Танц с дракони

Призрак в Зимен хребет

Намериха мъртвия в подножието на вътрешната стена със счупен врат. Само левият му крак се показваше над снега, който го беше затрупал през нощта.

Ако не го бяха изровили кучките на Рамзи, можеше да си остане там до пролетта. Докато Бен Кокалите ги разпъди, Сивата Джейни беше изяла толкова много от лицето на мъртвия, че мина половин ден, докато разберат със сигурност кой е: четирийсет и четири годишен войник, тръгнал на север с Роджър Ризуел.

— Пияница — заяви Ризуел. — Пикал е от стената, бас слагам. Подхлъзнал се е и е паднал.

Никой не възрази. Но Теон Грейджой неволно се зачуди защо някой ще се качва по хлъзгавите от снега стъпала горе на бойниците посред нощ само за да се изпикае.

Докато гарнизонът закусваше — клисав хляб, изпържен в мазнина от бекон (лордовете и рицарите ядоха бекона), — приказките по пейките бяха главно за трупа.

— Станис има приятели в замъка — измърмори един сержант. Беше стар мъж от Толхарт, с герба с трите дървета, пришит на опърпаната му връхна туника. Стражата току-що беше сменена. Мъжете влизаха от студа навън и изтупваха снега от ботушите и бричовете си, докато сервираха обяда: печена наденица, праз и кафяв хляб, току-що изпечен.

— Станис ли? — изсмя се един от конниците на Рууз Ризуел. — Станис вече е затрупан от снега. Или е хукнал назад към Вала с подвита опашка, при това замръзнала между краката му.

— Може да е на лагер на пет стъпки от стените със сто хиляди души — рече един стрелец с герба на Кервин. — Нищо не се вижда в тази виелица.

Безкраен, непрестанен и безмилостен, снегът беше валял ден и нощ. Преспи се трупаха нагоре по стените и запълваха празнините по бойниците, бели завивки покриваха всички покриви, палатки се срутваха под тежестта им. Бяха изпънали въжета от една сграда до друга, за да не се изгубят войниците, докато прекосяват дворовете. Часовите се трупаха в стражевите кулички, за да стоплят премръзналите си ръце над греещите мангали, и оставяха пътеките на стените на снежните стражи, вдигнати от скуайърите. А те ставаха все по-големи и по-странни всяка нощ, докато вятър и виелица ваеха по тях както им хрумне. Дрипави бради от лед се спускаха от копията, стиснати в снежните им юмруци. Не кой да е, а Хостийн Фрей, когото бяха чули да ръмжи, че нямало да го уплаши малко снежец, загуби едното си ухо от премръзване.

Конете в дворовете страдаха най-много. Чуловете, хвърлени отгоре им да ги топлят, прогизваха и замръзваха, ако не се сменяха редовно. Когато запалиха огньове да прогонят студа, те повече навредиха, отколкото помогнаха. Бойните коне се бояха от пламъците и се дърпаха да избягат, нараняваха и себе си, и други коне. Само конете в конюшните бяха на сигурно и топло, но конюшните вече бяха претъпкани.

— Боговете са се обърнали против нас — каза старият лорд Локи в Голямата зала. — Това е техният гняв. Вятър, студен като самия пъкъл, и снегове, които не спират. Прокълнати сме.

— Станис е прокълнат — настоя един от мъжете на Дредфорт. — Той е отвън в бурята.

— На лорд Станис може да му е по-топло, отколкото знаем ние — възрази един глупав наемник от леката конница. — Неговата чародейка може да призове огън. Червеният й бог сигурно може да стопи тези снегове.

„Това беше неразумно“, разбра мигновено Теон. Мъжът го изрече прекалено високо и прекалено близо до Жълтия Дик, Алин Киселия и Бен Кокалите. Щом това стигна до ушите на лорд Рамзи, той прати Момчетата на Копелето да задържат наемника и да го извлекат вън на снега.

— Като толкова харесваш Станис, ще те пратим при него — каза му Рамзи.

