите килими. Оказа се по-тежка работа, отколкото изглеждаше. Скоро краката му се схванаха лошо, а една от раните на гърба му отново бе започнала да кърви, червеното се просмука през жълтия лен на туниката му. Тирион прехапа език и продължи да разлива.

Повечето гости не им обръщаха повече внимание, отколкото на другите роби… но един юнкаец заяви пиянски, че Йезан трябвало да накара двете джуджета да се наебат, а друг поиска да разбере как Тирион си е загубил носа. „Натиках го в путката на жена ти и тя ми го отхапа“, за малко да отвърне… но бурята го беше убедила, че все още не иска да умре, тъй че отвърна:

— Беше ми отрязан за наказание за обида, милорд.

После един лорд със син токар с пискюли с тигрови очи си спомни как Тирион се бе похвалил с умението си на киваси на тържищния подиум и каза:

— Хайде да го пробваме. — Донесоха чинно игрална маса с фигури. Само след няколко мига лордът обърна побеснял масата и фигурите се пръснаха по килимите, придружени от юнкайски смях.

— Трябваше да му позволиш да спечели — прошепна Пени.

Кафявия Бен Плум вдигна падналата маса с усмивка.

— Пробвай с мен, джудже. Когато бях по-млад, Вторите синове сключиха договор с Волантис. Там научих играта.

— Аз съм само един роб. Благородният ми господар решава кога и с кого играя. — Тирион се обърна към Йезан. — Господарю?

Идеята, изглежда, развесели жълтия господар.

— Какъв залог предлагате, капитане?

— Ако спечеля, дай ми този роб — каза Плум.

— Не — отвърна Йезан зо Кагаз. — Но ако надвиеш джуджето ми, може да получиш цената, която платих за него, в злато.

— Готово — рече наемникът. Слугите събраха пръснатите фигури от килимите и двамата седнаха да играят.

Тирион спечели първата игра. Плум взе втората, при удвоен залог. Когато започнаха третия двубой, джуджето огледа противника си. Кафява кожа, бузи и челюст, покрити с късо подрязана четинеста брада, сиво-бяла, лицето му нагънато от хиляда бръчки, няколко стари белега. Плум изглеждаше добродушен човек, особено когато се усмихнеше. „Верният придворен — реши Тирион. — Добрият чичко, вечно усмихнат и пълен със стари поговорки и мъдрости.“ Всичко беше притворство. Усмивките изобщо не стигаха до очите на Плум, в които зад булото предпазливост се криеше алчност. „Алчен, но предпазлив е тоя.“

Наемникът беше почти толкова лош играч като юнкайския лорд преди него, но играта му бе по-скоро сдържана и неотстъпчива, отколкото смела. Началното му подреждане всеки път беше различно и в същото време еднакво: консервативно, отбранително, пасивно. „Не играе, за да победи — осъзна Тирион. — Играе, за да не загуби.“ Беше се получило във втората им игра, когато джуджето се надцени с една необмислена атака. В третата игра не стана, нито в четвъртата, нито в петата, която се оказа последната.

Към края на този последен двубой Плум — крепостта му бе в развалини, драконът му бе мъртъв, нападаха го слонове, а тежката конница на противника го бе заобиколила в тил — се усмихна и каза:

— Йоло отново печели. Смърт в четири хода.

— Три. — Тирион потупа дракона си. — Имах късмет. Може би ще трябва добре да ми потъркате главата преди следващата ни игра, капитане. Малко от този късмет току-виж полепнал по пръстите ви.

„Пак ще загубиш, но току-виж си ми дал по-добра игра.“ Ухили се, стана, взе каната с вино и пак почна да налива, след като бе направил Йезан зо Кагаз значително по-богат и Кафявия Бен Плум доста по-беден. Гигантският му господар се беше унесъл в пиянски сън по време на третата игра, бокалът се бе изплъзнал от пожълтелите му пръсти; но може би щеше да е доволен, когато се събудеше.

Върховният командващ Юрказ зо Юнзак си тръгна, подкрепян от двама яки роби, и това, изглежда, се оказа общ сигнал за другите гости също да напуснат. След като шатрата се опразни, Дойка се появи да каже на прислужващите, че може да си направят пир с остатъците.

— Яжте бързо обаче. Всичко това трябва да е почистено, преди да легнете да спите.

Тирион беше на колене — краката му се бяха схванали, а разкървавеният му гръб пищеше от болка — и се мъчеше да изтърка петното от разлятото вино на благородния Йезан по килима на благородния Йезан, когато надзирателят го потупа по бузата с бича си.

— Йоло. Добре се справи. Ти и жена ти.

— Не ми е жена.

— Курвата ти тогава. Ставайте, и двамата.

Тирион едва се надигна, единият му крак трепереше. Бедрата му се бяха стегнали на възли: бяха толкова схванати, че Пени трябваше да му подаде ръка, за да му помогне да се изправи.

— Какво сме направили?

— Много и много — рече надзирателят. — Дойка ви каза, че ще бъдете възнаградени, ако удовлетворите татко си, нали? Макар благородният Йезан да мрази да губи малките си съкровища, както вече сигурно сте разбрали, Юрказ зо Юнзак го убеди, че ще е егоистично да държи такива забавни изродчета за себе си. Възрадвайте се! В чест на подпечатването на мира ще имате честта да се биете на турнир във Великата яма на Дазнак. Хиляди ще дойдат да ви видят! Десетки хиляди! И ох как ще се смеем!