Танц с дракони

Джон

Вал чакаше до портата в предутринния студ, загърната в наметало от меча кожа, толкова голямо, че можеше да стане дори на Сам. До нея имаше оседлан кон, рунтав и сив, с едно бяло око. Мъли и Ед Скръбния стояха с нея, двама нелепи стражи. Дъхът им излизаше заскрежен в студения черен въздух.

— Дали сте й сляп кон? — възкликна невярващо Джон.

— Само с едното око — измънка Мъли. — Иначе си е съвсем здрав. — Потупа коня по врата.

— Конят може да е сляп, но аз не съм — каза Вал. — Знам къде трябва да ида.

— Милейди, не сте длъжна да правите това. Рискът…

— … е мой, лорд Сняг. Не съм южняшка лейди, а жена от свободния народ. Познавам гората по-добре от всички ваши обходници с черни плащове. За мен в нея няма призраци.

„Надявам се.“ Джон разчиташе на това. Вярваше, че Вал би могла да успее там, където Джак Бълвър Черния и спътниците му не бяха успели. Надяваше се, че няма защо да се бои от свободния народ… но и двамата знаеха много добре, че диваците не са единствените в горите.

— Имате ли достатъчно храна?

— Корав хляб, кораво сирене, овесени питки, солена треска, солено телешко, солено овнешко и мях сладко вино да отмие всичката сол от устата ми. Няма да умра от глад.

— Тогава е време да тръгвате.

— Имате думата ми, лорд Сняг. Ще се върна, с Тормунд или без него. — Вал погледна към небето. Луната беше в първа четвърт. — Чакайте ме на първия ден на пълнолуние.

— Добре.

„Не ме проваляй — помисли Джон. — Иначе Станис ще ми вземе главата.“ „Имам ли думата ти, че ще пазиш добре нашата принцеса?“, беше казал кралят, а Джон беше обещал да я пази. „Вал не е принцеса обаче. Казах му го петдесет пъти.“ Беше хилаво измъкване, жалка дрипа, увита около накърнената му честна дума. Баща му изобщо нямаше да го одобри. „Аз съм мечът, който пази човешките владения — напомни си Джон, — и в крайна сметка това би трябвало да е много по-ценно от честта на един мъж.“

Пътят под Вала беше тъмен и студен като корема на леден дракон, и извит като змия. Ед Скръбния ги поведе с факла в ръка. Мъли държеше ключовете за трите порти, където лостове от черно желязо, дебели колкото мъжка ръка, запираха прохода. Копиеносци на всяка порта чукаха челата си за поздрав към Джон Сняг, но зяпваха открито Вал и коня й.

Когато излязоха на север от Вала, през дебела врата, направена от наскоро отсечено зелено дърво, дивашката принцеса спря за миг и огледа покритото със сняг поле, където крал Станис бе спечелил битката си. По-натам чакаше гората на призраците, тъмна и смълчана. Лунната светлина правеше меденорусата коса на Вал бледо сребриста, а страните й изглеждаха бели като сняг. Тя вдиша дълбоко.

— Въздухът е сладък на вкус.

— Езикът ми е твърде изтръпнал, за да мога да кажа. Усещам само студ.

— Студ? — Вал се засмя безгрижно. — Не. Когато е студено, ще ви боли да дишате. Дойдат ли Другите…

Тази мисъл беше притеснителна. Шестима от обходниците, които Джон беше пратил, все още липсваха. „Много скоро е. Все още може да се върнат.“ Но друга част от него настояваше: „Мъртви са, всичките. Ти ги изпрати да умрат, а сега правиш същото с Вал.“

— Кажи на Тормунд каквото ти казах.

— Може да не му трябват думите ти, но ще ги чуе. — Вал го целуна леко по бузата. — Имаш благодарностите ми, лорд Сняг. За слепия кон, за солената треска, за свободния въздух. За надеждата.

