Танц с дракони

Денерис

Хълмът бе каменен остров сред зелено море.

Отне й половината предобед, докато слезе. Когато стигна подножието, беше останала без дъх. Мускулите я боляха и се чувстваше като в треска. Скалите бяха ожулили дланите й. „Но са по-добре от преди“, реши тя и обели спукан мехур. Кожата й беше розова и крехка, а от напуканите й длани капеше млечнобяла течност, но изгарянията й зарастваха.

Отдолу хълмът се извиси пред очите й сякаш по-голям. Дани бе започнала да го нарича Драконов камък — на древната цитадела, където бе родена. Нямаше никакви спомени за онзи Драконов камък, но този нямаше да забрави скоро. Жилава трева и трънливи храсти покриваха по-ниските му склонове, но по-нагоре беше лабиринт от голи скали, щръкнали стръмно към небето. Тук, сред натрошени балвани, остри като бръснач зъбери и тънки като игли шпилове, Дрогон си бе направил леговище в една плитка пещера. Живял бе тук от доста време, беше разбрала Денерис, когато за първи път видя хълма. Въздухът миришеше на пепел, всяка скала и дърво пред очите й бяха овъглени и почернели, земята бе осеяна с изгорели и натрошени кости, но беше домът му.

Дани познаваше съблазънта на дома.

Преди два дни, след като се изкатери на една висока скала, беше зърнала вода на юг, тънка ивица, която блесна за миг, докато слънцето се снишаваше. „Поток“, реши Дани. Малък, но щеше да я отведе до по-голям, а той щеше да се влее в някоя малка река, а всички реки в тази част на света бяха васали на Скаазадан. Щом намереше Скаазадан, щеше да трябва само да продължи по течението й до Робския залив.

Предпочиташе да се върне в Мийрийн на драконови криле, разбира се. Но Дрогон май не споделяше това желание.

Драконовите господари на Валирия бяха властвали над драконите си с обвързващи заклинания и магически рогове. Дани се беше справила с дума и камшик. Яхнала драконовия гръб, често се чувстваше все едно, че отново се учи да язди. Щом плеснеше сребърната си кобила по десния хълбок, кобилата тръгваше наляво, защото първият инстинкт на коня беше да бяга от опасността. Когато изпердашеше с бича от дясната страна на Дрогон, тъй възвиваше надясно, защото първият инстинкт на дракона бе винаги да напада. Но понякога като че ли беше все едно къде го удря. Понякога той тръгваше накъдето сам поиска и я отнасяше със себе си. Нито бич, нито думи не можеха да обърнат Дрогон, ако не искаше да се обърне. Бичът по-скоро го дразнеше, отколкото нараняваше, беше се уверила тя. Люспите му бяха станали по-твърди от рог.

Но колкото и далече да отлиташе драконът всеки ден, привечер някакъв инстинкт го притегляше обратно към дома на Драконов камък. „Неговият дом, не моят.“ Нейният дом беше в Мийрийн, със съпруга й и любовника й. Там й беше мястото, разбира се.

„Продължавай напред. Погледна ли назад, съм изгубена.“

Спомени вървяха с нея. Облаци, видени отгоре. Коне, малки като мравки, препускащи през тревата. Сребърна луна, толкова близо, че почти можеше да я докосне. Течащи реки, яркосини долу, блещукащи под слънцето. „Ще видя ли изобщо повече такива гледки?“ На гърба на Дрогон се чувстваше цяла. Горе в небето злочестините на този свят не можеха да я засегнат. Как можеше да изостави това?

Но беше време. Едно момиче можеше да прекара живота си в игра, но тя бе пораснала жена, кралица, съпруга, майка на хиляди. Децата й се нуждаеха от нея. Дрогон се бе огънал под бича, тя също трябваше да го стори. Трябваше отново да сложи короната и да се върне на абаносовата си пейка и в прегръдките на благородния си съпруг.

„Хиздар с хладните целувки.“

Слънцето бе горещо тази сутрин, небето синьо и безоблачно. Това беше добре. Дрехите на Дани бяха станали на дрипи и не предлагаха много топлина. Единият й сандал бе паднал по време на дивия й полет от Мийрийн, а другия бе оставила в пещерата на Дрогон, предпочиташе да върви боса, вместо полуобута. Токара си и булата бе изоставила в бойната яма, а ленената й долна риза изобщо не бе направена да издържи в горещите дни и студените нощи на Дотракското море. Пот, трева и пръст я бяха зацапали, а и Дани трябваше да откъсне парче от полите й, за да си превърже пищяла. „Сигурно изглеждам дрипава и прегладняла — помисли си, — но ако дните останат топли, няма да измръзна.“

Самотно бе пребиваването й тук, и най-вече съпроводено с болка и глад… но въпреки това се чувстваше някак странно щастлива. „Малко болежки, празен корем, студ нощем… какво значение има, когато можеш да летиш?“

Джикуи и Ирри щяха да я чакат на върха на пирамидата в Мийрийн. Писарката й Мисандей също, и всичките й малки пажове. Щяха да й донесат храна и щеше да се окъпе в езерцето под сливовото дърво. Щеше да е хубаво да се почувства отново чиста. Не й трябваше огледало, за да разбере колко е мръсна.

