Танц с дракони

Джон

Джон Сняг чете писмото, докато думите не започнаха да се размиват пред очите му. „Не мога да подпиша това. Няма да подпиша това.“

Искаше му се да изгори пергамента и да се свърши. Но вместо това отпи глътка ейл — последните капки от половницата, останали от самотната му вечеря. „Трябва да го подпиша. Избраха ме за лорд-командир. Валът е мой и Стражът е мой. Нощният страж не участва.“

Изпита облекчение, когато Ед Толет Скръбния отвори вратата да му каже, че Джили е отвън. Джон остави писмото на майстер Емон настрана.

— Ще я видя. — Страх го беше от това. — Намери ми Сам. Искам после да говоря с него.

— Той сигурно е долу с книгите. Старият ми септон разправяше, че книгите са говорът на умрелите. Умрелите трябва да си мълчат, викам аз. Никой не иска да слуша дрънкането на умрял. — Ед Скръбния излезе, като мърмореше нещо за червеи и паяци.

Щом влезе, Джили веднага падна на колене. Джон заобиколи масата и я вдигна.

— Не трябва да коленичиш пред мен. Само пред крале. — Макар да беше съпруга и майка, Джили все още му приличаше на дете, слабичко дребно същество, загърнато в едно от старите наметала на Сам. Наметалото беше толкова голямо, че можеше да скрие още няколко момичета като нея. — Бебетата добре ли са?

Дивото момиче се усмихна плахо под качулката си.

— Да, милорд. Беше ме страх, че няма да имам достатъчно мляко и за двете, но колкото повече сучат, толкова повече имам. Силни са.

— Имам да ти кажа нещо тежко. — За малко да каже „да те помоля“, но се овладя в последния момент.

— За Манс ли? Вал помоли краля да го пощади. Каза, че би се съгласила някой коленичещ да се ожени за нея и няма никога да му пререже гърлото, само ако Манс може да живее. Този Господар на костите трябва да бъде пощаден. Крастър все се кълнеше, че ще го убие само ако си покаже лицето из цитаделата. Манс не е направил и половината неща, които правеше той.

„Единственото, което направи Манс, бе да поведе армия срещу кралството, което някога се е заклел да брани.“

— Манс изрече думите ни, Джили. След това обърна плаща си, ожени се за Дала и се самопровъзгласи за Крал отвъд Вала. Сега животът му е в ръцете на краля. Не за него трябва да говорим. За сина му. За момчето на Дала.

— Бебето ли? — Гласът й трепереше. — То не е нарушило никаква клетва, милорд. Само спи, плаче и суче, не е направило нищо лошо на никого. Не й позволявайте да го изгори. Спасете го, моля ви.

— Само ти можеш да направиш това, Джили. — Джон й обясни как.

Друга жена щеше да му закрещи, да го ругае, да го прокълне в седемте ада. Друга жена можеше да го зашлеви, да го изрита, да издере очите му с нокти. Друга жена можеше да захвърли непокорството си в лицето му.

Джили поклати глава.

— Не. Моля ви, не.

Гарванът подхвана думата.

— Не — изграчи.

— Откажеш ли, момчето ще изгори. Не утре, не вдругиден… но скоро, щом на Мелисандра й се наложи да събуди дракон, да вдигне вятър или да направи някое друго заклинание, изискващо кралска кръв. Манс ще е пепел и кост дотогава, тъй че ще вземе сина му за огъня, а Станис няма да й откаже. Ако не отведеш момчето, тя ще го изгори.

— Ще замина — каза Джили. — Ще го взема, ще взема и двете, момчето на Дала и моето. — По страните й затекоха сълзи. Ако не бяха лъснали на светлината на свещта, Джон можеше изобщо да не разбере, че плаче. „Жените на Крастър сигурно са научили дъщерите си да леят сълзите си във възглавница. Може би са излизали да плачат навън, далече от юмруците на Крастър.“

Сви пръстите на дясната си ръка.

— Вземеш ли двете момчета, хората на кралицата ще тръгнат след теб и ще те върнат. Момчето все пак ще изгори… и ти с него. — „Ако почна да я утешавам, ще си помисли, че сълзите може да ме трогнат. Трябва да разбере, че няма да се огъна.“ — Ще вземеш едното момче и то ще е момчето на Дала.

— Една майка не може да остави сина си, защото ще бъде прокълната завинаги. Ние го спасихме, двамата със Сам. Моля ви. Моля ви, милорд. Спасихме го от студа.

— Казват, че смъртта от замръзване била почти неусетна. Огън обаче… виждаш ли свещта, Джили?

Тя погледна към свещта.

— Да.

— Пипни пламъка. Сложи дланта си над него.

Големите й кафяви очи станаха още по-големи. Не помръдна.

— Направи го. — „Убий момчето.“ — Веднага.

Разтреперано, момичето протегна ръка, но я задържа много над мигащото пламъче на свещта.

— Надолу. Нека те целуне.

Джили наведе ръката си. Един пръст. Още един. Когато пламъкът облиза плътта й, дръпна ръката си и захлипа.

— Огънят е жестока смърт. Дала умря, за да даде живот на това дете, но ти го кърмиш, обичаш го. Спаси собственото си момче от леда. Сега спаси нейното от огъня.

— Ще изгорят моето бебе тогава. Червената жена. Ако детето на Дала го няма, ще изгори моето.

