Танц с дракони

Джон

Белият вълк тичаше през черна гора, под бяла стръмнина, висока като небето. Луната тичаше с него, плъзгаше се през сплетените голи клони горе по звездното небе.

— Сняг — промълви луната. Вълкът не отвърна. Сняг пращеше под лапите му. Вятърът въздишаше сред дърветата.

Чуваше отдалече зова на събратята си от глутницата, брат към брат. Те също ловуваха. Бесен дъжд плисна по гърба на черния му брат, щом той разкъса плътта на огромен козел, и отми кръвта от хълбока му, където дългият рог на козела го беше раздрал. Някъде другаде малката му сестра вдигна глава да запее на луната и сто малки сиви братовчеди прекъснаха лова си, за да запеят с нея. Хълмовете бяха по-топли там, където бяха те, и пълни с храна. Много нощи глутницата на сестра му се угощаваше с плътта на овце, на крави и коне, дивеча на хората, а понякога — с плътта на самия човек.

— Сняг — отново извика с кикот луната. Белият вълк пристъпваше по дирята на мъжа под ледената стръмнина. Вкусът на кръв бе на езика му, а ушите му кънтяха от песента на стоте братовчеда. Някога бяха шест, пет скимтяха слепи в снега до мъртвата си майка, сучеха студено мляко от твърдите й мъртви бозки, докато той изпълзя далече от тях, сам. Четири останаха… а единия белият вълк вече не можеше да усети.

— Сняг — настоя луната.

Белият вълк бягаше от нея, затичан към пещерата от нощ, където се бе скрило слънцето, и дъхът му замръзваше във въздуха. В беззвездните нощи голямата стръмнина беше черна като камък — мрак, извисен над широкия свят, но щом излезеше луната, блещукаше светла и ледена като замръзнал поток. Вълчата козина беше дебела и космата, но щом вятърът задухаше покрай леда, никаква козина не можеше да опази от студа. От другата страна вятърът бе по-студен, усещаше вълкът. Точно там беше брат му, сивият брат, който миришеше на лято.

— Сняг. — Ледена висулка падна от един клон. Белият вълк се обърна и оголи зъби. — Сняг! — Козината му настръхна, щом дърветата наоколо изчезнаха. — Сняг, сняг, сняг! — Чу ударите на криле. През сумрака долетя гарван.

Кацна на гърдите на Джон Сняг с тупване и дращене на нокти.

— СНЯГ! — изграчи в лицето му.

— Чувам те. — Стаята бе полутъмна, постелята му — корава. Сива светлина се процеждаше през капаците с обещание за мрачен и студен ден. — Така ли будеше Мормон? Разкарай си перата от лицето ми. — Джон измъкна ръка изпод завивките, за да пропъди гарвана. Беше голяма птица, стара, нахална и без никакъв страх.

— Сняг — изграчи тя и плесна с криле към пилона на леглото му. — Сняг, сняг. — Джон награби възглавница и я хвърли, но птицата излетя във въздуха. Възглавницата удари стената, пръсна се и разпиля перушина навсякъде тъкмо когато главата на Ед Толет Скръбния надникна през открехнатата врата.

— Прощавайте — рече той, без да обръща внимание на вихрушката пера, — да донеса ли малко закуска на милорд?

— Гжито — изграчи гарванът. — Гжито, гжито.

— Печен гарван — подхвърли Джон. — И половница ейл.

Още му беше странно да има стюард, който да му слугува. До неотдавна самият той носеше закуската на командир Мормон.

— Три зърна и един печен гарван — каза Ед Скръбния. — Само че Хоб приготви варени яйца, черна наденица и ябълки, сготвени със сушени сливи. Ябълките, сготвени със сушени сливи, са чудесни, стига да не бяха сливите. Аз лично не ям сушени сливи. Е, някога Хоб ги скълцваше с кестени и моркови и пълнеше с тях кокошки. Никога не вярвайте на готвач, милорд. Ще ти пробута сушена слива когато най-малко очакваш.

— По-късно. — Закуската можеше да почака, Станис не можеше. — Някакви неприятности от затворите нощес?

— Не и откакто поставихте пазачи на пазачите, милорд.

— Добре. — Хиляда диваци бяха окошарени извън Вала, пленниците, които Станис Баратеон беше взел, когато рицарите му разбиха дрипавата орда на Манс Райдър. Много от пленниците бяха жени и някои от пазачите ги измъкваха да стоплят леглата им. Мъже на краля, на кралицата, все едно. Няколко черни братя бяха опитали същото. Мъжете си бяха мъже, а тези жени бяха единствените на хиляда левги наоколо.