Деймън Потанцувай за мен изпердаши няколко пъти наемника с мазния си бич. После, докато Кожаря и Жълтия Дик се обзалагаха колко бързо ще му замръзне кръвта, Рамзи нареди да извлекат нещастника до Портата за бойниците.

Големите главни порти на Зимен хребет бяха затворени и залостени, и толкова затрупани с лед и сняг, че портикулът трябваше да се изчука и почисти, преди да може да го вдигнат. Същото беше и при Ловната порта, макар че там поне ледът не беше проблем, тъй като портата наскоро бе използвана. Кралската порта не беше и ледът беше стегнал веригите на подвижния мост като камък. Така оставаше Портата за бойниците, малка сводеста врата във вътрешната стена. Само половин порта всъщност: имаше подвижен мост над замръзналия ров, но не и съответен портал през външната стена, тъй че предлагаше достъп до външния бастион, но не и към света отвъд него.

Пренесоха плувналия в кръв наемник по моста и след това нагоре по стъпалата, после Кожаря и Алин Киселия го хванаха за ръцете и краката и го метнаха от стената от осемдесет стъпки височина. Преспите се бяха натрупали толкова високо, че го глътнаха целия… но стрелците на бойниците твърдяха, че го зърнали по-късно да влачи счупения си крак през снега. Един накичил задника му със стрела, докато се гърчел из преспите.

— Ще е умрял до час — увери ги лорд Рамзи.

— Или ще смуче кура на лорд Станис до заник-слънце — подхвърли Ъмбър Курвенската напаст.

— Той да внимава да не му го счупи — изсмя се Рикард Ризуел. — Всеки, който е навън в това, курът му замръзва на кокал.

— Лорд Станис се е загубил в бурята — каза лейди Дъстин. — На левги е оттук, мъртъв или издъхващ. Нека зимата да си свърши лошотията. Още няколко дни и снеговете ще го затрупат с цялата му войска.

„И нас също“, помисли Теон, удивен от глупостта й. Лейди Барбри беше от Севера и би трябвало да внимава повече. Старите богове можеше да слушат.

Вечерята беше грахова каша и вчерашен хляб, а това също предизвика мърморене сред простите войници. Лордовете и рицарите ядяха пушен бут.

Теон се беше изгърбил над дървена купа и довършваше порцията си грахова каша. Леко докосване по рамото го накара да изтърве лъжицата си.

— Не ме пипай — рече той и се наведе да грабне лъжицата, преди някое от момичетата на Рамзи да я отнесе. — Не ме пипай.

Тя седна до него, много близо: друга от перачките на Абел. Беше млада, на петнайсет или шестнайсет, с несресана руса коса, плачеща за хубаво миене, и нацупени устни, плачещи за хубава целувка.

— Някои момичета обичат да пипат — отвърна му с лека усмивка. — Ако благоволи милорд, аз съм Холи.

„Холи курвата“, помисли той. Но беше хубавичка. Някога вече щеше да се е засмял и да я е дръпнал в скута си, но онова време бе свършило.

— Какво искаш?

— Да видя криптите. Къде са те, милорд? Бихте ли ми ги показали? — Холи си играеше с кичур от косата си, навиваше го на кутрето си. — Дълбоки и тъмни, казват. Хубаво място за пипане. Всички мъртви крале ще гледат.

— Абел ли те прати при мен?

— Може би. Може би сама се пратих. Но ако искате Абел, мога да го доведа. Ще изпее сладка песен на милорд.

Всяка нейна дума убеждаваше Теон, че всичко това е някаква хитрина. „Но чия и с каква цел?“ Какво можеше да иска Абел от него? Беше просто певец, сводник с лютня и фалшива усмивка. „Иска да знае как завзех замъка, но не за да направи песен от това.“ Отговорът го осени. „Иска да знае как сме влезли, за да може да излезе.“ Лорд Болтън беше затегнал Зимен хребет здраво като бебешки пелени. Никой не можеше да дойде или да си отиде без негово позволение. „Иска да избяга с перачките си.“ Теон не можеше да го вини, но все пак каза:

— Не искам да имам нищо общо с Абел или с теб, или с която и да било от сестрите ти. Просто ме остави на мира.