— Твоят син няма кралска кръв. Мелисандра не печели нищо, ако го даде на огъня. Станис иска свободният народ да се бие за него и няма да изгори невинно същество без сериозна причина. Твоето момче ще е в безопасност. Ще му намеря кърмачка и ще бъде отгледано тук, в Черен замък, под моя закрила. Ще се научи да ловува и да язди, да се бие с меч, брадва и лък. Дори ще се погрижа да го научат на четмо и писмо. — На Сам щеше да му хареса това. — А щом порасне достатъчно, ще научи истината за това кой е. Ще бъде свободен да те потърси, ако поиска.

— Ще направите врана от него. — Изтри сълзи с опакото на малката си бяла длан. — Няма. Няма.

„Убий момчето“, помисли Джон.

— Ще го направиш. Иначе ти гарантирам: в деня, в който изгорят момчето на Дала, ще умре и твоето.

— Мре — вресна гарванът на Стария мечок. — Мре, мре, мре.

Момичето седеше изгърбено и присвито, зяпнало пламъка на свещта, с блеснали в очите сълзи.

— Имаш позволението ми да заминеш — каза Джон. — Не говори за това, но гледай да си готова да тръгнеш час преди разсъмване. Хората ми ще дойдат да те вземат.

Джили се изправи. Пребледняла и безмълвна. Излезе, без да го погледне повече. Джон чу стъпките й, когато забърза през оръжейната. Почти тичаше.

Отиде да затвори вратата и видя, че Дух се е проснал под наковалнята и дъвче волски кокал. Голямото бяло вълчище вдигна глава, щом го приближи.

— Крайно време беше да се върнеш.

Върна се на стола си, за да прочете още веднъж писмото на майстер Емон.

Самуел Тарли се появи след малко, с наръч книги. Щом влезе, гарванът на Мормон хвръкна към него и настоя за зърно. Сам се постара да се подчини, като му предложи няколко зърна от чувала до вратата. Гарванът почна да ги кълве от шепата му. Сам изохка, птицата хвръкна, зърното се разпиля.

— Скъса ли ти кожата тоя нещастник? — попита Джон.

Сам смъкна плахо ръкавицата си.

— Да. Пусна ми кръв.

— Всички леем кръвта си за Стража. Сложи си по-дебели ръкавици. — Джон избута с крак един стол към него. — Седни и погледни това. — Подаде му пергамента.

— Какво е това?

— Хартиен щит.

Сам бавно зачете.

— Писмо до крал Томен?

— В Зимен хребет Томен се биеше с брат ми Бран с дървени мечове — спомни си Джон. — Носеше толкова подплата по себе си, че приличаше на пълнена гъска. Бран го смъкна на земята. — Отиде до прозореца и отвори капаците. Въздухът отвън беше хладен и свеж, макар небето да беше унило и сиво. — И все пак Бран е мъртъв, а пухкавичкият Томен с розовото лице седи на Железния трон, с корона, кацнала на златните му къдрици.

Сам го изгледа странно и за миг сякаш понечи да каже нещо. Но само преглътна и отново се обърна към пергамента.

— Не си подписал писмото.

Джон поклати глава.

— Стария мечок непрекъснато молеше Железния трон за помощ. Пратиха му Джанос Слинт. Никакво писмо няма да накара Ланистърите да ни заобичат повече. Не и след като чуят, че помагаме на Станис.

— Само да защитим Вала, не и в този бунт. Това пише тук.

— Разликата може да убегне на лорд Тивин. — Джон дръпна писмото. — Защо да ни помага сега? Никога преди не го е правил.

— Ами, няма да иска да се каже, че Станис е дошъл да защити владенията, докато крал Томен си играе с играчките си. Това би навлякло присмех над дома Ланистър.

— Смърт и разруха искам да нанеса над дома Ланистър, не присмех. — Джон зачете от писмото. — „Нощният страж не участва във войните на Седемте кралства. Заклели сме се да браним владенията, а те сега са изложени на смъртна опасност. Станис Баратеон ни подпомага срещу враговете ни отвъд Вала, макар да не сме негови хора…“

Сам помръдна на стола си.

— Ами, наистина не сме. Нали?

— Дадох на Станис храна, подслон и Нощната крепост и разрешихме да засели част от свободния народ в Дара. Нищо повече.

— Лорд Тивин ще каже, че е твърде много.

— Станис казва, че не е достатъчно. Колкото повече даваш на един крал, толкова повече иска. Вървим по мост от лед с бездна от двете страни. Да задоволиш един крал е достатъчно трудно. Да задоволиш двама едва ли е възможно.

— Да, но… ако Ланистърите надделеят и лорд Тивин реши, че сме предали краля, като сме помагали на Станис, това може да означава краят на Нощния страж. Има зад себе си Тирелите с цялата мощ на Планински рай. И все пак надви лорд Станис на Черна вода.

— Черна вода беше една битка. Роб спечели всичките си битки и все пак загуби главата си. Ако Станис успее да вдигне Севера…

Сам се поколеба, после каза:

— Ланистърите също имат северняци. Лорд Болтън и копелето му.

— Станис има Карстарките. Ако спечели Бял пристан…

— Ако — натърти Сам. — Ако не… милорд, дори един хартиен щит е по-добре от никакъв.

— Предполагам. — „И той като Емон.“ Някак си се беше надявал Сам Тарли да го види другояче. „Това е само мастило и пергамент.“ Примирен, грабна перото и подписа. — Подай ми восъка за печата. — „Преди да съм премислил.“ Сам бързо се подчини. Джон натисна печата на лорд-командира и му връчи писмото. — Занеси това на майстер Емон и му кажи да прати птица до Кралски чертог.

