Танц с дракони

Бран

„Стигнахме ли вече?“

Бран никога не изричаше думите на глас, но често бяха на устните му, докато раздърпаната им група се тътреше през горички стари дъбове и извисяващи се сиво-зелени смърчове, покрай мрачни борове и светлокафяви кестени. „Близо ли сме?“ — питаше се момчето, докато Ходор се катереше по каменист склон или се спускаше в някой тъмен овраг, където преспите мръсен сняг пращяха под краката му. „Колко още остава? — мислеше си, докато грамадният лос цапаше през полузамръзнал поток. — Колко още? Толкова е студено. Къде е триоката врана?“

Люшна се в плетения кош и се изгърби. Снегът отново се сипеше, мокър и тежък. Ходор вървеше с едното око затворено и замръзнало, гъстата му кафява брада бе плетеница от скреж, ледени висулки бяха провиснали от краищата на рунтавите му мустаци. Все така стискаше ръждясалия дълъг меч, който беше взел от криптите под Зимен хребет, и от време на време замахваше по някой клон и смъкваше облак сняг.

— Ход-д-дор — промърморваше и зъбите му изтракваха.

Звукът бе странно успокоителен. В пътуването си от Зимен хребет към Вала Бран и спътниците му бяха скъсили милите, като си говореха и си разказваха приказки, но тук беше друго. Дори Ходор го усещаше. Неговите ходор не излизаха толкова често, колкото на юг от Вала. В тази гора имаше някаква затаеност, различна от всичко, което Бран бе виждал. Преди да започнат снеговете, вятърът се завихряше около тях и облаци сухи кафяви листа се вдигаха от земята с тихо шумолене, което му напомняше за хлебарки, разтичали се в някой килер, но сега всички листа бяха заровени под бяла завивка. От време на време гарван прелиташе над главите им, големи черни криле плясваха в студения въздух. Иначе светът беше безмълвен.

Лосът лъкатушеше между преспите, навел глава, огромните му рога бяха покрити с лед. Обходникът седеше на широкия му гръб мрачен и безмълвен. „Студени ръце“ бе името, което му даде дебелото момче Сам, защото макар лицето на обходника да беше бяло, дланите му бяха черни и корави като желязо, и студени като желязо също. Останалото от него беше увито в пластове вълна, щавена кожа и плетена ризница, чертите му бяха засенчени от качулката на наметалото, черен вълнен шал бе увит около долната част на лицето.

Зад обходника Мийра Тръстиката бе прегърнала брат си да го пази от вятъра и студа с топлината на собственото си тяло. Под носа на Джойен се бе оформила коричка замръзнал сопол и от време на време той потреперваше силно. „Изглежда толкова малък — помисли Бран, докато го гледаше как се полюшва. — Вече изглежда по-малък от мен, и по-слаб също, а аз съм сакатият.“

Лято държеше тила на малката им група. Дъхът на вълчището заскрежаваше горския въздух. Още накуцваше със задния крак от стрелата, която го бе улучила при Краличина корона. Бран усещаше болката от старата рана всеки път, щом се шмугнеше в кожата на големия вълк. Напоследък всъщност обличаше тялото на Лято по-често от своето. Вълкът усещаше захапката на студа въпреки дебелата си козина, но можеше да вижда по-надалече, да чува по-добре и да надушва повече от момчето в коша, увито като бебе в пелени.

В други моменти, щом му омръзнеше да е вълк, Бран се пъхваше в кожата на Ходор. Нежният великан проплакваше, щом го усетеше, и почваше да тръска глава, но не толкова силно колкото първия път, при Краличина корона. „Знае, че съм аз — казваше си момчето. — Вече е свикнал с мен.“ Все пак никога не се чувстваше удобно в кожата на Ходор. Едрото конярче така и не разбираше какво става и Бран усещаше вкуса на страх в устата му. По-добре беше в Лято. „Аз съм той и той е аз. Чувства каквото аз чувствам.“

Понякога долавяше как вълчището души след лоса и се питаше дали няма да му скочи. Лято беше свикнал с коне в Зимен хребет, но това беше лос, а лосовете бяха дивеч. Вълчището усещаше топлата кръв, течаща под рунтавата козина на лоса. Дори само миризмата бе достатъчна, та от челюстите му да потекат лиги, а станеше ли това, устата на Бран се пълнеше със слюнка при мисълта за сочно, още топло месо.