Беше и гладна. Една сутрин си беше намерила малко див лук на средата надолу по южния склон, а по-късно същия ден — листат червеникав зеленчук, който можеше да е някакъв сорт зеле. Каквото й да беше, не й прилоша. Освен това и една риба, която хвана в поточето, вливащо се в малкото езеро пред пещерата на Дрогон, преживяваше с остатъците от храната на дракона, с изгорели кости и късове димящо месо, полуовъглено и полусурово. Имаше нужда от повече. Един ден изрита разпукан овчи череп с босия си крак и той заподскача надолу по хълма. Докато го гледаше как се търкаля по стръмния склон, осъзна, че трябва да го последва.

Тръгна с отривисти стъпки през високата трева. Земята бе топла. Тревата бе висока колкото нея. „Изобщо не изглеждаше така висока, когато яздех своето сребро до своето слънце и звезди в челото на неговия халазар.“ Докато вървеше, се потупваше по бедрото с бича на надзирателя на ямата. Той, както й дрипите на гърба й, бяха единствените неща, които бе взела от Мийрийн.

Макар да вървеше през зелено кралство, не беше тъмнозеленото на лятото. Дори и тук се усещаше есента, а зимата нямаше да закъснее. Тревата бе по-светла, отколкото я помнеше, залиняла и бледозелена, на ръба на пожълтяването. След това щеше да стане кафява. Тревата умираше.

Денерис Таргариен не беше чужда за Дотракското море, огромния океан от трева, проснал се от леса на Кохор до Майката на планините и Утробата на света. Беше я видяла за първи път, докато все още беше момиче, наскоро омъжена за хал Дрого и на път към Вес Дотрак, за да я представят на стариците от дош халеен. Гледката на всичката тази трева, проснала се пред нея, й бе отнела дъха. „Небето беше синьо, тревата беше зелена, а аз бях пълна с надежда.“ Сир Джора беше с нея тогава, грубият й стар мечок. Имала беше Ирри и Джикуи, и Дорея, да се грижат за нея, своето слънце и звезди да я прегръща нощем, детето, което растеше в нея. „Рего. Щях да го нарека Рего, а дош халеен казаха, че ще бъде Жребецът, който яха света.“ Никога не се беше чувствала толкова щастлива от онези полузабравени дни в Браавос, когато живееше в къщата с червената врата.

Но в Червената пустош радостта й се беше изпепелила. Нейното слънце и звезди беше паднал от коня си, майги Мирри Маз Дуур бе убила Рего в утробата й, а Дани бе удушила празната черупка на хал Дрого със собствените си две ръце. След това великият халазар на Дрого се беше разбил. Ко Поно се самопровъзгласи за хал Поно и взе много ездачи със себе си, както и много роби. Ко Джако се самопровъзгласи за хал Джако и замина с още повече. Маго, неговият кръвен ездач, изнасили и уби Ерое, момичето, което Денерис веднъж бе спасила от него. Само раждането на драконите й сред огъня и пушека на погребалната клада на хал Дрого бе спасило самата Дани да не я довлекат до Вес Дотрак и да преживее остатъка от дните си сред стариците на дош халеен.

„Огънят изгори косата ми, но другаде не ме докосна.“ Същото беше и в Ямата на Дазнак. Това поне можеше да си спомни, макар че повечето след това й беше в мъгла. „Толкова много хора, пищяха и се блъскаха.“ Спомняше си изправени на задните си крака коне, кола с храна, разпиляла дини, докато се обръщаше. Отдолу към нея летеше копие, последвано от залп метални стрели от арбалети. Една мина толкова близо, че Дани усети как забърса бузата й. Други се пръснаха от люспите на Дрогон, заседнаха между тях или разкъсаха ципата на крилете му. Помнеше как драконът се извиваше под нея, потръпваше от ударите, докато тя отчаяно се мъчеше да се вкопчи в люспестия му гръб. Раните димяха. Дани видя как една от стрелите лумна внезапно. Друга се откъсна и падна, изтърсена от ударите на крилете му. Видя как долу хора кръжаха в кръг, обгърнати от пламъци и вдигнали ръце във въздуха като в някакъв безумен танц. Жена със зелен токар грабна плачещо дете и го притисна към себе си, за да го заслони от пламъците. Дани видя ясно цвета, но не и лицето на жената. Хората я тъпчеха, докато лежеше свита на кълбо върху тухлите. Някои горяха.