— Добре. — Сам въздъхна облекчено. — Милорд, ако може да попитам… Видях Джили да излиза оттук. Почти плачеше.

— Вал я прати да моли отново за Манс — излъга Джон и поговориха малко за Манс и Станис, и за Мелисандра от Асшаи. Гарванът изкълва последните зърна и изграчи:

— Ккръв!

— Изпращам Джили далече оттук — каза Джон. — Нея и момчето. Ще трябва да намерим друга кърмачка за млечния му брат.

— Козе мляко може да свърши работа дотогава. По-добро е за бебе от кравето. — Приказките за женски гърди явно караха Сам да се чувства неловко и той изведнъж заговори за история и за момчета командири, живели и умрели преди стотици години. Джон го прекъсна с:

— Кажи ми нещо полезно. Нещо за врага ни.

— Другите. — Сам облиза устни. — Споменати са в хрониките, макар и не толкова често, колкото мислех. Хрониките, които намерих и прегледах, искам да кажа. Има още, които не съм намерил, знам. Някои от по-старите книги се разпадат. Страниците се ронят, щом се опитам да ги разгърна. А наистина старите книги… или съвсем са се разпаднали, или са забутани някъде, където още не съм погледнал, или… добре, може изобщо да няма такива книги и никога да не е имало. Най-старите истории, които имаме, са написани след като андалите са дошли във Вестерос. Първите хора са ни оставили само руни по камъни, тъй че всичко, което мислим, че знаем за Века на героите и Века на зората, и за Дългата нощ, идва от описания на септони, съставени хиляди години по-късно. В Цитаделата има архимайстери, които оспорват всичко това. Тези стари истории са пълни с крале, управлявали стотици години, и с рицари, които са странствали хиляда години преди да станат рицари. Знаете приказките, Брандън Строителя, Симиън Звездоокия, Краля на нощта… казваме, че вие сте деветстотин деветдесет и осмият лорд-командир на Нощния страж, но най-старият списък, който съм намерил, показва шестстотин седемдесет и четири командира, което предполага, че е бил написан през…

— Отдавна — прекъсна го Джон. — Какво за Другите?

— Намерих упоменаване за драконово стъкло. По времето на Века на героите Децата на леса давали на Нощния страж сто обсидианови ками всяка година. Другите идват когато е студено, според повечето сказания. Или пък става студено, когато дойдат. Понякога се появяват по време на снежни бури и се стапят, щом небето се проясни. Крият се от слънчевата светлина и изникват нощем… или пък пада нощ, щом се появят. Според някои истории яздят труповете на мъртви животни. Мечки, вълчища, мамути, коне, все едно, стига звярът да е мъртъв. Онзи, дето уби Малкия Пол, яздеше мъртъв кон, тъй че тази част явно е вярна. Не знам какво представляват. Мъже, паднали в битка срещу Другите, трябва да се изгарят, иначе мъртвите пак ще се вдигнат като техни роби.

— Знаем всичко това. Въпросът е как се бием с тях?

— Бронята на Другите е неуязвима за повечето обикновени оръжия, ако може да се вярва на сказанията, и мечовете им са толкова студени, че трошат стомана. Огънят ги плаши обаче и са уязвими от обсидиан. Намерих едно описание на Дългата нощ, в което последният герой избива Други с меч от драконова стомана. Вероятно не могат да устоят срещу нея.

— Драконова стомана ли? — Терминът беше нов за Джон. — Валирианска стомана?

— И аз си помислих първо за това.

— Значи, ако успея да убедя лордовете на Седемте кралства да ни дадат валирианските си оръжия, всичко ще бъде спасено? Няма да е трудно. — „Не по-трудно, отколкото да ги помоля да се откажат от парите и замъците си.“ Изсмя се горчиво. — Откри ли кои са Другите, откъде идват и какво искат?

— Още не, милорд, но може би е защото просто не попадам на подходящите книги. Има стотици, които още не съм прегледал. Дайте ми още време и ще намеря каквото може да се намери.

— Няма повече време. Трябва да си събереш нещата, Сам. Заминаваш с Джили.

— Заминавам? — Сам го зяпна с отворена уста, все едно не разбираше смисъла на думата. — Заминавам? За Източен страж ли, милорд?

— За Староград.

— Староград?! — изписука смаяно Сам.

— Емон също.

— Емон? Майстер Емон? Но… той е на сто и две години, милорд, не може да… изпращате него и мен? Кой ще се грижи за гарваните? Ако има болни или ранени, кой ще…

— Клидас. Той е бил с Емон от много години.

— Клидас е само стюард и очите му са зле. Трябва ви майстер. Майстер Емон е толкова крехък, че едно пътуване по море… може да… стар е и…

— Животът му ще е изложен на риск. Знам го, Сам, но рискът тук е по-голям. Станис знае кой е Емон. Ако на червената жена й потрябва кръв за заклинанията й…

— О! — Тлъстото лице на Сам стана съвсем бяло.

— Дареон ще тръгне с вас от Източен страж. Надявам се песните му да спечелят мъже за нас на юг. „Черна птица“ ще ви закара до Браавос. Оттам сами ще си уредите превоза до Староград. Ако все още смяташ да обявиш бебето на Джили за свое копеле, прати я с детето до Рогов хълм. Ако не, Емон ще й намери място за слугиня в Цитаделата.

