Танц с дракони

Джон

Слънцето проби някъде към обед, след седем дни тъмно небе и снежни виелици. Някои от преспите бяха по-високи от човешки бой, но стюардите бяха изривали през целия ден и пътеките бяха толкова чисти, колкото трябваше. По Вала блещукаха отражения, всяка цепнатина и пукнатина проблясваше светло синкава.

На седемстотин стъпки горе Джон Сняг стоеше загледан към омагьосаната гора. Северен вятър изви на вихрушка през дърветата долу и развя бели облаци снежни кристали от най-високите клони, като ледени знамена. Иначе нищо не се движеше. „Никакъв признак на живот.“ Това не беше съвсем успокоително. Не от живото се страхуваше. Но все пак…

„Слънцето се показа. Снегът спря. Може да е един лунен кръг, преди да имаме друг толкова добър шанс. Може да е сезон.“

— Кажи на Емет да събере новобранците си — обърна се той към Ед Скръбния. — Ще ни трябва ескорт. Десет обходника, въоръжени с драконово стъкло. Искам ги готови за тръгване след час.

— Да, милорд. А ще командва?

— Аз.

Устната на Ед се кривна надолу повече от обичайното.

— Някой може да рече, че ще е по-добре лорд-командирът да си остане на сигурно и топло южно от Вала. Не че аз лично бих го казал, но някой би могъл.

Джон се усмихна.

— Някой по-добре да не го казва в мое присъствие.

Наметалото на Ед заплющя шумно от внезапния порив на вятъра.

— Най-добре да слизаме, милорд. Вятърът току-виж ни избутал от Вала, а така и не хванах цаката на летенето.

Качиха се в клетката на макарата, за да слязат. Вятърът се усилваше, студен като дъха на леден дракон в приказките, които разказваше баба Нан, когато Джон беше момче. Тежката клетка се люшкаше. От време на време се остъргваше във Вала и мяташе дъжд от ледени кристалчета, които блещукаха на слънчевата светлина като парчета счупено стъкло.

„Стъкло — разсъди Джон. — Би могло да е от полза тук. Черен замък има нужда от стъклени градини, като онези в Зимен хребет. Бихме могли да гледаме зеленчуци и в най-лютата зима.“ Най-доброто стъкло идваше от Мир, но добра прозрачна плоча струваше теглото си в подправки, а зелено и жълто стъкло нямаше да върши толкова добра работа. „Злато ни трябва. С достатъчно пари бихме могли да купим чираци стъклари в Мир, да ги докараме на север, да им предложим свобода, за да научат на изкуството си някои от новобранците ни.“ Така щеше да стане. „Ако имахме златото. Но го нямаме.“

В подножието на Вала Дух се търкаляше в една пряспа. Голямото бяло вълчище като че ли обичаше пресния сняг. Щом видя Джон, скочи на крака и се отърси.

— Ще ходи ли с вас? — попита Ед Скръбния.

— Да.

— Умен вълк е той. А аз?

— Ти не.

— Умен лорд сте вие. Дух е по-добрият избор. Нямам ги вече зъбите да хапя диваци.

— Ако боговете са добри, няма да срещнем никакви диваци. Оседлай ми сивия скопец.

Вестта бързо се разчу. Ед все още оседлаваше сивия, когато Боуен Марш закрачи тежко през двора към Джон при конюшните.

— Милорд, бих желал да премислите. Новите мъже могат също толкова лесно да положат клетвите си в септата.

— Септата е дом на новите богове. Старите богове живеят в гората, а тези, които ги почитат, изричат думите си сред язовите дървета. Знаеш го не по-зле от мен.

— Сатена е от Староград, а Арон и Емрик са от западните земи. Старите богове не са техни.

— Не казвам на хората кой бог да почитат. Свободни са да изберат Седемте или Господаря на Светлината на червената жена. Но те избират дърветата, с всички опасности, които предполага това.

— Ревливеца може все още да е там и да дебне.

— Горичката е на не повече от два часа езда, дори през преспите. До полунощ би трябвало да се върнем.

— Твърде дълго. Това е неразумно.

