Танц с дракони

Гвардията на кралицата

— Вие сте човек на кралицата — каза Резнак мо Резнак. — Кралят желае да има своя лична охрана, докато провежда дворцовия съвет.

„Все още съм човек на кралицата. Днес, утре, винаги, до последния си дъх — или нейния.“ Баристан Селми отказваше да повярва, че Денерис Таргариен е мъртва.

Може би затова го отстраняваха. „Един по един Хиздар отстранява всички.“ Белвас Силния се задържаше на прага на смъртта в храма под грижите на Сините грации… макар че Селми подозираше, че те довършват онова, което бяха започнали подсладените скакалци. Неопетнените се бяха оттеглили в казармите си. Джого, Даарио Наарис, адмирал Гролео и Хиро от Неопетнените оставаха заложници при юнкайците. Аго и Ракаро, и останалите от халазара на кралицата бяха изпратени отвъд реката, за да търсят изгубената си кралица. Дори Мисандей беше сменена: кралят не смяташе за уместно да използва за свой глашатай едно дете, при това бивша наатийска робиня. „А сега и мен.“

Някога щеше да приеме това отстраняване като накърняване на честта му. Но това беше във Вестерос. В гнездото на усойници, каквото бе Мийрийн, честта изглеждаше нещо толкова глупаво, колкото шутовско наметало. А и недоверието беше взаимно. Хиздар зо Лорак можеше да е консортът на кралицата, но никога нямаше да бъде неговият крал.

— Щом негова милост желае да ме отстрани от двора…

— Негово сияние — поправи го сенешалът. — Не, не, погрешно ме разбрахте. Негово величество ще приеме делегация от Юнкай, за да обсъдят изтеглянето на войските им. Може да поискат… ъъ… обезщетение за онези, чийто живот бе погубен от драконовия гняв. Деликатна ситуация. Кралят смята, че ще е по-добре да видят мийрийнски крал на трона, защитен от мийрийнски воини. Несъмнено можете да разберете това, сир.

„Разбирам повече, отколкото си мислиш.“

— Може ли да знам кои мъже е избрал негова милост да го защитават?

Резнак мо Резнак му отвърна с мазната си усмивка.

— Страховити бойци, които много обичат негово величество. Когор Великана. Краз. Пъстрата котка. Белакво Трошача на кокали. Все герои.

„Все борци от ямите.“ Сир Баристан не беше изненадан. Хиздар зо Лорак седеше неспокойно на новия си трон. От хиляда години Мийрийн не беше имал крал, а някои от старата кръв смятаха, че биха били по-добър избор от него. Извън града чакаха юнкайците с техните наемници и съюзници, в града бяха Синовете на Харпията.

А защитниците на краля ставаха все по-малко с всеки ден. Грешката на Хиздар със Сивия червей му беше струвала Неопетнените. Когато негово величество се бе опитал да ги постави под командването на свой братовчед, както Бронзовите зверове, Сивия червей бе уведомил краля, че са свободни хора, получаващи заповеди само от своята майка. Колкото до Бронзовите щитове, половината бяха освободени, а останалите Бръснати темета все още бяха предани на Скааз мо Кандак. Борците от ямите бяха единствената благонадеждна опора на крал Хиздар срещу море от врагове.

— Дано защитят негова милост от всички заплахи. — Тонът на сир Баристан не издаваше истинските му чувства; беше се научил да ги крие още в Кралски чертог преди години.

— Негово величество — натърти Резнак мо Резнак. — Другите ви задължения ще останат непроменени, сир. В случай, че мирът се провали, негово сияние все пак ще пожелае да командвате силите му срещу враговете на града ни.

„За толкова поне му стига умът.“ Белакво Трошача на кокали и Когор Великана можеше да послужат за щитове на Хиздар, но идеята някой от тях да води армия в сражение беше толкова нелепа, че старият рицар едва не се разсмя.

— Каквото ми заповяда негова милост.

— Не милост — възрази недоволно сенешалът. — Тази титла е вестероска. Негово великолепие. Негово сияние. Негово величество.