Отвън снегът се вихреше и сипеше. Теон се добра до стената, а след това тръгна покрай нея към Портата за бойниците. Щеше да вземе пазачите за двама от снежните човеци като Малкия Уолдър, ако не бе видял белите облачета пара от дъха им.

— Искам да повървя по стените — каза им и дъхът му също се заскрежи във въздуха.

— Адски студено е там горе — предупреди единият.

— Адски студено е тук долу — каза другият, — но прави каквото искаш, обърни-плащ. — И махна на Теон да мине през портата.

Стъпалата бяха утъпкани и хлъзгави, опасни в тъмното. Щом излезе горе на пътеката, той бързо намери мястото, откъдето бяха хвърлили наемния конник. Избута стената прясно нападал сняг, запълнила пролуката, и се наведе между двата зъбера. „Мога да скоча — помисли. — Той оживя, защо не и аз?“ Можеше да скочи и… „И какво? Да си счупя крак и да умра под снега? Да изпълзя и да замръзна до смърт?“

Беше лудост. Рамзи щеше да го залови с момичетата. Червената Джейни, Джез и Хелисънт щяха да го разкъсат на парчета, ако боговете бяха добри. Или по-лошото, можеше да го хванат жив.

— Трябва да помня името си — прошепна.

На другата сутрин намериха скуайъра с посивялата коса на сир Енис Фрей гол и умрял от студ в старото гробище на замъка; лицето му бе толкова заскрежено, че сякаш носеше маска. Сир Енис изтъкна, че мъжът се напил много и се изгубил в бурята, макар никой да не обясни защо си е съблякъл дрехите, за да излезе навън. „Поредният пияница“, помисли Теон. Виното можеше да удави много подозрения.

После, преди да е свършил денят, намериха един стрелец с арбалет от хората на Фрей в конюшнята с разбит череп. Ритнат от кон, заяви лорд Рамзи. „Кривак по-скоро“, реши Теон.

Всичко изглеждаше толкова познато, като едно представление на глумци, което беше гледал. Само глумците бяха други. Рууз Болтън сега играеше ролята, която Теон беше играл последния път, а мъртвите играеха ролите на Агар, Гинир Червения нос и Гелмар Мрачния. „Смрад също беше там — спомни си той, — но беше друг Смрад, Смрад с кървави ръце и лъжи, които капеха от устните му. Смрад, миризлив, римува се с лъжлив.“

Смъртните случаи скараха открито лордовете на Рууз Болтън. Търпението на някои бе на изчерпване.

— Колко още трябва да седим тук и да чакаме този крал, дето така и не идва? — запита ядосано сир Хостийн Фрей. — Трябва да дадем бой на Станис и да приключим с него.

— Да напуснем замъка ли? — изграчи едноръкият Стаут от Рогов лес. Тонът му намекваше, че е готов по-скоро да даде да отсекат и другата му ръка. — Слепешком ли искаш да го нападнем в снега?

— За да се бием с лорд Станис, първо трябва да го намерим — изтъкна Рууз Ризуел. — Съгледвачи излизат от Ловната порта, но напоследък никой не се връща.

Лорд Виман Мандърли се плесна по огромния корем.

— Бял пристан не се бои да тръгне с тебе, сир Хостийн. Поведи ни и рицарите ми ще тръгнат след теб.

Сир Хостийн се нахвърли върху дебелия мъж.

— Толкова близо, че да забият пика в гърба ми, да. Къде са братята ми, Мандърли? Това ми кажи. Гостите ти, които ти върнаха сина.

— Костите му искаш да кажеш. — Мандърли набоде парче бут на камата си. — Помня ги добре. Регар с изгърбените рамене и сладкодумния език. Храбрия сир Джаред, дето толкова бързо вадеше стоманата. Саймонд главния шпионин, дето все дрънкаше монети. Донесоха ми кокалите на Вендел. Виж, Тивин Ланистър ми върна Вилис цял и невредим, както обеща. Мъж на думата си беше лорд Тивин, Седемте да спасят душата му. — Лорд Виман лапна месото, сдъвка го, млясна и продължи: — Пътят има много опасности, сир. Дадох на братята ви дарове за гости, когато си тръгнаха от Бял пристан. Заклехме се да се срещнем пак на сватбата. Много и много бяха свидетели на раздялата ни.