От един близък дъб изграчи гарван и Бран чу звука от криле, когато друга голяма черна птица изпърха и кацна до него. Денем само пет-шест гарвана оставаха с тях, прехвърчаха от дърво на дърво или се возеха на рогата на лоса. Останалите летяха напред или се задържаха назад. Но по залез се връщаха, спускаха се от небето на черните криле на нощта, докато всеки клон по всяко дърво не натежеше от тях на много разтези наоколо. Някои прехвърчаха към обходника и му мърмореха, а на Бран му се струваше, че разбира граченето и крякането им. „Те са неговите очи и уши. Разузнават за него и му шепнат за опасностите напред и назад.“

Както сега. Лосът изведнъж спря, а обходникът скочи леко от гърба му и потъна до коленете в снега. Лято му изръмжа и настръхна. Вълчището не харесваше миризмата на Студени ръце. „Мъртво месо, суха кръв и смътен лъх на гнило. И студено. Най-студеното.“

— Какво има? — попита Мийра.

— Зад нас — каза Студени ръце, гласът му бе приглушен от черния вълнен шал през носа и устата му.

— Вълци ли? — попита Бран. Знаеха вече от няколко дни, че ги следват. Всяка нощ чуваха скръбния вой на глутницата и всяка нощ вълците бяха сякаш малко по-близо. „Ловци, и гладни. Могат да надушат колко сме слаби.“ Бран често се будеше разтреперан часове преди разсъмване, заслушан в зова им един към друг в далечината, докато чакаше слънцето да се вдигне. „Щом има вълци, трябва да има и плячка“, мислеше си, докато не се сети, че те са плячката.

Обходникът поклати глава.

— Хора. Вълците още се държат надалече. Тези хора не са толкова боязливи.

Мийра Тръстиката смъкна качулката си. Мокрият сняг, който я беше покрил, се изсипа на земята с тихо изтупване.

— Колко хора? Какви са?

— Врагове. Ще се справя с тях.

— Ще дойда с теб.

— Ти ще останеш. Момчето трябва да се защити. Напред има езеро, още не е замръзнало съвсем. Като излезете на него, завийте на север и продължете по брега. Ще стигнете до рибарско село. Потърсете убежище там, докато ви настигна.

Бран помисли, че Мийра ще възрази, но брат й рече:

— Направи каквото казва. Той познава тази земя.

Очите на Джойен бяха тъмнозелени, с цвета на мъх, но натежали от умора, каквато Бран не беше виждал в тях преди. Малкият дядко. Южно от Вала момчето от наколните жилища бе изглеждало мъдро не за годините си, но тук беше също толкова объркано и уплашено, колкото и те. Все пак Мийра винаги го слушаше.

Това все още бе вярно. Студени ръце се шмугна между дърветата назад, откъдето бяха дошли, и четири гарвана плеснаха с криле след него. Мийра погледа след него, докато не се скри. Страните й бяха зачервени от студ, дъхът й излизаше бял от ноздрите. Придърпа качулката си, смуши лоса и продължиха напред. Преди да изминат двайсетина крачки обаче тя се обърна да погледне назад и рече:

— Хора? Какви хора? Диваци ли има предвид? Защо не иска да каже?

— Каза, че ще иде и ще се справи с тях — отвърна Бран.

— Каза, да. Каза и че ще ни заведе при тази триока врана. Онази река, дето я прехвърлихме тази сутрин, е същата като преди четири дни, кълна се. Обикаляме в кръгове.

