Танц с дракони

Прероденият грифон

Първо пусна стрелците си.

Балак Черния командваше хиляда лъка. На младини Джон Конингтън беше споделял пренебрежението на повечето рицари към стрелци с лъкове, но по време на изгнанието си беше помъдрял. По свой начин стрелата беше толкова смъртоносна, колкото меча, тъй че през дългото пътуване беше настоял Хари Стрикланд Бездомника да разбие командата на Балак на десет отряда от по сто души и да постави всеки отряд на различен кораб.

Шест от тези кораби се бяха задържали заедно достатъчно дълго, за да доставят пътниците си на бреговете на нос Гняв (другите четири се бавеха, но рано или късно щяха да се появят, уверяваха ги волантинците, но според Гриф също толкова вероятно беше да са се изгубили или да са пристанали другаде), при което дружината оставаше с шестстотин лъка. В случая двеста се оказаха достатъчно.

— Ще се опитат да пратят гарвани — каза на Балак Черния. — Наблюдавай майстерската кула. Тук. — Посочи на картата, която бе надраскал в калта в лагера им. — Сваляте всяка птица, която напусне замъка.

— Ще стане — отвърна мъжът от Летните острови.

Една трета от хората на Балак използваха арбалети, друга трета — двойно извитите лъкове от рог и жила на Изтока. По-добри от тях бяха големите дълги лъкове от тис, донесени от стрелци с вестероска кръв, а най-добри от всички бяха големите лъкове от златно сърце, ценени от самия Балак Черния и неговите мъже от Летните острови. Само лък от драконова кост можеше да мята по-далече от лъка, направен от златно сърце. Какъвто и лък да носеха, всички мъже на Балак бяха с остър поглед, опитни ветерани, доказали годността си в сто битки, набези и престрелки. Отново го доказаха и при Грифонов полог.

Замъкът се издигаше на нос Гняв на висок зъбер от червен камък, обкръжен от три страни от бурните води на залива Коработрошача. Единственият достъп към него бе защитен от укрепена порта, зад която се изпъваше дългият гол хребет, който Конингтън наричаха Гърлото на грифона. Да проникнеш със сила през Гърлото можеше да се окаже кървава работа, тъй като хребетът излагаше нападателите на копията, камъните и стрелите на бранителите в двете кръгли кули встрани от главната порта на замъка. А стигнеха ли до тези порти, мъжете вътре можеха да излеят врящо масло върху главите им. Гриф очакваше да загуби сто мъже, навярно и повече.

Изгубиха четирима.

Горите бяха оставени да нахлуят в полето зад укрепената порта, тъй че Франклин Цветята използва храсталаците за прикритие и изнесе хората си на двайсет разтега от портите, преди да се покажат от дърветата с тарана, направен в лагера. Трясъкът на дърво докара на бойниците двама мъже; стрелците на Балак Черния ги свалиха, преди да са отъркали съня от очите си. Портата се оказа затворена, но не залостена. Поддаде на втория удар и хората на сир Франклин бяха на средата на Гърлото, когато боен рог подаде сигнал за тревога от същинския замък.

Първият гарван полетя, докато куките им прехвърляха крепостната стена, вторият — няколко мига по-късно. Двете птици не прелетяха и сто разтега, преди стрелите да ги свалят. Страж отвътре хвърли ведро масло върху първите, стигнали до портата, но тъй като не бе имал време да го нагрее, ведрото нанесе повече щети от маслото. Скоро на няколко места по бойниците закънтяха мечове. Мъжете на Златната дружина се катереха между зъбците и се втурваха по пасажите с викове: „Грифон! Грифон!“, древния боен вик на дома Конингтън, което сигурно обърка защитниците още повече.

За няколко минути всичко приключи. Гриф препусна по гърлото на бял кон до Хари Стрикланд Бездомника. Когато наближиха портата, видя трети гарван, излитащ от кулата на майстера. Балак Черния го прониза лично.