— Много и много? — подигра се Енис Фрей. — Или ти и твоите?

— Какво намекваш, Фрей? — Лордът на Бял пристан избърса устата си с ръкав. — Не ми харесва тона ви, сир. Не, нито хапка.

— Излез ми на двора, торба лой такава, и ще ти дам всичките хапки, дето можеш да смелиш — изръмжа сир Хостийн.

Виман Мандърли се изсмя, но няколко от рицарите му скочиха на крака. На Роджър Ризуел и Барбри Дъстин се падна да ги успокоят с кротки думи. Рууз Болтън не каза нищичко. Но Теон Грейджой видя в очите му нещо, което не бе виждал никога: притеснение и дори нотка на страх.

Същата нощ новата конюшня рухна под тежестта на снега. Двайсет и шест коня и двама коняри умряха, затиснати от покрива или задушени в снеговете. Отиде повечето от предобеда, докато изровят телата. Лорд Болтън се появи за малко във външния двор, за да огледа сцената, а после нареди да вкарат вътре останалите коне, както и животните, все още вързани във външния двор. А скоро след като мъжете приключиха с погребването на мъртвите и корменето на конете, намериха още един труп.

Този не можеше да се отметне с лека ръка като падане на пиян или ритане от кон. Мъртвият беше един от фаворитите на Рамзи, набитият болен от живеница злонравен войник, когото наричаха Жълтия Дик. Дали патката му наистина беше жълта беше трудно да се определи, след като някой му я беше отрязал и му я бе натикал в устата толкова силно, че му беше счупил три зъба. Когато готвачите го намериха пред кухните, заровен до шията в пряспа, и патката, и мъжът бяха посинели от студа.

— Изгорете тялото — заповяда Рууз Болтън, — и гледайте някой да не се разприказва за това. Не искам да се разчуе.

Все пак се разчу. До обяд повечето в Зимен хребет бяха чули, мнозина — от устата на Рамзи Болтън, чието „момче“ беше Жълтия Дик.

— Като намерим мъжа, който го е направил — обеща лорд Рамзи, — ще му одера кожата, ще я опека на коричка като на пиленце и ще го накарам да я изяде до последното парче. — Разчу се, че плаща за името на убиеца златен дракон.

До вечерта смрадта в Голямата зала бе осезаема. При стотиците коне, кучета и хора, натъпкани под покрива, с подовете, хлъзгави от кал и топящ се сняг, конски фъшкии, кучешки лайна и дори човешки изпражнения, с въздуха, наситен от миризмите на мокро куче, мокра вълна и подгизнали конски чулове, не можеше да се намери удобство по пълните с мъже пейки, но пък имаше храна. Готвачите поднесоха големи късове прясно конско, овъглено отвън и кървавочервено отвътре, с печен лук и ряпа… и този път поне простите войници ядоха добре като лордовете и рицарите.

Конското месо беше твърде кораво за изпочупените зъби на Теон. Опитите да сдъвче му причиняваха убийствена болка. Затова намачка репите и лука с плоското на камата си и си направи ядене от това, после наряза конското на много малки парчета, изсмукваше всяко и го изплюваше. Така поне усети вкуса и се позасити от мазното и кръвта. Кокалът обаче не беше за него, тъй че го хвърли на кучетата и погледа как Сивата Джейни го отмъкна и избяга, докато Сара и Върба ръмжаха по петите й.

Лорд Болтън заповяда на Абел да им попее, докато ядат. Бардът изпя „Железни пики“, после „Зимната девица“. Когато Барбри Дъстин помоли за нещо по-весело, им изпя „Кралицата си смъкна сандала, кралят си смъкна короната“ и „Мечокът и красивата девица“. Фрей се разпяха с него и дори няколко северняци заблъскаха с юмруци по масите и зареваха: „Мечок! Мечок!“ Но шумът подплаши конете, тъй че певците скоро млъкнаха и музиката замря.