— Реките завиват и лъкатушат — каза Бран колебливо, — а където има езера и хълмове, трябва да заобикаляш.

— Твърде много заобикаляне има — настоя Мийра, — и твърде много тайни. Не ми харесва. Той не ми харесва. И не му вярвам. Дори да оставим ръцете му. Обаче крие лицето си и едно име не иска да каже. Кой е той? Какво е? Всеки може да облече черно наметало. Всеки или всяко нещо. Не яде, изобщо не пие, и като че ли не усеща студа.

Вярно беше. Бран го беше страх да говори за това, но го бе забелязал. Всеки път, щом си намереха подслон за нощта, докато той с Ходор и Тръстиката се сгушваха един до друг за топло, обходникът се държеше настрана. Понякога Студени ръце затваряше очите си, но Бран не мислеше, че спи. А и още нещо имаше…

— Шалът. — Бран се огледа неспокойно, но нито един гарван не се виждаше наоколо. Всички черни птици бяха отлетели с обходника. Никой не подслушваше. Въпреки това заговори тихо: — Шалът на устата му никога не се втвърдява от лед като брадата на Ходор. Дори когато говори.

Мийра го изгледа рязко.

— Прав си. Никога не сме виждали дъха му, нали?

— Не. — Бяло облаче възвестяваше всяко ходор на Ходор. Когато Джойен или сестра му заговореха, техните думи също можеше да се видят. Дори лосът изпускаше във въздуха топла мъгла, щом издишаше.

— Ако не диша…

Бран неволно си спомни приказките, които му разправяше баба Нан, докато беше бебе. „Отвъд Вала живеят чудовищата, великаните и таласъмите, дебнещите сенки и мъртвите, които ходят — казваше, докато го завиваше под бодливото вълнено одеяло, — но те не могат да преминат, докато Валът стои здраво и мъжете на Нощния страж са верни. Тъй че спи, мой малък Брандън, момченцето ми, и сънувай сладки сънища. Няма чудовища тук.“ Обходникът носеше черното на Нощния страж, но ако изобщо не беше човек? Ако беше някое чудовище и ги водеше при други чудовища, за да ги изядат?

— Обходникът спаси Сам и момичето от съществата — каза Бран колебливо. — И ме води при триоката врана.

— Защо тази триока врана не иска да дойде при нас? Защо не можа тя да ни срещне при Вала? Враните имат криле. Брат ми отслабва с всеки ден. Докога ще вървим?

Джойен се закашля.

— Докато стигнем.

Скоро стигнаха до езерото и завиха на север, както им бе казал обходникът. Това беше лесното.

Снегът валеше от толкова дни, че Бран бе изгубил броя им, и беше превърнал езерото в огромна бяла пустош. Където ледът бе плосък, а земята неравна, минаването беше лесно, но там, където вятърът бе навял снега в бреговете, беше трудно да се разбере къде свършва езерото и къде започва сушата. Дори дърветата не бяха надежден водач, защото в езерото имаше гористи острови, а по брега — широки участъци, където не растяха дървета.

Лосът вървеше където намереше за добре, без да се съобразява с желанието на Мийра и Джойен на гърба му. Вървеше предимно под дърветата, но където брегът се отдръпваше на запад, хващаше по-прекия път през замръзналото езеро, заораваше в снежните преспи, по-високи от Бран, а ледът пукаше под копитата му. На откритото вятърът бе по-силен, студен северен вятър, който виеше над езерото, врязваше се през пластовете вълна и кожа и всички се разтреперваха. Духнеше ли в лицата им, навяваше в очите им сняг и ги заслепяваше.

Минаха часове в мълчание. Между дърветата започнаха да се промъкват сенки, дългите пръсти на сумрака. Толкова далече на север тъмнината идваше рано. Бран бе започнал да се плаши от това. Всеки ден сякаш ставаше по-къс от предишния, но докато дните бяха само студени, нощите бяха ледени.