— Никакви съобщения повече — каза Гриф на сир Франклин Цветята в двора. Следващото нещо, което изхвърча от кулата на майстера, беше майстерът. Както махаше с ръце, човек можеше да го вземе за поредната птица.

Това бе краят на цялата съпротива. Бранителите, колкото бяха останали, хвърлиха оръжията си. Грифонов полог отново беше негов и Джон Конингтън отново беше лорд.

— Сир Франклин — каза той, — минете през цитаделата и кухните и изкарайте навън всички, които намерите. Мало, същото с майстерската кула и оръжейната. Сир Брендел, конюшните, септата и войнишките помещения. Доведете ги на двора и гледайте да не убиете никой, който не настоява непременно да умре. Искаме да спечелим Бурните земи и да не го направим с клане. На всяка цена погледнете под олтара на Майката, там има скрито стълбище, което води до тайно скривалище долу. И друго под северозападната кула, което води до морето. Никой да не се измъкне.

— Няма, милорд — обеща Франклин Цветята.

Разтичаха се по задачите, а Конингтън кимна на Полумайстера.

— Халдон, заеми се с гарванарника. Довечера трябва да разпратя съобщения.

— Дано да са ни оставили гарвани.

Дори Хари Бездомника беше впечатлен от бързата им победа.

— Изобщо не мислех, че ще е толкова лесно — рече капитан-генералът, щом влязоха в голямата зала при резбования и позлатен Престол на Грифона, на който бяха седели петдесет поколения Конингтън.

— Ще стане по-тежко. Сега ги изненадахме. Не може да продължи вечно, дори Балак Черния да свали всеки гарван във владението.

Стрикланд огледа избелелите гоблени по стените, сводестите прозорци с безбройните стъкла с форма на диамант, от червено и бяло стъкло, стойките с копия, мечове и бойни чукове.

— Нека дойдат. Това място може да издържи срещу петдесет пъти повече от нас, стига да сме добре запасени. И казвате, че има проход навън до морето?

— Да. Скрито заливче под скалата, пристанът се появява само при отлив. — Но Конингтън нямаше намерение да ги остави „да дойдат“. Гарваново гнездо беше здраво, но малко и докато стояха тук, те също щяха да изглеждат малки. Но наблизо имаше друг замък, много по-голям и несъкрушим. „Него вземи и кралството ще потрепери.“ — Трябва да ме извините, капитан-генерал. Милорд баща ми е погребан под септата, а от много години не съм се молил за него.

— Разбира се, милорд.

Но след като се разделиха, Джон Конингтън не тръгна към септата. Стъпките му го отведоха на покрива на източната кула, най-високата в Грифонов полог. Докато се изкачваше, си спомни предишни изкачвания — стотици с милорд баща си, който обичаше да стои горе и да гледа над гори, скали и море и да знае, че всичко, което вижда, принадлежи на дома Конингтън, и едно (само едно!) с Регар Таргариен. Принц Регар се връщаше от Дорн и със свитата си се бе задържал тук за две седмици. „Толкова млад беше тогава, а аз — още по-млад. Момчета, и двамата.“ На пира в чест на гостите принцът беше взел арфата си със сребърните струни и им посвири. „Песен за любов и смърт — спомни си Джон Конингтън, — и всички жени в залата плачеха, когато остави арфата.“ Не мъжете, разбира се. В никакъв случай баща му, чиято единствена любов беше земята. Лорд Армънд Конингтън цяла вечер се бе мъчил да спечели принца на своя страна в спора си с лорд Мориген.

Вратата към покрива на кулата бе клеясала — явно никой не я беше отварял от години. Наложи се да натисне с рамо и да я отвори със сила. Но когато излезе на високите бойници, гледката беше точно толкова опияняваща, колкото я помнеше: стръмнината с изваяните й от вятъра скали и разядени шпилове, морето долу, ръмжащо и бушуващо в подножието на замъка като неспокоен звяр, безкрайни левги небе и облаци, гората с есенните й цветове.

