Танц с дракони

Тирион

Сънуваше лорд баща си и Господаря в плащаницата. Сънува, че са едно и също, и когато баща му го обгърна с каменни ръце и се наведе да му даде сивата си целувка, се събуди с пресъхнала уста, а сърцето му бухаше в гърдите.

— Мъртвото ни джудже се върна при нас — каза Халдон.

Тирион тръсна глава, за да прочисти паяжините на съня. „Скърбите. Изгубих се в Скърбите.“

— Не съм мъртъв.

— Тепърва ще се види. — Полумайстера стоеше над него. — Дък, бъди добро пате и кипни малко борш за малкия ни приятел. Сигурно е прегладнял.

Беше на „Свенливата девица“, под бодливо одеяло, което миришеше на оцет. „Скърбите са зад нас. Беше просто сън, който сънувах, докато се давех.“

— Защо мириша на оцет?

— Лемор те изми с оцет. Според някои помагал против сивата люспа. Склонен съм да се усъмня в това, но не вреди да се опита. Пак Лемор изкара водата от гърдите ти, след като Гриф те издърпа. Беше студен като лед и устните ти бяха посинели. Яндри каза, че трябва да те хвърлим обратно, но момчето забрани.

„Принцът.“ Споменът се върна на порой: каменният мъж, посягащ с напуканите си сиви длани, кръвта, капеща между пръстите му. „Беше тежък като канара и ме дръпна надолу.“

— Гриф ме е издърпал? — „Сигурно страшно ме мрази, иначе щеше да ме остави да умра.“ — Колко време съм бил в несвяст? Къде сме?

— В Селхорис. — Халдон извади от ръкава си малък нож. — Дръж. — И го метна към него.

Джуджето трепна. Ножът се заби между краката му и затрепери в палубата. Издърпа го.

— Какво е това?

— Смъкни си ботушите. Ще убодеш всеки пръст на краката и ръцете си.

— Ама… ще боли.

— Надявам се. Хайде.

Тирион огледа пръстите си. Не изглеждаха нито по-добре, нито по-зле от обикновено. Боцна колебливо десния палец.

— По-силно — подкани го Халдон Полумайстера.

— Кръв ли искаш да пусна?

— Ако трябва.

— Ама на всичките?

— Целта на упражнението не е да си преброиш пръстите. Искам да видя дали ще те заболи. Ако боли, си в безопасност. Само ако не усетиш болка, ще имаш повод за притеснение.

„Сива люспа.“ Тирион се намръщи. Бодна следващия пръст и изруга, щом около върха на ножа бликна мънисто кръв.

— Боли. Доволен ли си?

— Подскачам от радост.

— Краката ти миришат по-лошо и от моите, Йоло. — Дък беше донесъл купа с бульон. — Гриф те предупреди да не посягаш на каменните хора.

— Да, но забрави да предупреди каменните хора да не посягат на мен.

— Докато бодеш, гледай за петна мъртва сива кожа, за нокти, които започват да почерняват — каза Халдон. — Видиш ли такива признаци, не се колебай. По-добре да загубиш пръст вместо стъпало. По-добре да загубиш ръка, вместо да изкараш живота си в рев на Моста на съня… Сега другия крак. После пръстите на ръцете.

Джуджето започна да боде следващите пет пръста.

— Трябва ли да си убода и патока?

— Няма да навреди.

— Няма на тебе да навреди. Макар че по-добре направо да си го клъцна, то пък голямата полза от него.

— Давай. Ще го препарираме и ще го продадем скъпо. Патоците на джуджетата имат магически сили.

— Това го разправям на всички жени от години. — Тирион бодна палеца си с върха на камата и изсмука бликналата кръв. — Колко още трябва да се самоизтезавам? Кога ще сме сигурни, че съм чист?

— Истински ли? — рече Полумайстера. — Никога. Изгълта половината река. Може вече да посивяваш, да ставаш на камък отвътре навън, от сърцето и дробовете. Ако е така, боцкането на пръстите и къпането в оцет няма да те спаси. Като приключиш, пийни бульон.

Бульонът беше добър, но Тирион забеляза, че Полумайстера се държи на разстояние от него от другата страна на масата.

„Свенливата девица“ беше привързана за един разнебитен кей на източния бряг на Ройн. Два кея по-надолу от една волантинска речна галера слизаха войници. Под стената от пясъчник се редяха дюкяни, сергии и складове. Отвъд нея се виждаха кулите и куполите на града, почервенели от светлината на залязващото слънце.

„Не град.“ Селхорис все още се броеше за голямо село, управлявано от Стар Волантис. Това не беше Вестерос.

Лемор излезе на палубата с принца, втурна се по палубата и прегърна Тирион.

— Майката е милостива. Молихме се за теб, Хюгор.

„Ти със сигурност.“

— Няма да ви се сърдя за това.

Поздравът на младежа не беше толкова възторжен. Принцчето беше в кисело настроение, сърдит, че го бяха принудили да остане на „Свенливата девица“, вместо да слезе на брега с Яндри и Юсила.

— Искаме само да те опазим — каза му Лемор. — Времената са неспокойни.

Халдон Полумайстера обясни:

— По пътя от Скърбите до Селхорис на три пъти видяхме ездачи, придвижващи се по източния бряг. Дотраки. Веднъж бяха толкова близо, че можехме да чуваме звънчетата в плитките им, а нощем понякога можеше да се видят огньовете им отвъд източните хълмове. Подминахме и бойни кораби, волантински галери, натъпкани с роби войници. Триарсите явно се опасяват от нападение над Селхорис.

