Танц с дракони

Железният ухажор

„Скръб“ се появи сама на разсъмване, черните й платна рязко очертани на утринното зарево.

„Петдесет и четири — помисли с горчивина Виктарион, щом го събудиха, — а плава сама.“ Изруга Бога на бурята за злобата му. Гневът тежеше като черен камък в корема му. „Къде са корабите ми?“

Беше отплавал от Щитовете с деветдесет и три от стоте, които съставяха Железния флот, флот не на един или друг лорд, а на самия Престол Морски камък, с капитани и екипажи от всички острови. Кораби по-малки от грамадните бойни дромони на зелените земи, да, но триж по-големи от обичайните дълги кораби, с дълбоки трюмове и жестоки тарани, готови да срещнат в сражение флотилиите на самия крал.

В Каменните стъпала бяха взели зърно, дивеч и прясна вода след дългото пътуване покрай сухия бряг на Дорн с неговите плитчини и въртопи. Там „Желязна победа“ беше пленил търговски кораб, големия ког „Знатната лейди“, плаващ към Староград покрай Града на гларуса, Дъскъндейл и Кралски чертог с товар осолена треска, китова мас и маринована херинга. Храната бе добре дошла добавка към припасите им. Други пет съда, пленени в Протоците на Редвин и покрай брега на Дорн — три кога, галеас и галера, — бяха докарали броя им до деветдесет и девет.

Деветдесет и девет кораба бяха поели от Каменни стъпала в три горди флотилии със заповед да се обединят отново при южния връх на Острова на кедрите. Четирийсет и пет вече бяха пристигнали от другия край на света. Двайсет и два от съдовете на самия Виктарион бяха докретали, по три или четири, понякога сами. Четиринайсет на Ралф Куция; само девет от отплавалите с Ралф Стоунхауз Червения. Самият Ралф Червения беше между липсващите. Към броя на флотата се бяха добавили нови девет съда, пленени в открито море, тъй че ставаха всичко петдесет и четири… но пленените кораби бяха когове и рибарски лодки, търговски гемии и галери на ловци на роби, а не бойни кораби. В битка нямаше да могат да заменят изгубените кораби на Железния флот.

Последният появил се кораб беше „Девича гибел“, преди три дни. Ден преди това от юг заедно бяха дошли три кораба — плененият от него „Знатната лейди“, която се поклащаше тежко между „Гладният гарван“ и „Желязната целувка“. Но още по-предния ден и преди него нямаше нищо и само „Обезглавената Джейни“ и „Страх“ преди това, после още два дни пусто море и безоблачни небеса, след като Ралф Куция се бе появил с останките от ескадрата си. „Лорд Квелон“, „Бялата вдовица“, „Ридание“, „Злочестина“, „Левиатан“, „Желязната лейди“, „Вятърът на жътваря“, с още шест кораба зад тях, два от които пострадали от бурята и на буксир.

— Бури — беше измърморил Ралф Куция, след като се добра до Виктарион. — Три големи щорма и мръсни ветрове между тях. Червени ветрове от Валирия, които миришеха на пепел и сяра, и черни ветрове, които ни изтласкаха към изгорелия бряг. Това пътуване беше прокълнато от самото начало. Вранското око го е страх от вас, милорд, иначе защо ще ви праща толкова далече? Не иска да се върнем.

Виктарион бе помислил същото, когато се натъкна на първата буря, на ден път от Стар Волантис. „Боговете мразят родоубийци — каза си. — Иначе Юрон Вранското око щеше да е умрял десет пъти от собствената ми ръка.“ Докато морето беснееше около него и палубата се надигаше и пропадаше под краката му, беше видял как „Пирът на Дагон“ и „Червен прилив“ се блъснаха един в друг толкова силно, че и двата се пръснаха на трески. „Работа на брат ми“, помисли си. Бяха първите два кораба, които изгуби от своята третина от флотата. Но не последните.