Мийра отново ги спря.

— Трябваше вече да сме стигнали до селото. — Гласът й прозвуча приглушено и странно.

— Може ли да сме го подминали? — попита Бран.

— Надявам се, че не. Трябва да намерим подслон, преди да падне нощта.

Права беше. Устните на Джойен бяха посинели, а нейните бузи бяха станали лилави. Лицето на самия Бран бе изтръпнало. Брадата на Ходор бе станала на корав лед. Снегът му беше почти до коленете и Бран го виждаше как се олюлява. Никой не беше толкова силен като Ходор, никой. Щом и неговата огромна сила се изчерпваше…

— Лято може да намери селото — каза Бран и думите му излязоха на мъгла във въздуха. Не дочака да чуе отговора на Мийра, а затвори очи и се остави да изплува от прекършеното си тяло.

Щом се вмъкна под кожата на Лято, мъртвият лес изведнъж оживя. Допреди миг бе само тишина, ала сега чу: вятър в дърветата, дишането на Ходор, дишането на лоса. Познати миризми изпълниха ноздрите му: влажни листа и мъртва трева, умряла катерица в храсталака, киселата воня на човешка пот, тежкият мирис на лоса. Храна. Месо. Лосът усети вниманието му. Извърна нащрек глава към вълчището и наведе големите си рога.

„Той не е дивеч — прошепна момчето на звяра, в чиято кожа се бе приютило. — Остави го. Тичай.“

Лято затича. Затича през езерото, лапите му замятаха облачета сняг. Дърветата се извисяваха, рамо до рамо като мъже в бойна линия, всички загърнати в бяло. Тичаше над корени и камъни, през преспи, ледената кора пращеше под тежестта му. Лапите му станаха мокри и студени. Следващият хълм бе обрасъл с борове и острата миризма на игличките им изпълни въздуха. Щом стигна върха, Лято се завъртя в кръг, задуши въздуха, после вдигна глава и нададе вой.

Миризмите бяха там. Човешки миризми.

„Пепел — помисли Бран. — Стара и едва доловима, но пепел.“ Миризма на изгоряло дърво, сажди и въглени. Загаснал огън.

Тръсна снега от муцуната си. Вятърът се усилваше и беше трудно да се проследят миризмите. Вълкът се въртеше и душеше. Наоколо — само гърбици сняг и високи дървета, загърнати в бяло. Вълкът изплези език, за да вкуси мразовития въздух. Дъхът му излизаше на бяла мъгла, а снежинките се топяха на езика му. Щом затича към миризмата, Ходор веднага загази след него. На лоса му трябваше повече време да реши, тъй че Бран с неохота се върна в тялото си и каза:

— Натам. Последвайте Лято. Надуших го.

Лунният сърп надникна през облаците и видяха селото край езерото. За малко да минат право през него — не изглеждаше с нищо по-различно от другите места покрай брега. Затрупаните от снега кръгли каменни къщи можеше лесно да минат за канари или купчини нападали дървета, като онази, дето Джойен беше сбъркал за постройка предния ден — разровиха я, но намериха само счупени клони и изгнили дънери.

Селото беше празно, изоставено от диваците като всички други села, които бяха подминали. Някои бяха изгорени, сякаш обитателите им бяха искали да са сигурни, че няма да могат да докретат обратно, но това се оказа пощадено от огъня. Под снега намериха десетина колиби и дълга къща с покрив от чимове и дебели стени от грубо одялани дънери.

— Поне ще се скрием от вятъра — каза Бран.

— Хо-дор — каза Ходор.

Мийра и брат й помогнаха на Бран да се измъкне от плетения кош.

— Диваците може да са оставили някаква храна — рече тя.