Дъхът им се смеси, бяла мъгла във въздуха. Джон Сняг се отдръпна и каза:

— Единствената благодарност, която искам, е…

— … Тормунд Ужаса на великаните, да. — Вал дръпна качулката си от меча кожа. Кафявата козина беше добре поръсена със сиво. — Преди да тръгна, един въпрос. Ти ли уби Джарл, милорд?

— Валът уби Джарл.

— Така чух, но исках да се уверя.

— Имаш думата ми. Не го убих аз. — „Макар че можеше и да съм, ако нещата бяха тръгнали другояче.“

— Значи това е сбогом — каза тя, почти закачливо.

Джон Сняг не беше в настроение за това. „Твърде студено и тъмно е за игри, а часът е твърде късен.“

— Само за известно време. Ще се върнеш. Заради момчето, ако не за друго.

— Заради сина на Крастър? — Вал сви рамене. — Не ми е близък.

— Чух те да му пееш.

— Пеех на себе си. Виновна ли съм, ако е слушал? — По устните й пробяга усмивка. — Това ме разсмива. О, добре. Той е едно сладко малко чудовище.

— Чудовище?

— Млечното му име. Трябваше да го нарека някак. Гледай да е на сигурно и топло. Заради майка му и заради мен. И го пази от червената жена. Тя знае кой е. Вижда неща в огньовете си.

„Аря“, помисли той с надежда.

— Пепел и въглени.

— Крале и дракони.

„Пак дракони.“ За миг Джон почти ги видя: виещи се в нощта, тъмните им криле очертани на фона на море от огън.

— Ако знаеше, щеше да е взела детето от нас. Момчето на Дала, не твоето чудовище. Една дума в ухото на краля, и щеше да е свършило. „И аз. Станис щеше да го вземе за измяна.“ — Защо го позволи, ако знаеше?

— Защото я устройваше. Огънят е нещо капризно. Никой не знае накъде ще тръгне пламъкът. — Вал пъхна стъпало в стремето, метна крак над конския гръб и го погледна от седлото. — Помниш ли какво ти каза сестра ми?

— Да. — „Меч без дръжка. Няма безопасен начин да го хванеш.“ Но и Мелисандра беше права. Дори меч без дръжка е по-добре от празна ръка, когато враговете са те обкръжили.

— Добре. — Вал обърна коня си на север. — Значи първата нощ на пълнолуние.

Джон се загледа след нея, зачуден дали изобщо ще види лицето й отново. „Не съм южняшка лейди, а жена от свободния народ.“

— Не ме интересува какво каза тя — измърмори Ед Скръбния, след като Вал се скри зад горичката високи борове. — Въздухът вече е толкова студен, че те боли да дишаш. Бих спрял, само че така ще боли още повече. — Потърка ръце. — Това ще свърши зле.

— Казваш го за всичко.

— Да, милорд. Обикновено съм прав.

Мъли се покашля.

— Милорд? Дивашката принцеса, както я пуснахте, мъжете може да кажат…

— … че аз самият съм полудивак, обърни-плащ, който иска да предаде кралството на разбойниците, човекоядците и великаните. — Джон нямаше нужда да зяпа в огън, за да разбере какво говорят за него. Най-лошото беше, че не грешаха съвсем. — Думите са вятър, а вятърът винаги духа на Вала. Хайде.

Все още беше тъмно, когато се прибра в покоите си зад оръжейната. Дух още не се беше върнал. „Още ловува.“ Голямото бяло вълчище все повече се задържаше навън напоследък, обикаляше все по-надалече в търсене на плячка. Хълмовете и полята край Черен замък между мъжете на Стража и диваците долу в Къртичиното бяха отдавна претърсени за дивеч, а и там поначало нямаше много за лов. „Зимата иде — напомни си Джон. — И то скоро, много скоро.“ Дали изобщо щяха да видят повече пролет?

Ед Скръбния се запъти към кухните и скоро се върна с халба кафяв ейл и покрито блюдо. Под капака Джон откри три патешки яйца, пържени в мас, резен бекон, две наденички, кървавица и половин самун хляб, още горещ. Изяде хляба и половин яйце. Щеше и бекона да изяде, но гарванът му го дръпна от ръката и не му даде шанс.