— Още двама диваци дойдоха да се предадат — продължи Ед. — Майка с момиче, вкопчено в полите й. Имаше и момче, бебенце, увито в кожи, обаче мъртво.

— Мъртво — каза гарванът. Една от любимите му думи. — Мърртво, мърртво, мърртво.

От свободния народ прииждаха почти всяка нощ, прегладнели и премръзнали същества, избягали от битката под Вала, за да се дотътрят отново след като разберат, че няма безопасно място, където да избягат.

— Разпитаха ли майката? — попита Джон.

Станис Баратеон беше разбил ордата на Манс Райдър и бе направил Краля отвъд Вала свой пленник… но диваците все още бяха навън, Ревливеца, Тормунд Ужаса на великаните, и хиляди още.

— Да, милорд — отвърна Ед, — но знаем само, че е побягнала по време на битката и след това се е крила в горите. Натъпкахме я с каша и я пратихме в кошарите, а бебето изгорихме.

Изгарянето на мъртви деца бе престанало да безпокои Джон Сняг. Живите бяха друга работа. „Двама крале да събудят дракона. Бащата първо, а после синът, за да умрат и двамата крале.“ Беше го измърморил един от хората на кралицата, докато майстер Емон почистваше раните му. Джон се беше опитал да приеме думите му като трескаво бълнуване. Емон обаче бе възразил.

— Сила има в кръвта на кралете — предупреди старият майстер. — И по-добри мъже от Станис са правили по-лошо от това. — „Кралят може да е суров и безмилостен, да, но пък чак бебе? Само чудовище би дало живо дете на пламъците.“

Джон се изпика в нощното гърне. Гарванът на Стария мечок продължаваше да мърмори. Вълчите сънища ставаха все по-силни и се улавяше, че ги помни дори след като се събуди. „Дух знае, че Сив вятър е мъртъв.“ Роб беше умрял при Близнаците, предаден от хора, в които беше вярвал, че са му приятели, и вълкът му бе загинал с него. Бран и Рикон също бяха убити, обезглавени по заповед на Теон Грейджой, повереник на лорд баща им… но ако сънищата не лъжеха, техните вълчища се бяха спасили. При Краличина корона един бе излязъл от тъмното, за да спаси живота на Джон. „Лято трябва да беше. Козината му беше сива, а на Рошльо е черна.“ Зачуди се дали нещо от мъртвите му братя не продължава да живее във вълците им.

Наля вода в легена, изми си лицето и ръцете, облече си чисти черни вълнени дрехи, върза черния кожен елек и нахлузи протъркани ботуши. Гарванът на Мормон го гледаше с умните си черни очи; после прехвръкна до прозореца.

— За свой роб ли ме мислиш?

Дръпна прозореца — стъклата бяха дебели, оформени като диамант, жълти — и утринният студ го удари в лицето. Вдиша дълбоко да прочисти нощния задух от дробовете си, а гарванът излетя. „Твърде умна е тази птица.“ Беше спътник на Стария мечок от дълги години, но това не го беше спряло да накълве лицето му, когато умря.

Стълбището се спускаше до по-голямо помещение, в което имаше груба ожулена чамова маса и десетина стола от дъб и кожа. След като Станис бе в Кулата на краля, а Кулата на лорд-командира бе изгоряла на скелет, Джон се беше настанил в скромните покои на Донал Ноя зад оръжейната. След време, несъмнено, щеше да му потрябва по-голяма квартира, но засега тази щеше да свърши работа, докато се приспособи към командването.

Съглашението, което кралят му бе представил за подпис, беше на масата под сребърна чаша за пиене, някогашна собственост на Донал Ноя. Едноръкият ковач бе оставил малко лични вещи: чашата, шест петака и медна звезда, брошка от ниело2 със счупена закопчалка, мухлясал жакет от брокат, с елена на Бурен край. „Съкровищата му бяха сечивата му и мечовете и ножовете, които правеше. Животът му бе в ковачницата.“ Джон отмести чашата и прочете отново свитъка. „Ако сложа печата си на това, завинаги ще ме запомнят като лорд-командира, предал Вала. Но ако откажа…“

Станис Баратеон се оказваше раздразнителен и нервен гост. Беше препуснал чак до Краличина корона, заора през празните колиби на Къртичино, огледа рухналите укрепления при Краличина порта и Дъбов щит. Всяка нощ минаваше по зъберите на Вала с лейди Мелисандра, а денем посещаваше затворите и подбираше пленници, за да ги разпитва червената жена. „Не обича да му се инатят.“ Това утро нямаше да е приятно, опасяваше се Джон.