После всичко това изтля, звуците заглъхнаха, хората се смалиха, копия и стрели падаха ниско под тях, докато Дрогон се издигаше в небето. Нагоре и нагоре, и нагоре я беше отнесъл, високо над пирамидите и ямите, с изпънати криле, за да уловят топлия вятър от окъпаните от слънцето тухли на града. „Ако падна и умра, все пак ще си е струвало“, беше си помислила.

Полетяха на север, отвъд реката, Дрогон се плъзгаше през облаците, които се вееха край тях като знамена на някоя призрачна армия. Дани зърна бреговете на Робския залив и стария валириански път, минаващ покрай него през пясък и пустош, докато не изчезна на запад. „Пътят към дома.“ След това под тях нямаше нищо освен надиплена от вятъра трева.

„Преди хиляда години ли беше този първи полет?“ Понякога й се струваше, че е било така.

Слънцето ставаше все по-горещо и скоро главата й запулсира. Косата на Дани отново растеше, но бавно.

— Трябва ми шапка — каза тя на глас.

Горе на Драконов камък се бе опитала да си направи, като оплете стръкове трева, както беше виждала да правят дотракските жени, докато беше с Дрого, но или не използваше подходящия вид трева, или й липсваше нужното умение. Всичките й шапки се разпадаха на късчета в ръцете й. „Опитай пак — каза си. — Следващия път ще се справиш по-добре. Ти си кръвта на дракона, можеш да направиш една шапка.“ Опитваше и опитваше, но последният й опит не беше по-успешен от първия.

Следобед стигна потока, който бе зърнала от хълма. Беше бара, ручейче, вадичка, не по-широка от ръката й… а ръката й бе изтънявала всеки ден на Драконов камък. Дани гребна шепа вода и напръска лицето си. Когато събра ръце, кокалчетата на пръстите й се заровиха в калта на дъното на поточето. Можеше да си пожелае по-студена, по-чиста вода… но не. Ако се осланяше на желанията си, щеше да си пожелае спасение.

Беше се вкопчила в надеждата, че все някой ще е тръгнал след нея. Сир Баристан можеше да е тръгнал да я търси. Беше първият от краличината й гвардия, беше се заклел да защити живота й със своя. Дотракското море не беше чуждо за кръвните й ездачи, а животът им бе обвързан с нейния. Съпругът й, благородният Хиздар зо Лорак, можеше да е пратил търсачи. А Даарио… Дани си го представи препускащ към нея през високата трева, усмихнат, златният му зъб блещука на последната светлина на гаснещото слънце.

Само че Даарио бе даден на юнкайците, заложник, за гаранция, че юнкайските капитани няма да пострадат. „Даарио и Хиро, Джого и Гролео, и трима от родствениците на Хиздар.“ Досега всичките й заложници трябваше да са освободени. Но…

Зачуди се дали оръжията на капитана й все още висят на стената до леглото й в очакване Даарио да се върне и да си ги вземе. „Ще оставя момичетата си при теб — беше казал. — Пази ми ги, любима.“ И се зачуди знаят ли юнкайците какво означава капитанът за нея. Беше задала този въпрос на сир Баристан следобеда, в който заложниците заминаха.

— Ще са чули приказките — отвърна й той. — Наарис може и да се похвали с голямото… уважение… на ваше величество към него. Ще ми простите, че ви го казвам, но скромността не е от добродетелите на капитана. Много се гордее със своето… боравене с меча.

„Хвали се, че спи с мен, имаш предвид.“ Но Даарио нямаше да е толкова глупав, че да се хвали със същото при враговете й. „Все едно. Юнкайците би трябвало вече да пътуват към дома си.“ Точно затова бе направила всичко, което бе направила. За мир.

Обърна се натам, откъдето бе дошла, към Драконов камък, извисен над степта като стегнат юмрук. „Изглежда толкова близо. Вървяла съм с часове, а още изглежда все едно, че мога да се пресегна и да го пипна.“ Не беше много късно да се върне. Имаше риба в запълваното от извора езерце до пещерата на Дрогон. Беше уловила една първия си ден там, можеше да хване още. Щеше да има и огризки, овъглени кости с късчета месо по тях, останки от дивеча, уловен от Дрогон.