— Неразумно — отвърна Джон, — но необходимо. На тези мъже им предстои да обрекат живота си на Нощния страж, да се присъединят към братство, съществувало непрекъснато от хиляди години. Думите са важни, както и тези традиции. Те ни обвързват всички, знатен и низш, млад и стар, простосмъртен и благороден. Правят ни братя. — Джон потупа Марш по рамото. — Обещавам ти, ще се върнем.

— Да, милорд — каза лорд-стюардът, — но като живи ли, или като глави на копия, с избодени очи? Ще се връщате посред тъмна нощ. Преспите на места са дълбоки до кръста. Виждам, че взимате с вас закалени мъже, но Черния Джак Бълвър също познаваше тези гори. Дори Бенджен Старк, вашият чичо, той…

— Имам нещо, което те нямаха. — Джон се извърна през рамо и изсвири.

— Дух! При мен. — Вълчището изтърси снега от гърба си и дотича. Обходниците се разделиха да го пропуснат, макар че една кобила изцвили и се задърпа назад, докато Рори не дръпна здраво юздите й. — Валът е ваш, лорд Боуен. — Хвана юздата на коня си и го поведе към портата и ледения тунел, извиващ се под Вала.

Отвъд леда дърветата се издигаха високи и смълчани, загърнати в дебели бели наметала. Дух застъпва безшумно до коня на Джон, докато обходниците и новобранците се строят, а после спря и задуши, дъхът му заизлиза на скреж във въздуха.

— Какво става? — попита Джон. — Има ли някой там?

Дух се втурна към дърветата, шмугна се между два загърнати в бяло бора и изчезна сред облак сняг. „Иска да ловува, но какво?“ Джон не се боеше толкова за вълчището, колкото за диваци, на които можеше да се натъкне. „Бял вълк в бяла гора, тих като сянка. Изобщо няма да разберат, че идва.“ Беше достатъчно благоразумен да не го повика. Дух щеше да се върне когато поиска. Джон смуши коня си. Хората му подкараха около него, копитата запробиваха ледената кора до по-мекия сняг отдолу. Навлязоха в горите бавно и стегнато. Валът зад тях се смаляваше.

Войниците борове и стражите смърчове бяха загърнати в дебели бели палта, а от голите кафяви клони на широколистните висяха ледунки. Джон прати Том Ечемиченото зърно напред да разузнае, макар че пътят до бялата горичка беше добре отъпкан и познат. Лидъл Големия и Люк от Лонгтаун се шмугнаха през храстите на изток и на запад. Щяха да пазят фланговете на колоната и да предупреждават, ако някой се приближи. Всички бяха опитни обходници, въоръжени както със стомана, така и с обсидиан, с окачени на седлата бойни рогове, ако се наложи да призоват за помощ.

Другите също бяха добри мъже. „Добри мъже в бой поне, и верни на братята си.“ Джон не можеше да каже какво са били, преди да стигнат до Вала, но не се съмняваше, че миналото на повечето е черно като наметалата им. Тук горе бяха точно мъжете, които искаше да има зад гърба си. Качулките им бяха вдигнати против хапещия вятър, а някои бяха увили около лицата си шалове, които скриваха чертите им. Но Джон ги познаваше. Всяко име беше врязано в сърцето му. Бяха неговите хора, братята му.

Още шестима яздеха с тях: смес от млади и стари, големи и малки, закалени и зелени. „Шестима да изрекат думите.“ Коня беше роден и отраснал в Къртичиното, Арон и Емрик идваха от Белия остров, Сатена от бардаците на Староград, на другия край на Вестерос. Всички бяха момчета. Кожите и Джакс бяха по-стари, доста над четирийсетте, синове на омагьосаната гора, със свои синове и внуци. Бяха двама от шестдесет и тримата диваци, върнали се с Джон Сняг на Вала в деня, в който той отправи призива си: дотук само те двамата бяха решили, че искат черно наметало. Емет Железния каза, че всички били готови, или поне толкова готови, колкото изобщо ще са някога. Той с Джон и Боун Марш бяха преценили всички и ги бяха зачислили към една или друга част: Кожите, Джакс и Емрик към обходниците, Коня към строителите, Арон и Сатена към стюардите. Дошло беше времето да положат клетвите си.

Емет Железния яздеше в челото на колоната най-грозния кон, който Джон беше виждал, рошав, само косми и копита.

— Разправят, че имало някаква неприятност в кулата на Харлот6 снощи — каза учителят по оръжия.