От оръжейната се чуваше дрънчене на щитове и мечове — последните момчета и новобранци се снаряжаваха. Чуваше ясно гласа на Емет Железния, който ги подканяше да побързат. Котър Пайк не беше доволен, че ще го загуби, но младият щурмовак имаше дарба да обучава мъжете. „Обича да се бие и ще научи момчетата също да заобичат боя.“ Така поне се надяваше.

Наметалото на Джон висеше на една кука до вратата, оръжейният му колан — на съседната. Навлече ги и тръгна към оръжейната. Чергата, на която спеше Дух, беше празна. Зад прага стояха двама стражи с черни наметала, железни полушлемове и копия в ръце.

— Ще иска ли свита милорд? — попита Гарс.

— Мога да намеря пътя до Кралската кула и сам.

Джон мразеше след него да се мъкнат стражи навсякъде, където тръгне. Това го караше да се чувства като патица, повела след себе си процесия патенца.

Момчетата на Емет Железния вече бяха на двора, затъпените им мечове блъскаха по щитовете и кънтяха един в друг. Джон спря за малко да погледа как Коня притисна Робин Скокливия назад към кладенеца. Коня имаше качества на добър боец. Беше силен и ставаше все по-силен, и инстинктите му бяха здрави. Робин Скокливия беше друга приказка. Не стигаше дървеният му крак, но и го беше страх да не го ударят. „Можем да го направим стюард.“ Боят приключи с падането на Робин на земята.

— Много добре — каза Джон на Коня, — но смъкваш щита твърде ниско в атака. Така ще те прободат.

— Да, милорд. Вече ще го държа по-високо. — Коня помогна на Робин да стане.

Няколко рицари на Станис се упражняваха в другия край на двора. „Хора на краля в единия ъгъл и хора на кралицата в другия — помисли Джон. — Но само няколко. Твърде студено е за повечето от тях.“ Докато ги подминаваше, гръмък глас викна след него:

— Момче! Ей, момче!

„Момче“ не беше най-лошото, което го бяха наричали, откакто го избраха за лорд-командир. Джон Сняг се направи, че не е чул.

— Сняг — настоя гласът, — лорд-командире.

Този път той спря.

— Сир?

Рицарят се извисяваше с цяла педя над него.

— Мъж, който носи валирианска стомана, би трябвало да я използва за нещо повече, освен да си чеше задника.

Джон го беше виждал из замъка. Много прославен рицар, ако слушаше човек собствените му хвалби. В битката под Вала сир Годри Фаринг беше убил бягащ великан: препуснал след него и го пронизал с пика в гърба, а после слязъл и отсякъл нищожно малката глава на съществото. Хората на кралицата бяха започнали да го наричат Годри Великаноубиеца.

Джон си спомни Игрит, разплакана. „Последният великан.“

— Използвам Дълъг нокът когато трябва, сир.

— Колко добре обаче? — Сир Годри извади меча си. — Покажи ни. Обещавам да не те нараня, момко.

„Колко мило от твоя страна.“

— Някой друг път, сир. Боя се, че имам други задължения точно сега.

— Боиш се. Виждам го. — Сир Годри се ухили на приятелите си. — Бои се — повтори за несхватливите.

— Ще ме извините. — Джон им обърна гръб.

В бледата утринна светлина Черен замък изглеждаше унил и запуснат. „По-скоро развалина, отколкото твърдина“, помисли с тъга Джон Сняг. Кулата на лорд-командира беше на скелет, от трапезарията бе останала купчина овъглени греди, а кулата на Хардин изглеждаше така, сякаш следващият полъх на вятъра ще я събори… въпреки че бе изглеждала така от години. Зад тях се издигаше Валът: огромен, страховит и студен, с плъпналите по него строители, които избутваха нагоре серпантинено стълбище, за да свържат останките от старото. Работеха от зори до мрак. Без стълбите нямаше как да се стигне до върха на Вала, освен с макарата. Нямаше да им послужи, ако диваците нападнеха отново.

Големият златен боен пряпорец на дома Баратеон плющеше над Кралската кула. Там беше дебнал Джон Сняг с лък в ръка, докато избиваха воини на Денн и на свободния народ със Сатена и Дик Фолард Глухия. Двама души на кралицата стояха разтреперани на стъпалата, пъхнали ръце под мишниците си и подпрели копията си на вратата.