— Земите на баща ти са красиви — беше казал принц Регар, застанал точно където Джон стоеше сега. А той, някогашното момче, бе отвърнал:

— Един ден всички ще са мои.

„Сякаш това можеше да впечатли принц, наследник на цялото кралство, от Арбор до Вала.“

Грифонов полог наистина стана негов след време, макар и само за няколко кратки години. Оттук Джон Конингтън бе управлявал просторни земи, простиращи се на много левги на запад, север и юг, също както баща му и бащата на баща му преди него. Но баща му и бащата на баща му никога не бяха губили земите си. Той беше. „Издигнах се твърде високо, обичах твърде силно, дръзнах твърде много. Опитах се да хвана звезда, надцених се и паднах.“

След Битката на камбаните, когато Ерис Таргариен го бе лишил от всички титли и го беше пратил в изгнание в безумен пристъп на неблагодарност и подозрителност, земите и лордството бяха останали в дома Конингтън, предадени на братовчед му сир Роналд, същия, когото Джон бе направил свой кастелан, когато отиде в Кралски чертог на гости на принц Регар. Робърт Баратеон бе довършил унищожението на грифоните след войната. На братовчед му Роналд бе позволено да запази замъка и главата си, но загуби титлата си и стана просто Рицарят на Грифонов полог, а девет десети от земите му бяха отнети и раздадени на съседни лордове, подкрепили претенцията на Робърт.

Роналд Конингтън беше умрял преди години. Сегашният Рицар на Грифонов полог, синът му Ронет, според сведенията бе заминал на война в Речните земи. И толкова по-добре. Опитът на Джон Конингтън показваше, че хората се готови да се бият за неща, които чувстват като свои, та дори да са неща, спечелени с кражба. А и не го радваше мисълта, че ще отпразнува връщането си с убийството на свой близък. Бащата на Ронет Червения бързо се беше възползвал от пропадането на лорд братовчед си, вярно, но синът му беше дете по това време. Джон Конингтън дори не мразеше покойния сир Роналд. Вината си беше негова.

Беше загубил всичко при Каменна септа, в своята арогантност.

Робърт Баратеон се криеше някъде в града, ранен и сам. Джон Конингтън бе научил това, а също така знаеше, че главата на Робърт, набучена на копие, ще сложи край на бунта, там и веднага. Беше млад и изпълнен с гордост. И как не? Крал Ерис го бе назначил за своя Ръка, дал му беше армия и той възнамеряваше да се докаже достоен за тази чест, за обичта на Регар. Щеше лично да убие бунтовния лорд и да всече място за себе си във всички истории на Седемте кралства.

Тъй че нахлу в Каменна септа, затвори града и започна да търси. Рицарите му минаваха от къща на къща, разбиваха всяка врата, надничаха във всяко мазе. Дори беше пратил хора да изпълзят по каналите, но въпреки всичко Робърт се беше отървал. Хората на града го криеха. Местеха го от едно скривалище в друго, винаги на стъпка пред хората на краля. Целият град беше гнездо на предатели. Накрая бяха скрили узурпатора в един бардак. Що за крал можеше да е това, да се крие зад женски поли? Но докато търсенето се проточваше, Едард Старк и Хостър Тъли щурмуваха града с бунтовническа армия. Последваха камбани и битка, а Робърт излезе от бардака си с меч в ръка и за малко не посече Джон на стъпалата на старата септа, дала името на градчето.

Години след това Джон Конингтън си повтаряше, че не е виновен, че е направил всичко, което е можело да се направи. Войниците му претърсиха всяка дупка и коптор, предлагаше опрощения и награди, взимаше заложници, окачваше ги в клетки за врани и се кълнеше, че няма да получат нито храна, нито вода, докато не му доведат Робърт. Всичко — напразно.

— Самият Тивин Ланистър нямаше да може да направи повече — беше настоял една нощ пред Черното сърце, в първата година на изгнанието им.