Тирион схвана много бързо. От по-големите речни селища единствено Селхорис се намираше на източния бряг на Ройн и това го правеше много по-уязвим пред конните господари от градчетата отвъд реката. „Все пак е малка плячка. Ако бях хал, щях да направя лъжлива маневра към Селхорис, да накарам волантинците да се втурнат да го защитят и след това да завия на юг и право срещу самия Волантис.“

— Мога да въртя меч — настояваше Гриф Младия.

— И най-храбрият от предците ти е държал Кралската гвардия плътно около себе си в опасни времена. — Лемор беше сменила халата на септа с облекло, по-подходящо за жената или дъщерята на процъфтяващ търговец. Тирион я огледа внимателно. Много лесно бе надушил истината под боядисаната синьо коса на Гриф и на Гриф Младия, а Яндри и Юсила май не бяха нещо повече от това, което твърдяха, че са, докато Дък се представяше за нещо повече. Но Лемор… „Коя е тя всъщност? Защо е тук? Не за пари, струва ми се. Какво е за нея този принц? Дали изобщо е истинска септа?“

Халдон също забеляза промяната в облеклото й.

— Как да си обясним тази внезапна загуба на вяра? Предпочитам те в халата на септа, Лемор.

— Аз я предпочитам гола — каза Тирион.

Лемор го изгледа с укор.

— Това е защото имаш грешна душа. Халатът на септа крещи за Вестерос и може да привлече нежелано внимание към нас. — Обърна се към принц Егон. — Не си единственият, който трябва да се крие на всяка цена.

Младежът не изглеждаше примирен. „Съвършеният принц, но все пак почти момче, без никакъв опит за света и всичките му неволи.“

— Принц Егон — каза Тирион. — След като и двамата сме натикани в тази лодка, може би ще ме удостоите с една игра на киваси, колкото да убием времето?

Принцът го погледна подозрително.

— Писнало ми е от киваси.

— Писнало ви е да губите от джудже, имате предвид?

Това уязви гордостта му, точно както Тирион си знаеше, че ще стане.

— Иди донеси таблата и фигурите. Този път мисля да те скъсам от бой.

Играха на палубата. Гриф Младия подреди армията си за атака, с дракон, слонове и тежък кон отпред. „Строй на младеж, колкото дързък, толкова и глупав. Рискува всичко за бърз удар.“ Остави принца да направи първия ход. Халдон стоеше зад тях и следеше играта.

Когато принцът посегна за дракона си, Тирион се покашля.

— На ваше място не бих направил това. Грешка е да изнасяте дракона си напред толкова рано. — Усмихна се невинно. — Вашият баща позна опасностите от прекалената смелост.

— Познавал си баща ми?

— Ами, видях го два-три пъти, но бях само на единайсет, когато Робърт го уби, а моят баща бе наредил да ме скрият под един камък. Не, не мога да твърдя, че познавах принц Регар. Не и като вашия лъжебаща. Лорд Конингтън беше най-скъпият приятел на баща ви, нали?

Гриф Младия избута кичур синя коса от очите си.

— Били са заедно скуайъри в Кралски чертог.

— Истински приятел е нашият лорд Конингтън. Трябва да е, щом е останал толкова предано верен на внука на краля, който му взе земите и титлите и го прати в изгнание. Жалко за това. Иначе приятелят на принц Регар щеше да е бил подръка, когато баща ми опустоши Кралски чертог, и да спаси скъпоценното синче на принц Регар да не пръснат височайшия му мозък в стената.

Младокът се изчерви.

— Онова не бях аз. Казах ти. Беше синът на някакъв щавач от Пиклива вода, чиято майка умряла при раждането му. Баща му го продал на лорд Варис за делва арборско златно. Имал други синове, но арборско златно никога не бил опитвал. Варис дал момчето от Пиклива вода на майка ми, а мен ме отмъкнал.

— М-да. — Тирион премести слоновете си. — А след като принцът от Пиклива вода умира благополучно, евнухът ви прехвърля скришом през Тясното море на дебелия си приятел търговеца на сирене, който ви скрива на една лодка и намира един лорд изгнаник, който да се нарече ваш баща. Великолепна история се получава, певците ще има да възпяват спасяването ви, щом вземете Железния трон… стига нашата прелестна Денерис да ви вземе за свой консорт.

— Ще ме вземе. Трябва.

— „Трябва“? — Тирион цъкна с език. — Кралиците не обичат да чуват тази дума. Вие сте съвършеният принц, признавам, умен, храбър и толкова хубав, колкото всяка девица би желала. Денерис Таргариен не е девица обаче. Тя е вдовицата на дотракски хал, майка на дракони и опустошителка на градове, Егон Завоевателя с цици. Може да не се окаже толкова склонна, колкото ви се иска.

— Ще е склонна тя. — Принц Егон май малко се стъписа. Явно никога не беше обмислял възможността кандидат-невястата да му откаже. — Не я познаваш. — Вдигна тежкия си кон и го тупна тежко на таблото.

Джуджето сви рамене.