„Негова суетност ще му приляга по-добре.“

— Както кажете.

Резнак облиза устни.

— В такъв случай приключихме.

Този път мазната му усмивка показваше пренебрежение. Сир Баристан напусна, доволен, че оставя сенешалската воня на парфюм зад себе си. „Един мъж трябва да мирише на пот, не на цветя.“

Великата пирамида беше осемстотин стъпки висока от основата до върха. Покоите на сенешала се намираха на втория етаж. Стаите на кралицата и неговите заемаха най-високото стъпало. „Дълго изкачване за човек на моята възраст“, помисли сир Баристан, щом тръгна нагоре. Знаеше се, че прави това изкачване по пет-шест пъти на ден по работа на кралицата, както свидетелстваха болките в коленете и кръста му. „Ще дойде ден, когато няма да мога да се справя с тези стъпала, и този ден ще е по-скоро, отколкото би ми се искало“, помисли той. Дотогава трябваше да се погрижи поне няколко от момчетата му да са готови да заемат мястото му до кралицата. „Лично ще ги помажа в рицарство, когато станат достойни, и ще дам на всеки от тях кон и златни шпори.“

Кралското жилище беше затихнало и пусто. Хиздар не се беше настанил там, предпочел беше стаи в средата на Великата пирамида, защитен от всички страни от дебелите тухлени стени. Мезара, Миклаз, Кеза и останалите малки виночерпци на кралицата — всъщност заложници, но Селми и кралицата толкова се бяха привързали към тях, че им беше трудно да мислят за тях по този начин — бяха отишли с краля, а Ирри и Джикуи бяха заминали с дотраките. Само Мисандей бе останала, самотно призраче, обитаващо покоите на кралицата на върха на пирамидата.

Сир Баристан излезе на терасата. Небето над Мийрийн беше с цвета на мъртва плът, убито бяло и натежало, грамада от непрекъснати облаци от хоризонт до хоризонт. Слънцето се беше скрило. Щеше да залезе невидимо, както бе изгряло невидимо заранта. Нощта щеше да е гореща, потна, задушна, лепкава нощ без глътка въздух. От три дни бе надвиснала заплахата за дъжд, но нито капка не беше паднала. „Един дъжд ще е облекчение. Ще помогне да се пречисти градът.“

Оттук можеше да види четири по-малки пирамиди, западните стени на града и лагерите на юнкайците край бреговете на Робския залив, където гъст стълб мазен пушек се виеше нагоре като огромно влечуго. „Юнкайците изгарят мъртвите си — помисли той. — Бялата кобила препуска през обсадните им лагери.“ Въпреки всичко, което бе направила кралицата, болестта се беше разпространила, както между градските стени, така и навън. Пазарите на Мийрийн бяха затворени, улиците празни. Крал Хиздар бе разрешил да се отворят бойните ями, но тълпите бяха рехави. Съобщаваха, че мийрийнците били започнали да избягват дори Храма на Грациите.

„Търговците на роби ще измислят начин да обвинят Денерис и за това“, помисли с горчивина сир Баристан. Можеше почти да ги чуе как шепнат — как Велики господари, Синове на Харпията, юнкайци, всички се уверяват едни други, че кралицата му е мъртва. Половината град го вярваше, макар все още да нямаха куража да го кажат на глас. „Но скоро, мисля.“

Чувстваше се много уморен, много стар. „Къде отидоха всички тези години?“ Напоследък всеки път, щом коленичеше да пие от неподвижното езерце на терасата, виждаше лице на непознат, зяпнало го от водата. Кога се бяха появили тези врански крака около светлосините му очи? Откога косата му бе станала от слънчева светлина на сняг? „Преди години, старче. Преди десетилетия.“