— Точно тук грешиш — беше отвърнал Майлс Тойн. — Лорд Тивин изобщо нямаше да се занимава с търсене. Щеше да изгори онова градче с всичко живо в него. Мъже и момчета, кърмачета, благородни рицари и свети септони, прасета и курви, плъхове и бунтовници, щеше всичките да ги изгори. А след като пламъците угаснат и остане само пепел и въглени, щеше да прати хората си да намерят костите на Робърт Баратеон. След това, като дойдеха Старк и Тъли с войската си, щеше да предложи опрощение и на двамата, а те щяха да коленичат и да се върнат по домовете си с подвити опашки.

„Прав беше — помисли Джон Конингтън, подпрян на бойниците на предците си. — Исках да спечеля славата, че съм убил Робърт в двубой, а не име на касапин. Тъй че Робърт ми избяга и закла Регар на Тризъбеца.“

— Провалих бащата — промълви той. — Но няма да проваля сина.

Слезе на двора. Хората му вече бяха събрали гарнизона на замъка и оцелелите слуги. Макар сир Ронет наистина да беше заминал някъде на север с Джайм Ланистър, Грифонов полог не беше съвсем осиротял откъм грифони. Сред пленниците бяха по-младият брат на Ронет Реймънд, сестра му Алин и незаконният му син, свирепо момче, наречено Роналд Буря. От всички тях щяха да се получат полезни заложници, когато (и ако) Ронет Червения се върнеше, за да се опита да си върне замъка, който баща му бе откраднал. Конингтън заповяда да ги затворят в западната кула под стража. Момичето заплака, а момчето копеле се опита да ухапе един копиеносец.

— Спрете и двамата — скастри ги той. — Никой от вас няма да пострада, освен ако Ронет Червения не се окаже пълен глупак.

Оказа се, че само няколко от пленниците бяха служили тук, докато Джон Конингтън беше лорд: побелял сержант, сляп с едното око; две перачки; ратай, който беше конярче по време на бунта на Робърт; готвачът, станал неимоверно дебел, и оръжейникът на замъка. Гриф беше оставил брадата си да порасте по време на пътуването, за първи път от много години, и за негова изненада тя беше станала предимно червена, макар и да се показваше пепел между огъня тук-там. Облечен в дълга червено-бяла туника, извезана с двата противостоящи си грифона на дома му, той изглеждаше по-стар и по-суров вариант на младия лорд, някогашния приятел и спътник на принц Регар… но мъжете и жените на Грифонов полог го гледаха с очите на непознати.

— Някои от вас ме знаят — каза им той. — Останалите ще научат. Аз съм законният ви владетел, завърнал се от изгнание. Враговете ми са ви казали, че съм мъртъв. Тези приказки са лъжа, както виждате. Служете ми вярно, както служихте на братовчед ми, и никой от вас няма да пострада.

Повика ги един по един, попита всекиго за името му, след това ги накара да коленичат и да му се закълнат във вярност. Всичко мина бързо. Войниците на гарнизона — само четирима бяха оцелели от щурма, старият сержант и три момчета — положиха мечовете си в краката му. Никой не се възпротиви. Никой не загина.

Вечерта в голямата зала победителите пируваха с печени меса и прясно уловена риба, полети с гъсти червени вина от избите на замъка. Джон Конингтън седеше на Престола на Грифона и до него седяха Хари Стрикланд Бездомника, Балак Черния, Франклин Цветята и тримата млади грифони, които бяха пленили. Децата бяха от неговата кръв и чувстваше, че трябва да ги опознае, но когато копелето заяви: „Татко ми ще те убие“, реши, че ги е опознал достатъчно, заповяда да ги върнат в килиите и се извини.

Халдон Полумайстера не беше дошъл на пира. Лорд Джон го намери в майстерската кула, наведен над куп пергаменти, с изпънати около него карти.

— Опитваш се да разбереш къде може да е останалата част от дружината ли?

— Де да можех, милорд.