— Тези платнени ръкавици изобщо няма да ви свършат работа — каза им Джон. — Вижте се с Боуен Марш утре, ще ви даде кожени, подплатени с козина.

— Да, милорд, благодарим — отвърна по-старият страж.

— Стига да не ни измръзнат ръцете дотогава — добави по-младият, дъхът му излезе на бяла мъгла. — Пък аз си мислех, че в Дорнските блата е студено. Какво ли знаех?

„Нищо — помисли Джон Сняг — Също като мен.“

По-нагоре по витите стъпала се натъкна на Самуел Тарли, запътил се надолу, и го попита:

— От краля ли идваш?

— Майстер Емон ме прати с писмо.

— Разбирам. — Някои лордове доверяваха на майстерите си да четат писмата им и да им предадат съдържанието, но Станис настояваше сам да чупи печатите.

— Как го прие Станис?

— Не се зарадва, ако се съди по лицето му. — Сам продължи шепнешком: — Не бива да говоря за това.

— Тогава недей. — Джон се зачуди кой от знаменосците на баща му е отказал да положи васална клетва пред крал Станис този път. „Много бързо се разпространи вестта, когато Кархолд се обяви на негова страна.“ — Как се оправяш с дългия лък?

— Намерих една добра книга за стрелба с лък. — Сам се намръщи. — Да го правиш е по-трудно, отколкото да четеш за него обаче. Излизат ми мазоли.

— Продължавай. Лъкът ти може да ни потрябва на Вала, ако Другите се появят някоя тъмна нощ.

— О, дано да не се появят.

Пред кралския соларий стояха още стражи.

— Никакви оръжия не са разрешени в присъствието на краля, милорд — каза сержантът им. — Ще трябва да взема меча ви. И ножовете ви също.

Нямаше смисъл да възразява, така че им даде оръжията си.

Въздухът в солария бе топъл. Лейди Мелисандра седеше край огъня, рубинът й блещукаше над бялата кожа на гърлото й. Игрит бе целуната от огън. Червената жрица беше огън, а косата й бе кръв и пламък. Станис стоеше зад грубо рендосаната маса, на която се бе хранил Стария мечок. Сега масата бе покрита с голяма карта на Севера, изрисувана върху опърпано парче кожа. Лоена свещ затискаше единия й край, а стоманена ръкавица — другия.

Кралят бе с бричове от агнешка кожа и ватиран жакет, но изглеждаше някак скован и вдървен, все едно носеше ризница и броня. Кожата му беше бледа и набръчкана, брадата — подрязана толкова късо, че изглеждаше нарисувана. От черната му коса бе останал само един полукръг, стигащ до слепоочията. Държеше пергамент със счупен печат от тъмнозелен восък.

Джон коленичи. Кралят го изгледа намръщено и тропна ядосано със свитъка по масата.

— Стани. Кажи ми: коя е Лиана Мормон?

— Една от дъщерите на лейди Мейг, ваше величество. Най-малката. Беше наречена на сестрата на милорд баща ми.

— За да спечели благоволението на милорд баща ти, не се съмнявам. Знам как се играе тази игра. На колко години е това нещастно момиченце?

Джон трябваше да помисли за миг.

— Десет. Или почти на толкова. Може ли да знам с какво е оскърбила ваше величество?

Станис зачете:

— „Мечият остров не познава друг крал освен краля на Севера, чието име е СТАРК.“ Момиче на десет, казваш, а си позволява да мъмри законния си крал. — Късо подстриганата му брада бе като сянка на хлътналите му страни. — Гледай да запазиш тази новина за себе си, лорд Сняг. Кархолд е с мен, само това трябва да знаят хората. Няма да търпя братята ти да приказват как това дете плюе на мен.

— Както заповядате, ваше величество.

Мейг Мормон беше тръгнала на юг с Роб, знаеше Джон. Най-голямата й дъщеря също се бе присъединила към войската на Младия вълк. Дори и двамата да бяха умрели обаче, лейди Мейг имаше други дъщери, някои със свои деца. Бяха ли тръгнали и те с Роб? Лейди Мейг, разбира се, щеше да е оставила поне една от по-големите си дъщери като кастелан. Не разбираше защо Лиана е трябвало да пише на Станис и неволно се запита дали отговорът на момичето щеше да е различен, ако писмото бе подпечатано с вълчище вместо с коронован елен и подписано от Джон Старк, владетел на Зимен хребет. „Твърде късно е за такива опасения. Вече направи избора си.“

— Пратихме две ята гарвани — оплака се кралят, — а не получаваме никакъв отговор освен мълчание и непокорство. Всеки лоялен поданик дължи васална клетва на своя крал. Но всички знаменосци на баща ти са ми обърнали гръб, освен Карстарките. Нима Арнолф Карстарк е единственият мъж на честта в Севера?