— Кулата на Хардин. — От шестдесет и тримата, върнали се с него от Къртичиното, деветнайсет бяха жени и момичета. Джон ги беше приютил в същата изоставена кула, където беше спал някога, докато беше нов на Вала. Дванайсет бяха жени на копието, повече от годни да защитят и себе си, и по-младите момичета от нежеланите ухажвания на черни братя. Някой от мъжете, които те бяха прогонили, беше дал на кулата на Хардин това ново оскърбително име. Джон нямаше да търпи подигравката. — Трима пияни глупаци сбъркали кулата на Хардин с бардак, нищо повече. Сега са в ледените килии и размишляват над грешката си.

Емет Железния направи гримаса.

— Мъжете са мъже, клетвите са думи, а думите са вятър. Трябва да сложите стражи около жените.

— А кой ще пази стражите? — „Нищо не знаеш, Джон Сняг.“ Беше научил обаче, а Игрит му беше учителката. Щом той не можеше да се придържа към клетвите си, как можеше да очаква повече от братята си? Но задевките с жените дивачки криеха опасности. „Един мъж може да има жена или нож — беше му казала веднъж Игрит, — но никой мъж не може да има и двете.“ Боуен Марш имаше известно право. Кулата на Хардин беше огниво, чакащо да пламне искрата. — Смятам да отворя още три замъка — каза Джон. — Дълбоко езеро, Самуров замък и Дългата могила. Всички с гарнизони от свободния народ, под командване на наши офицери. В Дългата могила ще са само жени, освен командира и главен стюард. — Щеше да има омешване, не се съмняваше, но разстоянията бяха достатъчно големи, за да го затруднят поне.

— И кой нещастен глупак ще поеме това елитно командване?

— В момента яздя до него.

Смесицата от ужас и радост, пробягала по лицето на Емет Железния, струваше колкото торба злато.

— Какво съм направил, че да ме мразите толкова, милорд?

Джон се засмя.

— Не бой се, няма да си сам. Смятам да ти дам Ед Скръбния за твой помощник и стюард.

— Жените на копието страшно ще се зарадват. Няма да е зле да дадете замък и на магнаря.

Усмивката на Джон повехна.

— Бих могъл, стига да можех да му се доверя. Боя се, че Сигорн ме мрази заради смъртта на баща си. По-лошото е, че е отгледан и обучен да дава заповеди, не да ги изпълнява. Не бъркай Денн със свободния народ. „Магнар“ означава „лорд“ на Стария език, както ми казаха, но Стир беше по-близо до бог за народа си, а синът му е скроен от същата кожа. Не искам хората да ми коленичат, но трябва да се подчиняват.

— Да, милорд, но няма да е зле да направите нещо с магнаря. Ще си имате неприятности с Денн, ако ги пренебрегнете.

„Неприятностите са участта на лорд-командира“, можеше да отвърне Джон. Гостуването му в Къртичиното вече му създаваше доста и жените бяха най-малкият проблем. Халек се оказваше точно толкова свиреп, колкото се беше опасявал, а сред черните братя имаше някои, чиято омраза към свободния народ бе дълбока до костите. Един от привържениците на Халек вече беше отрязал ухото на един строител на двора и това най-вероятно бе само първата капка на бъдещото кръвопролитие. Трябваше скоро да отвори старите укрепления, за да може братът на Харма да бъде пратен в Дълбоко езеро или Самуровия замък. Но точно сега никой от тях не беше годен за обитаване, а Отел Ярвик и строителите му все още се мъчеха да възстановят Нощната крепост. Някои нощи Джон Сняг се чудеше дали не бе направил ужасна грешка, като попречи на Станис да прати всички диваци на заколение. „Нищо не знам, Игрит — каза си той, — и може би никога няма да знам.“

На половин миля от горичката дълги червени лъчи есенна слънчева светлина се врязаха косо между клоните на голите дървета и обагриха преспите в розово. Ездачите прекосиха замръзнал поток между две разядени скали, бронирани в лед, а след това поеха по лъкатушеща пътека на дивеч на североизток. Щом вятърът се усилеше, пелени от сняг изпълваха въздуха и щипеха очите. Джон придърпа шала си над устата и носа и вдигна качулката на наметалото си.