— Крадец — каза му Джон, след като птицата прехвръкна до трегера на вратата да изгълта плячката си.

— Кррадец — съгласи се гарванът.

Джон се зае с наденицата. Докато я прокарваше с глътка ейл, Ед се върна да му каже, че Боуен Марш е навън.

— Отел е с него, и септон Целадор.

„Много бързо.“ Зачуди се кой ли се е разприказвал и дали е само един.

— Да влязат.

— Да, милорд. Само си пазете надениците с тия двамата. Нещо гладни ми изглеждат.

„Гладни“ не беше точната дума според Джон. Септон Целадор изглеждаше объркан, замаян и в ужасна нужда от няколко люспи от дракона, който го беше запалил, докато Първият строител Отел Ярвик сякаш беше глътнал нещо, което не можеше да смели съвсем. Боуен Марш беше ядосан. Джон можеше да го види в очите му, в стегнатата уста и червенината по бузите му. „Това червено не е от студа.“

— Седнете — покани ги той. — Да ви предложа ядене? Или пиене?

— Закусихме в трапезарията — отвърна Марш.

— Аз не бих отказал. — Ярвик се отпусна на един стол. — Добре е, че предложихте.

— Може би малко вино? — попита септон Целадор.

— Гжито — изграчи гарванът от трегера. — Гжито, гжито.

— Вино за септона и блюдо за Първия ни строител — поръча Джон на Скръбния Ед. — Нищо за птицата. — Обърна се отново към гостите си. — Чули сте за Вал.

— И други неща — каза Боуен Марш. — Хората са загрижени, милорд.

„А кой те назначи да говориш от тяхно име?“

— Както и аз. Отел, как върви работата на Нощната крепост? Получих писмо от сир Аксел Флорент, който се титулува Ръката на кралицата. Казва ми, че кралица Селайз е недоволна от квартирата си на Източен крайморски страж и желае да се премести веднага в новото седалище на съпруга си. Ще бъде ли възможно това?

Ярвик сви рамене.

— Цитаделата е почти възстановена и сложихме покрив на кухните. Ще й трябват храна, мебели и дърва за огрев, имайте предвид, но би могло да свърши работа. По-малко удобства, отколкото в Източен страж, разбира се. И е далече от корабите, ако нейно величество пожелае да ни напусне, но… да, би могла да живее там, макар че ще трябват години, докато заприлича на истински замък. По-малко, ако имах повече строители.

— Бих могъл да ти предложа великан.

Това го стъписа.

— Чудовището на двора ли?

— Името му е Вун Вег Вун Дар Вун, така каза Кожите. Може да ти оплете езика, знам. Кожите го нарича Вун Вун, изглежда, е достатъчно. — Вун Вун много малко приличаше на великаните в приказките на баба Нан, онези огромни диви същества, които смесваха кръв в сутрешната си каша и поглъщаха цели бикове с космите, кожата и рогата. Този великан изобщо не ядеше месо, макар че беше страхотия, когато му донесат кош с корени и хрупаше лук, ряпа и сурово цвекло с големите си четвъртити зъби. — Работи с охота, макар че не винаги е лесно да му се обясни какво се иска от него. Говори донякъде Старата реч, но нищо не разбира от Общата. Неуморен е обаче и силата му е изумителна. Може да върши работата на дузина мъже.

— Аз… милорд, хората ми никога… великаните ядат човешка плът, мисля… не, милорд, благодаря ви, но нямам нужните хора да надзирават такова същество, той…

Джон Сняг не се изненада.

— Както искаш. Ще задържим великана тук.

Честно казано, щеше да му е неприятно да се раздели с Вун Вун. „Нищо не знаеш, Джон Сняг“, можеше да каже Игрит, но Джон говореше с великана при всяка възможност, с помощта на Кожите или някой от свободните, които бяха прибрали от свещената дъбрава, и научаваше все повече и повече за народа му и историята им. Съжаляваше само, че Сам го няма, за да запише разказите.