— Мое к-копеле. Да… майка ми и сестрите ми ще помогнат на Джили с детето. Дареон би могъл да я заведе до Староград също като мен. Аз… Работя над стрелбата си с лък всеки следобед с Ълмър, както заповядахте… е, освен когато съм в подземията, но нали ми казахте да потърся за Другите. От дългия лък раменете ми се схващат и ми прави мазоли на пръстите. — Показа ръцете си на Джон. — Но го правя все пак. Вече все по-често мога да улуча мишената, въпреки че още съм най-лошият стрелец, огъвал някога лък. Харесват ми разказите на Ълмър обаче. Някой трябва да ги запише и да ги събере в книга.

— Ти го направи. В Цитаделата имат мастило и пергамент, както и дълги лъкове. Ще очаквам да продължиш с упражненията си. Сам, Нощният страж има стотици мъже, които могат да стрелят, но само шепа, които могат да четат и пишат. Трябва да станеш новият ми майстер.

— Милорд, аз… работата ми е тук, книгите…

— … ще са тук, когато се върнеш.

Сам се хвана за гърлото.

— Милорд, Цитаделата… Там те карат да режеш трупове. Не мога да нося верига.

— Можеш. Ще я носиш. Майстер Емон е стар и сляп. Силата му го напуска. Кой ще заеме мястото му, като умре? Майстер Мълин в Сенчестата кула е повече боец, отколкото учен, а майстер Хармун в Източен страж е по-често пиян, отколкото трезвен.

— Ако помолите Цитаделата за повече майстери…

— Мисля да го направя. Ще са ни нужни. На Емон Таргариен трудно ще се намери приемник обаче. — „Не върви така, както се надявах.“ Знаеше, че с Джили щеше да е трудно, но беше предполагал, че Сам с радост ще замени опасностите на Вала за топлината на Староград. — Сигурен бях, че това ще те зарадва — каза озадачено. — Толкова много книги има в Староград, че никой не може да се надява да ги прочете всичките. Ще ти е добре там, Сам. Знам го.

— Не. Обичам книгите, но… един м-майстер трябва да е лечител, а от к-кръвта ми призлява. — Аз съм Сам Плашливеца, не съм Сам Убиеца.

— Страх те е? От какво? От мъмренето на старци? Сам, ти видя онези изчадия, когато се изсипаха на Юмрука, порой от оживели мъртъвци с черни ръце и светлосини очи. Уби Друг.

— Беше д-д-драконовото стъкло, не бях аз.

— Млъкни — сопна се Джон. След Джили нямаше да търпи сълзите на дебелия младеж. — Ти лъга и заговорничи, за да ме направиш лорд-командир. Ще ми се подчиниш! Ще отидеш в Цитаделата и ще изковеш верига, и ако трябва да режеш трупове — ще режеш. В Староград поне труповете няма да възразят.

— Милорд, моят б-б-баща, лорд Рандил, той, той, той… животът на един майстер е живот в робство. Никой син на дома Тарли никога няма да носи верига. Мъжете на Рогов хълм не се кланят и не раболепничат на дребни лордове. Джон, не мога да наруша волята на баща ми.

„Убий момчето — помисли Джон. — Момчето в теб, момчето в него. Убий ги и двамата, проклето копеле.“

— Ти нямаш баща. Само братя. Само нас. Животът ти принадлежи на Нощния страж, тъй че иди и натъпчи долните си дрехи в торба, с всичко останало, което държиш да си вземеш за Староград. Тръгваш час преди разсъмване. И още една заповед. От днес нататък няма да се наричаш плашливец. През изтеклата година се изправи срещу повече неща, отколкото повечето мъже за цял живот. Можеш и с Цитаделата да се справиш, но ще го направиш като Заклет брат на Нощния страж. Не мога да ти заповядам да си храбър, но мога да ти заповядам да криеш страховете си. Ти изрече думите, Сам. Помниш ли?

— Аз… ще се опитам.

— Няма да се опиташ. Ще се подчиниш.

— Подчиниш. — Гарванът на Мормон плесна с големите си черни криле.

Сам се оклюма.

— Както заповяда милорд. Зна… знае ли майстер Емон?

— Беше толкова негова идея, колкото и моя. — Джон му отвори вратата. — Никакви сбогувания. Колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре. Час преди разсъмване, до гробището.

Сам побягна от него също като Джили.

Беше уморен. „Трябва да поспя.“ Беше стоял буден половината нощ, за да рови из карти, да пише писма и крои планове с майстер Емон. Но дори след като легна в тясното си легло, сънят не го споходи лесно. Знаеше какво го очаква и се въртеше неспокойно, докато размисляше над последните думи на майстер Емон.

— Позволете ми да дам на милорд един последен съвет — беше казал старият мъж, — същия съвет, който дадох някога на брат ми, когато се разделихме за сетен път. Беше на трийсет и три, когато Великият съвет го избра да се възкачи на Железния трон. Пораснал мъж, вече със свои синове, но в някои отношения — все още момче. У Ег имаше някаква невинност, доброта, която всички обичахме. „Убий детето в себе си — казах му в деня, в който взех кораб за Вала. — Мъж е нужен, за да управлява. Егон, не Ег. Убий момчето и нека мъжът се роди.“ — Старецът опипа лицето на Джон. — Ти си на половината години на Ег тогава и се боя, че твоето бреме е по-жестоко. Малко радост ще ти носи властта, но мисля, че имаш в себе си силата да направиш каквото трябва. Убий момчето, Джон Сняг. Зимата почти е дошла. Убий момчето и нека мъжът се роди.

