Танц с дракони

Мелисандра

Никога не беше истински тъмно в покоите на Мелисандра.

На перваза на прозореца й горяха три свещи, да държат навън ужасите на нощта. Други четири мъждукаха до леглото й, по две от всяка страна. Огънят в огнището гореше ден и нощ. Първият урок, който научаваха тези, които щяха да й служат, бе, че огънят не трябва никога, никога да се оставя да угасне.

Червената жрица затвори очи и изрече молитва, а след това отново ги отвори, с лице към огъня в огнището. „Още веднъж.“ Трябваше да е сигурна. Много жреци и жрици преди нея се бяха проваляли заради лъжливи видения — бяха виждали това, което им се иска, а не каквото е изпратил Господарят на Светлината. Станис отиваше на юг към гибел, кралят, понесъл на раменете си съдбата на света, Азор Ахаи прероденият. Р’хлор, разбира се, щеше да й прати видение за онова, което го очакваше. „Покажи ми Станис, боже — замоли се тя. — Покажи ми твоя крал, твоето оръжие.“

Образите заиграха пред нея, златни и пурпурни, мъждукащи, оформящи се, стапящи се и разтварящи се един в друг, странни очертания, ужасяващи и примамливи. Видя отново безоките лица, зяпнали към нея с празни кухини, от които сълзеше кръв. После кулите до морето, рухващи под напора на тъмния прилив, надигнал се от дълбините. Сенки във форма на черепи, черепи, разпадащи се в мъгла, тела, сплетени в похотлива страст, гърчеха се, обръщаха се и се дращеха с нокти. Зад завеси от огън огромни крилати сенки кръжаха под безмилостно синьо небе.

„Момичето. Трябва отново да намеря момичето, сивото момиче на умиращия кон.“ Джон Сняг щеше да очаква това от нея, и то скоро. Нямаше да е достатъчно да каже, че момичето бяга. Той щеше да иска повече, щеше да поиска да знае кога и къде, а тя нямаше отговор. Беше видяла момичето само веднъж. „Момиче сиво като пепел. Докато гледах, се разпадна и се отвя.“

В огнището се оформи лице. „Станис?“, помисли тя само за миг… но не, тези черти не бяха неговите. „Дървено лице, бяло като труп.“ Това ли беше врагът й? Хиляда червени очи заплуваха в надигащите се пламъци. „Той ме вижда.“ До него момче с вълче лице отметна глава и зави.

Червената жрица потръпна. Кръв потече по бедрото й, черна и димяща. Огънят беше в нея, болка, екстаз, изпълваше я, раздираше я, преобразяваше я. Тръпки зной зашариха по кожата й, настойчиви като любяща длан. Странни гласове я зовяха от отдавна отминали дни. „Мелъни“, чу тя женски вик. Мъжки глас извика: „Жребий седми.“ Плачеше и сълзите й бяха пламък. И все пак го пиеше.

От тъмно небе западаха снежинки, а насреща им се вдигна пепел, сивото и бялото закръжиха едно около друго, а огнени стрели се извиха в дъга над дървена стена, и мъртви същества се тътреха безшумно в студа, под огромна сива стръмнина, където в сто пещери горяха огньове. После вятърът се усили и бялата мъгла зафуча, неописуемо студена, и огньовете угаснаха един след друг. След това останаха само черепите.

„Смърт — помисли Мелисандра. — Черепите са смърт.“

Пламъците пращяха тихо и в пращенето им тя чу изшепнато името Джон Сняг. Лицето му заплува пред нея, очертано в езици от червено и оранж, появяваше се и изчезваше отново, сянка, едва видима зад пърхаща завеса. Беше ту човек, ту вълк, ту отново човек. Но черепите също бяха тук, черепите бяха навсякъде около него. Мелисандра бе виждала тази опасност преди, опитвала се беше да предупреди момчето за нея. „Врагове, навсякъде около него, ками в тъмното.“ Той не искаше да я послуша.

Неверниците никога не слушаха, преди да е станало много късно.

— Какво виждате, милейди? — попита тихо момчето.

„Черепи. Хиляда черепи и момчето копеле отново. Джон Сняг.“ Всеки път, щом я попитаха какво вижда в пламъците, Мелисандра отвръщаше:

— Много и много.