Момчетата на Копелето се бяха струпали под една скоба на стената, от която пушливо гореше факла. Лютън и Кожаря хвърляха зарове. Грънт бе сложил в скута си някаква никаквица и опипваше гърдите й. Деймън Потанцувай за мен си мажеше бича.

— Смрад — подвикна той. Потупа се с бича по прасеца като човек, който си вика кучето. — Пак започваш да смърдиш, Смрад.

Теон нямаше отговор за това освен тихото:

— Да.

— Лорд Рамзи смята да ти отреже устните, когато свърши всичко това — каза Деймън, докато лъскаше бича с мазен парцал.

„Устните ми бяха между краката на жена му. Такова оскърбление не може да остане ненаказано.“

— Както кажете.

Лютън се изсмя.

— Мисля, че го иска.

— Разкарай се, Смрад — каза Кожаря. — Стомахът ми се обръща от миризмата ти.

Другите се разсмяха.

Той избяга бързо, преди да са премислили. Мъчителите му нямаше да го последват навън. Не и докато вътре имаше храна и пиене, дашни жени и топли огньове. Докато напускаше залата, Абел пееше „Девиците, що разцъфват напролет“.

Снегът валеше толкова силно, че Теон не можеше да види на повече от три стъпки пред себе си. Озова се сам сред бяла пустош, стени от сняг се извисяваха от двете му страни, високи до гърдите. Когато вдигна глава, снежинките забърсаха бузите му като хладни меки целувки. Още чуваше музиката от залата. Тиха песен този път, и тъжна. За кратък миг се почувства почти в пълен мир.

По-натам се натъкна на някакъв мъж, който крачеше срещу него. Щом се озоваха лице в лице, очите им за миг се срещнаха. Мъжът отпусна ръка на камата си.

— Теон Обърни-плащ. Теон Родоубиеца.

— Не съм. Никога не… аз бях железнороден.

— Беше само една лъжа. Как може да дишаш още?

— Боговете не са свършили с мен — отвърна Теон и се зачуди дали това не е убиецът, бродещият в нощта, който бе натикал члена на Жълтия Дик в устата му и бутнал коняря на Роджър Ризуел от бойниците. Странно, не го беше страх. Смъкна ръкавицата от лявата си ръка. — Лорд Рамзи не е приключил с мен.

Мъжът го погледна и се засмя.

— Оставям те на него тогава.

Теон се повлече през виелицата. Качи се отново на зъберите на вътрешната стена. Всички празнини между зъберите бяха запълнени. Наложи се да пробие дупка през снежната стена… но нищо не можеше да види отвъд рова. Външната стена бе само сянка и смътни светлини, зареяни в тъмното.

„Светът е свършил.“ Кралски чертог, Речен пад, Пайк и Железните острови, всичките Седем кралства, всяко място, което бе познавал, всяко място, за което бе чел и за което беше мечтал, всичко бе изчезнало. Само Зимен хребет бе останал.

Беше впримчен тук с призраците. Старите призраци от криптите, по-младите, които сам бе създал, Микен и Фарлън, Гинир Червения нос, Агар, Гелмар Мрачния, жената на мелничаря от Жълъдова вода и двамата й малки сина, и всички останали. „Моята работа. Моите призраци. Всички са тук и са гневни.“ Сети се за криптите и за липсващите мечове.

Върна се в стаята си. Докато събличаше мокрите си дрехи, дойде Уолтън Стоманените пищялки.

— Ела с мен, Обърни-плащ. Негово благородие иска да говори с тебе.

Нямаше чисти и сухи дрехи, тъй че навлече същите дрипи и го последва. Стоманените пищялки го отведе до Голямата цитадела и някогашната дневна на Едард Старк. Лорд Болтън не беше сам. Лейди Дъстин седеше с него, пребледняла и със строго лице. Тока с желязна конска глава стягаше наметалото на Роджър Ризуел. Енис Фрей, с хлътналите му страни, зачервени от студ, стоеше близо до огъня.