Арнолф Карстарк беше чичо на покойния лорд Рикард. Бяха го назначили за кастелан на Кархолд, когато племенникът му и неговите синове заминаха на юг с Роб, и той беше първият, отзовал се на призива за васална клетва на крал Станис, като заяви верността си с гарван. „Карстарките нямаха друг избор“, можеше да отвърне Джон. Рикард Карстарк беше предал вълчището и бе пролял кръвта на лъвове. Еленът бе единствената надежда за Кархолд.

— В такива смутни времена дори мъжете на честта са объркани на кого да са верни. Ваше величество не е единственият крал, който настоява за васална клетва.

Лейди Мелисандра се размърда и каза:

— Кажете ми, лорд Сняг… къде бяха тези други крале, когато диваците щурмуваха вашия Вал?

— На хиляда левги оттук и глухи за нуждата ни — отвърна Джон. — Не съм забравил това, милейди. Нито ще го забравя. Но знаменосците на баща ми имат да защитават жени и деца, и простолюдие. Ще умрат, ако изборът им се окаже погрешен. Негово величество иска прекалено много от тях. Дайте им време и ще получите отговорите им.

— Отговори като този ли? — Станис смачка писмото на Лиана в шепата си.

— Дори в Севера хората се боят от гнева на Тивин Ланистър. Болтън също може да са опасни врагове. Неслучайно са сложили одран мъж на знамената си. Северът тръгна с Роб, проляха кръвта си с него, умряха с него. Наситили са се на скръб и смърт, а сега вие идвате да им предложите друга служба. Нима ги обвинявате, че се въздържат? Простете, ваше величество, но някои вероятно виждат във вас само още един обречен претендент.

— Ако негово величество е обречен, вашето владение също е обречено — каза лейди Мелисандра. — Запомнете това, лорд Сняг. Пред вас стои единственият истински крал на Вестерос.

Лицето на Джон не трепна.

— Както кажете, милейди.

— Пестиш думите си все едно че всяка е златен дракон — изсумтя Станис. — Питам се колко ли злато си заделил?

— Злато ли? — „Това ли са драконите, които червената жена смята да събуди? Дракони от злато?“ — Данъците, които събираме, се плащат в натура, ваше величество. Стражът е богат на ряпа, но беден на пари.

— Ряпата едва ли ще задоволи Саладор Саан. Трябва ми злато и сребро.

— За това ви е нужен Бял пристан. Не може да се сравни със Староград или с Кралски чертог, но все пак е процъфтяващо пристанище. Лорд Мандърли е най-богатият от знаменосците на милорд баща ми.

— Лорд „твърде дебел да яхне кон“. — Писмото от лорд Виман Мандърли от Бял пристан споменаваше за старостта и немощта му, и почти нищо повече. Станис бе заповядал на Джон и за това да не говори.

— Може би на негово благородие ще му хареса някоя дивачка за жена — каза лейди Мелисандра. — Женен ли е този дебелак, лорд Сняг?

— Лейди съпругата му отдавна е мъртва. Лорд Виман има двама пораснали синове и внуци от по-големия. И наистина е твърде дебел, за да яхне кон, сто и деветдесет кила най-малко. Вал изобщо не би го приела.

— Би могъл да се опиташ поне веднъж да ми дадеш отговор, който да ме зарадва, лорд Сняг — изръмжа недоволно кралят.

— Бих се надявал истината да ви задоволи, ваше величество. Хората ви наричат Вал „принцеса“, но за свободния народ тя е само сестрата на мъртвата жена на краля им. Ако я принудите да се венчае за мъж, когото не иска, най-вероятно ще му пререже гърлото още в брачната им нощ. Дори ако приеме съпруга си, това не означава, че диваците ще тръгнат с него или с вас. Единственият, който може да ги обвърже за каузата ви, е Манс Райдър.

— Знам това — отвърна сърдито Станис. — Говорих много часове с него. Знае твърде много за истинския ни враг и е умен, признавам го. Но дори да му върнем кралството, този човек си остава клетвопрестъпник. Позволиш ли на един дезертьор да живее, окуражаваш други да дезертират. Не. Законите трябва да са направени от желязо, не от тесто. Манс Райдър е осъден на смърт според всички закони на Седемте кралства.