— Знам, че е прекарала детството си в изгнание, бедна, преживяваща с блянове и планове, бягаща от един град в друг, винаги наплашена, никога в безопасност, без приятели, ако не смятаме един брат, който според всички описания бил почти съвсем побъркан… брат, който продаде девствеността й на дотраките срещу обещание за армия. Знам, че някъде там в тревите се излюпили драконите й, както и тя самата. Знам, че е горда. Как не? Дотраките презират слабостта. Ако Денерис беше слаба, щеше да е загинала с Визерис. Знам, че е свирепа. Ащапор, Юнкай и Мийрийн са достатъчно доказателство за това. Преминала е степите и червената пустиня, преживяла е покушения, заговори и зли магии. Прежалила е брат, съпруг и син, стъпкала е на прах градовете на робовладелците под нежните си стъпалца в сандалки. Е, как смяташ, че ще реагира тази кралица, когато се появиш ти с просешката си паница и кажеш: „Добрутро, лелинко. Аз съм твоят племенник Егон, върнал се от мъртвите. Крих се цял живот на една лодка, но сега съм си умил синята боя от косата и искам дракон, моля те… а, споменах ли, че правото ми над Железния трон е по-силно от твоето?“

Устата на Егон се изкриви от гняв.

— Няма да отида при леля си като просяк. Ще отида като родственик, с армия.

— Малка армия. — „Виж, това го ядоса хубаво.“ Джуджето неволно си помисли за Джофри. „Имам дарбата да ядосвам принцове.“ — Кралица Денерис има голяма и не благодарение на теб. — Тирион премести арбалетите си.

— Приказвай си каквото си щеш. Тя ще бъде моя жена, лорд Конингтън ще го уреди. Вярвам му толкова, колкото ако беше от моята кръв.

— Май ти си глупакът тук, не аз. Не вярвай на никого, принце. Нито на своя майстер без верига, нито на лъжливия си баща, нито на доблестния Дък или на хубавата Лемор, нито на другите си чудесни приятели, които са те отгледали от бобено зърно. И най-вече не вярвай на търговеца на сирене, нито на Паяка, нито на тази малка драконова кралица, за която искаш да се ожениш. Цялото това неверие ще вгорчи стомаха ти и ще те държи буден нощем, вярно, но по-добре това, отколкото дългия сън, който никога не свършва. — Джуджето избута черния си дракон през планинската верига. — Но какво ли знам аз? Лъжливият ти баща е велик лорд, а аз съм просто някакъв недъгав малък маймуняк. Все пак аз бих направил нещата другояче.

Това привлече вниманието на момчето.

— Как другояче?

— Ако бях на твое място ли? Бих отишъл на запад вместо на изток. Слизам в Дорн и вдигам знамената си. Седемте кралства никога не са били толкова узрели за завоюване, колкото са точно сега. На Железния трон седи момче. Северът е в хаос, Речните земи са в разруха, един бунтовник държи Бурен край и Драконов камък. Дойде ли зимата, кралството ще гладува. А кой остава, за да се справи с всичко това, кой управлява малкия крал, който управлява Седемте кралства? Ами, моята мила сестричка. Няма никой друг. Брат ми Джайм жадува за битка, не за власт. Бягал е от всеки шанс, който е получавал да управлява. От чичо ми Кеван би могло да се получи приличен регент, стига някой да му наложи това задължение, но сам никога няма да посегне за него. Боговете са го направили изпълнител, а не водач. — „Е, боговете и милорд баща ми.“ — Мейс Тирел с радост би сграбчил скиптъра, но родствениците ми едва ли ще му го дадат. И всички мразят Станис. Е, кой ни остава тогава? Ами, само Церсей.

— Вестерос е разкъсан и кърви, а не се съмнявам, че в момента милата ми сестра превързва раните… със сол — продължи Тирион. — Церсей е милостива колкото крал Мегор, безкористна колкото Егон Недостойния и мъдра колкото Ерис Лудия. Никога не забравя обида, истинска или въображаема. Взима предпазливостта за страхливост и несъгласието за непокорство. И е алчна. Алчна за власт, за чест, за любов. Управлението на Томен се крепи на всички съюзи, които милорд баща ми изгради толкова грижливо, но много скоро тя ще ги унищожи, всичките. Слизаш и вдигаш знамената, и хората ще се стекат да подкрепят каузата ти. Лордове велики и дребни, и простолюдието също. Но не чакай много дълго, принце. Моментът няма да продължи дълго. Приливът, който те издига сега, скоро ще се отдръпне. Гледай да стигнеш до Вестерос преди сестра ми да падне и някой по-кадърен да заеме мястото й.

— Но без Денерис и драконите й как можем да се надяваме, че ще спечелим? — каза принц Егон.

— Не ти трябва да спечелиш — отвърна му Тирион. — Трябва само да вдигнеш знамената си, да събереш поддръжниците си и да държиш, докато Денерис пристигне и обедини силата си с твоята.

— Каза, че може да не ме иска.

— Може да съм преувеличил. Може да те съжали, като идеш да й просиш ръката. — Джуджето сви рамене. — Искаш ли да заложиш трона си на женска прищявка? Отидеш ли във Вестерос обаче… о, тогава си бунтовник, а не просяк. Дързък, безразсъден, истинска издънка на дома Таргариен, тръгнал по стъпките на Егон Завоевателя. Дракон.