Тъй че зашлеви Куция два пъти през лицето и каза:

— Първият е за корабите, които изгуби, вторият за приказките ти за проклятия. Кажеш ли го още веднъж, ще ти закова езика на мачтата. Щом Вранското око може да реже езици, за да не говорят, и аз мога. — От болката в лявата му ръка думите прозвучаха по-грубо, отколкото щеше да е иначе, но го мислеше. — Ще дойдат още кораби. Бурите свършиха. Ще си събера флотата.

Една маймуна на мачтата нададе насмешлив вой, сякаш и тя усещаше безсилието му. „Мръсна шумна твар.“ Можеше да прати някой горе да я пропъди, но маймуните май харесваха тази игра, а и бяха по-пъргави от екипажа му. Воят обаче закънтя в ушите му и болката в пулсиращата му ръка сякаш стана още по-силна.

— Петдесет и четири — изръмжа той. Щеше да е прекалено да се надява на пълната сила на Железния флот след толкова дълго пътуване… но седемдесет кораба, дори осемдесет, Удавения бог можеше да му даде поне толкова. „Де да беше Мокра коса с нас, или някой друг жрец.“ Виктарион беше направил жертвоприношение, преди да отплава, и още веднъж в Каменни стъпала, когато раздели флотата на три, но може би бе изрекъл неподходящите молитви. „Или пък Удавения бог няма никаква власт тук.“ Все повече започваше да се бои, че са отплавали твърде далече, в чужди морета, където дори боговете са странни… но тези съмнения споделяше само със своята смугла жена, която нямаше език да ги повтори.

Когато се появи „Скръб“, Виктарион повика при себе си Вулф Едноухия.

— Искам да говоря с Полевката. Кажи на Куция Ралф, Том Безкръвния и Черния Пастир. Всички ловни групи да се съберат, бреговите лагери се вдигат призори. Натоварвате колкото плодове можете и качвате свинете на борда. Можем да ги колим при нужда. „Акула“ ще остане тук да казват на забавилите се къде сме отишли. — Щеше да й трябва време за ремонт: почти нищо не й беше останало от бурите освен разнебитения корпус. — Флотата тръгва утре, с вечерния отлив.

— Както заповядате — отвърна Вулф. — Но още ден може да значи още някой кораб.

— Да. А десет дни може да значат десет кораба или нито един. Много време прахосахме в чакане да се покажат платна. Победата ни ще е много по-сладка, ако я спечелим с по-малък флот. — „И трябва на всяка цена да стигна до драконовата кралица преди волантинците.“

Във Волантис беше видял товарещите провизии галери. Целият град сякаш беше пиян. Видели бяха моряци и войници да танцуват по улиците с благородници и дебели търговци, а във всяка гостилница и винарна вдигаха наздравици за новите триарси. Приказваха само за златото, скъпоценните камъни и робите, които щели да потекат към Волантис, след като умре драконовата кралица. Един ден такива сведения беше предостатъчен за Виктарион Грейджой. Плати скъпа цена за храна и вода, колкото и да го беше срам, и подкара обратно корабите си в открито море.

Бурите сигурно бяха разпръснали и забавили и волантинците. Ако имаше късмет, много от бойните им кораби можеше да са потънали или заседнали. Но не всички. Никой бог не беше толкова добър и оцелелите зелени галери като нищо можеше вече да са заобиколили Валирия. „Ще се изсипят на север към Мийрийн и Юнкай, огромни бойни дромони, гъмжащи от роби войници. Ако Богът на бурята ги е пощадил, трябва вече да са в Залива на скръбта. Триста кораба, може да стигат и до петстотин.“ Съюзниците им вече бяха край Мийрийн: юнкайци и ащапорци, мъже от Нов Гхиз, Карт, Толос и Богът на бурята знаеше само откъде ли още, дори бойните кораби на самия Мийрийн, избягалите от града преди падането му. Срещу всичко това Виктарион имаше петдесет и четири. Петдесет и три без „Акула“.

Вранското око беше преплавал половината свят, беше грабил и плячкосвал от Тарт до Високи дървета, бе спирал в нечестиви пристани, отвъд които плаваха само луди. Беше дръзнал да влезе дори в Пушливото море и бе оцелял да го разкаже. „И то само с един кораб. Щом той може да се подиграва с боговете, аз също мога.“

— Да, капитане — рече Вулф Едноухия. Не беше и наполовина мъж колкото Нют Бръснаря, но Вранското око беше откраднал Нют: издигна го за лорд на Дъбовия щит и направи най-добрия му мъж свой. — Мийрийн ли ще е?