— Законът свършва на Вала, ваше величество. Бихте могли да се възползвате добре от Манс.

— И смятам да го направя. Ще го изгоря и Северът ще види как се разправям с изменници и предатели. Имам други хора, които да поведат диваците. И разполагам със сина на Райдър, не забравяй. Щом бащата умре, палето му ще стане Кралят отвъд Вала.

— Ваше величество греши. — „Нищо не знаеш, Джон Сняг“, казваше често Игрит. Ала вече се беше научил. — Бебето не е повече принц, отколкото Вал — принцеса. Човек не става Крал отвъд Вала, защото баща му е бил крал.

— Знам — заяви Станис. — Но няма да търпя други крале във Вестерос. Подписа ли съглашението?

— Не, ваше величество. — „Ето, че си дойдохме на думата.“ Джон затвори обгорените си пръсти и ги отвори отново. — Искате твърде много.

— Искам? Поисках да станеш владетел на Зимен хребет и Гарант на Севера. Трябват ми тези замъци.

— Отстъпихме ви Нощна крепост.

— Плъхове и руини. Скъпернически дар, който не струва нищо на дарителя. Твоят Ярвик твърди, че ще трябва половин година, докато замъкът стане годен за обитаване.

— Другите укрепления не са по-добри.

— Знам. Все едно. Само тях имаме. По Вала има деветнайсет укрепления, а ти имаш хора само в три от тях. Смятам да поставя гарнизон във всяко от тях, преди да е изтекла годината.

— Нямам възражения за това, ваше величество. Но казват, че също така смятате да подарите тези замъци на рицарите и лордовете си, да ги държат за свои седалища като васали на ваше величество.

— От кралете се очаква да бъдат щедри към васалите си. Лорд Едард на нищо ли не е научил копелето си? Много от рицарите и лордовете ми изоставиха богати земи и здрави замъци на юг. Нима верността им трябва да остане невъзнаградена?

— Ако ваше величество иска да загуби всички знаменосци на милорд баща ми, няма по-сигурен начин от това да даде северните замъци на южняшки лордове.

— Как може да изгубя хора, които нямам? Надявах се да поверя Зимен хребет на северняк, както може би помниш. На син на Едард Старк. Той захвърли предложението в лицето ми. — Когато беше недоволен, Станис Баратеон ставаше като мастиф с кокал: сдъвкваше го на трески.

— По право Зимен хребет трябва да се предаде на сестра ми Санса.

— На лейди Ланистър искаш да кажеш? Толкова ли си нетърпелив да видиш Дяволчето чучнато на стола на баща ти? Гарантирам ти, това няма да стане, докато съм жив, лорд Сняг.

Джон бе достатъчно разумен, за да не настоява повече.

— Ваше величество. Някои твърдят, че възнамерявате да дарите земи на Дрънчащата ризница и магнаря на Денн.

— Кой ти каза това?

Говореше се из цял Черен замък.

— Ако държите да знаете, чух го от Джили.

— Коя е пък тази Джили?

— Кърмачката — намеси се лейди Мелисандра. — Ваше величество й даде свобода да обикаля из замъка.

— Не и да дърдори обаче. Нужна е заради ненките си, не заради езика си. Искам от нея повече мляко и по-малко приказки.

— Черен замък няма нужда от приказливи уста — съгласи се Джон. — Изпращам Джили на юг, със следващия кораб от Източен страж.

Мелисандра опипа рубина на шията си.

— Джили кърми сина на Дала. Жестоко ще е от ваша страна да лишите малкия ни принц от млечния му брат, милорд.

„По-внимателно сега.“

— Само кърмата е общото между тях. Синът на Джили е по-едър и по-здрав. Рита принца, щипе го и го избутва от гърдата. Баща му Крастър е жесток и алчен мъж, а кръвта вода не става.

Кралят се обърка.

— Мислех, че кърмачката е дъщеря на този Крастър.

— И жена, и дъщеря, ваше величество. Крастър се женеше за всичките си дъщери. Момчето на Джили е плод на съюза им.

— Собственият й баща й е направил това дете? — Станис беше потресен. — В такъв случай най-добре да се отървем от нея. Няма да търпя тук такива мерзости. Това не е Кралски чертог.

— Мога да намеря друга кърмачка. Ако няма между диваците, ще помоля от планинските кланове. Дотогава козето мляко би трябвало да е достатъчно за момчето, ако ваше величество благоволи.