И все пак сякаш едва вчера го бяха издигнали в рицарски сан, след турнира на Кралски чертог. Още помнеше допира на меча на крал Егон на рамото си, лек като девича целувка. Думите бяха заседнали в гърлото му, когато изричаше клетвите си. На пира същата вечер беше ял ребра на див глиган, приготвени по дорнски обичай с драконов пипер, толкова лют, че беше изгорил устата му. Четирийсет и седем години, а вкусът все още се задържаше в паметта му, но не можеше да каже какво е вечерял преди десет дни, дори всичките седем кралства да зависеха от това. „Варено кучешко най-вероятно. Или някакво друго гадно блюдо, което не миришеше по-добре.“

Не за първи път Селми се зачуди на странните приумици на съдбата, които го бяха довели тук. Беше рицар на Вестерос, мъж на Бурните земи и дорнските блата; мястото му беше в Седемте кралства, не тук на знойните брегове на Робския залив. „Дойдох, за да върна Денерис у дома.“ Но я беше изгубил, също както беше изгубил баща й и брат й. „Дори Робърт. Него също го провалих.“

Може би Хиздар беше по-мъдър, отколкото си даваше сметка. „Преди десет години щях да съм предусетил какво се кани да направи Денерис. Преди десет години щях да съм достатъчно бърз, за да я спра.“ Но беше стоял объркан, когато тя скочи в ямата, когато я извика, а после затича безпомощно след нея по червения пясък. „Станал съм стар и бавен.“ Нищо чудно, че Наарис му се подиграваше и го наричаше сир Дядо. „Щеше ли Даарио да е по-бърз, ако беше до кралицата онзи ден?“ Смяташе, че знае отговора, макар да не му харесваше.

Беше го сънувал отново предната нощ: Белвас на колене и повръща жлъчка и кръв, Хиздар вика на убийците на дракони, мъже и жени бягат обзети от ужас, блъскат се на стъпалата, газят един връз друг, пищят и викат. А Денерис…

„Косата й беше пламнала. Размахваше бича и крещеше, а след това се озова на гърба на дракона и летеше.“ Пясъкът, вдигнат от Дрогон, докато излиташе, беше опарил очите на сир Баристан, но през булото от сълзи беше видял как чудовището излита от ямата, как огромните му криле изплющяха по бронзовите рамене на воините при портите.

Останалото научи по-късно. Извън портите беше имало гъсто множество. Конете бяха полудели от ужас от миризмата на дракона и бяха тъпкали наред. Бойци бяха хвърляли копия, стреляли бяха с арбалети. Някои бяха улучили. Драконът се беше извивал свирепо във въздуха, с димящи рани, с момичето на гърба му. След това беше изригнал огън.

Бронзовите зверове бяха събирали труповете през останалата част на деня и почти цялата нощ. Двеста и четиринайсет души бяха убити и три пъти повече — изгорени или ранени. Дрогон вече беше отлетял от града, за последен път беше видян високо над Скаазадан, полетял на север. От Денерис Таргариен нямаше и следа. Някои се кълняха, че я видели да пада. Други твърдяха, че драконът я отнесъл, за да я изяде. „Грешат.“

Сир Баристан не знаеше за драконите повече от приказките, които чуваше всяко дете, но познаваше Таргариените. Денерис беше яхнала онзи дракон, както Егон някога беше яздил Балерион.

— Може да е отлетяла към дома — каза на глас.

— Не — промълви тих глас зад него. — Тя не би направила това, сир. Не би си отишла у дома без нас.

Сир Баристан се обърна.

— Мисандей. Дете. От колко време стоиш тук?

— От скоро. Тази съжалява, ако ви е притеснила. — Момичето се поколеба. — Скааз мо Кандак желае да говори с вас.

— Бръснатото теме? Говори ли с него? — Беше необмислено, много. Враждата между Скааз и краля беше дълбока, а момичето беше достатъчно умно, за да го знае. Скааз беше откровен в противопоставянето си на брака на кралицата, факт, който Хиздар не беше забравил. — Тук ли е той? В пирамидата?

— Когато пожелае. Идва и си отива, сир.

„Да. Би могъл.“

— Кой ти каза, че иска да говори с мен?

— Един Бронзов звяр. Носеше маска на бухал.