Напразна надежда. В дългата къща намериха само пепел от огнище, подове от здраво отъпкана пръст и студ, който пронизваше до костите. Но поне имаха покрив над главите и дървени стени, които да ги пазят от вятъра. Наблизо течеше поточе, покрито с тънка ледена кора. Лосът я разчупи с копито, за да пие. Щом Бран, Джойен и Ходор се приютиха, Мийра донесе няколко парчета лед, за да ги изсмучат. Топящата се вода бе толкова студена, че Бран потрепери.

Лято не влезе с тях. Бран усещаше вълчия глад като сянка на своя.

— Иди на лов — каза му, — но лоса остави на мира. — Отчасти съжаляваше, че и той не може да тръгне на лов. Навярно щеше да може, по-късно.

Вечерята им бе шепа жълъди, натрошени и смачкани, толкова горчиви, че Бран се задави, докато се мъчеше да ги задържи в стомаха си. Джойен Тръстиката дори не ги опита. По-малък и по-крехък от сестра си, той отслабваше с всеки ден.

— Джойен, трябва да ядеш — каза Мийра.

— После. Сега искам просто да си почина. — Джойен се усмихна отпаднало. — Няма да умра днес, сестро. Обещавам ти.

— За малко не падна от лоса.

— За малко. Студено ми е и съм гладен, нищо повече.

— Яж тогава.

— Жълъди? Коремът и без това ме боли. Само ще стане още по-зле. Остави ме, сестро. Мечтая си за печено пиле.

— Мечтите няма да те нахранят.

— Само тях имаме.

„Само тях.“ Последната храна, която бяха взели от юг, бе свършила преди десет дни. Оттогава гладът вървеше с тях ден и нощ. Дори Лято не можеше да намери дивеч в тези гори. Преживяваха с кестени, жълъди и сурова риба. Горите бяха пълни със замръзнали потоци и студени черни езера, а Мийра я биваше за рибар с нейното тризъбо копие, както повечето хора с кука и връв. Устните й посиняваха от студ, докато се върне при тях с улова си, гърчещ се на зъбците. Но бяха минали три дни, откакто бе уловила последната риба. Коремът на Бран бе толкова празен, че можеше да са три години.

След като изядоха жълъдите, Мийра седна, облегна се на стената и започна да точи камата си. Ходор клечеше до вратата, поклащаше се напред-назад и мърмореше:

— Ходор, ходор, ходор.

Бран затвори очи. Беше твърде студено, за да си говорят, а не смееха да запалят огън. Студени ръце ги бе предупредил да не го правят. „Тези гори не са толкова пусти, колкото мислите — беше казал. — Не знаете какво може да привлече светлината от тъмното.“ Споменът го накара да потръпне.

Сънят не идваше, не можеше да дойде. Вместо него имаше вятър, пронизващ студ, лунна светлина по сняг — и огън. Беше се върнал в Лято, на много левги оттук, а нощта бе наситена с миризмата на кръв. Мирисът бе силен. „Убита жертва, близо.“ Месото все още щеше да е топло. Лига потече между зъбите му, щом гладът се пробуди в него. „Не е лос. Нито сърна.“

Вълчището тръгна към месото, мършава сива сянка, плъзгаща се от дърво на дърво, през езерца от лунна светлина и над гърбици сняг. Вятърът лъхаше около него и менеше посоката си. Изгуби миризмата, намери я, после пак я изгуби. Докато я търсеше, долови далечен звук и ушите му щръкнаха.

„Вълк“, разбра го веднага. Лято застъпва дебнешком към звука, вече нащрек. Много скоро миризмата на кръв се върна, но вече имаше други миризми. Пикня и сухи кожи, курешки, пера и вълк, вълк, вълк. Глутница. Щеше да се наложи да се бие за месото си.

Те също го подушиха. Когато излезе от тъмното на дърветата и пристъпи в опръсканата с кръв поляна, го гледаха. Женската дъвчеше кожен ботуш, в който все още имаше половин крак, но при появата му го пусна. Водачът на глутницата, стар мъжкар с прошарена с бяло муцуна и сляпо око, тръгна да го пресрещне и заръмжа, оголил зъби. Зад него по-млад мъжкар също показа зъбите си.