Не че беше сляп за опасността, която представляваше Вун Вун. Великанът можеше да се развихри ужасно, ако е заплашен, и огромните му ръце можеха да разкъсат човек на две. Напомняше му за Ходор. „Ходор, два пъти по-голям, два пъти по-силен и на половината му ум. Тази мисъл може да отрезви дори септон Целадор. Но ако Тормунд има великани, Вун Вег Вун Дар Вун може да ни помогне да преговаряме с тях.“

Гарванът на Мормон измърмори ядосано, когато вратата под него се отвори пред Скръбния Ед, върнал се с кана вино и блюдо с яйца и наденички. Боуен Марш изчака с видимо нетърпение, докато Ед им наля, и заговори чак след като той излезе:

— Толет е добър мъж и хората го харесват, а Емет Железния беше чудесен учител по оръжия. Но се говори, че сте решили да ги отпратите.

— Трябват ни добри мъже в Дълга могила.

— Курвенска могила, така са почнали да я наричат — каза Марш. — Както и да е. Вярно ли е, че сте решили да поставите на мястото на Емет този дивак Кожите, за учител по оръжия? Този пост най-често е запазен за рицари, или най-малкото за обходници.

— Кожите наистина е див — отвърна Джон спокойно. — Мога да го потвърдя. Изпробвах го на двора за упражнения. С каменна брадва е толкова опасен, колкото повечето рицари с кована в замък стомана. Признавам, не е толкова търпелив, колкото би ми се искало, и някои от момчетата се ужасяват от него… но това не е толкова лошо. Един ден ще се озоват в истински бой и известно познанство с ужаса ще им свърши добра работа.

— Той е дивак.

— Беше, докато не изрече думите. Вече е наш брат. Който може да научи момчетата на повече неща от боравенето с меча. Няма да им навреди да научат няколко думи от Старата реч и нещо за навиците на свободния народ.

— Свободен — измърмори гарванът. — Гжито. Крал.

— Хората не му вярват.

„Чии хора? — можеше да запита Джон. — Колко?“ Но това щеше да го поведе по път, по който не искаше да тръгва.

— Съжалявам, че чувам това. Друго има ли?

Септон Целадор заговори:

— Това момче, Сатена. Говори се, че сте решили да го направите свой стюард и скуайър, на мястото на Толет. Милорд, момчето е курва… смея да кажа… боядисан катамит от бардаците на Староград.

„А ти си пиян.“

— Какво е бил в Староград не е наша грижа. Учи се бързо и е много умен. Другите новобранци отначало го презираха, но той ги спечели и се сприятели с всички. Безстрашен е в бой и дори може да чете и пише донякъде. Би трябвало да е способен да ми носи ястията и да оседлава коня ми, не мислите ли?

— Най-вероятно — отвърна Боуен Марш, беше се намръщил. — Но на мъжете няма да им хареса. Традиционно скуайърите на лорд-командира са младежи от добро потекло, възпитавани да командват. Убеден ли е милорд, че мъжете на Нощния страж изобщо биха последвали курва в бой?

Джон кипна.

— Следвали са по-лоши. Стария мечок остави няколко предупредителни бележки за определени мъже, за наследника си. В Сенчестата кула имаме готвач, който обичал да изнасилва септи. Изгарял в плътта си седемлъча звезда за всяка изнасилена. Лявата му ръка е на звезди от китката до лакътя, със звезди са дамгосани и прасците му. На Източен страж имаме мъж, който подпалил бащината си къща и залостил вратата. Цялото му семейство изгоряло, всичките девет. Каквото и да е правил Сатена в Староград, сега е наш брат и ще бъде мой скуайър.

Септон Целадор отпи вино. Отел Ярвик набоде наденица с камата си. Боуен Марш седеше с почервеняло лице. Гарванът плесна с криле и изграчи:

— Гжито, гжито, мрат.