— Вече е близо — каза на мъжете. Никой не отвърна.

Джон подуши Том Ечемиченото зърно, преди да го е видял. Или Дух го подуши? Напоследък Джон Сняг понякога имаше чувството, че е едно с вълчището дори буден. Големият бял вълк се появи първи и се отърси от снега. Скоро след това дойде и Том.

— Диваци — каза тихо на Джон. — В горичката.

Джон спря ездачите.

— Колко са?

— Преброих девет. Никаква охрана. Някои са мъртви може би, или заспали. Повечето като че ли са жени. Едно дете, но има и великан. Само един, доколкото видях. Запалили са огън, над дърветата се вдига дим. Глупаци.

„Девет, а аз имам седемнайсет.“ Но четирима от неговите бяха зелени момчета, а нямаше великани.

Джон обаче нямаше намерение да отстъпи към Вала. „Ако диваците все още са живи, сигурно можем да ги приберем. А ако са мъртви, е… един-два трупа може да са от полза.“

— Ще продължим пеш — каза той и скочи леко на замръзналата земя. Снегът беше дълбок до глезените. — Рори, Пейт, останете с конете. — Можеше да го възложи на новобранците, но скоро трябваше да пуснат кръв. Моментът бе подходящ. — Разпръснете се в полукръг. Искам да обкръжим горичката от три страни. Дръжте под око мъжете отдясно и отляво, да не се разширяват празнините. Снегът трябва да приглуши стъпките ни. Ако ги изненадаме, можем да избегнем кръв.

Нощта падаше бързо. Косите лъчи светлина изчезнаха, щом последният тънък резен на слънцето потъна зад горите на запад. Розовите снежни преспи отново станаха бели и цветът се изцеди от тях, щом светът наоколо помръкна. Вечерното небе доби сивкавия цвят на старо наметало, прано и препирано много пъти. Изгряха първите плахи звезди.

Зърна напред призрачно бял ствол, който можеше да е само язово дърво, увенчано с глава от тъмночервени листа, пресегна се назад и издърпа Дълъг нокът от ножницата. Погледна надясно и наляво, кимна на Сатена и Коня, а те предадоха сигнала на мъжете по-натам. Втурнаха се заедно през преспите стар сняг без никакъв звук освен дъха им. Дух затича като бяла сянка до Джон.

Язовите дървета се издигаха в кръг около поляната. Бяха девет, всички горе-долу на една и съща възраст и големина. Всяко имаше издълбано в него лице и нямаше две лица, които да си приличат. Някои се усмихваха, други крещяха, някои му викаха. В гаснещата светлина очите им изглеждаха черни, но денем щяха да са кървавочервени, знаеше Джон. „Очи като на Дух.“

Огънят в центъра на поляната беше малък и жалък, само пепел, жарава и няколко накършени клона, които тлееха бавно и пушливо. Дори и така обаче в него имаше повече живот, отколкото в диваците, присвити около огнището. Само един от тях реагира, когато Джон излезе от храстите. Беше детето, което заплака, вкопчено в дрипавото наметало на майка си. Жената вдигна очи и ахна. Поляната вече бе обкръжена от обходниците, които се плъзнаха покрай костенобелите дървета и стоманата заблещука в ръцете им в черните ръкавици.

Великанът ги забеляза последен. Беше заспал свит на кълбо до огъня, но нещо го разбуди: плачът на детето, пращенето на снега под черните ботуши, внезапно поет дъх. Когато се размърда, сякаш се надигна оживяла канара. Седна с пръхтене, забърса очите си с длани, големи като свински бутове да махне съня… докато не видя Емет Железния с меча, блеснал в ръката му. Изрева, скочи на крака и едната грамадна длан сграбчи огромния му чук и го вдигна.

Дух се озъби в отговор. Джон сграбчи вълка за врата.

— Не искам никакъв бой тук. — Знаеше, че мъжете му могат да свалят великана, но не и без цена. Пролееше ли се кръв, диваците щяха да се включат в свадата. Повечето или всички щяха да умрат, но някои от братята му също. — Това място е свято. Предайте се и ще…

Великанът отново изрева — звук, който разтърси листата по дърветата — и натресе чука си в земята. Дръжката му беше шест стъпки дълга, от чворест дъб, а главата — камък, голям колкото самун хляб. Земята се разтърси от удара. Няколко от диваците се хвърлиха към оръжията си.