Но виждането не бе така просто, както предполагаха тези думи. Беше изкуство и като всички изкуства изискваше усвояване, дисциплина, учене. „Болка. Това също.“ Р’хлор говореше на избраниците си чрез благословен огън, на език от пепел, въглен и гърчещ се пламък, който само бог можеше да схване напълно. Мелисандра бе упражнявала изкуството си безчет години и бе заплатила цената. Нямаше никой, дори в ордена й, с нейното умение да вижда тайните, полуразкрити и полускрити в светите пламъци.

Но сега като че ли дори не можеше да намери своя крал. „Моля се да зърна Азор Ахаи, а Р’хлор ми показва само Сняг.“

— Деван — извика тя. — Вода. — Гърлото й бе пресъхнало и раздрано.

— Да, милейди. — Момчето й наля чаша от каменната кана до прозореца и й я донесе.

— Благодаря. — Мелисандра отпи, преглътна и го удостои с усмивка. Това го накара да се изчерви. Момчето бе наполовина влюбено в нея, знаеше тя. „Страхува се от мен, желае ме и ме боготвори.“

При все това Деван не беше доволен, че е тук. Беше се гордял много, че служи като скуайър на крал, и се беше почувствал уязвен, когато Станис му заповяда да остане в Черен замък. Като на всяко момче на неговата възраст главата му беше пълна с мечти за слава: несъмнено си беше представял храбростта, която е щял да прояви при Дълбоки лес. Други момчета на неговите години бяха заминали на юг да служат като скуайъри на кралските рицари и да влизат в битка редом с тях. Това, че Деван бе оставен тук, сигурно му се бе видяло като укор, наказание за някакъв негов провал или може би за провал на баща му.

Всъщност беше тук, защото Мелисандра бе помолила за него. Четирите най-големи сина на Давос Държеливия бяха загинали в битката на Черната вода, когато кралският флот бе погълнат от зелен огън. Деван беше петият поред и щеше да е в по-голяма безопасност тук с нея, отколкото до краля. Лорд Давос нямаше да й благодари за това, не повече, отколкото самото момче, но според нея Държеливия бе понесъл достатъчно скръб. Колкото и подведен да беше, верността му към Станис бе несъмнена. Беше го видяла в пламъците.

Деван беше схватлив, умен и способен, което трудно можеше да се каже за повечето от свитата й. Станис бе оставил десетина от мъжете си, за да й служат, когато замина на юг, но повечето от тях бяха безполезни. Негово величество се нуждаеше от всеки меч, тъй че можеше да остави само старци и сакати. Един беше ослепял от удар в главата в битката край Вала, друг окуцял, когато падащият му кон му строшил краката. Сержантът й беше загубил ръка от кривак на великан. Трима от охраната й бяха скопци, кастрирани от Станис за изнасилване на дивачки. Имаше освен това двама пияници и един страхливец. Последният трябваше да са го обесили, както бе признал самият крал, но произлизаше от благородна фамилия, а баща му и братята му бяха верни поддръжници на Станис от самото начало.

Това, че имаше охрана, несъмнено щеше да принуди черните братя да се отнасят почтително, знаеше червената жрица, но никой от мъжете, дадени й от Станис, нямаше да е от голяма полза, ако изпаднеше в опасност. Беше все едно. Мелисандра от Асшаи не се боеше за себе си. Р’хлор щеше да я защити.

Отпи още глътка вода, остави чашата, примигна, протегна се и стана от стола си. Мускулите й бяха схванати и сковани. След толкова дълго взиране в пламъците й трябваха няколко мига, за да се приспособи към сумрака. Очите я смъдяха, но ако ги разтъркаше, щеше да стане само по-лошо.

Видя, че огънят е догорял.

— Деван, още дърва. Кой час е?

— Почти призори, милейди.