„Не — каза си Дани. — Погледна ли назад, съм изгубена.“ Можеше да живее дълги години сред окъпаните от слънцето скали на Драконов камък, да язди Дрогон денем и да оглозгва останките от храната му привечер, докато голямото зелено море прелива от златно в оранжево, но не това бе животът, за който беше родена. Тъй че отново обърна гръб на далечния хълм и запуши ушите си за песента за полет и свобода, която вятърът пееше, заиграл се сред зъберите на хълма. Поточето ромолеше на юг и югоизток, доколкото можеше да прецени. Тръгна по него. „Заведи ме до реката, само това искам от теб. Заведи ме до реката, аз ще направя останалото.“

Часовете се точеха бавно. Поточето извиваше, а Дани го следваше, потупваше крака си с бича в ритъм и се мъчеше да не мисли колко още трябва да върви, нито за болката в главата, нито за празния си корем. „Една крачка. После друга. Още една крачка. Още една.“ Какво друго можеше да направи?

Тихо беше нейното море. Щом вятърът лъхнеше, тревата въздишаше с милувката на стръковете и шепнеше на език, който само боговете можеха да разберат. От време на време поточето бълбукаше, потекло покрай по-голям камък. Кал мляскаше между пръстите й. Насекоми бръмчаха наоколо, лениви водни кончета, лъскави оси и хапещи мушици, толкова малки, че не можеше да ги види. Пропъждаше ги разсеяно, щом кацнеха по ръцете й. Веднъж се натъкна на плъх, пиещ в потока, но избяга, щом тя се появи, прошумоля между стръковете и се скри във високата трева. Понякога чуваше песен на птици. Коремът й изръмжаваше при звука, но нямаше мрежи, с които да ги улови, а гнезда досега не беше намерила. „Някога мечтаех да летя, а сега, след като летях, мечтая да открадна яйца.“ Мисълта я разсмя.

— Хората са луди, а боговете още по-луди — каза тя на тревата, а тревата й измърмори в съгласие.

Три пъти този ден зърна Дрогон. Веднъж бе толкова далече, че можеше да е орел, шмугнал се между далечните облаци, но Дани знаеше вече как изглежда дори когато бе не повече от точица в небето. Втория път мина пред слънцето с разперените си черни криле и светът помръкна. Последния път прелетя точно над нея, толкова близо, че можеше да чуе песента на крилете му. За миг Дани помисли, че я преследва, но той продължи, без да я забележи, и изчезна някъде на изток. „Толкова по-добре“, каза си тя.

Падането на вечерта почти я изненада. Докато слънцето позлатяваше далечните зъбери на Драконов камък, Дани се натъкна на нисък каменен зид, обрасъл и порутен. Навярно беше част от храм или къща на селски господар. Зад него се простираха още развалини — стар кладенец и няколко кръга в тревата, очертали основите на някогашните колиби. Бяха строени от кал и слама, прецени тя, но дългите години вятър и дъжд ги бяха изронили до нищо. Дани видя осем, преди слънцето да се скрие, но по-натам можеше да има и още, скрити в тревата.

Каменният зид бе издържал по-добре. Макар да не беше по-висок от три стъпки, ъгълът, където се съединяваше с друг, по-нисък, все пак предлагаше някакъв заслон от стихиите, а нощта настъпваше бързо. Дани се настани там и си направи нещо като гнездо, като оскуба шепи от израсналата около развалините трева. Беше много уморена, а по двете й стъпала се бяха появили нови мехури, включително две торбички на порозовелите й пръсти. „Трябва да е от начина, по който вървя“, помисли тя и се изкикоти.

Когато светът помръкна, тя се сви в гнездото си и затвори очи, но сънят не идваше. Нощта бе студена, земята корава, коремът й празен. Усети се, че мисли за Мийрийн, за Даарио, своята любов, и Хиздар, своя съпруг, за Ирри и Джикуи, и за милата Мисандей, за сир Баристан и Резнак, и Скааз Бръснатото теме. „Дали се боят, че съм умряла? Отлетях на гърба на дракон. Дали си мислят, че ме е изял?“ Зачуди се дали Хиздар все още е крал. Короната му бе дошла от нея, можеше ли да я опази в нейно отсъствие? „Искаше смъртта на Дрогон. Чух го. Убийте го, крещеше, убийте го, а на лицето му се бе изписала похотлива страст.“ А Белвас Силния беше паднал на колене, задъхан и разтреперан. „Отрова. Трябва да е било отрова. Захаросаните скакалци. Хиздар ме подканяше да ги опитам, но Белвас ги изяде всичките.“ Беше направила Хиздар свой крал, взела го беше в леглото си, отворила беше за него бойните ями, нямаше никаква причина да иска смъртта й. Но кой друг можеше да е? Резнак, напарфюмираният й сенешал? Юнкайците? Синовете на Харпията?

Някъде в далечината зави вълк. Звукът я натъжи и я накара да се почувства самотна, но не по-малко гладна. Докато луната се издигаше над степта, Дани най-сетне потъна в неспокоен сън.

Сънуваше. Всичките й грижи я бяха оставили, а и всичките й болки, и тя сякаш се рееше в небето. Летеше, кръжеше, смееше се, танцуваше, а звездите кръжаха около нея и шепнеха тайни в ухото й.