Джон навлече наметалото си и излезе. Правеше обиколките си на Черен замък всеки ден, проверяваше мъжете на пост и изслушваше докладите им от първа ръка, наблюдаваше Ълмър и подопечните му на стрелбището, говореше с хората на краля, както и на кралицата, крачеше горе по леда на Вала, за да погледа леса. Дух пристъпваше като бяла сянка до него.

Сега на Вала пазеше Кедж Бялото око. Кедж беше на четирийсет и няколко, трийсет от които на Вала. Лявото му око беше сляпо, а дясното — зло. В пустошта, сам с брадвата и малкото гонче, беше един от най-добрите обходници на Стража, но така и не се разбираше добре с другите мъже.

— Спокоен ден — каза той на Джон. — Нищо за докладване, освен сбъркания патрул.

— Какъв сбъркан патрул?

Кедж се ухили.

— Двама рицари. Потеглиха преди час, на юг по кралския път. Когато Дивен ги видя накъде се отвяха, каза, че са сбъркан патрул.

— Аха, ясно.

Повече научи от самия Дивен, след като старият горянин изгълта паницата си ечемичена супа в казармата.

— Да, милорд, видях ги. Хорп и Маси бяха. Викаха, че Станис ги пратил, но така и не казаха за какво, нито кога ще се върнат.

Сир Ричард Хорп и сир Джъстин Маси бяха хора на кралицата и с високо положение в кралските съвети. „Двама обикновени конници щяха да са достатъчни, ако Станис е поискал разузнаване — помисли Джон Сняг. — Рицари са по-подходящи за вестоносци или пратеници.“ Котър Пайк беше известил от Източен страж, че Луковия лорд и Саладор Саан са отплавали за Бял пристан да преговарят с лорд Мандърли. Логично беше Станис да прати други посланици. Негово величество не беше от търпеливите.

Дали „сбърканият патрул“ щеше да се върне, беше друг въпрос. Можеше и да са рицари, но не познаваха Севера. „По кралския път има очи и не всички са приятелски.“ Това не беше грижа на Джон обаче. „Станис нека си има своите тайни. Боговете знаят, аз си имам моите.“

Дух спа до леглото му и поне тази нощ Джон не сънува, че е вълк. При все това спа неспокойно, въртя се дълго, докато най-сетне потъна в кошмар. В него беше Джили, плачеше и го умоляваше да остави бебетата й на мира, но той ги изтръгна от ръцете й и им отсече главите, после ги размени и й каза да ги зашие обратно.

Когато се събуди, Ед Скръбния беше надвиснал над него в тъмната спалня.

— Милорд? Време е. Часът на вълка. Наредихте да ви събудя.

— Донеси ми нещо горещо. — Джон отметна завивките.

Докато се облече, Ед се върна с димяща паница. Джон очакваше да е греяно вино и се изненада, като разбра, че е супа, рядък бульон, който миришеше на праз и моркови, но май нямаше никакъв праз и моркови в него. „Миризмите са по-силни във вълчите ми сънища и храната също е по-вкусна. Дух е по-жив от мен.“

Тази сутрин на вратата му пазеше Бурето.

— Искам да говоря с Бедвик и Джанос Слинт — каза му Джон. — Кажи на двамата да са тук на разсъмване.

Отвън светът бе черен и тих. „Студено, но не опасно студено. Още не. Ще е по-топло, когато изгрее слънцето. Ако боговете са добри, Валът може да плаче.“

Когато стигнаха до гробището, колоната вече се беше оформила. Джон бе поверил на Джак Бълвър Черния да командва ескорта, с дузина подчинени му щурмоваци и два фургона. Единият беше пълен догоре със сандъци, бурета и чували, провизии за пътя. Другият имаше корав покрив от щавена кожа, да пази от вятъра. Майстер Емон бе седнал отзад в него, загърнат в меча кожа: изглеждаше мъничък като дете. Сам и Джили стояха наблизо. Очите на Джили бяха зачервени и подпухнали, но момчето бе в ръцете й, добре увито. Дали беше нейното момче, или на Дала, не можеше да е сигурен. Беше ги видял заедно само няколко пъти. Момчето на Джили бе по-голямо, на Дала — по-здраво, но бяха почти еднакви на възраст и големина, тъй че никой, който не ги познаваше добре, не можеше да различи лесно едното от другото.

— Лорд Сняг — каза майстер Емон, — оставих книга за вас в покоите си. „Нефритеният компендиум“. Написана е от един волантински авантюрист, Колокво Вотар, който е пътувал на изток и е посетил всички земи на Нефритеното море. Има един пасаж, който може да ви се стори интересен. Казах на Клидас да ви го отбележи.

— Непременно ще го прочета.

Майстер Емон избърса носа си.

— Знанието е оръжие, Джон. Въоръжи се добре, преди да тръгнеш на битка.

— Добре. — Джон усети нещо мокро и студено на лицето си. Сняг. „Лоша поличба.“ Обърна се към Джак Бълвър. — Гледай да пътувате колкото може по-бързо, но не поемай глупави рискове. Караш старец и кърмаче. Погрижи се да им е топло и да са добре нахранени.

— Вие направете същото, милорд. — Джили май изобщо не бързаше да се качи във фургона. — Направете същото за другото. Намерете кърмачка, както казахте. Обещахте ми. Момчето… момчето на Дала… малкият принц, искам да кажа… намерете му някоя добра жена, та да порасте голямо и силно.