И тогава Кожите заговори от другата страна на горичката. Думите му звучаха грубо и гърлено, но Джон долови музиката в тях и разпозна Старата реч. Кожите говори дълго. Когато свърши, великанът му отвърна. Прозвуча като ръмжене, прекъсвано от тежко пъшкане, и Джон не можа да разбере нито дума. Но Кожите посочи към дърветата, каза още нещо и великанът също посочи към дърветата, изскърца със зъби и пусна чука.

— Свърши се — каза Кожите. — Няма да се бият.

— Добре. Какво му каза?

— Че те са и наши богове. Че сме дошли да се помолим.

— Да. Приберете стоманата, всички. Тази нощ няма да пролеем кръв.

Девет, беше казал Том Ечемиченото зърно, и девет бяха, но двама бяха мъртви, а един бе толкова слаб, че можеше да умре до заранта. Шестимата останали бяха майка и дете, двама старци, един ранен Денн с очукана бронзова броня и един от Роговата стъпка — босите му стъпала бяха толкова проядени от студа, че Джон от един поглед разбра, че никога вече няма да може да ходи. Повечето не се познавали, преди да дойдат в горичката, разбра той по-късно. Когато Станис бе разбил воинството на Манс Райдър, бяха избягали в горите, за да се спасят от клането, скитали бяха известно време и след като бяха загубили приятели и близки от студа и глада, най-сетне се бяха спрели тук, твърде слаби и уморени, за да могат да продължат.

— Боговете са тук — каза един от старците. — Добро място за умиране.

— Валът е само на няколко часа южно оттук — каза им Джон. — Защо не потърсите подслон там? Други се покориха. Дори Манс.

Диваците се спогледаха. Накрая един отвърна:

— Чухме приказки. Враните изгорили всички, които са се предали.

— И Манс даже — добави жената.

„Мелисандра — помисли Джон, — ти и червеният ти бог има да отговаряте за много.“

— Всички, които пожелаят, са добре дошли да се върнат с нас. В Черен замък има храна и подслон, и Валът, който да ви пази от нещата, обитаващи тези гори. Имате думата ми, никой няма да изгори.

— Дума на врана. — Жената придърпа детето до себе си. — Но кой да ни каже, че можеш да я спазиш? Кой си ти?

— Лорд-командир на Нощния страж и син на Едард Старк от Зимен хребет. — Джон се обърна към Том Ечемиченото зърно. — Кажи на Рори и Пейт да доведат конете. Не смятам да оставаме тук нито миг повече от необходимото.

— Както кажете, милорд.

Остана последното, преди да могат да си тръгнат: това, за което бяха дошли. Емет Железния повика подопечните си да излязат напред и докато останалите от отряда гледаха от почтително разстояние, те коленичиха пред язовите дървета. Последната дневна светлина вече си бе отишла. Грееха само звездите горе и гаснещият огън в средата на поляната хвърляше смътно червено сияние.

С черните си качулки и дебели черни наметала шестимата бяха като изваяни от сянка. Гласовете им се извисиха заедно, тихи в необятната нощ.

— Нощта се сбира и започва моят страж — казаха, както хиляди го бяха казвали преди тях. Гласът на Сатена бе сладък като песен, на Коня — дрезгав и колеблив, на Арон — тънко развълнувано писукане. — И няма той да свърши до смъртта ми.

„Дано тази смърт да не дойде скоро.“ Джон Сняг се смъкна на коляно в снега. „Богове на бащите ми, защитете тези мъже. И Аря също, малката ми сестра, където и да е тя. Моля ви, нека Манс я намери и я доведе невредима при мен.“

— Аз няма да имам жена, земи не ще владея, след себе си деца не ще оставя — заклеваха се новите с гласове, отекващи през години и векове. — Няма да нося корони и слава няма да печеля. Аз ще живея и ще умра на своя пост.

„Богове на леса, дайте ми силата да сторя същото — молеше се безмълвно Джон Сняг. — Дайте ми мъдростта да видя какво трябва да се направи и куража да го направя.“

— Аз съм мечът в тъмното — казаха шестимата, а на Джон му се стори, че гласовете им се промениха, станаха по-силни, по-уверени. — Аз съм бдящият на стените. Аз съм огънят, горящ срещу студа, светлината, носеща утрото, рогът, събуждащ спящите, щитът, който пази човешките владения.