— За да идеш на север, трябва да тръгнеш на юг. За да стигнеш на запад, трябва да тръгнеш на изток. За да идеш напред, трябва да се върнеш назад. За да докоснеш светлината, трябва да минеш под сянката.

— Куайте? — извика Дани. — Къде си, Куайте?

И я видя. „Маската й е от звездна светлина.“

— Помни коя си, Денерис — шепнеха звездите с женски глас. — Драконите знаят. А ти?

На сутринта се събуди вкочанена, ожулена и схваната, мравки бяха плъзнали по ръцете, краката и лицето й. Щом разбра какво са, изрита стръковете суха кафява трева, послужили й за постеля и завивка, и се изправи с усилие. Беше нахапана навсякъде, малки червени точици, сърбящи и възпалени. „Откъде се взеха всичките тези мравки?“ Дани ги изтупа от ръцете, краката и корема си. Прокара длан по голия череп, където косата й бе изгоряла, и напипа още мравки по главата си, а една пълзеше по тила й. Изтупа ги и ги стъпка с босите си крака. Бяха толкова много…

Оказа се, че мравунякът им е от другата страна на зида. Зачуди се как са успели да я намерят. За тях тези разкъртени камъни сигурно изглеждаха огромни като Вала на Вестерос. „Най-голямата стена на света“, често казваше брат й Визерис, горд все едно, че той го е построил.

Визерис й разказваше за рицари толкова бедни, че спели под старите живи плетове покрай пътищата на Седемте кралства. Дани бе готова да даде много и много за един хубав плет. „За предпочитане без мравуняк.“

Слънцето едва бе започнало да изгрява. Няколко ярки звезди се бяха задържали в кобалтовото небе. „Може би една от тях е хал Дрого, язди огнения си жребец в нощните земи и ми се усмихва отгоре.“ Драконов камък все още се виждаше над тревите. „Изглежда толкова близо. Трябва вече да съм се отдалечила на левги, но сякаш бих могла да се върна за час.“ Искаше й се да легне отново, да затвори очи и да се отдаде на съня. „Не. Трябва да продължа. Потокът. Просто следвай потока.“

Постоя малко, докато се ориентира. Нямаше да е добре да тръгне в грешна посока и да загуби поточето.

— Моят приятел — каза на глас. — Ако стоя близо до моя приятел, няма да се загубя.

Щеше да спи до водата, ако смееше, но имаше животни, които идваха нощем до потока, за да пият. Беше видяла дирите им. Щеше да е жалка храна за вълк или лъв, но и жалка храна беше по-добре от нищо.

След като се увери накъде е юг, започна да брои крачките си. Потокът се появи на осмата. Дани гребна с шепи да пие. От водата стомахът я заболя, но спазмите бяха по-поносими от жаждата. Нямаше нищо друго за пиене освен капчиците утринна роса, лъснали по високата трева, и съвсем нищо за ядене, освен не ако започнеше да пасе. „Мога да се опитам да ям мравки.“ Жълтите бяха прекалено малки, за да я заситят, но в тревата имаше и червени, а те бяха по-големи.

— Изгубена съм в море — каза тя, докато куцукаше до лъкатушещото си ручейче, — тъй че може би ще намеря няколко рака или хубава тлъста риба. — Бичът пляскаше тихо по бедрото й. Стъпка по стъпка, и потокът щеше да я заведе до дома.

Малко след пладне се натъкна на израснал до потока храст. Кривите му клони бяха покрити с твърди зелени плодчета. Дани присви очи и ги изгледа подозрително, после откъсна едно и захапа. Беше стипчиво и жилаво, с горчив привкус, който й се стори познат.

— В халазара използваха такива плодове за подправка на печеното — реши тя. Това, че го каза на глас, й помогна да се самоубеди. Коремът й заръмжа и Дани започна да къса плодчетата с две ръце и да ги яде.

След час коремът я заболя толкова лошо, че не можеше да продължи. До края на деня повръщаше зелена слуз. „Ако остана тук, ще умра. Може би вече умирам.“ Щеше ли конният бог на дотраките да раздвои тревата и да я вземе за своя звезден халазар, за да язди по нощните земи с хал Дрого? Във Вестерос мъртвите от дома Таргариен ги даваха на пламъците, но кой щеше да запали кладата й тук? „Плътта ми ще нахрани вълците и лешоядните врани — помисли с тъга, — и червеи ще дълбаят в утробата ми.“ Очите й се извърнаха към Драконов камък. Изглеждаше по-малък. Видя дим, издигащ се от изваяното му от ветровете скалисто било, на мили далече. „Дрогон се е върнал от лов.“

Залезът я завари да клечи в тревата и да стене. Всяко изхождане беше по-рядко от предишното и миришеше по-лошо. Когато луната изгря, сереше кафява вода. Колкото повече пиеше, толкова повече сереше, но колкото повече сереше, толкова повече ожадняваше и жаждата я караше да пропълзи до потока и да изгълта още вода. Когато най-сетне затвори очи, не знаеше дали ще е достатъчно силна да ги отвори отново.