Най-сетне лорд-стюардът се покашля.

— Милорд знае най-добре, сигурен съм. Може ли да попитам за тези трупове в ледените килии? Безпокоят хората. И да ги държим под стража? Това, разбира се, е загуба на двама добри мъже, освен ако не се боите, че ще…

— … ще се вдигнат? Моля се за това.

Септон Целадор пребледня.

— Седемте да са ни на помощ. — Виното закапа по брадичката му на червена линия. — Лорд-командир, оживелите мъртъвци са чудовищни, неестествени същества. Мерзост в очите на боговете. Вие… не се каните да се опитате да говорите с тях?

— Могат ли да говорят? — попита Джон Сняг. — Не мисля, но не мога да твърдя, че знам. Може да са чудовища, но бяха хора, преди да умрат. Колко е останало? Онзи, когото посякох, се канеше да убие лорд-командир Мормон. Явно помнеше кой е бил и къде да го намери. — Майстер Емон щеше да схване намерението му, Джон не се съмняваше в това; Сам Тарли щеше да се ужаси, но също щеше да разбере. — Милорд баща ми често казваше, че човек трябва да познава враговете си. Малко знаем за тези същества, а още по-малко за Другите. Трябва да научим.

Този отговор не ги задоволи. Септон Целадор опипа кристала, окачен на врата му, и рече:

— Мисля, че това е крайно неразумно, лорд Сняг. Ще се моля на Старицата да вдигне светещата си лампа и да ви поведе по пътя на разума.

Търпението на Джон Сняг се беше изчерпало.

— Малко повече разум няма да е излишен на всички ни, сигурен съм. — „Нищо не знаеш, Джон Сняг.“ — Е, ще говорим ли за Вал?

— Значи е вярно? — каза Марш. — Пуснали сте я.

— Отвъд Вала.

Септон Целадор вдиша рязко.

— Кралската плячка. Негово величество ще се разгневи ужасно, щом разбере, че я няма.

— Вал ще се върне. — „Преди Станис, ако боговете са добри.“

— Откъде можете да знаете това? — попита Боуен Марш.

— Тя го каза.

— А ако е излъгала? Ако я сполети злополука?

— Ами, тогава може, би ще имате шанс да си изберете лорд-командир, който ще ви допада повече. Дотогава, опасявам се, че ще се налага да ме търпите. — Джон отпи глътка ейл. — Пратих я да намери Тормунд Ужаса на великаните и да му отнесе предложението ми.

— Ако може да знаем, какво е това предложение?

— Същото, което направих в Къртичиното. Храна, подслон и мир, ако пожелае да се обедини с нас, да се бием с общия ни враг, да ни помогне да държим Вала.

Боуен Марш не изглеждаше изненадан.

— Смятате да го пуснете да премине. — Тонът му издаваше, че го е знаел през цялото време. — Да отворите портите за него и привържениците му. Стотици, хиляди.

— Ако са му останали толкова.

Септон Целадор направи знака на седемлъчата звезда. Отел Ярвик изпъшка. Боуен Марш каза:

— Някои биха могли да го нарекат измяна. Това са диви същества. Диваци, разбойници, изнасилвачи, повече зверове, отколкото хора.

— Тормунд не е нито едно от тези неща — отвърна Джон. — Не повече от Манс Райдър. Но дори всяка дума, която каза, да беше вярна, те все пак са хора, Боуен. Живи хора, човеци като теб и мен. Зимата иде, господа, а когато дойде, ние живите ще трябва да застанем заедно срещу мъртвите.

— Сняг — кресна гарванът на лорд Мормон. — Сняг, Сняг.

Джон го пренебрегна.

— Разпитвахме диваците, които доведохме от свещената дъбрава. Някои от тях ни разказаха интересна история, за горска вещица, която наричат Майка Къртица.

— Майка Къртица? — учуди се Боуен Марш. — Необичайно име.