— Казвам ти, знам я нашата малка кралица. Нека чуе, че убитият син на брат й Регар все още е жив, че това храбро момче е вдигнало отново драконовото знаме на предците й във Вестерос, че води отчаяна война, за да отмъсти за баща й и да върне Железния трон на дома Таргариен, притиснат от всички страни… и тя ще прелети на твоя страна толкова бързо, колкото вятър и вода могат да я пренесат. Ти си последният от родословната й линия, а тази Майка на дракони, тази Трошачка на окови, над всичко е спасителка. Момичето, което удави робските градове в кръв, за да не остави чужди й хора в оковите им, едва ли ще изостави сина на собствения си брат в час на смъртна опасност. А щом стигне Вестерос и се срещне с тебе, ще се срещнете като равни, мъж и жена, а не кралица и молител. Как може да не те обикне тогава, питам те? — Усмихнат, сграбчи дракона му и го хвърли извън таблото. — Надявам се ваше височество да ме извини. Кралят ви е пленен. Смърт в четири хода.

Принцът зяпна игралното табло.

— Но драконът ми…

— … е твърде далече, за да ви спаси. Трябваше да го преместите към центъра на битката.

— Но ти каза, че…

— Излъгах. Не вярвай на никого. И си пази дракона.

Гриф Младия скочи ядосан и ритна таблото. Фигурите се разлетяха във всички посоки, заподскачаха и се затъркаляха по палубата.

— Вдигни ги — заповяда момчето.

„Напълно е възможно да е Таргариен.“

— Както заповяда ваше височество.

Тирион се смъкна на четири крака и залази по палубата да събере фигурите.

Почти се стъмваше, когато Яндри и Юсила се върнаха. Зад тях пристанищен носач караше ръчна количка, пълна догоре с провизии: сол и брашно, прясно бито масло, резени бекон, увити в лен, торби с портокали, ябълки и круши. Яндри носеше на рамо буре вино, а Юсила беше метнала на своето една щука. Рибата беше голяма колкото Тирион.

Като видя джуджето, застанало в края на мостчето, Юсила замръзна така внезапно, че Яндри се блъсна в нея и щуката за малко да се хлъзне и да цопне във водата. Дък й помогна да я спаси. Юсила изгледа навъсено Тирион и замушка странно във въздуха с три пръста. „Знак да пази от зло.“

— Дай да ти помогна с тази риба — предложи той на Дък.

— Не — сопна се Юсила. — Стой настрана. Не пипай никаква храна освен своята.

Джуджето вдигна ръце.

— Както заповядаш.

Яндри тупна бурето на палубата и попита Халдон:

— Къде е Гриф?

— Спи.

— Събуди го. Имаме новини, които трябва да чуе. Името на кралицата е на езиците на всички в Селхорис. Казват, че още е в Мийрийн, много затруднена. Ако може да се вярва на приказките по пазарите, Стар Волантис скоро ще се включи във войната срещу нея.

Халдон присви устни.

— Не бива да се вярва на рибарски клюки. Все пак Гриф ще иска да го чуе. Знаеш го. — Полумайстера слезе долу.

„Момичето изобщо не е тръгнало на запад.“ Несъмнено имаше сериозни причини. Между Мийрийн и Волантис лежаха петстотин левги пустини, планини, блата и руини, плюс Мантарис с лошата му слава. „Град на чудовища, казват, но ако тръгне по суша, къде другаде ще иде за храна и вода? По море ще е по-бързо, но ако няма кораби…“

Докато Гриф се появи на палубата, щуката пръскаше и цвърчеше върху мангала, а Юсила изстискваше над нея лимон. Наемникът носеше ризницата си и наметало от вълча кожа, меки кожени ръкавици, тъмни вълнени бричове. И да се изненада, че вижда Тирион буден, не го издаде с нищо освен с обичайното мръщене. Отведе Яндри на кърмата и заговориха толкова тихо, че джуджето не можеше да ги чуе.

Най-сетне Гриф махна на Халдон.

— Трябва да разберем верни ли са тези слухове. Слез на брега и научи каквото можеш. Каво ще знае, ако успееш да го намериш. Опитай в „Речният човек“ и „Боядисаната костенурка“. Другите му места ги знаеш.

— Добре. Ще взема и джуджето. Четири уши чуват повече от две. А Каво го знаеш колко си пада по киваси.

— Както искаш. Върнете се преди изгрев-слънце. Ако по някаква причина се забавите, идете при Златната дружина.

„Казано като от лорд.“ Тирион не го каза на глас обаче.

Халдон облече наметало с качулка, а Тирион смени ушитите от Лемор шарении с нещо по-грубо и сиво. Гриф им отпусна по кесия сребърници от сандъците на Илирио.

— Да развържат езици.

Когато тръгнаха по крайречната улица, сумракът вече отстъпваше на вечерния мрак. Някои от корабите, покрай които минаваха, изглеждаха запуснати, мостчетата им бяха издърпани. Други гъмжаха от въоръжени мъже, които ги поглеждаха подозрително. Над сергиите под градските стени бяха запалени хартиени фенери, които хвърляха локви цветна светлина по каменната настилка на улицата. Тирион гледаше как лицето на Халдон става зелено, после червено и мораво. Под какофонията от непознати езици чуваше странна музика някъде високо отгоре, тънък и висок звук на флейта, придружен от тимпани. Лаеше и куче някъде зад тях.