— Имаш думата ми.

— Не му давайте име. Не го правете, преди да е навършило две години. Лош късмет е да им дадеш име, докато още сучат. Вие враните може да не знаете това, но е вярно.

— Както заповядате, милейди.

— Не ме наричайте така. Аз съм майка, а не лейди. Жена на Крастър и дъщеря на Крастър, и майка. — Подаде бебето на Скръбния Ед, докато се качи във фургона и се завие с кожите, и когато той й го върна, го сложи на гърдата си. Сам извърна очи, изчервен, и яхна кобилата си.

— Хайде да го свършим това — каза Джак Бълвър Черния и плесна с камшика си. Фургоните се затъркаляха напред.

Сам се задържа за миг.

— Е, сбогом.

— И на теб, Сам — каза Скръбния Ед. — Корабът ти едва ли ще потъне, не мисля. Корабите потъват само когато аз съм на борда.

— Първия път, когато видях Джили, се беше притиснала в стената на цитаделата на Крастър — каза Джон. — Слабичко тъмнокосо момиче с голям корем, дърпаше се от Дух. Беше я намерил между зайците й и мисля, че се беше уплашила да не я разпори и да й изяде бебето… но не от Дух трябваше да я е страх, нали?

— По-храбра е, отколкото знае — каза Сам.

— Ти също, Сам. Желая ти бързо и безопасно пътуване, и се грижи за нея, за Емон и за детето. — Студените капки по лицето му му напомниха за деня, в който се беше сбогувал с Роб в Зимен хребет, без да знае, че е за последен път. — И си вдигни качулката. Снежинките се топят в косата ти.

Докато малката колона се стопи в далечината, небето на изток вече бе станало от черно сиво, а снегът падаше обилно.

— Великана ще чака благоволението на лорд-командира — напомни му Скръбния Ед. — Джанос Слинт също.

— Да.

Джон Сняг погледна към Вала, извисил се над тях като ледена стръмнина. „Сто левги дълъг и седемстотин стъпки висок.“ Силата на Вала беше във височината му. Дължината беше слабостта му. Джон си спомни нещо, което баща му беше казал веднъж. „Една стена е силна само толкова, колкото са силни мъжете, които стоят зад нея.“ Мъжете на Нощния страж бяха достатъчно храбри, но бяха твърде малко за задачата, пред която бяха изправени.

Великана чакаше в оръжейната. Истинското му име беше Бедвик. Едва пет стъпки на ръст, той беше най-дребният в Нощния страж. Джон веднага заговори по същество.

— Трябват ни повече очи на Вала. Крайпътни укрепления, където патрулите ни да могат да се скрият от студа и да намерят топла храна и отпочинали коне. Поставям гарнизон в Леден знак и ти възлагам командването му.

Великана бръкна с кутрето в ухото си да почисти ушната кал.

— Да командвам? Аз? Милорд знае, че съм само една селска издънка, дошъл на Вала заради бракониерство, нали?

— Бил си обходник дванайсет години. Преживя Юмрука и Цитаделата на Крастър, и се върна да разкажеш. По-младите ти се възхищават. Извисяваш се в очите им.

Дребният мъж се засмя.

— Само в очите на джуджетата, милорд. Не мога да командвам. Едва мога да си напиша името.

— Поискал съм още майстери от Староград. Ще имаш два гарвана за спешна нужда. Когато не е спешно, пращай ездачи. Докато не получим повече майстери и птици, съм решил да създам линия от сигнални кули по върха на Вала.

— И колко нещастни глупаци ще командвам?

— Двайсет, от Стража — отвърна Джон. — И още десет от Станис. — „Стари, неопитни или ранени.“ — Няма да са най-добрите му мъже, но ще се подчиняват. Използвай ги за каквото можеш. Четирима от братята, които пращам с теб, ще са от Кралски чертог, които дойдоха с Джанос Слинт. Тях ги дръж под око, а с другото наблюдавай за катерачи.

— Можем да пазим, милорд, но ако достатъчно катерачи се доберат до върха на Вала, трийсет души няма да стигнат да ги изхвърлим.

„И триста може да не стигнат.“ Джон затаи съмнението за себе си. Вярно, катерачите бяха ужасно уязвими, докато се катереха. Отгоре можеха да ги засипят с камъни, копия и котли горящ катран и те щяха да могат само да се вкопчат отчаяно в леда. Понякога самата стена сякаш ги отърсваше от себе си както псе се отърсва от бълхи. Джон беше видял това с очите си, когато един леден пласт се пропука под любовника на Вал Джарл и го отпрати долу на смърт.

Но ако катерачите стигнеха върха на Вала незабелязани, всичко се променяше. С времето можеха да се укрепят и да спуснат въжета и стълби за хиляди други, които да се изкатерят след тях. Точно така го беше направил Реймън Червената брада, Краля отвъд Вала по времето на дядото на дядо му. Джак Мъсгуд бил лорд-командир по онова време. Веселия Джак го бяха наричали, преди от север да дойде Червената брада; Заспалия Джак — оттогава насетне. Ордата на Реймън я беше сполетял кървав край на бреговете на Дългото езеро, заклещена между лорд Вилам от Зимен хребет и Пияния великан, Хармънд Ъмбър. Червената брада го беше убил Артос Неумолимия, по-младият брат на лорд Вилам. Мъжете на Стража бяха дошли твърде късно за боя с диваците, но навреме да ги погребат, задачата, която Артос Старк им бе възложил в гнева си, докато скърбял над обезглавения труп на падналия си брат.