„Щитът, който пази човешките владения.“ Дух зарови муцуна в рамото му и Джон го прегърна. Можеше да надуши миризмата на непраните бричове на Коня, сладкия аромат на Сатена, втрит в брадата му, резкия мирис на страх и надмогващия всичко мускусен лъх на великана. Можеше да чуе тупането на собственото си сърце. Когато погледна над поляната към жената с детето й, двамата сивобради, мъжа от Роговата стъпка със сакатите му ходила, видя само хора.

— Обричам своя живот и честта си на Нощния страж, за тази нощ и всички нощи, които идат.

Джон Сняг първи се вдигна на крака.

— Станете сега като мъже на Нощния страж. — Подаде ръка на Коня и го дръпна.

Вятърът се усилваше. Време беше да тръгват.

Пътят обратно им отне много повече време, отколкото до свещената горичка. Въпреки огромните си дълги крака великанът се движеше тромаво и все се спираше, за да смъкне снега от ниските клони с чука си. Жената яздеше с Рори, синът й с Том Ечемиченото зърно, а старците с Коня и Сатена. Мъжът от Денн обаче се плашеше от конете и предпочете да куцука след тях, въпреки раните си. Роговата стъпка не можеше да седне на седло и се наложи да го вържат на гърба на един кон като чувал зърно. Също и пребледнялата старица с изтънелите като пръчки ръце и крака, която не можаха да събудят.

Същото направиха и с двата трупа, за изумление на Емет Железния.

— Само ще ни забавят, милорд — каза той на Джон. — По-добре да ги накълцаме и да ги изгорим.

— Не — отвърна Джон. — Вземете ги. Ще ги използвам.

Нямаше луна, която да ги води към дома, и само понякога се мяркаха бледи звезди. Светът беше черен и бял, и затихнал. Дълго, бавно, безкрайно пътуване. Снегът се впиваше в ботушите и бричовете им, а вятърът разтърсваше боровете, дърпаше наметалата им. Джон зърна червения скитник горе, гледаше ги през голите клони на огромните дървеса, докато си проправяха път долу. Крадеца, наричаше го свободният народ. Най-доброто време за крадене на жена бе, когато Крадеца е в Лунната дева, беше го уверявала Игрит. Така и не бе споменала кое е най-доброто време за крадене на великан. „Или на мъртъвци.“

Видяха Вала малко преди разсъмване.

Стражеви рог ги поздрави, щом се приближиха. Прозвуча от високото като вик на огромна птица, дълъг единичен зов, означаващ „връщащ се обход“. Големия Лидъл вдигна бойния си рог и се отзова. При портата трябваше да изчакат малко, докато Ед Толет Скръбния се появи, за да издърпа лостовете и да отвори железните решетки. Като видя опърпаната група диваци, Ед присви устни и изгледа продължително великана.

— Май ще трябва малко масло да го хлъзнем тоя през тунела, милорд. Да пратя ли някой до склада?

— А, мисля, че ще се провре. Без масло.

И успя… на четири крака, пълзешком. „Голямо момче е този. Четиринайсет стъпки най-малко. По-голям е и от Маг Могъщия.“ Маг беше умрял под същия този лед, в битка на живот и смърт с Донал Ноя. „Добър мъж. Стражът загуби твърде много добри мъже.“ Джон дръпна Кожите настрана.

— Вземи го под опеката си. Говориш езика му. Погрижи се да е нахранен и му намери топло място край огъня. Стой с него. Гледай никой да не го предизвика.

— Да. — Кожите се поколеба. — Милорд.

Джон нареди да се погрижат за раните и измръзванията на живите диваци. Малко гореща храна и топли дрехи щяха да ги възстановят, надяваше се, макар че Роговата стъпка сигурно щеше да загуби стъпалата си. Труповете нареди да заключат в ледените килии.