Курвите също бяха излезли. Река или море, едно пристанище си е пристанище, а където видиш моряци, ще намериш и курви. „Това ли имаше предвид баща ми? Там ли отиват курвите, на морето?“

Курвите на Ланиспорт и Кралски чертог бяха свободни жени. Посестримите им в Селхорис бяха робини, робството им го показваха сълзите, татуирани под дясното око на всяка. „Стари като грях и два пъти по-грозни, повечето.“ Почти стигаше, за да откаже човек от курварство. Тирион усещаше погледите им, докато се клатушкаше покрай тях и чуваше как си шепнат една на друга, кикота им зад вдигнатите ръце. „Човек да си помисли, че никога не са виждали джудже.“

Отделение волантински копиеносци стоеше на стража при речната порта. Светлината на факлите грееше от стоманените нокти, щръкнали от металните им ръкавици. Шлемовете им представляваха тигрови маски, лицата под тях бяха белязани със зелени шарки, татуирани по двете бузи. Робите войници на Волантис ужасно се гордееха с тигровите си шарки. „Копнеят ли за свобода? Какво биха направили, ако това дете кралица им я подари? Какво са те, ако не тигри? Какво съм аз, ако не лъв?“

Един от тигрите забеляза джуджето и каза нещо, което разсмя другите. Щом стигнаха до портата, мъжът смъкна металната си ноктеста ръкавица и потната кожена под нея, стисна джуджето за врата и грубо го потърка по главата. Тирион беше твърде стъписан, за да се възпротиви. Всичко свърши за миг.

— Имаше ли някаква причина за това? — попита той ядосано Полумайстера.

— Казва, че ако потъркаш главата на джудже, носело добър късмет — отвърна Халдон, след като размени няколко думи с пазача на езика му.

Тирион се усмихна с усилие.

— Кажи му, че още по-голям късмет носи, ако осмуче кура на джудже.

— По-добре не. Тигрите са известни с острите си зъби.

Друг страж им махна нетърпеливо с факлата си да минат през портата и Халдон Полумайстера ги поведе в същинския Селхорис. Тирион се заклатушка след него.

Излязоха на голям площад, пълен с народ дори в този късен час, шумен и грейнал от светлини. Фенери се полюшваха на вериги над вратите на ханове и къщи за удоволствия, но тук, зад портите, бяха направени от цветно стъкло, не от хартия. Вдясно от тях пред един храм от червен камък гореше огън. Жрец с пурпурен халат стоеше на терасата на храма и говореше на малката тълпа, събрала се около пламъците. Пред един хан седяха пътници и играеха киваси, пияни войници влизаха и излизаха от нещо, което явно трябваше да е бардак, жена биеше муле пред една конюшня. Двуколка изтрополя покрай тях, теглена от бяло джудже слон. „Това е друг свят — помисли Тирион. — Но не толкова различен от света, който познавам.“

На площада господстваше бяла мраморна статуя на мъж без глава с невероятно пищна броня, яхнал боен кон, украсен като него.

— Кой пък е този? — зачуди се Тирион.

— Триарх Хороно. Волантински герой от Века на кръвта. Избирали го за триарх в продължение на четирийсет години и когато му писнало от избори, се провъзгласил за пожизнен триарх. Волантинците не се зарадвали. Скоро след това бил осъден на смърт, вързан между два слона и разкъсан на две.

— Статуята му защо е без глава?

— Бил е тигър. Когато слоновете дошли на власт, привържениците им почнали да рушат, събаряли главите от статуите на онези, които смятали, че са виновни за всички войни и бедствия. — Сви рамене. — Друг век е било това. Я ела да чуем какво разправя този жрец. Заклевам се, че чух името Денерис.

Пресякоха площада и се вляха в нарастващата тълпа пред червения храм. Местните стърчаха над Тирион отвсякъде, тъй че не можеше да види много повече от задниците им. Можеше да чуе почти всяка дума на жреца, не че ги разбираше.

— Разбираш ли какво говори? — попита той Халдон на Общата реч.

— Щях, ако едно джудже не ми пищеше в ухото.

— Не пищя. — Тирион скръсти ръце, обърна се назад и огледа лицата на мъжете и жените, спрели се да слушат. Накъдето и да се обърнеше, виждаше татуировки. „Роби. Четирима от всеки пет са роби.“

— Жрецът призовава волантинците да тръгнат на война — каза Полумайстера, — но на страната на правото, като войници на Господаря на Светлината Р’хлор, който е направил слънцето и звездите и води вечна битка с мрака. Ниесос и Малакво са се отвърнали от светлината, казва, сърцата им са потъмнели от жълтите харпии от изток. Казва, че…

— Дракони. Разбрах тази дума. Каза дракони.

— Да. Драконите са дошли, за да я отнесат към славата.

— Денерис ли?

Халдон кимна.

— Бенеро е изпратил вестта от Волантис. Тя идва в изпълнение на древно пророчество. От дим и сол се роди, за да сътвори света отново. Тя е Азор Ахаи завърналият се… и триумфът й над тъмнината ще донесе вечно лято… самата смърт ще се преклони пред нея и всички, които умират, докато се сражават за нейната кауза, ще бъдат преродени…

— Трябва ли да се преродя в същото тяло? — попита Тирион. Тълпата ставаше по-гъста. Усещаше как вече го натискат. — Кой е Бенеро?

Халдон повдигна вежда.

— Висш жрец на червения храм във Волантис. Пламък на истината, Светлина на мъдростта, Първи слуга на Господаря на Светлината, Роб на Р’хлор.