„Призори. Още един ден ни е даден, слава на Р’хлор. Ужасите на нощта отстъпват.“ Беше прекарала нощта в стола си край огъня, както правеше често. След като Станис замина, почти не лягаше в леглото. Нямаше време да спи, с бремето на света на раменете й. А се страхуваше да сънува. „Спането е малка смърт, сънищата са шепотът на Другия, който иска да ни завлече всички във вечната си нощ.“ Предпочиташе да седи, окъпана в червеното сияние на блажените пламъци на своя бог, със зачервени страни от вълните топлина, като от целувки на любим. Някои нощи задрямваше, но никога за повече от час. Един ден, молеше се Мелисандра, нямаше изобщо да спи. Един ден щеше да се освободи от сънищата. „Мелъни — помисли си. — Жребий седми.“

Деван хвърли нови цепеници в огъня и пламъците заподскачаха отново, настървени и буйни, прогониха сенките в ъглите на стаята и погълнаха всички нежелани сънища. „Мракът отстъпва отново… за малко. Но отвъд Вала врагът става все по-силен и ако спечели, зората никога повече няма да дойде.“ Зачуди се дали бе видяла наистина неговото лице, взряно в нея от пламъците. „Не. Със сигурност не. Образът му би трябвало да е много по-страшен от онова, студен, черен и твърде ужасен, за да може който и да е човек да го види и да остане жив.“ Беше видяла дървения мъж обаче, а момчето с вълчето лице… бяха негови слуги сигурно… негови поборници, както Станис беше неин.

Отиде до прозореца и отвори капаците. На изток бе започнало да изсветлява, но утринните звезди все още висяха в катраненочерното небе. Черен замък вече бе започнал да се раздвижва, мъже с черни наметала бяха тръгнали през двора да закусят с паница каша, преди да сменят братята си горе на Вала. Няколко снежинки прехвърчаха покрай отворения прозорец, понесени от вятъра.

— Желае ли милейди да закуси? — попита Деван.

„Храна. Да, трябва да ям.“ Някои дни забравяше. Р’хлор й осигуряваше всичката храна, от която се нуждаеше тялото й, но това бе най-добре да се прикрива от смъртни хора.

Джон Сняг й трябваше, не пържен хляб и бекон, но нямаше смисъл да праща Деван при лорд-командира. Той нямаше да се отзове на поканата й. Сняг все още живееше зад оръжейната, в две скромни стаи, заемани преди това от покойния ковач на Стража. Може би не се смяташе за достоен за Кралската кула, или просто не го интересуваше. Това беше грешката му, лъжливото смирение на младостта, което само по себе си беше вид гордост. Никога не е разумно за един владетел да отбягва украсите на властта, защото самата власт в немалка степен произтича от тези украси.

Но момчето не беше и съвсем наивно. Беше достатъчно разумен, за да не идва в покоите на Мелисандра като молител, и настояваше тя да ходи при него, ако й се наложи да говорят. Най-често, когато отидеше, я държеше да чака или отказваше да я види. Това поне беше хитро.

— Искам чай от коприва, сварено яйце и хляб с масло. Пресен хляб, ако обичаш, не пържен. Може да ми намериш и дивака. Кажи му, че трябва да говоря с него.

— Дрънчащата ризница ли, милейди?

— Да. И бързо.

Докато момчето го нямаше, Мелисандра се изми и смени халата си. Ръкавите й бяха пълни със скрити джобове и тя грижливо ги провери, както правеше всяка сутрин, за да се увери, че всичките й прахове са на място. Прахове, които да направят огъня зелен, син или сребрист, прахове, които да накарат пламъка да реве, да съска и да подскача над един човешки ръст, прахове, които да го накарат да пуши. Пушек за истина, пушек за страст, пушек за страх, и гъст черен дим, който можеше да убие човек на място. Червената жрица се въоръжаваше с по щипка от всеки.

Резбованото сандъче, което си беше взела през Тясното море, вече бе опразнено почти три четвърти. А макар Мелисандра да знаеше как да направи още прахове, липсваха й много редки съставки. „Заклинанията ми би трябвало да са достатъчни.“ Тук на Вала беше по-силна, по-силна дори отколкото в Асшаи. Всяка нейна дума и жест притежаваха мощ и можеше да прави неща, които никога преди не бе правила. „Сенките, които хвърлям тук, ще бъдат ужасни и никое същество на мрака няма да устои пред тях.“ С такива магии под властта й скоро едва ли щяха да й трябват повече жалките фокуси на алхимици и пироманти.