Светложълтите очи на вълчището попиха гледката наоколо. Кълбо от черва, намотани през един храст и оплетени в клоните му. Пара, вдигаща се от разпран корем, наситена с миризмите на кръв и месо. Глава, взряна невиждаща в рогатата луна, страни, раздрани и разкъсани до кървав кокал, дупки вместо очи, врат, свършващ на раздрано пънче. Локва замръзнала кръв, лъснала червена и черна.

„Хора.“ Вонята им изпълваше света. Живи щяха да са колкото пръстите на човешка лапа, но вече ги нямаше. „Мъртви. Свършили. Месо.“ Загърнати в наметала и качулки преди, но вълците бяха разкъсали облеклото им на парцали в страстта си да стигнат до плътта. Тези, на които все още бяха останали лица, бяха с гъсти бради, покрити с лед и замръзнали сополи. Падащият сняг бе започнал да погребва останките им, толкова бледи на фона на черното от разкъсаните наметала и бричове. „Черно.“

На много левги оттам момчето се размърда неспокойно.

„Черно. Нощният страж. Те са от Нощния страж.“

За вълчището бе все едно. Бяха месо. Беше гладен.

Очите на трите вълка грееха жълти. Вълчището люшна глава, после оголи зъби и изръмжа. По-младият мъжкар заотстъпва. „Опашка — разбра той. Но едноокият отвърна с ръмжене и тръгна напред. — Глава. И не се бои от мен, макар да съм дваж по-голям.“

Погледите им се кръстосаха.

Варг!

После двамата връхлетяха един срещу друг, вълк и вълчище, и вече нямаше време за мислене. Светът се сви до зъб и нокът, хвърчеше сняг, докато се търкаляха, въртяха и деряха един друг, а другите вълци ръмжаха и щракаха със зъби около тях. Челюстите му се стегнаха над сплъстена козина, хлъзгава от скреж, на крайник, тънък като суха пръчка, но едноокият задращи към корема му и се изтръгна, превъртя се и скочи върху него. Жълти зъби изщракаха на гърлото му, но той отръска от себе си стария сив братовчед като плъх и след това връхлетя и го събори. Търкаляха се, деряха, ритаха, биеха се, докато и двамата бяха раздрани и свежа кръв обагри снега. Но накрая едноокият вълк легна на гръб и оголи корема си. Вълчището му изщрака още два пъти със зъби, подуши задника му и вдигна крак над него.

Няколко изщраквания, предупредително ръмжене и женската и опашката също се покориха. Глутницата бе негова.

Плячката — също. Тръгна от човек на човек, душеше, докато се спря на най-големия, безлико същество, стиснало черно желязо в една ръка. Другата липсваше, откъсната от китката, чуканът бе овързан в кожа. Кръвта течеше гъста и лепкава от раната на гърлото му. Вълкът я загълта с език, облиза безоката развалина на носа и страните му, после зарови муцуната си в шията му, разпори я и изгълта къс сладко месо. Не помнеше да е ял толкова вкусно месо.

Когато свърши с този, се премести на следващия и изяде най-хубавите късове и от него. Гарвани го гледаха от дърветата, присвити, чернооки и безмълвни по клоните, снегът се сипеше. Другите вълци се примириха с останките от пира му. Старият мъжкар яде пръв, после женската, после опашката. Вече бяха негови. Бяха глутница.

„Не — прошепна момчето, — имаме си друга глутница. Лейди е мъртва и може би Сив вятър също, но някъде все още ги има Рошльо, Нимерия и Дух. Помниш ли Дух?“

Падащият сняг и пируващите вълци взеха да заглъхват. В лицето го лъхна топлина, утешителна като майчини целувки. „Огън — помисли той. — Дим.“ Носът му потрепна от миризмата на печено месо. А след това лесът пропадна и той отново, бе в дългата къща, върнал се в сакатото си тяло и зяпнал огъня. Мийра Тръстиката обръщаше къс месо над пламъците, оставяше го да се запече и зацвърчи.