— Жалка храна за принц… но по-добре от млякото на курва, да. — Станис забарабани с пръсти по картата. — Я по-добре да се върнем на проблема с тези укрепления.

— Ваше величество — рече Джон с ледена учтивост, — настаних хората ви и ги храних, на скъпа цена за зимните ни складове. Облякох ги, за да не измръзнат.

Станис не отстъпваше.

— Е, да, споделихте с нас солта, свинското и кашата си и ни подхвърлихте няколко черни дрипи да ни държат топло. Дрипи, които диваците щяха да смъкнат от труповете ви, ако не бях дошъл на север.

Джон все едно не го чу.

— Дадох фураж за конете ви, а щом стълбището се довърши, ще ви заема строители да възстановят Нощна крепост. Дори се съгласих да ви позволя да заселите диваци на Дара, който е даден на Нощния страж за вечни времена.

— Предлагаш ми пусти земи и развалини, а ми отказваш замъците, които ми трябват да възнаградя лордовете и знаменосците си.

— Нощният страж е построил тези замъци…

— И Нощният страж ги изостави.

— … за да брани Вала — довърши Джон упорито, — а не за седалища на южняшки лордове. Камъните на тези крепости са споени с кръвта и костите на отдавна мъртвите ми братя. Не мога да ви ги дам.

— Не можеш или не искаш? — Вратните жили на краля се издуха, остри като мечове. — Предложих ти име.

— Имам си име, ваше величество.

— Сняг. Имало ли е по-злокобно име някога? — Станис докосна дръжката на меча си. — Кой точно си въобразяваш, че си?

— Стражът на стените. Мечът в тъмното.

— Не ми пробутвай глупости. — Станис извади меча, който наричаше Светлоносец. — Ето го твоя меч в тъмното. — По лезвието заигра светлина, ту червена, ту жълта, ту оранжева, и обагри лицето на краля в сурови ярки цветове. — Дори едно неопитно момченце би трябвало да види това. Сляп ли си?

— Не, ваше величество. Съгласен съм, че в тези замъци трябва да се поставят гарнизони…

— Момчето командир е съгласно. Какъв късмет.

— … от Нощния страж.

— Нямаш хора!

— Тогава ми дайте хора, ваше величество. Ще осигуря офицери за всяко от изоставените укрепления, опитни командири, които познават Вала и земите отвъд него и добре знаят как да оцелеят в идещата зима. В отплата за всичко, което ви дадохме, дайте ми хора, които да попълнят гарнизоните. Войници, стрелци с арбалети, новобранци. Ще взема дори вашите ранени и недъгави.

Станис го зяпна невярващо. После се изсмя.

— Много си дързък, Сняг, признавам ти го. Но си луд, ако мислиш, че мъжете ми ще облекат черното.

— Могат да носят всякакво цветно наметало, което си изберат, стига да се подчиняват на офицерите ми все едно, че са ваши.

Кралят бе непреклонен.

— Имам рицари и лордове на служба при мен, потомци на благородни домове със стара чест и слава. Не може да се очаква да служат под командата на бракониери, селяци и убийци.

„А може би и копелета, ваше величество?“

— Вашата Ръка е контрабандист.

— Беше контрабандист. Скъсих му пръстите заради това. Казват, че си деветстотин деветдесет и осмият мъж, командващ Нощния страж, лорд Сняг. Какво според теб би казал деветстотин деветдесет и деветият за тези замъци? Да види главата ти, набучена на шип, би могло да го вдъхнови да е по-сговорчив. — Кралят положи бляскавия си меч върху картата по дължината на Вала и стоманата заблещука като слънчева светлина по вода. — Ти си лорд-командир само по мое благоволение. Би било добре да запомниш това.

— Лорд-командир съм, защото братята ми ме избраха. — Имаше сутрини, когато Джон Сняг не вярваше много на себе си, когато се събуждаше с мисълта, че това е някакъв безумен сън. „Все едно че обличаш нови дрехи — беше му казал Сам. — Струват ти се странни отначало, но щом ги поносиш, ти стават удобни.“

— Алисър Торн се оплаква от начина, по който са те избрали, а не мога да кажа, че няма основание за недоволството си. — Картата лежеше помежду им като бойно поле, обагрена от цветовете на сияещия меч. — Броенето било направено от слепец, с твоя дебел приятел до лакътя му. А Слинт те нарича „обърни-плащ“.