Затвори сандъчето, завъртя ключа и го скри в полите си в друг таен джоб. На вратата се почука. Едноръкият й сержант, ако се съдеше по треперливия звук от почукването му.

— Лейди Мелисандра, Властелина на костите е дошъл.

— Пусни го.

Мелисандра се настани отново в стола си до огнището.

Дивакът носеше елек от щавена кожа без ръкави с бронзови шипове под протрито наметало, боядисано на зелени и кафяви петна. „Без кокали.“ Също тъй беше загърнат в сенки, пипала накъсана сива мъгла, полувидими и плъзгащи се пред лицето и фигурата му с всяка стъпка, която направеше. „Грозни неща. Грозни като кокалите му.“ Изострена на челото коса, сближени тъмни очи, хлътнали бузи, мустак, сгърчен като червей над уста, пълна със счупени кафяви зъби.

Мелисандра усети топлината на гърлото си, щом рубинът й се оживи от близостта на роба си.

— Оставил си ризницата си от кокали — отбеляза тя.

— Дрънченето й щеше да ме побърка.

— Костите те пазят — напомни му тя. — Черните братя не те обичат. Деван каза, че вчера си имал пререкание с някои от тях на вечеря.

— Дреболия. Ядях супа от боб и бекон, докато Боуен Марш им говореше за предимствата на по-високия терен. Стария Нар реши, че го шпионирам, и заяви, че няма да търпи убийци да слушат на съветите им. Казах му, че ако е така, може би не е трябвало да ме пускат край огъня. Боуен почервеня и се задави, но нищо повече. — Дивакът седна на перваза на прозореца и извади камата си от канията. — Ако някоя врана иска да пъхне нож между ребрата ми, докато вечерям, да пробва. Овесената каша на Хоб ще е по-добра на вкус с капка кръв за подправка.

Мелисандра не обърна внимание на голата стомана в ръцете му. Ако дивакът й мислеше лошото, щеше да го е видяла в пламъците си. Опасността за самата нея бе първото, което се беше научила да вижда още докато беше почти дете, момиче робиня, обвързано за цял живот с великия червен храм. Все още беше първото нещо, което търсеше, щом се взреше в пламъците.

— Очите им трябва да те притесняват, не ножовете им — предупреди го тя.

— Илюзията, да. — Рубинът в черната желязна гривна на китката му сякаш запулсира. Той го почука с ръба на ножа. Стоманата тихо изтрака в камъка. — Усещам го, докато спя. Топло на кожата ми, дори през желязото. Меко като женска целувка. Твоята целувка. Но понякога в сънищата ми започва да гори, а устните ти се превръщат в зъби. Всеки ден си мисля колко лесно би било да го откъртя и всеки ден не го правя. Трябва ли и проклетите кокали да нося?

— Заклинанието е направено от сянка и внушение. Хората виждат каквото очакват да видят. Костите са част от това. — „Сгреших ли, като го пощадих?“ — Ако илюзията се провали, ще те убият.

Дивакът зачовърка мръсното под ноктите си с върха на камата.

— Изпял съм песните си, извоювал съм битките си, пил съм лятно вино, опитал съм дорнска жена. Един мъж трябва да умре така, както е живял. За мен това е стомана в ръката.

„За смърт ли мечтае? Възможно ли е врагът да го е докоснал? Смъртта е негово владение, мъртвите са негови войници.“

— Много скоро ще има работа за стоманата ти. Врагът се раздвижва, истинският враг. А обходниците на лорд Сняг ще се върнат преди да е свършил този ден, със слепите си кървави очи.

Очите на дивака се присвиха. Сиви очи, кафяви очи: Мелисандра виждаше как се променя цветът с всеки пулс на рубина.

— Ваденето на очите, това е работа на Ревливеца. Най-добрата врана е сляпа врана, така казва. Понякога мисля, че би искал да извади собствените си очи, както винаги се навлажняват и го сърбят. Сняг предполагаше, че свободният народ ще се обърне към Тормунд да ги поведе, защото той би го направил. Харесваше Тормунд и старият мошеник също го харесваше. Ако е Ревливеца обаче… това не е добре. Нито за него, нито за нас.