— Казаха ми, че си обикалял из замъка — започна лорд Болтън. — Докладваха ми, че са те виждали в конюшните, в кухните, във войнишките спални, на бойниците. Забелязвали са те при развалините на рухнали цитадели, пред старата септа на лейди Кейтлин, да влизаш и излизаш от гората на боговете. Отричаш ли това?

— Не, м’лорд. — Знаеше, че това м’лорд ще удовлетвори лорд Болтън. — Не мога да спя, м’лорд. Обикалям.

Държеше главата си наведена, вторачен в старите прогнили рогозки, пръснати по пода. Не беше разумно да поглежда негово благородие в лицето.

— Бях момче тук преди войната. Повереник на Едард Старк.

— Беше заложник — каза Болтън.

— Да, м’лорд. Заложник. — „Но беше моят дом. Не истински дом, но най-доброто, което изобщо познавах.“

— Някой убива мои хора.

— Да, м’лорд.

— Не си ти, вярвам? — Гласът на Болтън стана още по-тих. — Не би се отплатил за всичката ми доброта с такова вероломство.

— Не, м’лорд, не съм аз. Не бих. Аз… само обикалям, нищо повече.

Лейди Дъстин проговори:

— Свали си ръкавиците.

Теон я погледна стреснато.

— Моля ви, не. Аз… аз…

— Направи каквото ти казва — рече сир Енис. — Покажи ни ръцете си.

Теон смъкна ръкавиците си и вдигна ръцете си да ги видят. „Не е като да съм застанал пред тях гол. Не е толкова лошо.“ Лявата му ръка имаше три пръста, дясната четири. Рамзи му беше взел само кутрето от нея, безименния и показалеца от другата.

— Копелето ти го направи това — каза лейди Дъстин.

— Ако благоволи м’лейди, аз… аз го помолих. — Рамзи винаги го караше да го моли. „Рамзи винаги ме кара да го умолявам.“

— Защо?

— Аз… не ми трябваха толкова много пръсти.

— Четири са достатъчни. — Сир Енис Фрей поглади с пръсти рехавата си кафява брада, израснала от тънката му брадичка като опашка на плъх. — Четири на дясната ръка. Все още може да държи меч. Кама.

Лейди Дъстин се изсмя.

— Всички Фрей ли сте такива глупаци? Погледнете го. Да държи кама? Той едва има сила да държи лъжица. Наистина ли смятате, че може да надвие онова отвратително същество на Копелето и да натика мъжеството му в гърлото?

— Всички тези мъртви бяха силни мъже — каза Роджър Ризуел — и никой от тях не е прободен. Обърни-плащът не е нашият убиец.

Светлите очи на Рууз Болтън бяха впити в Теон, остри като ножа за дране на Кожаря.

— Склонен съм да се съглася. Силата настрана, на него просто не му идва отвътре да измени на сина ми.

— Ако не е той, кой? — изсумтя Роджър Ризуел. — Станис има някакъв свой човек в замъка, това е ясно.

„Смрад не е човек. Не Смрад.“ Зачуди се дали лейди Дъстин им е казала за криптите и липсващите мечове.

— Трябва да търсим при Мандърли — измърмори сир Енис Фрей. — Лорд Виман не ни обича.

Ризуел не беше убеден.

— Обича си пържолите, мръвките и пайовете с месо обаче. Ще трябва да напусне масата, за да обикаля из замъка по тъмно. Прави го само когато ходи в нужника, та да клечи там по цял час.

— Не твърдя, че лорд Виман го прави лично. Довел е триста мъже. Сто рицари. Всеки от тях би могъл да…

— Нощната работа не е рицарска работа — каза лейди Дъстин. — А лорд Виман не е единственият, който загуби близки на вашата Червена сватба, Фрей. Да не мислиш, че Курвенската напаст ви обича повече? Ако не държахте Големия Джон, щеше да ви извади червата и да ви накара да ги изядете, както лейди Рогов лес си изяде пръстите. Флинт, Кервин, Толхарт, Слейт… всички имаха хора с Младия вълк.