— Разправят, че уж си направила дом в една дупка под кухо дърво. Каквато и да е истината, имала видение за флот кораби, дошли да пренесат свободния народ на безопасно място през Тясното море. Хиляди от избягалите от битката били толкова отчаяни, че й повярвали. Майка Къртица ги отвела всички в Хардхоум, за да се молят там и да чакат спасение от морето.

Отел Ярвик се намръщи.

— Не съм обходник, но… Хардхоум е нечестиво място, казват. Прокълнато. Дори чичо ви го казваше, лорд Сняг. Защо ще ходят там?

Джон имаше карта пред себе си на масата. Разви я, за да могат да видят.

— Хардхоум е разположен в заслонен залив и има естествен пристан, достатъчно дълбок за най-големите кораби. Дърво и камък наоколо има в изобилие. Водата гъмжи от риба и има колонии тюлени и моржове наблизо.

— Всичко това е вярно, не се съмнявам — каза Ярвик, — но не е място, където бих искал да пренощувам. Знаете историята.

Знаеше я. Твърдината на Хардхоум била на път да се разрасне в град, единствения истински град на север от Вала, докато една нощ преди шестстотин години не го погълнал адът. Хората му били отвлечени в робство или избити за месо, според версията, на която вярваше човек, домовете им били погълнати от пожар, който горял толкова силно, че наблюдателите на Вала далече на юг помислили, че слънцето изгрява от север. След това пепелта се сипела над гората на духовете и Тръпнещото море близо половин година. Търговски кораби съобщавали, че намирали само кошмарно опустошение на мястото на някогашния Хардхоум, пейзаж с овъглени дървета и изгорели кости, води задръстени с подути трупове, смразяващи кръвта врясъци от устията на пещерите, осеяли голямата стръмна скала, надвиснала над селището.

Шест века бяха дошли и си бяха отишли от онази нощ, но Хардхоум все още беше отбягвано място. Дивото си го беше върнало, знаеше Джон, и обходниците твърдяха, че обраслите със зеленина развалини са пълни с таласъми, демони и горящи призраци с опасен апетит за кръв.

— Не е убежището, което и аз бих избрал — каза Джон, — но Майка Къртица казвала, че свободният народ щял да намери спасението си там, където някога са намерили проклятието си.

Септон Целадор присви устни.

— Спасение може да се намери само чрез Седемте. Тази вещица ги е обрекла всички.

— И е спасила Вала може би — каза Боуен Марш. — Говорим за врагове. Да се молят сред развалините, а ако боговете им пратят кораби да ги откарат на по-добър свят, толкова по-добре. В този свят нямам храна да ги изхраня.

Джон сви пръстите на дясната си ръка.

— Галерите на Котър Пайк минават покрай Хардхоум от време на време. Той казва, че там няма никакъв подслон освен пещерите. Пищящите пещери ги наричат хората му. Майка Къртица и тези, които са я последвали, ще изгинат там, от студ и от глад. Стотици. Хиляди.

— Хиляди врагове. Хиляди диваци.

„Хиляди хора — помисли Джон. — Мъже, жени, деца.“ Закипя отвътре, но когато заговори, гласът му бе спокоен и студен.

— Толкова ли сте слепи, или просто не желаете да го видите? Какво ще се случи според вас, ако всички тези врагове умрат?

Гарванът над вратата измърмори:

— Мрат, мрат, мрат.

— Нека ви кажа какво ще се случи. Мъртвите ще се вдигнат отново, стотици и хиляди. Ще се вдигнат като оживели трупове, с черни ръце и светлосини очи, и ще дойдат за нас. — Изправи се, пръстите на дясната му ръка се отваряха и свиваха. — Имате разрешението ми да си тръгнете.

Септон Целадор се изправи с посивяло лице, запотен, Отел Ярвик вдървено, Боуен Марш — присвил устни и пребледнял.

— Благодарим, че ни отделихте време, лорд Сняг.

Напуснаха без дума повече.