Десет хиляди души бяха отплавали от Волон Терис, с цялото си въоръжение, коне и слонове. По-малко от половината бяха стигнали до Вестерос, в или близо до района за дебаркиране, пустинна ивица бряг в края на дъждовния лес… земи, които Джон Конингтън познаваше добре, понеже някога бяха негови.

Само допреди няколко години изобщо нямаше да дръзне да опита да дебаркира на нос Гняв. Лордовете на бурята бяха твърде ревностно верни на дома Баратеон и крал Робърт. Но след като Робърт и брат му Ренли бяха убити, всичко се промени. Станис беше твърде суров и студен човек, за да вдъхва особена вярност, дори и да не беше на половин свят далече от тях, а Бурните земи нямаха особени причини да обичат дома Ланистър. А и Джон Конингтън не беше без приятели тук. „Някои от по-старите лордове все още ме помнят, а синовете им са чували разказите. И всеки от тях ще знае за Регар и малкия му син, чиято глава беше разбита в студена каменна стена.“

За щастие неговият кораб бе един от първите, стигнали до крайната им цел. След това беше въпрос само да укрепят лагер, да събере хората си, докато слизаха на брега, и да се задвижи бързо, преди местните дребни лордове да са разбрали за заплахата. И тук Златната дружина бе доказала на какво е способна. Хаосът, който неизбежно щеше да забави такъв поход с набързо събрано воинство от домашни рицари и местни мобилизирани, отсъстваше напълно. Това бяха наследниците на Горчива стомана и дисциплината беше майчино мляко за тях.

— Утре до това време би трябвало да държим три замъка — каза той. Силата, превзела Грифонов полог, бе една четвърт от наличната им. Сир Тристан Реките бе тръгнал едновременно с тях към седалището на дома Мориген във Вранско гнездо, Ласуел Пийки за Дъждовен дом, крепостта на Уайлд, всеки със сила с подобна големина. Другите им хора бяха останали на лагер, за да пазят базата за дебаркиране и принца, под командата на ковчежника на дружината Горис Едориен. Броят им продължаваше да нараства: всеки ден пристигаха още кораби. — Все още имаме твърде малко коне.

— И никакви слонове — напомни му Полумайстера. Все още не се беше появил нито един от големите когове, возещи слоновете. За последен път ги бяха видели в Лис, преди бурята да разпръсне половината флот. — Коне може да се намерят във Вестерос. Слоновете…

— … са без значение. — Големите зверове щяха да са полезни в открито сражение, несъмнено, но щеше да мине доста време, докато съберат достатъчно сила, за да се изправят срещу враговете си на бойното поле. — Тези пергаменти казаха ли ти нещо полезно?

— О, много и много, милорд. — Халдон се усмихна. — Ланистърите лесно си създават врагове, но им е трудно да запазват приятели. Съюзът им с Тирел е крехък, ако се съди по това, което чета тук. Кралица Церсей и кралица Марджери се бият над малкия крал като две кучки над пилешки кокал, а и двете са обвинени в измяна и разврат. Мейс Тирел е изоставил обсадата на Бурен край и е тръгнал обратно към Кралски чертог да спаси дъщеря си, оставяйки символична сила да държи хората на Станис затворени в замъка.

Конингтън седна.

— Кажи още.

— В Севера Ланистърите разчитат на Болтън, а в Речните земи на Фрей, но и двата дома отдавна са си спечелили лоша слава с вероломството и жестокостта си. Лорд Станис Баратеон си остава в открит бунт, а железнородените от островите също са си издигнали крал. Никой като че ли не споменава за Долината, което ми подсказва, че Арин не са взели ничия страна във всичко това.

— А Дорн? — Долината беше далеко. Дорн беше близо.

— По-малкият син на принц Доран е бил сгоден за Мирцела Баратеон, което би могло да намеква, че дорнците са заложили на дома Ланистър, но имат войска в Костен път и друга в Принцовия проход, само изчакват…

— Изчакват. — Той се намръщи. — За какво? — Без Денерис и драконите й Дорн беше възлов за каузата им. — Пиши на Слънчево копие. Доран Мартел трябва да знае, че синът на сестра му е жив и се е върнал, за да си вземе бащиния трон.