Мелисандра кимна, сякаш беше взела думите му присърце, но този Ревливец беше без значение. Никой от свободния му народ нямаше значение. Бяха изгубен народ, обречен, осъден да изчезне от земята, както бяха изчезнали горските чеда. Но това не бяха думите, които той искаше да чуе, и тя нямаше да рискува да го загуби, не сега.

— Колко добре познаваш Севера?

Той прибра камата.

— Не по-зле от всеки обходник. Някои части повече от други. Северът е голям. Защо?

— Момичето — каза тя. — Момиче в сиво, на умиращ кон. Сестра на Джон Сняг. — Коя друга можеше да е? Препускаше към него за закрила, това поне Мелисандра беше видяла ясно. — Видях я в пламъците си, но само веднъж. Трябва да спечелим доверието на лорд-командира, а единственият начин да го направим е като я спасим.

— Аз да я спася, имаш предвид? Властелина на костите? — Той се изсмя. — Никой никога не се е доверявал на Дрънчащата ризница, освен глупаци. Сняг не е глупак. Ако сестра му се нуждае от спасяване, ще прати враните си. Аз бих направил това.

— Той не е като теб. Дал е клетвите си и е решен да живее според тях. Нощният страж не взима страна. Но ти не си от Нощния страж. Можеш да направиш това, което той не може.

— Стига твоят твърдоглав лорд-командир да го разреши. Огньовете ти показаха ли къде да се намери това момиче?

— Видях вода. Дълбока, синя и неподвижна, с тънка ледена кора, стягаща се над нея. Сякаш продължава безкрайно.

— Дългото езеро. Какво още видя около това момиче?

— Хълмове. Поля. Дървета. Сърна. Камъни. Стои далече от селата. Когато може, язди в корита на малки потоци, за да отклони ловци от дирята си.

Той се намръщи.

— Това ще затрудни нещата. Идва на север, казваш. Езерото на изток или на запад беше от нея?

Мелисандра затвори очи, за да си спомни.

— На запад.

— Не идва по кралския път значи. Умно момиче. От другата страна има по-малко наблюдатели и повече укрития. Има и няколко скривалища, които сам съм използвал от време на… — Прекъсна при звука на боен рог и бързо стана. Мелисандра знаеше, че същото внезапно затишие бе настъпило из цял Черен замък, че всички мъже и момчета са се обърнали към Вала, заслушани и в очакване. Един дълъг рев на рога означаваше, че се връщат обходници, но два…

„Денят е дошъл — помисли червената жрица. — Лорд Сняг ще трябва да ме изслуша веднага.“

След като дългият скръбен зов на рога заглъхна, тишината се проточи сякаш цял час. Най-сетне дивакът я наруши.

— Само един. Обходници.

— Мъртви обходници. — Мелисандра също стана. — Иди си сложи кокалите. Ще се върна.

— Би трябвало да те придружа.

— Не бъди глупав. Щом разберат това, което ще разберат, ще кипнат от всеки дивак, който се мерне пред очите им. Стой тук, докато кръвта им се охлади.

Докато слизаше по стъпалата на Кралската кула, придружена от двама от стражите, които й бе оставил Станис, срещна Деван. Момчето се качваше със закуската й.

— Изчаках Хоб да извади пресните самуни от пещта, милейди. Хлябът е още горещ.

— Остави закуската в покоите ми. — Дивакът най-вероятно щеше да я изяде. — Лорд Сняг има нужда от мен, отвъд Вала. — „Все още не знае, но скоро…“

Навън бе започнал да вали лек сняг. Десетки врани се бяха струпали около портата. Лорд-командирът я беше изпреварил, придружен от Боуен Марш и двайсет копиеносци. Също тъй беше пратил десетина стрелци горе на Вала в случай, че в близките гори се крият врагове. Стражите на портата не бяха хора на кралицата, но все пак я пропуснаха.