Сънува мъртвия си брат.

Визерис изглеждаше точно както го бе видяла последния път. Устата му бе изкривена от болка, косата му бе изгоряла, а лицето му бе почерняло и димеше там, където стопеното злато бе потекло по челото и бузите, и в очите му.

— Ти си мъртъв — каза Дани.

„Убит. — Макар устните му да не се движеха, можеше да чуе някак гласа му, шепнещ в ухото й. — Ти така и не ме оплака, сестричке. Тежко е да умреш неоплакан.“

— Обичах те някога.

„Някога“ — повтори той с такава горчивина, че я накара да потръпне. „Трябваше да станеш моя жена, да ми родиш деца със сребърна коса и виолетови очи, да опазят драконовата кръв чиста. Аз се грижех за теб. Научих те коя си. Хранех те. Продадох короната на майка ни, за да те изхраня.“

— Нараняваше ме. Плашеше ме.

„Само когато събудеше дракона. Аз те обичах.“

— Ти ме продаде. Предаде ме.

„Не. Ти беше предателката. Ти се обърна срещу мен, срещу собствената си кръв. Те ме измамиха. Твоят конен мъж и неговите вмирисани диваци. Бяха измамници и лъжци. Обещаха ми златна корона, а ми дадоха това.“ Докосна стопеното злато, плъзнало по лицето му, и от пръста му се вдигна дим.

— Можеше да си получиш короната — каза му Дани. — Моето слънце и звезди щеше да ти я спечели, само ако беше изчакал.

„Чаках достатъчно дълго. Чаках през целия си живот. Аз бях техният крал, техният законен крал. Те ми се изсмяха.“

— Трябваше да останеш в Пентос с магистър Илирио. Хал Дрого трябваше ме представи на дош халеен, но ти не трябваше да идваш с нас. Това беше твой избор. Твоя грешка.

„Искаш ли да събудиш дракона, глупава курвичке? Халазарът на Дрого беше мой. Аз ги купих от него, сто хиляди вресльовци. Платих за тях с твоята девственост.“

— Ти така и не разбра. Дотраките не купуват и не продават. Те дават дарове и ги получават. Ако беше почакал…

„Чаках. За короната си, за трона си, за теб. Всичките тези години — а получих котел разтопено злато. Защо дадоха драконовите яйца на теб? Трябваше да са мои. Ако имах дракон, щях да науча света какво значат думите ни.“ Визерис започна да се смее, докато челюстта не падна от лицето му, димяща. От устата му потече стопено злато и кръв.

Когато се събуди задъхана, бедрата й бяха лепкави от кръв.

В първия миг не разбра какво е. Светът тъкмо бе започнал да изсветлява и високата трева шумолеше тихо на вятъра. „Не, моля ви, нека да поспя още малко. Толкова съм уморена.“ Опита се да се сгуши отново под купчината трева, която бе оскубала, преди да си легне. Някои от стръковете бяха влажни на допир. Пак ли беше валяло? Бързо се надигна, уплашена, че се е оцапала, докато е спала. Щом вдигна пръсти към лицето си, усети по тях миризмата на кръв. „Умирам ли?“ Тогава видя бледия лунен сърп, зареян високо над тревата, и се сети, че това е просто лунната й кръв.

Ако не беше толкова болна и уплашена, сигурно щеше да изпита облекчение. Вместо това затрепери неудържимо. Изтърка пръстите си в земята и оскуба шепа трева, за да се избърше между бедрата. „Драконът не плаче.“ Кървеше, но беше само женска кръв. „Но луната все още е полумесец. Как е възможно това?“ Опита се да си спомни кога беше кървила последния път. Последното пълнолуние? Предишното? Или преди него? „Не, не може да е било толкова отдавна.“

— Аз съм кръвта на дракона — каза тя на тревата.

„Някога — изшепна й в отговор тревата. — Докато не окова драконите си в тъмното.“

— Дрогон уби малко момиченце. Името й беше… името й… — Не можа да си спомни името на детето. Това толкова я натъжи, че щеше да заплаче, ако всичките сълзи не бяха пресъхнали. — Никога няма да си имам малко момиченце. Бях Майката на дракони.