— Домът Ризуел също — каза Роджър Ризуел.

— Дори Дъстин от Бароутън. — Лейди Дъстин изви устни в тънка, жестока усмивка. — Северът помни, Фрей.

Устата на Енис Фрей се изкриви от гняв.

— Старк ни опозориха. Това трябва да помнят северняците ви.

Рууз Болтън потърка напуканите си устни.

— Това дърлене няма да ни свърши работа. — Махна на Теон. — Свободен си. И внимавай къде ходиш. Иначе утре може тебе да намерим с червена усмивка. През гърлото.

— Да, милорд.

Теон сложи ръкавиците на осакатените си ръце и си тръгна, накуцвайки с осакатения си крак.

В часа на вълка все още не беше легнал — правеше поредната обиколка по вътрешните стени, надяваше се да се измори достатъчно, за да заспи. Вятърът духаше в лицето му и разтопените снежинки се стичаха по бузите му като ледени сълзи.

И тогава чу рога.

Дълъг самотен стон, надвисна сякаш над зъберите, задържа се в тъмния въздух, просмука се дълбоко в костите на всеки, който го чу. Навсякъде по стените на замъка стражите се обърнаха към звука, ръцете им се стегнаха на дръжките на копията. В разрушените зали и цитадели на Зимен хребет лордове зашъткаха на други лордове, коне зацвилиха и спящи се заобръщаха в тъмните си ъгли. А щом звукът на бойния рог заглъхна, заби барабан. Буум дуум Буум дуум Буум дуум. И едно име тръгна от устата на всеки мъж към другия, изписано с малки бели облачета дъх. Станис, шепнеха, Станис е тук, Станис е дошъл, Станис, Станис, Станис.

Теон потръпна. Баратеон или Болтън, за него беше все едно. Станис се беше съюзил с Джон Сняг на Вала, а Джон щеше да вземе главата му на мига. „Изтръгнат от прегръдките на едно копеле, за да умра от ръцете на друго, каква шега.“ Теон щеше да се изсмее на глас, ако помнеше как.

Барабанният тътен идваше сякаш от вълчия лес отвъд Ловната порта. „Те са пред стените.“ Теон тръгна по пътеката на стената, още един мъж сред десетките, които правеха същото. Но и когато стигнаха до кулите от двете страни на самата порта, нищо не можеше да се види отвъд бялото було.

— Да не са решили да пробват да ни издухат стените? — пошегува се един Флинт, когато бойният рог прозвуча отново. — Да не си мисли, че е намерил Рога на Джорамун?

— Толкова глупав ли е Станис, че да щурмува замъка? — попита един часовой.

— Той не е Робърт — заяви един мъж от Бароутън. — Ще се опита да ни умори от глад.

— Първо ще му замръзнат топките — рече друг часовой.

— Трябва да излезем и да ги изколим — заяви войник на Фрей.

„Направете го — помисли Теон. — Излезте навън в снега и умрете. Оставете Зимен хребет на мен и призраците.“ Рууз Болтън щеше да го направи с охота според него. „Трябва да сложи край на това.“ Замъкът беше твърде претъпкан, за да издържи дълга обсада, а верността на твърде много от лордовете не беше сигурна. Дебелият Виман Мандърли, Ъмбър Курвенската напаст, мъжете от дома Рогов лес и дома Толхарт, Локи, Флинт и Ризуел, всички те бяха северняци, заклети на дома Старк от безчет поколения. Момичето ги задържаше тук, кръвта на лорд Едард, но момичето беше само една глумска хитрина, агне в кожа на вълчище. Тъй че защо да не прати северняците на бой със Станис, преди фарсът да се е разкрил? „Касапница в снега. И всеки, който падне, е един враг по-малко за Дредфорт.“

Теон се зачуди дали ще му позволят да се бие. Тогава поне можеше да умре като мъж, с меч в ръка. Този дар Рамзи никога нямаше да му го даде, но лорд Рууз можеше. „Ако го помоля. Направих всичко, което поиска от мен, изиграх си ролята, предадох момичето.“

Смъртта бе най-сладкото избавление, на което можеше да се надява.