— Както кажете, милорд. — Полумайстера погледна друг пергамент. — Едва ли можехме да улучим по-подходящ момент за дебаркиране от този. Имаме потенциални приятели и съюзници навсякъде.

— Но не и дракони — каза Джон Конингтън. — Тъй че за да спечелим тези съюзници за каузата си, трябва на всяка цена да имаме какво да им предложим.

— Злато и земи са традиционните стимули.

— Де да имахме и тях. Обещания за земя и обещания за злато може да са достатъчни за някои, но Стрикланд и хората му ще очакват първо те да получат най-добрите поля и замъци, отнети от предците им, когато са избягали в изгнание.

— Милорд все пак има голяма награда, която да предложи — изтъкна Халдон Полумайстера. — Ръката на принц Егон. Брачен съюз, който да доведе някой Велик дом под знамената ни.

„Невяста за хубавия ни принц.“ Джон Конингтън много добре помнеше сватбата на принц Регар. „Елия изобщо не беше достойна за него. Беше крехка и болнава от самото начало, а раждането само я отслаби още повече.“ След раждането на принцеса Ренис майка й бе останала прикована на легло половин година, а раждането на принц Егон едва не я беше убило. Няма да ражда повече деца, бяха казали след това майстерите на принц Регар.

— Денерис Таргариен все пак може да дойде един ден — каза Конингтън на Полумайстера. — Егон трябва да е свободен да се ожени за нея.

— Милорд знае най-добре — отвърна Халдон. — В такъв случай може да обсъдим предлагане на потенциални приятели на по-малка награда.

— Какво би предложил?

— Вас. Вие сте неженен. Велик лорд, все още в разцвета на мъжките си сили, без наследници, освен тези братовчеди, които току-що лишихме от права, потомък на древен род с хубав здрав замък и просторни тучни земи, които несъмнено ще бъдат възстановени и може би разширени от благодарния крал, след като триумфираме. Според мен не малко амбициозни лордове с охота биха предложили дъщерите си на такъв мъж. Дори принцът на Дорн може би.

В отговор Джон Конингтън го изгледа продължително и студено. Имаше моменти, в които Полумайстера го дразнеше почти колкото онова джудже.

— Не мисля. — „Смъртта пълзи по ръката ми. Никой мъж не трябва да разбере, нито жена.“ Стана отново. — Приготви писмото до принц Доран.

— Както заповяда милорд.

Тази нощ Джон Конингтън спа в покоите на лорда, в леглото, което някога бе на баща му, под прашен балдахин от червено-бяло кадифе. Събуди се на разсъмване от шума на дъжд и плахо почукване на слуга, притеснен какво ще желае за закуска новият му господар.

— Варени яйца, пържен хляб и боб. И кана вино. Най-лошото вино в избата.

— Н-най-лошото ли, милорд?

— Чу ме.

Щом донесоха храната и виното, залости вратата, изсипа каната в купа и натопи ръката си. Кисненето в оцет и баните с оцет бяха лечението, предписано от лейди Лемор за джуджето, след като се уплаши, че може да е хванал сива люспа, но искането на кана оцет всяка сутрин щеше да издаде играта. Виното трябваше да свърши работа, но не виждаше смисъл да хаби добра реколта. Ноктите на всичките му четири пръста вече бяха почернели, освен на палеца. На средния пръст сивото бе пропълзяло над втората става. „Би трябвало да ги отсека, но как да обясня два липсващи пръста?“ Не смееше да издаде сивата люспа. Колкото и странно да изглеждаше, мъже, които с радост влизаха в битка и рискуваха да загинат, за да спасят приятел, бяха готови да изоставят същия този приятел на мига, ако се разбереше, че има сива люспа. „Трябваше да оставя проклетото джудже да се удави.“

По-късно същия ден, отново с ръкавици на ръцете, Конингтън направи оглед на замъка и извести Хари Стрикланд Бездомника и капитаните му да се явят при него за военен съвет. В дневната се събраха деветима: Конингтън и Стрикланд, Халдон Полумайстера, Балак Черния, сир Франклин Цветята, Джайн, сир Брендел Бърн, Дик Коул и Лимънд Пийзи. Полумайстера имаше добра новина.