Единственият червен жрец, когото Тирион бе познавал, беше Торос от Мир, дебелият веселяк, вмирисаният на вино гуляйджия, който се мотаеше из двора на Робърт, къркаше най-добрите сортове вина на краля и го подклаждаше за рицарски боеве.

— На мен ми дай жреци, които са дебели, покварени и цинични — каза той на Халдон. — Тия, дето обичат да седят на меки сатенени възглавници, да хапват вкусни месца и да лъжат малки момченца. Тия, които вярват в бог, носят неприятностите.

— Може да използваме тази неприятност в своя изгода. Знам къде може да намерим отговора.

Минаха покрай героя без глава и спряха пред една каменна странноприемница. Над вратата висеше изгърбената коруба на огромна костенурка, боядисана в ярки цветове. Вътре стотина червени свещи горяха като далечни звезди. Ухаеше на печено месо и подправки, млада робиня с костенурка на едната буза разливаше светлозелено вино.

Халдон спря на прага и каза:

— Там. Онези двамата.

В една ниша двама мъже седяха над издялана от камък маса киваси и оглеждаха присвили очи фигурите си на светлината на една червена свещ. Единият беше мършав и бледен, с рядка черна коса и остър нос. Другият бе широкоплещест дебелак с къдрави кичури, спуснали се до яката му. Никой от двамата не си направи труда да вдигне очи от играта, докато Халдон не дръпна стол между тях и не каза:

— Джуджето ми играе киваси по-добре от двама ви, взети заедно.

Широкоплещестият вдигна очи, изгледа ги с неприязън и каза нещо на стар волантински, толкова бързо, че Тирион не можеше и да се надява да го схване. Мършавият се отпусна в стола си и попита на Общата реч на Вестерос:

— За продан ли е? За колекцията странни животни на триарха търсят джудже, играещо киваси.

— Йоло не е роб.

— Колко жалко. — Мършавият премести един ониксов слон.

Срещу него мъжът зад алабастровата армия присви неодобрително устни и премести тежкия си кон.

— Грешка — подхвърли Тирион. Време беше да си изиграе ролята.

— Точно така — рече мършавият и отвърна със своя тежък кон. Последваха няколко бързи хода и накрая мършавият се усмихна и рече: — Смърт, приятелю.

Дебелакът огледа навъсено таблото, стана и изръмжа нещо на собствения си език. Противникът му се засмя.

— Стига де. Джуджето не мирише толкова лошо. — Махна на Тирион към празния стол. — Хайде сядай, дребосък. Сложи си среброто на масата и да видим колко добре играеш играта.

„Коя игра?“, можеше да попита Тирион. Качи се на стола.

— По-добре играя на пълен корем и с чаша вино в ръка. — Мършавият се обърна и викна на младата робиня да им донесе храна и пиене.

— Благородният Каво Ногарис е митническият служител тук в Селхорис — обясни Халдон. — Нито веднъж не съм го побеждавал на киваси.

Тирион разбра.

— Може аз да извадя повече късмет. — Отвори кесията си и зареди по масата сребърници, докато Каво не се усмихна.

Докато двамата подреждаха фигурите си зад преградата, Халдон подпита:

— Какво ново надолу по реката? Ще има ли война?

Каво сви рамене.

— Юнкайците я искат. Наричат се Мъдрите господари. За мъдростта им не мога да кажа, но лукавство не им липсва. Пратеникът им дойде при нас със сандъци злато и скъпоценни камъни, и двеста роби, узрели момичета и момчета с гладка кожа, обучени в изкуството на седемте въздишки. Чувал съм, че пировете им са паметни, а подкупите — щедри.

— Юнкайците са купили триарсите ви?

— Само Ниесос. — Каво махна преградата и огледа разположението на армията на Тирион. — Малакво може да е стар и с окапали зъби, но все пак е тигър, а Донифос няма да се върне триарх. Градът жадува за война.

— Защо? — зачуди се Тирион. — Мийрийн е на много левги отвъд морето. Как това сладко дете кралица е обидила Стар Волантис?

— Сладко ли? — Каво се засмя. — Ако половината истории, които идат от Робския залив, са верни, това дете е чудовище. Казват, че е кръвожадна, че тези, които се изкажат срещу нея, ги набучват на колове, за да мрат бавно. Казват, че е магьосница, която храни драконите си с плътта на новородени бебета, клетвопрестъпница, която се подиграва на боговете, нарушава договори, заплашва пратеници и се нахвърля върху тези, които са й служили вярно. Казват, че похотта й е неутолима, че се сношава с мъже, жени, евнуси, дори с кучета и деца, и горко на любовника, който не може да я задоволи. Дава тялото си на мъже, за да зароби душите им.

„О, добре — помисли Тирион. — Ако си даде тялото на мен, давам й душата си на драго сърце, колкото и малка и закърняла да е.“

— Казват — рече Халдон. — Под те имаш предвид търговците на роби, изгнаниците, които прогони от Ащапор и Мийрийн. Само клевети.