„А кой би могъл да познае такъв по-добре от Слинт?“

— Един „обърни-плащ“ ще ви каже това, което искате да чуете, и по-късно ще ви предаде. Ваше величество знае, че бях избран честно. Баща ми винаги казваше, че сте справедлив човек. — „Просто малко суров“, бяха точните думи на лорд Едард, но Джон не смяташе, че е разумно да сподели и това.

— Лорд Едард не ми беше приятел, но не му липсваше благоразумие. Той щеше да ми даде тези замъци.

„Никога.“

— Не мога да кажа какво е щял да направи баща ми. Дадох клетва, ваше величество. Валът е мой.

— Засега. Ще видим колко добре го държиш. — Станис го посочи с пръст. — Задръж си руините, щом значат толкова много за теб. Но помни: ако някоя от тях остане празна до края на годината, ще ги взема с твое съгласие или без него. И ако само една падне в ръцете на врага, ще ти падне и главата. Сега си върви.

Лейди Мелисандра се надигна от мястото си край огнището.

— С ваше позволение, ваше величество, ще заведа лорд Сняг до покоите му.

— Защо? Той знае пътя. — Станис махна с ръка. — Добре де, прави каквото искаш. Деван, гладен съм. Варени яйца и лимонова вода.

След топлината на кралския соларий студът в охраняваното стълбище смразяваше до костите.

— Вятърът се усилва, милейди — предупреди сержантът Мелисандра, докато подаваше оръжията на Джон. — Може би ще ви трябва по-топло наметало.

— Вярата ми ме топли. — Червената жена тръгна с Джон надолу по стъпалата. — Негово величество започва да те харесва.

— Виждам. Заплаши да ме обезглави само два пъти.

Мелисандра се засмя.

— Трябва да се боиш от мълчанието му, не от думите му. — Щом излязоха на двора, вятърът изду наметалото на Джон и то заплющя срещу нея. Червената жрица избута настрани черната вълна и пъхна ръка под мишницата му. — Може да се окаже, че не грешиш за краля на диваците. Ще се помоля на Господаря на Светлината да ми изпрати напътствие. Когато се взирам в пламъците, мога да виждам през камък и пръст и да откривам истината в човешките души. Мога да говоря с отдавна мъртви крале и с все още неродени деца и да гледам как годините и сезоните припламват и гаснат до самия край на времето.

— Пламъците ви никога ли не грешат?

— Никога… въпреки че, ние, жриците, сме смъртни и понякога грешим. Бъркаме „това трябва да стане“ с „това би могло да стане“.

Джон усещаше топлината й дори през вълната и щавената кожа. Както бяха хванати под ръка, привличаха любопитни погледи. „Ще си шепнат в казармите тази нощ.“

— Ако наистина можете да видите утрешния ден във вашите пламъци, кажете ми кога и къде ще дойде следващият щурм на диваците. — Издърпа ръката си.

— Р’хлор ни праща каквито видения пожелае. Но ще подиря за този Тормунд в пламъците. — Червените устни на Мелисандра се извиха в усмивка. — Виждала съм те в пламъците си, Джон Сняг.

— Заплаха ли е това, милейди? И вие ли се каните да ме изгорите?

— Погрешно ме разбра. — Погледна го изпитателно. — Боя се, че те правя неспокоен, лорд Сняг.

Джон не го отрече.

— Валът не е място за жена.

— Грешиш. Мечтала съм за вашия Вал, Джон Сняг. Велико е знанието, което го е издигнало, и велики са заклинанията, затворени под леда му. Ние крачим под една от опорните точки на света. — Мелисандра погледна нагоре по ледената стена и дъхът й заизлиза на топъл влажен облак във въздуха. — Това място е толкова мое, колкото твое, и много скоро може да се окаже, че имаш огромна нужда от мен. Не отказвай приятелството ми, Джон. Виждала съм те в бурята, ужасно затруднен, с врагове отвсякъде. Имаш толкова много врагове. Да ти кажа ли имената им?

— Знам имената им.

— Не бъди толкова сигурен. — Рубинът на гърлото на Мелисандра заблещука по-ярко. — Не от враговете, които те проклинат в лицето, трябва да се боиш, а от тези, които ти се усмихват, докато ги гледаш, и точат ножовете си, когато обърнеш гръб. Добре би било да държиш вълка си близо до теб. Лед виждам, и ками в тъмното. Замръзнала кръв, червена и твърда, и оголена стомана. И е много студено.

— Винаги е студено на Вала.

— Така ли мислиш?

— Знам го, милейди.

— Значи нищо не знаеш, Джон Сняг — прошепна Мелисандра.