— Къде другаде? Драконовата кралица ме чака в Мийрийн. — „Най-красивата жена на света, ако може да се вярва на брат ми. Косата й е сребро и злато, очите й са аметисти.“

Твърде много ли беше да се надява, че Юрон поне веднъж е казал истината? „Може би.“ Най-вероятно момичето щеше да се окаже някоя пъпчива мърла с цици увиснали до коленете, а „драконите“ й — не повече от шарени гущери от блатата на Соторос. „Но ако все пак е това, което твърди Юрон…“ Бяха чули приказки за красотата на Денерис Таргариен от устата на пирати в Каменни стъпала и дебели търговци в Стар Волантис. Можеше и да е вярно. А Юрон не я беше подарил на Виктарион. Смяташе да я вземе за себе си. „Праща ме като слуга, да му я докарам. Как ще вие, като я взема аз.“ Нека да мърморят мъжете. Бяха стигнали твърде далече и бяха загубили твърде много, за да се върнат на запад без плячка.

Железният капитан стисна здравата си ръка в юмрук.

— Върви. И намери майстера, където се е сврял, и го прати при мен.

Вулф тръгна.

Виктарион Грейджой се обърна отново към носа и обходи с поглед флотата си. Дълги кораби изпълваха морето, с навити платна и прибрани гребла, закотвени или изтеглени на белия пясъчен бряг. Островът на кедрите. Къде бяха тези кедри? Удавени преди четиристотин години, изглежда. Виктарион беше слизал на брега десетина пъти на лов, но така и не беше видял кедър.

Женственият майстер, който Юрон му беше натрапил във Вестерос, твърдеше, че това място някога се наричало Островът на стоте битки, но мъжете, водили тези битки, бяха станали на прах преди векове. „Островът на маймуните, така трябва да се нарича.“ Имаше и свине: най-големите и най-черни глигани, които някой железнороден беше виждал, и много квичащи прасенца из храсталаците, дръзки същества, които нямаха страх от човек. „Учат се обаче.“ Килерите на Железния флот се пълнеха с пушени бутове, осолено свинско и бекон.

Маймуните обаче… маймуните бяха напаст. Виктарион беше забранил на мъжете си да носят тези демонски същества на борда, но незнайно как половината му флота вече беше превзета от тях, дори неговият „Желязна победа“. В момента виждаше няколко от тях, мятаха се от мачта на мачта и от кораб на кораб. „Де да имах арбалет.“

Виктарион не харесваше това море, нито тези безкрайни безоблачни небеса, нито жаркото слънце, което биеше по главите им и нагряваше палубите, докато дъските не станеха толкова горещи, че можеха да опърлят боси крака. Не харесваше тези бури, които се появяваха сякаш отникъде. Морето около Пайк често беше бурно, но там човек можеше да подуши бурята, когато идваше. Тези южняшки бури бяха измамни като жени. Дори водата беше със сбъркан цвят — трептящ тюркоаз до брега, а по-навътре в морето тъмносиня, почти черна. Липсваха му синьо-зелените води на родния дом и белите гребени на вълните.

Не му харесваше и този Остров на кедрите. Ловът можеше да е добър, но горите бяха твърде зелени и тихи, пълни с криви дървета и странни ярки цветя, каквито никой от хората му не беше виждал преди, а имаше и ужасии, дебнещи между рухналите палати и натрошените статуи на потъналия Велос, на половин левга северно от носа, където бе закотвена флотата му. Последния път, когато прекара една нощ на брега, сънищата му бяха мрачни и неспокойни, а когато се събуди, устата му беше пълна с кръв. Майстерът каза, че си бил прехапал езика насън, но той го прие като знак от Удавения бог, предупреждение, че ако се задържи много дълго тук, ще се задави от собствената си кръв.