— Най-добрите клевети са подправени с истина — подхвърли Каво. — Но истинският грях на момичето не може да се отрече. Това нагло дете разби робската търговия, но този трафик никога не е свършвал до Робския залив. Беше част от море на търговия, обхванало целия свят, а драконовата кралица размъти водата. Зад Черната стена лордове с древна кръв спят зле, вслушват се как кухненските им роби точат ножовете и сатърите. Роби отглеждат храната ни, чистят улиците ни, учат младите ни. Пазят стените ни, гребат на галерите ни, водят битките ни. А сега като погледнат на изток, виждат тази млада кралица, засияла в далечината, тази трошачка на окови. Старата кръв не може да търпи това. Бедните също я мразят. Дори най-мизерният просяк стои по-високо от един роб. Тази драконова кралица иска да го лиши от тази утеха.

Тирион придвижи напред копиеносците си. Каво отговори с леката си конница. Тирион премести стрелците си с арбалети един квадрат нагоре и рече:

— Червеният жрец навън май смята, че Волантис трябва да се бие за тази сребърна кралица, не срещу нея.

— Червените жреци по-добре да си мълчат — каза Каво Ногарис. — Вече имаше боеве между привържениците им и поклонниците на други богове. Дърдоренията на Бенеро само ще му донесат дивашки гняв на главата.

— Какви дърдорения? — попита джуджето, все едно не знаеше нищичко.

Волантинецът махна с ръка.

— Всяка вечер на храмовия площад се събират хиляди роби и освободени да слушат врясъците на Бенеро за кървящи звезди и огнен меч, който щял да прочисти света. Проповядва, че Волантис непременно щял да изгори, ако триарсите вдигнат оръжията си срещу сребърната кралица.

— Това пророчество даже аз бих могъл да го направя. А, вечерята!

Вечерята беше плато печено козе, поднесено върху скълцан лук. Месото беше пикантно и ароматно, овъглено отвън и червено и сочно отвътре. Тирион си откъсна парче. Беше толкова горещо, че му опари пръстите, но толкова добро, че не можа да се сдържи да си вземе още. Прокара го със светлозелената волантинска течност, най-близкото нещо до вино, което беше пил от цяла вечност.

— Много е добро — каза и вдигна дракона си. — Най-силната фигура в играта — заяви, след като премахна един от слоновете на Каво. — А Денерис Таргариен има три, казват.

— Три — съгласи се Каво. — Срещу три пъти по три хиляди врагове. Граздан мо Ераз не беше единственият посланик, пратен от Жълтия град. Когато Мъдрите господари тръгнат срещу Мийрийн, легионите на Нови Гхиз ще се бият до тях. Толосите. Елирианите. Дори дотраките.

— Имате дотраки около града — каза Халдон.

— Хал Поно. — Каво махна пренебрежително с бледата си ръка. — Конните господари идват, даваме им дарове и си отиват. — Придвижи отново катапулта си, хвана алабастровия дракон на Тирион и го махна от таблото.

Останалото беше касапница, въпреки че джуджето се удържа още десетина хода.

— Дошло е време за горчиви сълзи — рече накрая Каво и гребна купчинката сребърници. — Друга игра?

— Няма нужда — каза Халдон. — Джуджето ми си получи урока по унижение. Мисля, че е време да се връщаме на лодката си.

Огънят на площада продължаваше да гори, но жрецът си бе отишъл и тълпата се беше разпръснала отдавна. Свещите блещукаха от прозорците на бардака. Отвътре долиташе женски смях.

— Нощта още е млада — каза Тирион. — Каво може да не ни е казал всичко. А курвите чуват много неща от мъжете, които обслужват.

— Толкова ужасно ли ти трябва жена, Йоло?

— На човек му омръзва да няма други любовници освен пръстите си. — „Може би курвите отиват в Селхорис. Тиша може да е там вътре сега, със сълзи, татуирани на бузата й.“ — За малко щях да се удавя. На един мъж му трябва жена все пак. Освен това трябва да се уверя, че патката ми не е станала на камък.

Полумайстера се засмя.

— Ще те изчакам в кръчмата до портата. Не се бави много обаче.

— О, не бой се. Повечето жени предпочитат да свършат с мен колкото може по-бързо.

Бардакът беше скромен в сравнение с тези, които джуджето бе свикнал да посещава в Ланиспорт и Кралски чертог. Собственикът май не говореше друг език освен волантински, но разбираше съвсем добре от дрънкането на сребро и отведе Тирион през една колонада в дълго помещение, което миришеше на тамян и където четири отегчени робини се бяха излегнали полуголи. Две бяха посрещнали и изпратили най-малко по четирийсет рождени дни. Най-младата бе може би на петнайсет или шестнайсет. Ни една не беше толкова грозна като курвите, които бе видял да работят на кейовете, макар че трудно можеше да минат за красиви. Една явно беше бременна. Друга беше просто дебела и от двете й цици висяха железни гривни. И четирите имаха сълзи, татуирани под едното око.

— Имаш ли момиче, което говори езика на Вестерос? — попита Тирион. Собственикът примижа неразбиращо, тъй че той повтори въпроса на висок валириански. Този път мъжът май схвана дума-две и отвърна на волантински.

— Залез момиче. — Само това разбра джуджето от отговора. Реши, че трябва да значи момиче от Кралствата на залеза.

Имаше само едно такова в къщата и не беше Тиша. Имаше лунички по лицето и гъсти червени къдрици, което обещаваше лунички по гърдите и червени косми между краката.

— Ще стане — каза Тирион. — И ще искам и бутилка. Червено вино с червена плът. — Курвата гледаше безносото му лице с отвращение. — Оскърбявам ли те, миличко? Аз съм оскърбително същество, както на драго сърце щеше да ти каже баща ми, ако не гниеше мъртъв.