Джон не възнамеряваше да го запомнят като Джон Сняг Заспалия.

— Трийсет мъже ще имат по-голям шанс от николко — каза на Великана.

— Съвсем вярно — отвърна дребният мъж. — Само Леден знак ли ще е, или милорд ще отвори и другите укрепления?

— Смятам да снабдя с гарнизони всички, с времето. Но засега ще са само Леден знак и Сив страж.

— А решил ли е милорд кой ще командва в Сив страж?

— Джанос Слинт — отвърна Джон. „Боговете да са ни на помощ.“ — Един мъж не се издига до командир на златните щитове без способности. Слинт е касапски син по рождение. Беше капитан на Желязната порта, когато Манли Стоукуорт умря и Джон Арин го издигна и му възложи защитата на Кралски чертог. Лорд Джанос не може да е толкова голям глупак, колкото изглежда. — „И искам да е по-надалече от Алисър Торн.“

— Може и така да е — отвърна Великана. — Но все пак бих го пратил в кухните да помага на Трипръстия Хоб в рязането на ряпа.

„Ако го направя, няма да посмея изобщо да ям повече ряпа.“

Половината предобед мина, преди лорд Джанос да се яви, както му бе заповядано. Джон почистваше Дълъг нокът. Някои щяха да възложат тази задача на стюард или скуайър, но лорд Едард бе научил синовете си да се грижат сами за оръжията си. Бурето и Ед Скръбния дойдоха със Слинт. Джон им благодари и покани лорд Джанос да седне.

Той седна, без да благодари, скръсти ръце и се намръщи. Изобщо не поглеждаше оголената стомана в ръцете на лорд-командира. Джон хлъзгаше намазания парцал по острието на дългия си меч, гледаше играта на светлината по метала и мислеше колко лесно може да се вреже ръбът му през кожа, тлъстина и сухожилия, за да отдели грозната глава на Слинт от тялото му. Всички престъпления на човек се заличаваха, щом облечеше черното, и всички негови предишни клетви за вярност също, но при все това му бе трудно да мисли за Джанос Слинт като за брат. „Кръв има между нас. Този мъж помогна в убийството на баща ми и направи всичко по силите си, за да бъда убит и аз.“

— Лорд Джанос. — Джон пъхна меча в ножницата. — Давам ви командването на Сив страж.

Това стъписа Слинт.

— Сив страж… Сив страж беше където изкатерихте Вала с приятелите ви диваци…

— Да. Укреплението е в жалко състояние, признавам. Ще го възстановите по най-добрия възможен начин. Започнете с разчистването на гората. Вземете камъни от рухналите постройки, за да поправите тези, които още се крепят. — „Работата ще е тежка и жестока — можеше да добави. — Ще спиш на камъка, твърде изтощен, за да негодуваш или заговорничиш, и скоро ще забравиш какво е топло, но може би ще си спомниш какво е да си мъж.“ — Ще имате трийсет мъже. Десет оттук, десет от Сенчестата кула и десет отстъпени на Стража от крал Станис.

Лицето на Слинт беше станало мораво. Гушите му затрепериха.

— Мислиш ли, че не мога да разбера какво правиш? Джанос Слинт не е човекът, когото ще преметнеш толкова лесно. Бяха ми възложили защитата на Кралски чертог, когато още си се напикавал в пелените си. Задръж си развалината, копеле.

„Давам ви шанс, милорд. Повече, отколкото вие дадохте на баща ми.“

— Не ме разбрахте, милорд — каза Джон. — Това е заповед, не предложение. До Сив страж са четирийсет левги. Стегнете си оръжието и бронята, сбогувайте се и се пригответе да тръгнете утре призори.

— Не. — Лорд Джанос скочи на крака и столът му се катурна. — Няма да тръгна покорно, за да замръзна и да умра. Никое копеле на предател не може да заповядва на Джанос Слинт! Не ми липсват приятели, предупреждавам те. Тук, както и в Кралски чертог. Аз бях лордът на Харънхъл! Дай развалината ей на някой от слепите глупци, които пуснаха камък за тебе, аз няма да я взема. Чу ли ме, момченце? Няма да я взема!

— Ще я вземете.

Слинт не посмя да отвърне на това, но на излизане изрита стола настрана.

„Още ме вижда като момче — помисли Джон. — Зелено момче, което ще сплаши с гневни думи.“ Можеше само да се надява, че нощният сън ще вразуми лорд Джанос.

На заранта се оказа, че надеждата е напразна.

Джанос Слинт закусваше в трапезарията. С него бяха сир Алисър Торн и няколко от приятелите му. Смееха се на нещо, когато Джон слезе по стъпалата с Емет Железния и Скръбния Ед, а зад тях Мъли, Коня, Червения Джак Краб, Ръждиви цветя и Оуен Тъпия. Трипръстия Хоб разливаше с черпак каша от едно котле. Хора на кралицата, на краля и черни братя седяха на отделните си маси, някои наведени над паници с каша, други пълнеха коремите си с пържен хляб и бекон. Джон видя Пип и Грен на една маса, Боуен Марш — на друга. Миришеше на пушек и мас, тракането на ножове и лъжици отекваше под сводестия таван.

Всички гласове изведнъж замряха.

— Лорд Джанос — каза Джон. — Ще ви дам един последен шанс. Оставете тази лъжица и идете в конюшните. Наредих да оседлаят коня ви. Пътят до Сив страж е дълъг и тежък.