„Носел е маска на бухал, когато е говорил с теб. Сега може да е чакал, тигър, ленивец.“ Сир Баристан беше намразил маските от самото начало, а сега ги мразеше още повече. Честните хора нямат нужда да крият лицата си. А Бръснатото теме…

„Какво ли си мисли?“ След като Хиздар беше дал командването на Бронзовите зверове на братовчед си Маргаз зо Лорак, Скааз бе назначен за Управител на Реката, отговарящ за всички салове, изкопи и напоителни канали по Скаазадан на петдесет левги, но Бръснатото теме беше отказал този древен и почетен пост, както го нарече Хиздар, и бе предпочел да се оттегли в скромната пирамида на Кандак. „Без кралицата, която да го защити, поема огромен риск, като идва тук.“ А ако видеха сир Баристан да говори с него, подозрението можеше да падне и върху рицаря.

Никак не му харесваше това. Миришеше на коварство, на шепнене, лъжи и заговорничене в тъмното, на всички неща, които се беше надявал, че е оставил зад гърба си с Паяка, лорд Кутрето и други от техния сой. Баристан Селми не си падаше по четенето, но често бе отварял Бялата книга, където бяха записани делата на предшествениците му. Някои бяха герои, други слабаци, негодници или страхливци. Повечето бяха просто хора — по-бързи и по-силни от повечето, по-опитни с меч и щит, но все така жертви на гордост, амбиция, страст, любов, гняв, ревност, алчност за злато, жажда за власт и всички други слабости, засягащи по-низшите смъртни. Най-добрите от тях надделяваха слабостите си, изпълняваха дълга си и умираха с меч в ръка. Най-лошите…

Най-лошите бяха тези, които играеха играта на тронове.

— Можеш ли да намериш този бухал отново? — попита той.

— Тази може да се опита, сир.

— Кажи му, че ще говоря с… с нашия приятел… след стъмване, до конюшните. — Главните врати на пирамидата се затваряха и залостваха по заник-слънце. — Внимавай да е същият бухал. — Нямаше да е добре неподходящ Бронзов звяр да чуе за това.

— Тази разбира. — Мисандей се обърна уж да си тръгне, но спря и каза: — Говори се, че юнкайците са обкръжили града отвсякъде със скорпиони, за да хвърлят железни стрели в небето, ако Дрогон се върне.

Сир Баристан също го беше чул.

— Не е толкова просто да убиеш дракон в небето. Във Вестерос много са се опитвали да свалят Егон и сестрите му. Никой не е успял.

Мисандей кимна. Трудно беше да се разбере дали се е успокоила.

— Мислите ли, че ще я намерят, сир? Степите са толкова големи, а драконите не оставят диря в небето.

— Аго и Ракаро са кръв от нейната кръв… а кой познава Дотракското море по-добре от дотраките? — Стисна я за рамото. — Ще я намерят, ако може да бъде намерена. — „Ако още е жива.“ Имаше други халове, които кръстосваха тревите, конни господари с халазари, чиито ездачи наброяваха десетки хиляди. Но нямаше нужда момичето да чува това. — Ти я обичаш много, знам. Кълна се, ще я опазя.

Думите му сякаш утешиха момичето. „Но думите са вятър — помисли сир Баристан. — Как мога да защитя кралицата, след като не съм с нея?“

Баристан Селми беше познавал много крале. Беше се родил при неспокойното управление на Егон Невероятния, обичан от простолюдието, и бе получил рицарството си от неговите ръце. Синът на Егон Джеерис го беше удостоил с белия плащ, когато беше на трийсет и две, след като уби Мелис Чудовищния през войната на Кралете на деветте петака. В същото наметало беше стоял до Железния трон, когато лудостта погълна сина на Джеерис Ерис. „Стоях, виждах и чувах, а не направих нищо.“

Но не. Това не беше справедливо. Беше изпълнил дълга си. В някои нощи сир Баристан се питаше дали не е изпълнил дълга си прекалено добре. Беше дал клетвите си пред очите на богове и хора, не можеше да тръгне против тях… но спазването на тези клетви беше станало трудно през последните години от управлението на крал Ерис. Беше видял неща, за които го болеше да си спомня, и неведнъж се беше питал колко от тази кръв е оцапала и неговите ръце. Ако не бе отишъл в Дъскъндейл да избави Ерис от тъмниците на лорд Дарклин, кралят като нищо можеше да умре там, когато Тирион Ланистър опустоши града. Тогава принц Регар щеше да се възкачи на Железния трон и може би щеше да изцери кралството. Дъскъндейл беше най-добрият му час като рицар на Кралската гвардия, но споменът още горчеше на езика му.