В гората на боговете снегът все още се топеше, щом докоснеше земята. От горещите езерца се вдигаше пара, наситена с миризмата на мъх, на кал и гнило. Топла мъгла висеше във въздуха и превръщаше дърветата в стражи, високи войници, загърнати в наметала от сумрак. В часовете на деня димящата гора често беше пълна със северняци, дошли да се помолят на старите богове, но в този час цялата бе само за Теон Грейджой.

Язовото дърво го чакаше с вещите си червени очи. Теон спря на ръба на езерцето и сведе глава пред издълбаното червено лице. Дори и тук чуваше ударите на барабана, буум ДУУМ буум ДУУМ буум ДУУМ буум ДУУМ. Като далечен гръм. Звукът идваше сякаш отвсякъде и отникъде.

Нощта беше безветрена и снегът се сипеше право надолу от студено черно небе, ала все пак листата на дървото на сърцето шумоляха името му.

„Теон — сякаш шепнеха, — Теон.“

„Старите богове — помисли той. — Познават ме. Знаят името ми. Бях Теон от дома Грейджой. Бях повереник на Едард Старк, приятел и брат на децата му.“

— Моля ви. — Падна на колене. — Меч, само за това моля. Нека да умра като Теон, не като Смрад. — По страните му потекоха сълзи, невъзможно топли. — Бях железнороден. Син… син на Пайк, на островите.

Отгоре се спусна листо, забърса челото му и падна в езерцето. Понесе се по водата червено, с пет пръста като кървава длан.

„Бран“ — промълви дървото.

„Те знаят. Боговете знаят. Видяха какво направих.“ И за един странен миг сякаш лицето на Бран бе издълбано в белия ствол на язовото дърво, гледаше го с очи червени, мъдри и тъжни. „Призракът на Бран“, помисли той, но това беше лудост. Защо Бран щеше да иска да го измъчва? Беше обичал момчето, никога нищо лошо не му беше направил. „Не убих Бран. Нито Рикон. Бяха само синове на мелничар, от мелницата до Жълъдова вода.“

— Трябваше да имам две глави, иначе щяха да ми се подиграят… да ми се смеят… те…

— На кого говориш? — попита нечий глас.

Теон се обърна рязко, ужасен да не би Рамзи да го е намерил, но бяха само перачките: Холи, Роуан и една, чието име не знаеше.

— Призраците — изломоти той. — Шепнеха ми. Те… знаят името ми.

— Теон Обърни-плащ. — Роуан го сграбчи за ухото и го изви. — Две глави трябвало да имаш, тъй ли?

— Иначе щели да му се смеят — каза Холи.

„Те не разбират.“

— Какво искате?

— Тебе — каза третата перачка, по-стара. Гласът й беше дълбок и имаше сиви кичури в косата.

— Казах ти. Искам да те пипна, обърни-плащ. — Холи се усмихна. В ръката й се появи нож.

„Мога да закрещя — помисли Теон. — Все някой ще чуе. Замъкът е пълен с въоръжени мъже.“ Щеше да е мъртъв преди помощта да стигне до него, разбира се, кръвта му щеше да попие в земята, за да нахрани дървото на сърцето. „И какво му е лошото на това?“

— Пипни ме — каза й. — Убий ме. — Имаше повече отчаяние, отколкото упоритост в гласа му. — Хайде. Убийте ме, както направихте с другите. С Жълтия Дик и другите. Вие бяхте.

Холи се засмя.

— Как може да сме ние? Ние сме жени. Цици и писанки. Тук сме да ни чукат, не да се плашат от нас.

— Копелето те измъчва, нали? — каза Роуан. — Отряза ти пръстите. Одра ти пръстчетата на краката. Изби ти зъбите. Горкото момченце. — Потупа го по бузата. — Няма да има повече такива неща, обещавам ти. Ти се помоли и боговете пратиха нас. Искаш да умреш като Теон? Добре. Ще ти дадем хубава бърза смърт, изобщо няма да боли. — Усмихна му се. — Но не и преди да попееш на Абел. Той те чака.