Казваха, че в деня, в който Ориста връхлетяла Валирия, островът бил пометен от водна стена триста стъпки висока. Удавила стотици хиляди и не останал жив свидетел освен няколко рибари, които били в морето, и шепа велоски копиеносци, оставени на пост в здрава каменна кула на най-високия хълм на острова, които видели как хълмовете и долините под тях се превръщат в кипящо море. Красивият Велос с неговите палати от кедър и розов мрамор изчезнал за миг. В северния край на острова древните тухлени стени и стъпаловидни пирамиди на робското пристанище Гозаи бяха претърпели същата съдба.

„Толкова много удавени. Удавения бог ще е силен тук“, беше помислил Виктарион, когато се доближи до острова за събирането на трите флоти. Не беше жрец обаче. Може би го беше разбрал наопаки. Може би Удавения бог бе унищожил острова в гнева си. Брат му Ерон можеше да е разбрал, но Мократа коса беше на Железните острови и проповядваше против Вранското око и управлението му. „Не може безбожен мъж да седи на Престола Морски камък.“ Но капитаните и кралете бяха викали за Юрон на кралския събор, избраха го над Виктарион и други набожни мъже.

Утринното слънце диплеше морето на блясъци толкова ярки, че не можеше да се гледат. Главата на Виктарион бе започнала да пулсира, но дали от слънцето, от болката в ръката, или от съмненията, които го глождеха, не можеше да каже. Тръгна към каютата, където въздухът бе прохладен и сумрачен. Смуглата жена разбра какво иска, без дори да го каже. Щом се отпусна в стола си, взе мек влажен парцал от легена и го сложи на челото му.

— Добре — каза той. — Добре. А сега ръката.

Смуглата жена не отвърна. Юрон й беше отрязал езика, преди да му я даде. Виктарион не се съмняваше, че Вранското око също е лягал с нея. Такъв си беше брат му. „Даровете на Юрон са отровени — беше си казал в деня, в който смуглата жена дойде на борда. — Не искам трохите му.“ Беше решил, че ще й пререже гърлото и ще я хвърли в морето, кръвна жертва на Удавения бог. Така и не беше намерил време за това.

Много път бяха изминали оттогава. Виктарион можеше да говори на смуглата жена. Тя никога не се опитваше да му отвръща.

— „Скръб“ е последният — каза й той, докато тя издърпваше ръкавицата му. — Останалите са изгубени, закъснели или потънали. — Стисна зъби, когато жената пъхна върха на ножа си под мократа ленена превръзка около лявата му ръка. — Някои ще кажат, че не трябваше да разделям флотата. Глупци. Деветдесет и девет кораба имахме… тромав звяр за каране през моретата до другия край на света. Ако ги бях задържал заедно, по-бързите щяха да станат заложници на най-бавните. И къде щяхме да намерим провизии за толкова гладни гърла? Никое пристанище не иска толкова кораби във водите си. Бурите щяха да ни разпилеят така или иначе. Като листа, пръснати по Лятното море.

Вместо това беше разбил големия флот на ескадри и беше пратил всяка по различен маршрут към Робския залив. Най-бързите кораби даде на Червения Ралф Стоунхауз по корсарския път покрай северното крайбрежие на Соторос. Мъртвите градове, гниещи по онзи зноен душен бряг, беше най-добре да се избягват, както знаеше всеки моряк, но в градчетата от кал и кръв на Островите на Базилиска, гъмжащи от избягали роби, крадци на роби, кожари, курви, ловци, кафяви хора и още по-лоши неща, винаги можеше да се намерят провизии за хора, които не се бояха да платят желязната цена.

По-големите, по-тежки и по-бавни кораби поеха за Лис, да продадат пленниците, взети на Щитовете, жените и децата от Града на лорд Хюет и други острови, наред с мъжете, избрали да се предадат вместо да умрат. Виктарион можеше да изпитва само презрение към такива слабаци. Все пак продаването остави горчив вкус в устата му. Взимането на мъж в робство или на женска за солена жена беше обичайно и редно, но хората не бяха кози или пилци да се купуват и продават за злато. Радваше се, че остави продажбата на Ралф Куция, който щеше да използва парите, за да натовари големите му кораби с провизии за дългия и бавен среден етап на изток.