— Тъкмо навреме — каза му. Бран потърка очи с опакото на ръката си и се изтътрузи до стената да седне. — За малко да проспиш вечерята. Обходникът намери свиня.

Зад нея Ходор ръфаше буца горещо овъглено месо и по брадата му капеше кръв и мазнина. Между пръстите му се вдигаха вейки дим.

— Ходор — мърмореше между хапките, — ходор, ходор.

Мечът му лежеше на пръстения под до него. Джойен Тръстиката отхапваше от своето парче на малки хапки, сдъвкваше всяко късче месо десетина пъти, преди да го глътне.

„Обходникът е убил прасе.“ Студени ръце стоеше до вратата, един гарван бе кацнал на рамото му, и двамата бяха вторачени в огъня. Отражения от пламъците мъждукаха в четирите черни очи. „Той не яде — спомни си Бран. — И го е страх от пламъците.“

— Каза „никакъв огън“ — напомни на водача им.

— Стените скриват светлината, а утрото е близо. Скоро ще тръгнем.

— Какво стана с хората? Враговете зад нас?

— Няма да ви безпокоят.

— Кои бяха те, диваци ли?

Мийра обърна месото да опече другата страна. Ходор дъвчеше, гълташе и си мърмореше тихо и щастливо. Само Джойен като че ли усети какво става, когато Студени ръце извърна глава към Бран.

— Бяха врагове.

„Мъже от Нощния страж.“

— Ти си ги убил. Ти и гарваните. Лицата им бяха целите разкъсани и очите им ги нямаше. — Студени ръце не го отрече. — Те бяха твои братя. Видях. Вълците бяха разкъсали дрехите им, но все пак го разбрах. Наметалата им бяха черни. Като ръцете ти. — Студени ръце не отвърна. — Кой си ти? Защо са ти черни ръцете?

Обходникът загледа дланите си все едно, че изобщо не беше ги забелязвал досега.

— Щом сърцето спре да бие, кръвта на човек изтича до крайниците му и там се сгъстява и съсирва. — Гласът му хриптеше в гърлото, тънък и мършав като него. — Дланите и стъпалата му се подуват и стават черни като пудинг. Останалото от него става бяло като мляко.

Мийра Тръстиката се надигна с тризъбото копие в ръка и парчето димящо месо още в другата.

— Покажи ни лицето си.

Обходникът не се подчини.

— Той е мъртъв. — Бран усети горчив вкус в гърлото си. — Мийра, той е нещо мъртво. Чудовищата не могат да преминат, докато Валът стои и мъжете на Нощния страж стоят верни, така казваше баба Нан. Той дойде да ни срещне при Вала, но не можа да премине. Затова изпрати Сам с онова момиче диваче.

Ръката на Мийра се стегна около дръжката на тризъбото копие.

— Кой те прати? Кой е тази триока врана?

— Приятел. Ясновидец, чародей, както искаш го наречи. Последният зеленозрящ.

Дървената врата на дългата къща се отвори с трясък. Отвън вятърът виеше, студен и черен. Дърветата бяха пълни с грачещи гарвани. Студени ръце не помръдна.

— Чудовище — каза Бран.

Обходникът го погледна все едно, че останалите не съществуваха.

— Твое чудовище, Брандън Старк.

— Твое — повтори гарванът от рамото му. Отвън гарваните в дърветата подеха зова му и нощта заотеква с песента: — Твое, твое, твое.

— Джойен, сънува ли това? — попита Мийра брат си. — Кой е той? Какво е? Какво ще правим сега?

— Вървим с обходника — отвърна Джойен. — Стигнахме твърде далече, за да се връщаме, Мийра. Никога няма да успеем да се върнем живи до Вала. Вървим с чудовището на Бран или умираме.