— В лагера е стигнала вест от Марк Мандрейк. Оказва се, че волантинците са го свалили на брега на Естермонт с близо петстотин души. Завзел е Зелен камък.

Естермонт беше остров край нос Гняв, не и някоя от целите им.

— Проклетите волантинци толкова бързат да се отърват, че ни хвърлят на всяко късче земя, което видят — рече Франклин Цветята. — Обзалагам се, че са пръснали момчета по половината проклети Каменни стъпала.

— Със слоновете ми — каза тъжно Хари Стрикланд. Липсваха му слоновете на Бездомника.

— Мандрейк няма стрелци — каза Лимънд Пийзи. — Знаем ли дали Зелен камък е пуснал гарвани, преди да падне?

— Предполагам — отвърна Джон Конингтън. — Но какво съобщение са могли да носят? Най-много някое неточно описание на разбойници от морето. — Още преди да отплават от Волон Терис, беше заповядал на капитаните си да не показват никакви знамена в първите щурмове — нито триглавия дракон на принц Егон, нито неговите грифони, нито черепите и златните бойни пряпорци на дружината. Нека Ланистърите подозират Станис Баратеон, пирати от Каменни стъпала, разбойници от горите или когото още им хрумне да обвинят. Ако съобщенията, стигащи до Кралски чертог, бяха объркани и противоречиви, толкова по-добре. Колкото по-бавно реагираше Железният трон, толкова повече време щяха да имат, за да съберат силата си и да привлекат съюзници за каузата си. — На Естермонт трябва да има кораби. Остров е. Халдон, пиши на Мандрейк да остави гарнизон и да докара останалите си хора на нос Гняв с благородните пленници.

— Както заповядате, милорд. Домът Естермонт има кръвни връзки и с двата двора, между другото. Добри заложници.

— Добри откупи — каза доволен Хари Бездомника.

— Време е да повикаме и принц Егон — заяви лорд Джон. — В по-голяма безопасност ще е в Грифонов полог, отколкото в лагера.

— Ще пратя конник — рече Франклин Цветята. — Но на момчето няма да му хареса да стои в безопасност, казвам ти. Ще иска да е в центъра на нещата.

„Като всички нас на годините му“, помисли си лорд Джон.

— Дошло ли е времето да вдигнем знамето му? — попита Пийзи.

— Още не. Нека Кралски чертог да си мисли, че това не е нищо повече от един лорд изгнаник, върнал се у дома с няколко наети меча да си възстанови рожденото право. Стара семейна история. Дори ще напиша на крал Томен, ще го заявя и ще помоля за опрощение и възстановяване на земите и титлите ми. Това ще им даде повод за размисъл за известно време. А докато се двоумят, тайно ще известим възможни приятели в Бурните земи и Предела. И Дорн. — Това беше съдбоносната стъпка. По-дребни лордове можеше да се присъединят към каузата им от страх да не пострадат или от надежда за печалба, но само принцът на Дорн имаше силата да се опълчи на дома Ланистър и съюзниците му. — Над всичко друго трябва да спечелим Доран Мартел.

— Едва ли — каза Стрикланд. — Дорнецът се плаши и от сянката си. Трудно може да го нарече човек смел.

„Не повече от теб.“

— Принц Доран е предпазлив човек, вярно. Никога няма да се съюзи с нас, освен ако не е сигурен, че ще победим. Тъй че за да го убедим, трябва да покажем силата си.

— Ако Пийки и Реките успеят, ще контролираме по-голямата част от нос Гняв — възрази Стрикланд. — Четири замъка за четири дни, това е великолепно начало, но все още разполагаме само с половината си сила. Трябва да изчакаме останалите си хора. Липсват ни и коне, и слоновете. Аз казвам да изчакаме. Събираме силата си, печелим на своя страна няколко дребни лорда, Лисоно Маар пуска шпионите си и научаваме каквото можем за враговете си.