— Тогава го хващай сам, момче. — Слинт се изсмя и опръска брадата си с каша. — Сив страж е добро място за такива като теб. Далече от свестните богоугодни хора. Знакът на звяра е на теб, копеле.

— Отказвате ли да се подчините на заповедта ми?

— Можеш да си навреш заповедта в копелдашкия си задник — отвърна Слинт и гушите му затрепериха.

Алисър Торн се подсмихна, впил черните си очи в Джон. На друга маса Годри Великаноубиеца се разсмя.

— Както желаете. — Джон кимна на Емет Железния. — Отведете лорд Джанос до Вала…

„… и го затворете в ледена килия“, можеше да каже. Десетина дни в леда щяха да го оставят разтреперан, плувнал в треска и да се моли да го пуснат, не се съмняваше Джон. „А в мига, в който излезе навън, двамата с Торн отново ще започнат да заговорничат.“

„… и го вържете на коня му“, можеше да каже. Щом Слинт не желаеше да отиде в Сив страж като негов командир, можеше да иде като негов готвач. „Ще е само въпрос на време, докато дезертира. А колко други ще вземе със себе си?“

— … и го обесете — довърши Джон.

Лицето на Джанос Слинт стана бяло като мляко. Лъжицата се изплъзна от пръстите му. Ед и Емет тръгнаха към него, стъпките им закънтяха по каменния под… Боуен Марш отваряше и затваряше уста, но не излизаха думи. Сир Алисър Торн посегна към меча си. „Хайде — помисли Джон. Дълъг нокът бе затегнат на гърба му. — Покажи ми стоманата си. Дай ми повод да го направя и аз.“

Половината мъже в трапезарията бяха станали. Южняшки рицари и войници, верни на крал Станис или на червената жена, или на двамата, и Заклети братя от Нощния страж. Някои бяха избрали Джон да е техният лорд-командир. Други бяха пуснали камъчетата си за Боуен Марш, за сир Денис Малистър, за Котър Пайк… а някои — за Джанос Слинт. „Стотици, доколкото помня.“ Джон се зачуди колко от тези мъже са тук сега. За миг светът сякаш се крепеше на острието на меч.

Алисър Торн свали ръката си от меча и се отдръпна, за да пропусне Ед Толет.

Скръбния Ед подхвана Слинт под едната мишница, Емет Железния — под другата. Заедно го вдигнаха от пейката.

— Не — възрази възмутено лорд Джанос и от устните му пръснаха капки каша. — Не, пуснете ме! Той е просто момче, копеле. Баща му беше предател. Знакът на звяра е на него, онзи негов вълк… Пуснете ме! Ще съжалите за деня, в който сте посегнали на Джанос Слинт. Имам приятели в Кралски чертог. Предупреждавам ви… — Още викаше възмутено, когато го повлякоха нагоре по стъпалата.

Джон ги последва. Трапезарията зад него се опразни. При клетката Слинт се изтръгна за миг и се опита да се бие, но Емет Железния го спипа за гърлото и го заблъска в железните решетки, докато не спря да упорства. Вече всички от Черен замък бяха излезли да гледат. Дори Вал беше на прозореца си, заметнала през рамо дългата си златна плитка. Станис стоеше на стъпалата на Кралската кула, обкръжен от рицарите си.

— Ако момчето си мисли, че може да ме уплаши, сбъркал е — завика лорд Джанос. — Няма да посмее да ме обеси. Джанос Слинт има приятели, важни приятели, ще видите… — Вятърът отвя останалите му думи.

„Това е грешно“, помисли Джон.

— Спрете.

Емет се обърна и се намръщи.

— Милорд?

— Няма да го обеся — заяви Джон. — Доведете го тук.

— О, Седмината да ни спасят дано — чу вика на Боуен Марш.

Усмивката на лорд Джанос Слинт в този момент имаше всичката сладост на гранясало масло. Докато Джон не каза:

— Ед, донеси дръвник.

И извади Дълъг нокът.

Докато намерят подходящ дръвник, лорд Джанос опита да се вмъкне в клетката на макарата, но Емет Железния го стисна за врата и го спря.

— Не — завика Слинт, докато Емет го буташе и дърпаше през двора. — Пуснете ме… не можете да… когато Тивин Ланистър чуе за това, всички ще съжалявате…

Емет го изрита в краката. Скръбния Ед го натисна с крак да падне на колене, докато Емет намести дръвника под главата му.

— По-леко ще е, ако стоиш кротко — каза му Джон Сняг. — Размърдаш ли се да избегнеш удара, пак ще умреш, но смъртта ще е по-гадна. Изпънете врата си, милорд. — Бледата утринна светлина пробяга по острието, щом Джон стисна дръжката на дългия меч с две ръце и го вдигна високо. — Ако имате някакви последни думи, сега е моментът да ги изречете — каза му; очакваше последно проклятие.

Джанос Слинт изви врат и го зяпна отдолу.

— Моля ви, милорд. Милост. Ще… Ще отида, да, ще…

„Не — помисли Джон. — Ти затвори тази врата.“ Дълъг нокът изсвистя.

— Може ли да му взема ботушите? — попита Оуен Тъпака, щом главата на Джанос Слинт се търкулна на калната земя. — Почти нови са. Подплатени с кожа.

Джон хвърли поглед през рамо към Станис. За миг очите им се срещнаха. После кралят кимна и се прибра в кулата си.