Провалите му го измъчваха нощем. „Джеерис, Ерис, Робърт. Трима мъртви крале. Регар, от когото щеше да излезе по-добър крал от всеки от тях. Принцеса Елия и децата й, Егон още бебе, Ренис с котенцето й.“ И сега Денерис, неговата малка кралица. „Не е мъртва. Няма да го повярвам.“

Следобедът не му донесе много отдих от терзанията му. Прекара го в залата за упражнения на третия етаж на пирамидата в работа с момчетата, учеше ги на умения с меч и щит, с кон и пика… и на рицарство, на правилата, които правят един рицар нещо повече от борец в бойните ями. На Денерис щяха да й трябват защитници на нейната възраст, след като той си отидеше, и сир Баристан беше решен да й ги даде.

Момчетата, които обучаваше, бяха от осем до двайсет годишни. Беше започнал с над шейсет, но за мнозина обучението се бе оказало твърде тежко. По-малко от половината бяха останали, но някои от тях обещаваха много. „Без кралска особа, която да пазя, сега ще имам повече време да ги обучавам“, осъзна той, докато обикаляше от двойка на двойка и наблюдаваше как се нападат със затъпени мечове и копия. „Храбри момчета. Без знатно потекло, да, но някои ще станат добри рицари и ще обичат кралицата. Ако не беше тя, всички те щяха да се окажат в ямите. Крал Хиздар си има борците, но Денерис ще има рицари.“

— Дръж щита високо — извика той. — Покажи ударите. Сега заедно. Ниско, горе, долу, долу високо, ниско…

Отнесе простата си вечеря на терасата на кралицата и я изяде. Слънцето залязваше и огньовете в големите стъпаловидни пирамиди се съживяваха един по един, а многоцветните тухли на Мийрийн повяхваха в сиво и после — в черно. Сенките се сбираха долу по улици и улички, образуваха езера и реки. В сумрака градът изглеждаше безметежен, дори красив. „Това е мор, не мир“, каза си старият рицар с последната глътка вино.

Не искаше да се набива на очи, тъй че щом довърши вечерята си, смени дворцовото си облекло, белия плащ на Гвардията на кралицата, с кафяво пътническо наметало с качулка, каквото можеше да носи всеки обикновен мъж. Задържа меча и камата си. „Това все пак може да е някакъв капан.“ Не вярваше много на Хиздар, а още по-малко на Резнак мо Резнак. Напарфюмираният сенешал като нищо можеше да е част от това, да го примами на тайна среща, а след това да го хване със Скааз и да ги обвини в заговор срещу краля. „Ако Бръснатото теме заговори за измяна, няма да ми остави никакъв избор, освен да го арестувам. Хиздар е консортът на кралицата ми, колкото и да не го харесвам. Дългът ми е към него, не към Скааз.“

А дали?

Първото задължение на Кралската гвардия беше да защитава краля от покушение или заплаха. Белите рицари се заклеваха да се подчиняват на заповедите на краля също така, да пазят тайните му, да го съветват, когато им поискат съвет, и да мълчат, когато не ги питат, да изпълняват каквото благоволи кралят и да бранят името и честта му. Строго казано, беше изцяло избор на краля докъде да се простира защитата на Кралската гвардия над други, дори на особите от кралска кръв. Някои крале смятаха за редно и уместно да пращат Кралската гвардия да служи и брани техните жени и деца, близки, лели, чичовци и братовчеди в по-голяма или по-малка степен, а понякога дори любовниците им, наложниците им и копелетата им. Но други предпочитаха да използват за тези цели дворцови рицари и войници и да държат своите седем за своя лична гвардия, винаги до себе си.