Студено и тъмно беше под леда, в тъмния тунел, извиващ се през Вала. Морган тръгна пред нея с факел, а Мерел се задържа отзад с брадва. Двамата бяха безнадеждни пияници, но в този час на утрото бяха трезви. Хора на кралицата, поне на думи, и двамата изпитваха здравословна боязън от нея, а Мерел можеше да бъде внушителен, когато не беше пиян. Днес нямаше да й трябват, но Мелисандра преднамерено държеше край себе си по двама охранители навсякъде, където ходеше. Излъчваше определено послание. „Украшенията на властта.“

Докато излязат северно от Вала, снегът вече валеше силно. Дрипава бяла пелена покриваше раздраната измъчена ивица земя, изпънала се от Вала до края на гората на духовете. Джон Сняг и черните му братя се бяха струпали около три копия на двайсетина разтега по-напред.

Копията бяха осем стъпки дълги и направени от ясен. Едното отляво беше леко извито, но другите две бяха гладки и прави. На върха на всяко имаше набучена отрязана глава. Брадите им бяха пълни с лед, а падащият сняг ги бе покрил с бели гугли. На мястото на очите зееха празни дупки, черни и кървави, зяпнали надолу в безмълвен укор.

— Кои са? — попита Мелисандра враните.

— Джак Бълвър Черния, Хол Косматия и Гарт Сиво перо — отвърна мрачно Боуен Марш. — Земята е почти замръзнала. На диваците им е отнело половината нощ, за да набият копията толкова дълбоко. Може все още да са наблизо. Да ни наблюдават. — Лорд-стюардът примижа към гората.

— Там може да има стотина — рече черният брат с киселото лице. — Хиляда може да са.

— Не — каза Джон Сняг. — Оставили са даровете си в тъмното на нощта и са избягали. — Огромното му бяло вълчище обиколи прътите, подуши, а после вдигна крак и се изпика на копието с главата на Джак Бълвър Черния. — Дух щеше да улови миризмата им, ако все още бяха там.

— Дано Ревливеца да е изгорил телата им — каза мъжът с киселото лице, Ед Скръбния. — Иначе може да дойдат да си потърсят главите.

Джон Сняг сграбчи копието с главата на Гарт Сиво перо и го изтръгна от земята.

— Смъкнете другите две — заповяда и четири врани побързаха да се подчинят.

Бузите на Боуен Марш бяха зачервени от студ.

— Изобщо не трябваше да пращаме обходи.

— Не е моментът, нито мястото да човъркаме тази рана. Не тук, милорд. Не сега. — Сняг се обърна към мъжете, които се бореха с копията. — Вземете главите и ги изгорете. Нищо да не остане освен гола кост. — Сякаш едва сега забеляза Мелисандра. — Милейди. Повървете с мен, ако обичате.

„Най-после.“

— Ако лорд-командирът благоволи.

Щом влязоха под Вала, пъхна ръка под мишницата му. Морган и Мерел тръгнаха пред тях, а Дух застъпва по петите им. Жрицата не проговори, но съзнателно забави стъпките си и там, където стъпваше, ледът започваше да капе. „Няма да пропусне да го забележи.“

Под желязната решетка на една амбразура Сняг наруши мълчанието, точно както тя очакваше.

— А другите шестима?

— Не съм ги видяла — отвърна Мелисандра.

— Ще гледате ли?

— Разбира се, милорд.

— Имахме гарван от сир Денис Малистър в Сенчестата кула — каза Джон Сняг. — Хората му са видели огньове в планините от другата страна на пролома. Събиране на диваци, убеден е сир Денис. Смята, че ще се опитат отново да щурмуват Моста на черепите.

— Някои може би. — Дали черепите във видението й не означаваха този мост? Едва ли. — Ако дойде, тази атака ще е само отвличане. Видях кули край морето, потопени под черен и кървав прилив. Там ще падне най-тежкият удар.

— Източен страж?

„Това ли беше?“ Мелисандра беше видяла Източен крайморски страж с крал Станис. Там негово величество бе оставил кралица Селайз и дъщеря им Шайрийн, когато събра рицарите си за поход към Черен замък. Кулите в огъня й бяха различни, но с виденията често ставаше така.

— Да. Източен страж, милорд.

— Кога?

Тя разпери ръце.

— Утре. След един лунен кръг. След година. Възможно е, ако се задействате, да предотвратите напълно видяното от мен. — „Иначе какъв е смисълът от виденията?“

— Добре — отвърна Сняг.