Клидас бе идвал и си бе отишъл, забеляза Джон, след като окачи наметалото си на куката до вратата. На масата в дневната му бе оставено писмо. „Източен страж или Сенчестата кула“, предположи от пръв поглед. Но восъкът бе златист, не черен. На печата имаше еленова глава в пламтящо сърце. „Станис.“ Джон счупи втвърдения восък, разгъна свитъка пергамент и зачете. „Почерк на майстер, но думите са на краля.“

Станис беше завзел Дълбоки лес и планинските кланове се бяха присъединили към него. Флинт, Норей, Вул, Лидъл, всички.

Нощният страж се бе заклел да не взима страна във враждите и ежбите в кралството. Все пак Джон Сняг неволно изпита удовлетворение. Продължи нататък.

Беше подписано, с различен почерк:

В мига, в който Джон остави писмото, пергаментът се загърна отново, сякаш бързаше да опази тайните си. Не беше никак сигурен дали прочетеното току-що трябва да го радва. Битки при Зимен хребет се бяха водили и преди, но никога без Старк на едната или другата страна.

— Замъкът е черупка — промълви той, — не Зимен хребет, а призракът на Зимен хребет. — Беше болезнено само да си го помисли, камо ли да го изрече на глас. И все пак…

Зачуди се колко мъже ще доведе за битката старият Вранояд и колко меча ще може да събере Арнолф Карстарк. Половината хора на Ъмбър щяха да са на бойното поле с Курвенската напаст и да се бият под одрания мъж на Дредфорт, а повечето бойци на двата дома бяха заминали на юг с Роб, за да не се върнат никога. Макар и разрушен, самият Зимен хребет щеше да осигури значително предимство на този, който го държеше. Робърт Баратеон щеше да го е проумял веднага и да се придвижи бързо, за да си осигури замъка с бързи преходи и нощна езда, с които беше прочут. Щеше ли брат му да е също толкова смел?

„Едва ли.“ Станис беше благоразумен пълководец, а войската му представляваше полусмляна гозба от планински воини, южняшки рицари, мъже на краля и на кралицата, посолена с няколко северни лордове. „Би трябвало да тръгне много бързо към Зимен хребет, или изобщо да не тръгва“, помисли Джон. Не му беше работа да съветва краля, но…

Погледна отново писмото. „Ще спася сестра ви, ако мога.“ Изненадваща проява на сантименталност от страна на Станис, макар и подкопана от това „ако мога“ и добавеното „и ще намеря по-добър съпруг за нея от Рамзи Сняг“. Но ако Аря не беше там, за да я спасяват? Ако пламъците на лейди Мелисандра бяха казали истината? Възможно ли беше Аря наистина да е избягала от такива похитители? „Как би направила това? Аря винаги е била бърза и умна, но в крайна сметка е само едно малко момиче, а Рууз Болтън не е от хората, които ще са непредпазливи с толкова ценна плячка.“

А ако Болтън изобщо не държеше сестра му? Тази сватба като нищо можеше да е някаква измама, за да вкара Станис в капан. Едард Старк никога не бе имал повод за недоволство от владетеля на Дредфорт, доколкото знаеше Джон, но въпреки това никога не му се беше доверявал, с шепнещия му глас и толкова бледите му очи.

„Сиво момиче на умиращ кон, бягащо от брака си.“ Заради тези думи беше пуснал Манс Райдър и шест жени на копието на север. „Млади и хубави“, беше казал Манс. Неизгореният крал добави няколко имена, а Ед Скръбния свърши останалото, като ги измъкна тайно от Къртичиното. Сега му се струваше лудост. Може би щеше да е по-добре, ако беше убил Манс в мига, в който той се разкри. Макар и с неохота, Джон бе изпитал известно възхищение към покойния Крал отвъд Вала, но мъжът беше клетвопрестъпник и изменник. Още по-малко доверие имаше в Мелисандра. И все пак ето, че бе заложил надеждите си на тях. „Само за да спася сестра си. Но мъжете на Нощния страж нямат сестри.“

Докато беше още момче в Зимен хребет, любимият му герой бе Младия дракон, момчето крал, завладял Дорн едва на четиринайсет години. Въпреки незаконното си рождение, или може би тъкмо заради него, Джон Сняг беше мечтал, че ще води мъже към слава също като крал Дерон, че ще стане завоевател, като порасне. Вече беше пораснал и Валът бе негов, а имаше само съмнения. Дори тях сякаш не можеше да надвие.