Конингтън изгледа хладно пълния капитан-генерал. „Този не е Черно сърце, нито Черна стомана, нито Мелис. Ще чака ако може всичките седем ада да замръзнат, вместо да рискува да се опари.“

— Не прехвърлихме половин свят, за да чакаме. Най-добрият ни шанс е ако ударим здраво и бързо, преди Кралски чертог да е разбрал кои сме. Смятам да взема Бурен край. Несъкрушима крепост и последната опора на Станис Баратеон на юг. Вземем ли я, ще имаме сигурна база, където можем да се оттеглим, ако потрябва, а спечелването й ще докаже силата ни.

Капитаните на Златната дружина се спогледаха.

— Щом Бурен край още се държи от верни на Станис хора, ще я вземем от него, не от Ланистърите — възрази Брендел Бърн. — Защо не се съюзим с него срещу тях?

— Станис е брат на Робърт, от същата пасмина, която свали дома Таргариен — напомни му Джон Конингтън. — Нещо повече, той е на хиляда левги оттук, с жалката си сила, която все още командва. Цялото кралство е помежду ни. Ще ни отнеме половин година само да стигнем до него, а той няма нищо, което да ни предложи.

— Ако Бурен край е толкова несъкрушим, как смяташ да го завземеш? — попита Мало.

— С хитрост.

Хари Стрикланд Бездомника не се съгласи.

— Трябва да изчакаме.

— Ще изчакаме. — Джон Конингтън стана. — Десет дни. Не повече. Толкова ще ни трябва, за да се подготвим. На заранта на единайсетия ден тръгваме за Бурен край.

Принцът дойде при тях след четири дни начело на колона от сто конници. Три слона се тътреха в ариергарда. Лейди Лемор беше с него, облечена отново в белия халат на септа. Пред тях яздеше сир Роли Дъкфилд, със спускащо се от раменете му снежнобяло наметало.

„Стабилен мъж, и верен — помисли Конингтън, докато гледаше как Дък слиза от коня, — но неподходящ за Кралската гвардия.“ Беше направил всичко по силите си да разубеди принца да даде това наметало на Дъкфилд. Изтъкваше, че може би ще е най-добре тази чест да се запази за по-велики и прочути воини, чиято вярност ще добави блясък към каузата им, и за по-младите синове на велики лордове, чиято подкрепа ще им трябва в предстоящата борба. Но момчето бе непреклонно.

— Дък ще загине за мен, ако потрябва — така каза, — и само това искам в своята Кралска гвардия. Кралеубиеца беше велик и прочут воин, и син на велик лорд също така.

„Поне го убедих да остави другите шест места свободни, иначе Дък щеше да си има шест патета, едно от друго по-подходящи.“

— Доведете негово височество в дневната ми — заповяда той. — Веднага.

Но принц Егон Таргариен изобщо не беше толкова послушен, колкото Младия Гриф. Мина близо час, преди най-сетне да се появи в дневната, с Дък до него.

— Лорд Конингтън. Замъкът ви ми харесва.

„Земите на баща ти са красиви“ бе казал той. Вятърът развяваше сребристата му коса, а очите му бяха тъмнолилави, по-тъмни, отколкото на това момче.

— На мен също, ваше височество. Моля, седнете. Сир Роли, засега няма да се нуждаем повече от вас.

— Не, искам Дък да остане. — Принцът седна. — Говорихме със Стрикланд и Цветята. Казаха ни за щурма на Бурен край, който замисляте.

Джон Конингтън не издаде гнева си.

— И опита ли се Хари Бездомника да ви убеди да го отложим?

— Всъщност да — каза принцът. — Но не искам. Хари е като стара мома, нали? Прав сте, милорд. Искам щурмът да се извърши… С една промяна. Смятам да го водя аз.