Собствените му кораби се прокраднаха покрай бреговете на Спорните земи, за да натоварят храна, вино и прясна вода във Волантис, преди да обърнат на юг около Валирия. Това беше най-обичайният маршрут на изток и най-тежко натовареният, с плячка за взимане и малки островчета, където можеха да намерят подслон по време на бури, да правят ремонти и да попълват запасите си, ако се наложи.

— Петдесет и четири кораба са твърде малко — каза на смуглата жена, — но не мога да чакам повече. Единственият начин… — Изпъшка, докато тя развиваше превръзката, понеже беше залепнала за раната. Плътта отдолу беше позеленяла и почерняла, където го беше порязал мечът. — Единственият начин да направя това е да изненадам търговците на роби, както направих веднъж при Ланиспорт. Връхлитам от морето и ги размазвам, взимам момичето и бягам, преди волантинците да се окопитят. — Не беше страхливец, но не беше и глупак: не можеше да победи триста кораба с петдесет и четири. — Тя ще ми бъде съпруга, а ти ще си нейната слугиня. — Слугиня без език не можеше да издаде тайни.

Можеше да каже още, но точно тогава дойде майстерът — потропа на вратата на каютата плахо като мишка.

— Влез — викна Виктарион. — И залости вратата. Знаеш защо си тук.

— Да, милорд. — И приличаше на мишка също така със сивия си халат и малките си кафяви мустачки. „Да не би да си мисли, че това му придава по-мъжествен вид?“ Кервин се казваше. Беше много млад, най-много на двайсет и две. — Може ли да видя ръката ви?

„Глупашки въпрос.“ От майстерите имаше полза, но Виктарион не можеше да изпитва друго освен презрение към този Кервин. С гладките си розови бузи, меките ръце и кафявите къдрици приличаше повече на момиче от повечето момичета. Когато дойде на борда на „Желязната лейди“, имаше и малка мазна усмивчица, но една нощ край Каменните стъпала се беше усмихнал на неподходящия мъж и Бъртън Кроткия му беше избил четири зъба. Скоро след това Кервин се беше дотътрил до капитана да се оплаче, че четирима от екипажа го били завлекли в трюма и го използвали като жена.

— Ето как слагаш край на това — каза му Виктарион тогава и заби кама на масата между тях. Кервин я взе — беше твърде уплашен, за да откаже, — но така и не я беше използвал.

— Ръката ми е тука — каза Виктарион. — Гледай колкото щеш.

Майстер Кервин клекна, за да огледа раната по-добре. Дори я подуши, като куче.

— Ще трябва пак да изпусна гнойта. Цветът… милорд, раната не зараства. Може би ще се наложи да ви отрежа ръката.

Вече бяха говорили за това.

— Ако ми я отрежеш, ще те убия. Но първо ще те вържа на перилото и ще подаря задника ти на екипажа. Започвай.

— Ще боли.

— Винаги боли. — „Животът е болка, глупако. Няма радост, освен във водните палати на Удавения бог.“ — Хайде, режи.

Момчето — трудно беше да мисли човек за толкова мек и розов младеж като за мъж — опря острието на камата в дланта на капитана, натисна и дръпна. Гнойта, която бликна, беше гъста и жълта. Смуглата жена сбърчи нос от миризмата, майстерът се задави и дори самият Виктарион усети как кипна стомахът му.

— Срежи по-дълбоко. Изкарай я всичката. Да излезе чиста кръв.

Майстер Кервин натисна по-дълбоко. Този път заболя, но с гнойта потече и кръв, толкова тъмна, че изглеждаше черна на светлината на фенера.

Кръв беше добре. Виктарион изпъшка одобрително. Седеше, без да трепне, докато майстерът бършеше, изстискваше и почистваше гнойта с парчета мек плат, преварен в оцет. Докато приключи, чистата вода в легена беше станала на пенлива супа. Само от гледката можеше да му призлее на човек.

— Махни тая мръсотия и се махай. — Виктарион кимна към смуглата жена. — Тя ще ме превърже.