Когато излязоха изпод Вала, мъжете се струпаха около тях. Мелисандра познаваше само неколцина по име: готвача, Трипръстия Хоб, Мъли с мазната му оранжева коса, глуповатото момче, което наричаха Оуен Тъпака, септона пияница Целадор.

— Вярно ли е, милорд? — попита Трипръстия Хоб.

— Кой е? — попита Оуен Тъпака. — Не е Дивен, нали?

— Не е и Гарт — каза човекът на кралицата, когото знаеше като Алф от Рънимъд, един от първите, заменил своите седем лъжливи богове за истината на Р’хлор. — Гарт е твърде умен за ония диваци.

— Колко? — попита Мъли.

— Трима — каза им Джон, — Черния Джак, Косматия Хол и Гарт.

Алф от Рънимъд нададе вой, толкова силен, че можеше да събуди спящи в Сенчестата кула.

— Сложи го на легло и му дай да пие греяно вино — каза Джон на Трипръстия Хоб.

— Лорд Сняг — промълви Мелисандра. — Ще дойдете ли с мен в Кралската кула? Имам да споделя с вас още неща.

Той я изгледа продължително. Дясната му ръка се сви в юмрук, отпусна се, отново се сви.

— Както желаете. Ед, прибери Дух в покоите ми.

Мелисандра прие това като знак и също освободи охраната си. Прекосиха двора заедно, само двамата. Снегът се сипеше. Тя вървеше толкова близо до Джон Сняг, колкото смееше, достатъчно, за да усети недоверието, изливащо се от него като черна мъгла. „Не ме обича, никога няма да ме обича, но ще се възползва от мен. Добре.“ Мелисандра бе танцувала същия танц със Станис Баратеон, в началото. Всъщност младият лорд-командир и кралят имаха повече общи неща, отколкото всеки от двамата бе готов да признае. Станис беше по-малък син, живял в сянката на по-големия си брат, също както Джон Сняг, незаконният син, винаги бе засенчван от законния си брат, падналия герой, когото хората бяха нарекли Младия вълк. И двамата бяха неверници по природа, недоверчиви и подозрителни. Единствените богове, които истински почитаха, бяха честта и дългът.

— Не попитахте за сестра си — каза Мелисандра, докато се изкачваха по витото стълбище на Кралската кула.

— Казах ви. Нямам сестра. Оставяме близките си настрана, когато изречем думите. Не мога да помогна на Аря, както не…

Замълча, щом влязоха в покоите й. Дивакът беше вътре — седеше на масата и мажеше масло върху парче топъл кафяв хляб с камата си. Беше облякъл костената си броня, видя тя със задоволство. Счупеният великански череп, неговият шлем, беше на стола до прозореца.

Джон Сняг се стегна.

— Ти.

— Лорд Сняг. — Дивакът се ухили, оголвайки кафявите си счупени зъби. Рубинът на китката му заблещука на утринната светлина като смътна червена звезда.

— Какво правиш тук?

— Закусвам. Заповядай, хапни и ти.

— Няма да чупя хляб с тебе.

— Ти губиш. Самунът още е топъл. Хоб това поне прави добре, признавам му го. — Дивакът отчупи залък. — Бих могъл и теб да навестя също толкова лесно, милорд. Онези стражи на вратата ти са лоша шега. Мъж, който е изкачвал Вала петдесет пъти, може да се изкатери през прозорец съвсем лесно. Но каква полза да те убивам? Враните само ще си изберат някой по-лош. — Сдъвка и преглътна. — Чух за обходниците ви. Трябваше да ме пратиш с тях.

— За да ги предадеш на Ревливеца?

— За предателства ли си говорим? Как се казваше онази твоя дивачка, Сняг? Игрит беше, нали? — Дивакът се обърна към Мелисандра. — Ще ми трябват коне. Шест добри коня. И не мога да го направя сам. Няколко от жените на копието, затворени в Къртичиното, ще свършат работа. Жени ще са най-добре за това. Момичето е по-вероятно да се довери на тях и ще ми помогнат да изиграя една хитрина, която съм си наумил.