„Ако кралицата ми беше заповядала да защитавам Хиздар, нямаше да имам друг избор, освен да се подчиня.“ Но Денерис Таргариен така и не беше учредила истинска Гвардия на кралицата дори за себе си, нито беше издавала заповеди, свързани с нейния консорт. „Светът беше по-прост, когато имах лорд-командир да решава такива неща — помисли Селми. — Сега аз съм лорд-командирът, а е трудно да разбера кой път е верният.“

Големите порти бяха заключени и залостени, както бе очаквал. Четирима Бронзови зверове стоях на пост извън вратите, други четирима отвътре. На тях се натъкна старият рицар — едри мъже с маски на глиган, мечка, полевка и мантикора.

— Всичко е кротко, сир — каза му мечката.

— Така да остане. — Знаеше се, че сир Баристан често обикаля нощем да се увери, че пирамидата е добре охранявана.

Други четирима Бронзови зверове пазеха железните врати към ямата, където бяха оковани Визерион и Регал. Светлината на факлите заблещука по маските им: маймуна, овен, вълк и крокодил.

— Нахранени ли са? — попита сир Баристан.

— Да, сир — отвърна маймуната. — По една овца за всеки.

„Колко дълго още ще им стига по толкова?“ Драконите растяха, растеше и апетитът им.

Време беше да потърси Бръснатото теме. Сир Баристан мина покрай слоновете и сивата кобила на кралицата, към дъното на конюшнята. Едно магаре зарева, когато мина покрай него, и няколко коня се размърдаха на светлината на фенера му. Иначе беше тъмно и тихо.

След това от сянката в една празна ясла се отдели сянка и се превърна в още един Бронзов звяр с надиплена черна пола, метални набедреници и издута гръдна броня.

— Котка? — учуди се Баристан Селми, като видя бронза под качулката. Докато командваше Бронзовите зверове, Бръснатото теме най-често носеше маска със змийска глава, властна и вдъхваща страх.

— Котките са навсякъде — отвърна му познатият глас на Скааз мо Кандак. — Никой не ги поглежда.

— Ако Хиздар научи, че си тук…

— Кой ще му каже? Маргаз? Маргаз знае каквото аз искам да знае. Зверовете все още са мои. Не го забравяй. — Гласът на Бръснатото теме бе приглушен под маската, но Селми долови гнева в него. — Държа затворника.

— Кой?

— Сладкарят на Хиздар. Името му няма да ти говори нищо. Човекът е само маша. Синовете на Харпията взеха дъщеря му и се заклеха, че ще я върнат невредима, когато кралицата умре. Белвас и драконът спасиха Денерис. Никой не спаси момичето. Върнаха я на баща й посред нощ, на девет къса. По един за всяка година, която е живяла.

— Защо? — Заглождиха го съмнения. — Синовете спряха убийствата си. Мирът на Хиздар…

— … е заблуда. Не в началото, не. Юнкайците се страхуваха от кралицата ни, от Неопетнените й, от драконите й. Тази земя е познавала дракони преди. Юрказ зо Юнзак е чел историите, знаеше. Хиздар също. Защо не мир? Денерис го искаше, разбираха го. Искаше го твърде много. Трябваше да тръгне към Ащапор. — Скааз пристъпи към него. — Това беше преди. Ямата промени всичко. Денерис я няма, Юрказ е мъртъв. Вместо един стар лъв — глутница чакали. Кървавата брада… той не обича мира. А има и още нещо. По-лошо. Волантис е пратил флотата си срещу нас.

— Волантис. — Ръката на Селми на дръжката на меча изтръпна. „Сключихме мир с Юнкай. Не с Волантис.“ — Сигурен ли си?

— Да. Мъдрите господари знаят. Приятелите им също. Харпията, Резнак, Хиздар. Кралят ще отвори градските порти за волантинците, щом дойдат. Всички, които освободи Денерис, ще бъдат поробени отново. Дори и някои, които никога не са били роби, ще бъдат оковани. Животът ти може да свърши в бойните ями, старче. Краз ще изяде сърцето ти.