„Да — каза тревата. — Но се обърна срещу децата си.“

Коремът й беше празен, стъпалата ожулени и изприщени, а спазмите сякаш бяха станали още по-лоши. Вътрешностите й бяха пълни с гърчещи се змии и тези змии хапеха. Гребна кал и вода с треперещите си ръце. До обед водата щеше да се стопли, но в утринния хлад беше почти студена и й помогна да задържи очите си отворени. Щом наплиска лицето си, видя по бедрата си прясна кръв. Долната й риза се беше зацапала от нея. Гледката на толкова много червено я уплаши. „Лунна кръв, това е само лунната ми кръв“, но не помнеше да е имала някога толкова силно течение. „Възможно ли е да е от водата?“ Ако беше от водата, беше обречена. Трябваше да пие или да умре от жажда.

— Върви — заповяда си Дани. — Следвай потока и той ще те заведе до Скаазадан. Там Даарио ще те намери.

Но беше нужна цялата й сила само за да се вдигне отново на крака, а когато го направи, можеше само да стои, пламнала от треска и кървяща. Вдигна очи към празното синьо небе и примижа към слънцето. „Половината сутрин вече си отиде“, осъзна с отчаяние. Насила направи стъпка, после нова, и вече отново вървеше надолу по малкото поточе.

Денят стана по-горещ и слънцето биеше безмилостно по главата й и изгорените останки от косата й. Водата пляскаше под петите й. Вървеше в потока. От колко време го правеше? Меката кафява глина между пръстите облекчаваше мехурите. „В потока или покрай него, трябва да продължиш да вървиш. Водата тече надолу. Потокът ще ме отведе до реката, а реката ще ме отведе до дома.“

Не съвсем.

Мийрийн не беше нейният дом и никога нямаше да бъде. Беше град на странни хора със странни богове и още по-странна коса, на търговци на роби, увити в токари с пискюли, град, където благоволението се печелеше с блудство, клането беше изкуство, а кучето беше деликатес. Мийрийн винаги щеше да е градът на Харпията, а Денерис не можеше да е харпия.

„Никога — каза тревата с хрипливия глас на Джора Мормон. — Бяхте предупредена, ваше величество. Оставете този град, казах. Вашата война е във Вестерос, казах го.“

Гласът не беше повече от шепот, но Дани някак имаше чувството, че той е тук и върви до нея. „Моят мечок, моят стар мил мечок, който ме обичаше и ме предаде.“ Толкова й беше липсвал. Искаше да види грозното му лице, да го прегърне и да притисне лице до гърдите му.

— Сънувам — каза си. — Сън наяве, сън, докато вървя. Аз съм сама и изгубена.

„Изгубена, защото се задържа там, където изобщо не трябваше да бъдеш — промълви сир Джора тихо като вятъра. — Сама, защото ме прогони.“

— Ти ме предаде. Предаваше сведения за мен, за злато.

„Заради дома. Исках само да се върна у дома.“

— И мен. Искаше и мен. — Дани го беше видяла в очите му.

„Да“, отвърна тревата с тъга.

— Ти ме целуна. Не бях казала, че можеш, но го направи. Продаде ме на враговете ми, но беше искрен, когато ме целуна.

„Дадох ти добър съвет. Запази копията и мечовете си за Седемте кралства, така ти казах. Остави Мийрийн на мийрийнците и иди на запад, казах. Не ме послуша.“

— Трябваше да взема Мийрийн или да гледам как децата ми умират от глад в похода. — Дани все още виждаше в ума си дирята от трупове, която бе оставила зад себе си, докато прекосяваше Червената пустош. Не беше гледка, която й се щеше да види отново. — Трябваше да взема Мийрийн, за да нахраня хората си.

„Взе Мийрийн, но се задържа.“

— За да бъда кралица.

„Ти си кралица — каза мечокът й. — Във Вестерос.“

— Пътят е толкова дълъг — оплака се тя. — Бях уморена, Джора. Бях уморена от война. Исках да отдъхна, да се смея, да садя дървета и да гледам как растат. Аз съм само едно младо момиче.

„Не. Ти си кръвта на дракона.“ Шепотът ставаше все по-смътен, сякаш сир Джора изоставаше след нея. „Драконите не садят дървета. Помни това. Помни коя си, за какво си създадена. Помни думите си.“

— Огън и кръв — каза Дани на люшкащата се трева.

Под крака й се обърна камък. Тя се олюля и падна на колене, изплака от болка с напразната надежда, че мечокът й ще я подхване, ще й помогне да се вдигне на крака. Когато извърна глава, за да погледне, видя само вадичка кафява вода… и тревата, която леко се движеше. „Вятърът — каза си, — вятърът я люлее.“ Само че не духаше никакъв вятър. Слънцето грееше отгоре, светът бе тих и горещ. Мушици бръмчаха из въздуха, водно конче се рееше над потока. А тревата се, движеше, макар да нямаше никаква причина да се движи.