Момчето си отиде, но вонята остана. Напоследък нямаше измъкване от нея. Майстерът беше предложил да чистят раната на палубата, на свеж въздух и слънчева светлина, но Виктарион го забрани. Екипажът му не биваше да вижда това. Бяха на половин свят от дома, твърде далече, за да им позволи да гледат как железният им капитан ръждясва.

Ръката му пулсираше — тъпа настойчива болка. Стегнеше ли я в юмрук, се изостряше, сякаш нож я пронизваше нагоре. „Не нож, меч. Дълъг меч в ръката на призрак.“ Сери се казваше. Рицар и наследник на Южния щит. „Убих го, но той ме боде и от гроба. От знойните недра на ада, в който го пратих, забива стоманата си в дланта ми и извива.“

Виктарион помнеше боя все едно, че беше вчера. Щитът му беше на парчета, увиснал безполезен от ръката му, тъй че когато дългият меч на Сери блесна надолу, той посегна и го хвана. Младокът обаче се оказа по-силен, отколкото изглеждаше — оръжието му мина през люспестата стомана на ръкавицата на капитана и подплатата под нея и сряза дланта му. „Драскотина от котенце“, каза си след това Виктарион. Изми раната, поля я с кипнал оцет, превърза я и не помисли повече за нея с вярата, че болката ще заглъхне и раната ще се изцери сама с времето.

Но раната забра и Виктарион почна да се чуди дали оръжието на Сери не е било намазано с отрова. Иначе защо отказваше да зарасне? Това го разгневи. Никой истински мъж не убива с отрова. При Рова Кайлин блатните дяволи бяха пускали отровни стрели по мъжете му, но това се очакваше от пропаднали същества като тях. Сери беше рицар, от знатно потекло. Отровата беше за страхливци, жени и дорнци.

— Ако не Сери, кой? — попита той смуглата жена. — Възможно ли е онзи мишок майстерът да прави това? Майстерите знаят заклинания и разни хитрини. Може да ме трови с нещо, да се надява, че ще му позволя да ми отреже ръката. — Колкото повече мислеше за това, толкова по-вероятно му изглеждаше. — Вранското око ми го даде това жалко същество. — Юрон беше пленил Кервин край Зеления щит, където той бе служил на лорд Честър, бе гледал гарваните му и бе учил децата му, или може би обратното. А как беше цвърчала мишката, когато един от немите на Юрон го докара на борда на „Желязната лейди“, влачеше го за удобната за целта верига на врата. — Ако това е отмъщението му, не е справедлив към мен. Юрон настоя да го взема, за да не върши пакости с птиците си. — Брат му беше дал и три кафеза с гарвани, за да може Кервин да праща вести за пътуването им, но Виктарион му беше забранил да ги пуска. „Вранското око да кипи и да се чуди.“

Смуглата жена го превързваше с чист лен — тъкмо бе увила ръката му шест пъти, когато Лонгуотър Пайк потропа на вратата и каза, че капитанът на „Скръб“ е дошъл на борда с пленник.

— Казва, че ни е довел магьосник, капитане. Бил го извадил от морето.

— Магьосник? — Възможно ли беше Удавения бог да му е пратил дар, тук, на другия край на света? Брат му Ерон щеше да знае, но Ерон беше видял великолепието на водните палати на Удавения бог под морето, преди да се върне към живота. Виктарион изпитваше здравословен страх от своя бог, както беше редно за всички мъже, но вярваше в стоманата. Сви ранената си ръка, намръщи се, после навлече ръкавицата и стана. — Да го видим този магьосник.

Капитанът на „Скръб“ го чакаше на палубата. Дребен мъж, космат, колкото и грозноват, Спар по рождение. Мъжете му го наричаха Полевката.

— Лорд-капитане — каза, щом Виктарион се появи, — това е Мокоро. Дар за нас от Удавения бог.