— За какво говори той? — попита я лорд Сняг.

— За сестра ви. — Мелисандра го хвана за ръката. — Вие не можете да й помогнете, но той може.

Сняг издърпа ръката си.

— Не мисля. Не познавате това същество. Дрънчащата ризница може да измие ръцете си сто пъти на ден и пак ще има кръв под ноктите. По-скоро ще изнасили и убие Аря, отколкото да я спаси. Не. Ако това сте видяла в огньовете си, милейди, сигурно имате пепел в очите. Ако той се опита да напусне Черен замък без мое разрешение, лично ще му взема главата.

„Не ми оставя избор. Така да бъде.“

— Деван, остави ни — рече тя и скуайърът се изниза и затвори вратата.

Мелисандра докосна рубина на шията си и изрече една дума.

Звукът отекна странно от ъглите на стаята и се изви като червей в ушите им. Дивакът чу една дума, враната — друга. Нито една от двете не беше думата, излязла от устните й. Рубинът на китката на дивака потъмня, а вейките от светлина и сянка около него се сгърчиха и стопиха.

Костите останаха: подрънкващите ребра, ноктите и зъбите по ръцете, голямата пожълтяла ключица над раменете му. Счупеният великански череп си остана счупен великански череп, пожълтял и напукан, зяпнал с широката си дивашка усмивка.

Но острият шпиц на косата над челото изчезна. Кафявият мустак, ръбестата брадичка, мършавата прежълтяла плът и малките тъмни очи, всичко това се стопи. Сиви пръсти полазиха през дълга кафява коса. Бръчки смях се появиха в ъгълчетата на устата. Изведнъж стана по-едър, по-широк в гърдите и раменете, дългокрак и строен, лицето му — гладко обръснато и загрубяло от вятъра.

Сивите очи на Джон Сняг се разшириха.

— Манс?

— Лорд Сняг. — Манс Райдър не се усмихна.

— Тя те изгори!

— Тя изгори Властелина на костите.

Джон Сняг се обърна към Мелисандра.

— Що за чародейство е това?

— Наречете го както искате. Илюзия, привиждане, заблуда. Р’хлор е Господар на Светлината, Джон Сняг, а на слугите му е дадено да тъкат с нея, както други тъкат с нишка.

Манс Райдър се изсмя.

— Аз също имах съмнения, Сняг, но защо да не й дам да опита? Беше или това, или да се оставя Станис да ме опече.

— Костите помагат — каза Мелисандра. — Костите помнят. Най-силните илюзии са основани на такива неща. Ботуши на мъртвец, кичур коса, кесия с кокалчета от пръсти. С изшепнати думи и молитва сянката на човек може да бъде извлечена от него и заметната на друг като наметало. Същността на носещия не се променя, само привидността му.

Направи го да прозвучи просто и лесно. Не биваше изобщо да разберат колко трудно е било, нито колко й е струвало. Този урок Мелисандра бе научила много преди Асшаи: колкото по-безусилно изглежда чародейството, толкова повече се страхуват хората от чародея. Когато пламъците бяха заблизали Дрънчащата ризница, рубинът на гърлото й се бе нажежил толкова, че се уплаши собствената й плът да не задими и почернее. За щастие лорд Сняг я бе спасил от тази агония със стрелите си. Докато Станис бе кипнал от оскърблението, тя бе потръпнала от облекчение.

— Нашият лъжлив крал има сприхав нрав — каза Мелисандра на Джон Сняг, — но няма да ви предаде. Държим сина му, не забравяйте. А той самият ви дължи живота си.

— На мен? — Сняг беше стъписан.

— На кого другиго, милорд? Само кръвта на живота му може да изкупи престъпленията му, гласят законите ви, а Станис Баратеон не е човек, който ще престъпи закона… но както казахте толкова мъдро, човешките закони свършват на Вала. Казах ви, че Господарят на Светлината ще чуе молитвите ви. Искахте начин да спасите малката си сестра и все пак да останете верен на честта, която толкова много означава за вас, на клетвите, които сте дали пред своя дървен бог. — Посочи с белия си пръст. — Ето го, лорд Сняг. Спасението на Аря. Дар от Господаря на Светлината… и от мен.