Напипа камък, голям колкото юмрука й, и го измъкна от калта. Беше слабо оръжие, но по-добро от празна ръка. С крайчеца на окото си видя как тревата отново се раздвижи, вдясно от нея. Люшкаше се и се покланяше ниско като пред крал, но никакъв крал не се появи. Светът беше зелен и пуст. Светът беше зелен и тих. Светът беше жълт и умиращ. „Трябва да стана — каза си. — Трябва да вървя. Трябва следвам потока.“

През тревата доехтя сребърен звън.

„Звънчета“, помисли Дани с усмивка и си спомни хал Дрого, нейното слънце и звезди, и звънчетата, които заплиташе в косата си. „Когато слънцето изгрее откъм заник и залезе накъм изгрев, когато моретата пресъхнат и когато вятърът издуха планината като сухи листи, когато утробата ми се съживи отново и родя живо дете, хал Дрого ще се върне при мен.“

Но ни едно от тези неща не се беше случило. „Звънчета“, помисли Дани отново. Кръвните й ездачи я бяха намерили.

— Аго — прошепна тя. — Джого. Ракаро.

Зеленото море се разтвори. Появи се ездач. Плитката му беше черна и лъскава, кожата му тъмна като излъскана мед, очите му — като два горчиви бадема. Звънчета пееха в косата му. Носеше колан с бронзова тока и червен елек, аракх на едното бедро и бич на другото. Ловен лък и колчан стрели висяха от седлото му.

„Един ездач, и сам. Съгледвач.“ Ездач, който яздеше пред халазара, за да намери дивеча и добрата зелена трева, и да надуши врагове, ако се крият някъде. Намереше ли я тук, щеше да я убие, да я изнасили или пороби. В най-добрия случай щеше да я върне при стариците на дош халеен, където се очакваше да идат добрите халееси, щом техните халове умрат.

Но не я видя. Тревата я скриваше, а той гледаше другаде. Дани проследи погледа му и видя полетялата сянка с широко разперените криле. Драконът беше на цяла миля, но съгледвачът стоеше на място замръзнал, а конят му зацвили от страх. След това сякаш се събуди от сън, обърна коня и препусна в галоп през високата трева.

Дани погледа след него. Когато тропотът на копитата заглъхна, тя започна да вика. Вика, докато не прегракна… и Дрогон дойде, и изригна облаци дим. Тревата му се поклони ниско. Дани скочи на гърба му. Вонеше на кръв, на пот и страх, но всичко това бе маловажно.

— За да продължа напред, трябва да се върна — каза тя.

Босите й крака се стегнаха около врата на дракона. Срита го и Дрогон се понесе в небето. Бича й го нямаше, затова го насочи с крака и ръце на североизток, накъдето бе заминал съгледвачът. Дрогон се понесе натам на драго сърце — сигурно беше надушил страха на ездача.

След десетина мига подминаха дотрака, препускаш, далече долу в галоп. Вдясно и вляво Дани зърна места, където тревата бе изгоряла на пепел. „Дрогон е идвал насам преди“, осъзна тя. Следите от лова му бяха осеяли зеленото тревно море като верига от сиви острови.

Под тях се появи огромно стадо коне. Имаше и ездачи, двайсетина или повече, но обърнаха и побягнаха веднага щом зърнаха дракона. Конете се пръснаха, щом сянката падна над тях, препуснаха през тревата, раздираха с копитата си пръстта… но колкото и бързи да бяха, не можеха да летят. Скоро един започна да изостава от хергелето. Драконът се спусна над него с рев и изведнъж горкото животно лумна в пламъци, но някак се задържа на крака и продължи да тича, докато Дрогон не се спусна върху него и не му прекърши гърба. Дани се вкопчи в драконовия врат с всичка сила, за да се задържи да не се хлъзне на земята.

Трупът се оказа твърде тежък, за да го отнесе в леговището си, тъй че Дрогон започна да яде жертвата си на място. Разкъсваше опърлената плът, а тревата около него гореше, въздухът натежа от вдигащия се дим и миризмата на изгорели конски косми. Дани, примряла от глад, се смъкна от гърба му и яде с него, късаше мръвки димящо месо от мъртвия кон с голи опърлени ръце. „В Мийрийн бях кралица в коприна, похапвах фурми и късчета агнешко в мед. Какво ли би помислил благородният ми съпруг, ако ме видеше сега?“ Хиздар щеше да се ужаси, несъмнено. Но Даарио…

Даарио щеше да се засмее, да отреже къс конско месо със своя аракх и да клекне да яде до нея.

Когато небето на запад доби цвета на кървав оток, чу тропот на приближаващи се коне. Дани се вдигна, избърса ръце в опърпаната си долна риза и застана до своя дракон.

Така я намери хал Джако, когато петдесет конни воини излязоха от валмата дим.