Магьосникът се оказа чудовищен мъж, висок колкото Виктарион и дваж по-широк, с корем като балван и рошава костенобяла коса, която растеше около лицето му като лъвска грива. Кожата му беше черна. Не ореховокафява като на обитателите на Летните острови на корабите им лебеди, нито червеникавокафява като на дотракските конни господари, нито с въгленово-пръстения цвят на кожата на смуглата жена, а черна. По-черна от въглен, по-черна от гагат, по-черна от гарваново крило. „Изгорен — помисли Виктарион. — Като човек, печен на огън докато плътта му се овъгли и запращи и опада димяща от кокалите.“ Огньовете, които го бяха овъглили, още играеха по страните и челото му, а очите му надничаха изпод маска от замръзнали пламъци. „Робски татуировки. Белези на зло.“

— Намерихме го вкопчен в една счупена мачта — каза Полевката. — Бил е десет дни във водата, след като корабът му е потънал.

— Ако е бил десет дни във водата, щеше да е мъртъв или побъркан от пиене на морска вода. — Солената вода беше свята: Ерон Мокра коса и други жреци можеше да благославят мъже с нея и да гълтат шепа-две от време на време, за да укрепи вярата им, но никой смъртен не можеше да пие от дълбокото море дни наред и да се надява да оживее. — Твърдиш, че си чародей? — попита Виктарион пленника.

— Не, капитане — отвърна черният мъж на Общата реч. Гласът му беше толкова дълбок, че сякаш идеше от морското дъно. — Аз съм само един смирен слуга на Р’хлор, Господаря на Светлината.

„Р’хлор. Червен жрец значи.“ Виктарион беше виждал такива мъже в чужди градове, да подклаждат свещените си огньове. Носеха пищни червени халати от коприна и кадифе. Този беше облечен в избелели зацапани със сол дрипи, полепнали по дебелите му крака и провиснали на парцали от торса му… но когато капитанът огледа дрипите по-внимателно, май наистина трябваше да са били червени някога.

— Розов жрец — каза Виктарион.

— Демонски жрец — рече Вулф Едноухия и плю.

— Може халатът му да се е подпалил и да е скочил през борда да го угаси — предположи Лонгуотър Пайк, а екипажът се разсмя. Дори маймуните горе се развеселиха. Забъбриха над главите им, а една се изсра на палубата и оцапа дъските.

Виктарион Грейджой беше недоверчив към смеха. Смехът винаги го оставяше с притеснителното чувство, че е жертва на някоя шега, която не разбира. Юрон Вранското око често му се подиграваше, докато бяха момчета. Също и Ерон, преди да стане Мократа коса. Подигравките им често идваха под маската на похвала, а понякога Виктарион дори не осъзнаваше, че му се подиграват. Не и преди да чуе смеха. Тогава идваше гневът, кипнал в гърлото му. Същото изпитваше и с маймуните. Щуротиите им никога не докарваха нещо повече от усмивка на лицето на капитана, макар екипажът му да ревеше, да виеше и да се превиваше от смях.

— Прати го на Удавения бог, преди да ни е донесъл някоя проклятие — подкани го Бъртън Кроткия.

— Корабът им потънал, а само той се вкопчил в отломките, така ли? — рече Вулф Едноухия. — Къде са другите? Да не е призовал демони да ги погълнат? Какво е станало с тоя кораб?

— Буря. — Мокоро скръсти ръце на гърдите си. Не изглеждаше уплашен, макар всички мъже около него да искаха смъртта му. Дори маймуните като че ли не го харесваха — скачаха по въжетата и врещяха.

Виктарион се колебаеше. „Идва от морето. Защо ще го изхвърли Удавения бог, ако не е искал да го намерим?“ Брат му Юрон си имаше своите любимци магьосници. Може би Удавения бог бе решил и Виктарион да си има един.

— Защо казваш, че е магьосник? — попита той Полевката. — Виждам само един дрипав червен жрец.

— И аз си помислих същото, капитане… но той знае разни неща. Знаеше, че сме тръгнали към Робския залив, преди някой да е успял да му го каже, и знаеше, че ти ще си тук, край този остров. — Дребният мъж се поколеба. — Каза… каза ми, че със сигурност ще умреш, ако не го доведем при теб.

— Че аз ще умра? — Виктарион изсумтя. „Прережете му гърлото и го хвърлете в морето“, за малко щеше да каже, но пулсиращата болка в ранената ръка го прониза нагоре почти до лакътя, толкова силна, че думите загорчаха като жлъчка в гърлото му. Залитна и се вкопчи в перилото, за да не падне.