Макар да изглеждаше от Вестерос, момичето не знаеше нито дума на Общата реч. „Сигурно е била пленена от някой търговец на роби като дете.“ Спалнята й беше малка, но имаше мирски килим на пода и дюшек, пълен с гъши пух вместо слама. „Виждал съм и по-лошо.“

— Ще ми кажеш ли името си? — попита я, докато взимаше чаша вино от ръката й. — Не? — Виното беше силно, горчиво и нямаше нужда от превод. — Май ще трябва да се задоволя с путката ти. — Тирион избърса уста с опакото на ръката си. — Лягала ли си с чудовище преди? Е, сега е добър момент. Сваляй парцалките и на гръб, ако благоволиш. Или не.

Гледаше го неразбиращо, така че той взе бутилката от ръцете й и вдигна полите й над главата. Тя разбра какво се иска от нея, макар да не беше от най-страстните. Тирион толкова дълго време бе изтърпял без жена, че свърши в нея на третото забиване.

Превъртя се и се отпусна до нея, повече засрамен, отколкото заситен. „Това беше грешка. В какво жалко същество съм се превърнал.“

— Познаваш ли една жена на име Тиша? — попита, докато гледаше как семето му капе от нея на леглото. Курвата не отвърна. — Знаеш ли къде отиват курвите? — И на това не отвърна. Гърбът й беше на ивици от безброй белези. „Това момиче все едно е умряло. Току-що чуках труп.“ Дори очите й изглеждаха мъртви. „Тя дори няма силата да ме мрази.“

Имаше нужда от вино. Много вино. Сграбчи бутилката с две ръце и я вдигна. Виното потече червено. Надолу по гърлото му, по брадичката. Закапа от брадата му и намокри пухеното легло. На светлината на свещта изглеждаше тъмно като виното, което бе отровило Джофри. Когато свърши, хвърли празната бутилка настрана, превъртя се и залитна на пода, заопипва за нощно гърне. Нямаше. Стомахът му се надигна и той повърна на килима, този чудесен дебел мирски килим, утешителен като лъжи.

Курвата проплака отчаяно. „Нея ще обвинят за това“, осъзна той засрамен.

— Отрежи ми главата и я занеси в Кралски чертог — каза й. — Сестра ми ще те направи дама и никой повече няма да те бие с камшик. — Тя и това не разбра, тъй че той разтвори краката й, пропълзя между тях и я облада още веднъж. От това поне разбираше.

След това виното беше свършило, както и той, тъй че се заклатушка до дрехите на момичето и ги хвърли към вратата. Тя схвана намека и избяга, остави го сам в тъмното, потънал дълбоко в пухеното легло. „Аз съм един вмирисан пияница.“ Не посмя да затвори очи от страх да не заспи. Зад булото на съня го чакаха Скърбите. Каменни стъпала, които продължават нагоре безкрайно, стръмни и хлъзгави, и коварни, а някъде горе — Господарят в плащаницата. „Не искам да срещам Господаря в плащаницата.“ Тирион навлече дрехите си пипнешком и се затътри слепешката към стълбището. „Гриф ще ми одере кожата. Е, и защо не? Ако някое джудже е заслужило да му одерат кожата, това съм аз.“

На средата на стълбището се препъна. Успя някак да смекчи с ръце падането, но все пак се изтъркаля чак долу. Курвите вдигнаха глави слисани. Тирион се изправи и им се поклони.

— По-пъргав съм, когато съм пиян. — Обърна се към собственика. — Боя се, че ти съсипах килима. Момичето не е виновно. Дай да си платя. — Измъкна шепа монети и ги хвърли към него.

— Дяволче — каза дълбок мъжки глас зад него.

В ъгъла на стаята в сянката седеше мъж, една курва се друсаше в скута му. „Изобщо не го видях това момиче. Иначе щях да взема него горе вместо луничките.“ Беше по-млада от другите, тънка и хубава, с дълга сребриста коса. Лисенка като че ли… но мъжът, на чийто чеп се друсаше, беше от Седемте кралства. Едър и плещест, към четирийсет някъде или малко по-стар. Половината му глава бе оплешивяла, но груба четина покриваше бузите и брадичката му, а ръцете му бяха обрасли с гъсти косми, стърчаха дори от кокалчетата на пръстите му.

Видът му не се хареса на Тирион. Още по-малко му хареса голямата черна мечка на връхното му палто. „Вълна. Носи вълна в тази жега. Кой друг ще е толкова шибано луд, ако не някой рицар?“

— Колко е приятно да чуя Общата реч толкова далече от дома — каза малко завалено. — Но се боя, че ме бъркате с друг. Името ми е Хюгор Хълма. Може ли да ви почерпя чаша вино, приятелю?

— Пих достатъчно. — Рицарят избута курвата настрана и стана. Оръжейният му колан висеше на кука до него. Той го смъкна и извади меча си. Курвите гледаха жадно, светлината на свещите блестеше в очите им. Собственикът беше изчезнал. — Мой си, Хюгор.

Тирион можеше да го надбяга толкова, колкото и да го надвие. Както беше пиян, не можеше да се надява дори да го надхитри. Разпери ръце.

— И какво смяташ да правиш с мен?

— Да те доставя — каза рицарят. — На кралицата.