Главата му запулсира.

— Трябва да се каже на Денерис.

— Първо я намери. — Скааз го стисна за ръката под лакътя. Пръстите му бяха като желязо. — Не можем да я чакаме. Говорих със Свободните братя, с Мъжете на Майката и със Здравите щитове. Те не вярват на Лорак. Трябва да прекършим юнкайците. Но ни трябват Неопетнените. Сив червей ще те послуша. Говори с него.

— За какво? — „Говори за измяна. За заговор.“

— Въпрос на живот или смърт. — Очите на Бръснатото теме бяха като черни езера под лъскавата маска на котка. — Трябва да ударим, преди да дойдат волантинците. Разбиваме обсадата, избиваме търговците на роби, обръщаме наемниците им на наша страна. Юнкайците не очакват атака. Имам шпиони в лагерите им. Казват, че от ден на ден болестта става все по-лоша. Дисциплината е загнила. Господарите най-често са пияни, тъпчат се на пирове, говорят си за богатствата, които ще си разделят, щом падне Мийрийн, дърлят се за превъзходство. Кървавата брада и Дрипавия принц не се понасят. Никой не очаква бой. Вярват, че мирът на Хиздар ни е приспал.

— Денерис подписа този мир — каза сир Баристан. — Нямаме право да го нарушим без нейно позволение.

— А ако е мъртва? — попита Скааз. — Тогава какво, сир? Според мен тя би искала да защитим града й. Децата й.

Децата й бяха освободените роби. „Мхиза я нарекоха, всички онези, чиито вериги строши. Майка.“ Бръснатото теме не грешеше. Денерис щеше да иска децата й да бъдат защитени.

— А Хиздар? Той все пак е нейният консорт. Кралят й. Съпругът й.

— Отровителят й.

„Нима?“

— Къде е доказателството ти?

— Короната, която носи, е достатъчно доказателство. Тронът, на който седи. Отвори си очите, старче. Само това искаше той от нея, винаги е искал само това. След като го получи, защо да дели властта?

„Защо, наистина?“ Толкова горещо беше долу в ямата. Още виждаше тръпнещия въздух над червените пясъци, още усещаше мириса на кръвта, пролята от мъжете, загинали за тяхно забавление. И още чуваше гласа на Хиздар, приканващ кралицата да опита от подсладените скакалци. „Много са вкусни… сладки и люти…“ Но самият той така и не си взе… Селми разтри слепоочията си. „Не съм се заклевал на Хиздар зо Лорак. А и да бях, той ме отхвърли също като Джофри.“

— Този… този сладкар. Искам лично да го разпитам. Сам.

— Така ли? — Бръснатото теме скръсти ръце на гърдите си. — Добре. Разпитвай го колкото щеш.

— Ако… ако това, което каже, ме убеди… ако се съюзя с теб в това… ще искам думата ти Хиздар зо Лорак да не пострада, докато… освен ако… не се докаже, че е съучастник в това.

— Защо толкова те интересува Хиздар, старче? Ако той не е Харпията, е първородният й син.

— Знам със сигурност само, че е консортът на кралицата. Искам думата ти за това. Иначе се заклевам, ще ти се противопоставя.

Скааз се усмихна свирепо.

— Думата ми значи. Добре, Хиздар няма да пострада, докато не се докаже вината му. Но сдобием ли се с доказателството, смятам да го убия със собствените си ръце. Искам да му изтръгна червата и да му ги покажа преди да го оставя да умре.

„Не — помисли старият рицар. — Ако Хиздар е замислял смъртта на кралицата ми, аз ще се погрижа за него, но смъртта му ще е бърза и чиста.“ Боговете на Вестерос бяха далече, но сир Баристан Селми замълча и изрече безмълвна молитва към Старицата, да освети пътя му към мъдростта. „Заради децата — каза си. — Заради града. Заради моята кралица.“

— Ще говоря със Сив червей.