— Вещерът прокълна капитана — викна някой.

Други мъже подеха вика:

— Прережи му гърлото! Убий го, преди да е призовал демоните си върху нас!

Лонгуотър Пайк първи извади кинжала си.

— Не! — изрева Виктарион. — Стойте! Пайк, прибери ножа. Полевка, връщай се на кораба си. Кротък, заведи магьосника в каютата ми. Останалите, всички по работата си.

За миг не беше сигурен дали ще се подчинят. Стояха и мърмореха, половината с оръжия в ръка, и се споглеждаха колебливо. Маймунски лайна закапаха на дъжд около тях, цоп, цоп, цоп. Никой не помръдна, докато Виктарион не сграбчи магьосника за ръката и не го задърпа към люка.

Когато отвори вратата на капитанската каюта, смуглата жена се обърна към него, мълчалива и усмихната… но щом видя червения жрец, изведнъж изсъска гневно, като змия. Виктарион я перна с опакото на здравата си ръка и я събори.

— Млък! Налей ни вино. — Обърна се към черния мъж. — Полевката вярно ли каза? Видял си смъртта ми?

— Нея, и още.

— Къде? Кога? В битка ли ще умра? Излъжеш ли ме, ще ти пръсна главата като диня и ще дам на маймуните да изядат мозъка ти.

— Смъртта ти е с нас сега. Дай ми ръката си.

— Ръката ми. Какво знаеш за ръката ми?

— Видях те в нощните си огньове, Виктарион Грейджой. Дойде крачещ през пламъците, неумолим и яростен, от бойната ти брадва капеше кръв, сляп за пипалата, които са те сграбчили за китката, врата и глезена, за черните нишки, които те карат да танцуваш.

— Да танцувам? — Виктарион настръхна. — Нощните ти огньове лъжат. Не съм направен за танци аз, и ничия кукла не съм. — Дръпна ръкавицата си и тикна ранената си ръка в лицето на жреца. — Ето. Това ли искаш? — Новият лен вече се беше зацапал от кръв и гной. — Имаше роза на щита, мъжът, който ме рани. Одрасках ръката си на трън.

— И най-малката драскотина може да се окаже смъртоносна, но ако ми позволиш, ще изцеря това. Ще ми трябва острие. Сребро ще е най-добре, но и желязо ще свърши работа. Мангал също. Огън трябва да разпаля, непременно. Ще боли. Ужасна болка, каквато не си познавал никога. Но когато приключа, ръката ще ти е върната.

„Всички са едни и същи, тия с магиите. Мишката също ме предупреди за болка.“

— Аз съм железнороден, жрецо. Смея се на болката. Ще получиш каквото ти трябва… но провалиш ли се, лично ще ти прережа гърлото и ще те дам на морето.

Мокоро се поклони. Тъмните му очи блеснаха.

— Така да бъде.

Този ден не видяха повече железния капитан, но докато часовете се нижеха, от капитанската каюта ехтеше смях, дълбок, тъмен и безумен, а когато Лонгуотър Пайк и Вулф Едноухия опитаха да влязат, вратата се оказа залостена. По-късно чуха пеене, странно висок скръбен глас пееше на език, който според майстера беше висок валириански. Тогава вече маймуните напуснаха кораба, наскачаха с врясъци във водата.

По заник-слънце, когато морето стана черно като мастило, а подпухналото слънце обагри небето в тъмно кървавочервено, Виктарион излезе на палубата. Беше гол от кръста нагоре, лявата му ръка бе в кръв до лакътя. Докато екипажът си шепнеше и се споглеждаше крадешком, той вдигна овъглената си почерняла ръка. Струйки черен дим се вдигнаха от пръстите му, когато посочи майстера.

— Прережете му гърлото и го хвърлете в морето, и ветровете ще ни отнесат чак до Мийрийн.

Мокоро беше видял това в пламъците. И момичето беше видял да се жени, но какво от това? Нямаше да е първата жена, която Виктарион Грейджой бе направил вдовица.