Танц с дракони

Джон

Когато чу заповедта, сир Алисър изкриви уста в подобие на усмивка, но очите му останаха студени и твърди като кремък.

— Значи копелето ме праща на смърт.

— Смърт — изграчи гарванът на Мормон. — Смърт, смърт, смърт.

„Не ми помагаш.“ Джон махна с ръка да пропъди птицата.

— Копелето те праща на обход. Да откриеш враговете ни и да ги убиеш, ако се наложи. Боравиш добре с меча. Беше учител по оръжия, тук и в Източен страж.

Торн опипа дръжката на дългия си меч.

— Да. Пропилях една трета от живота си в опит да науча на елементарните основи на фехтовката селяци, тъпаци и негодници. Не че ще ми помогне много в ония гори.

— Дивен ще е с теб, и още един опитен обходник.

— Ще ви научим на това, което трябва да знаете, сир — изкиска се Дивен. — Ще ви научим как да си бършете благородния задник с листа, като всеки добър обходник.

Кедж Бялото око се изсмя, а Черния Джак Бълвър се изплю. Сир Алисър каза само:

— Иска ти се да откажа. Така ще можеш да ми клъцнеш главата, както направи със Слинт. Няма да ти доставя това удоволствие, копеле. Но се моли да ме убие дивашки меч. Тия, които Другите убият, не остават мъртви… и помнят. Ще се върна, лорд Сняг.

— Моля се за това. — Джон никога нямаше да приеме сир Алисър Торн за приятел, но все пак беше брат. „Никой не е казвал, че си длъжен да харесваш братята си.“

Не беше лесна работа да прати хора в дивата пустош, след като знаеше, че вероятността да не се върнат е много голяма. „Всички са опитни мъже“, каза си Джон… но чичо му Бенджен и неговите обходници също бяха опитни, а омагьосаната гора ги беше погълнала без следа. Когато двама от тях най-сетне се домъкнаха обратно до Вала, бяха като духове. Не за първи път, нито за последен, Джон Сняг се зачуди какво ли е сполетяло Бенджен Старк. „Може би обходниците ще се натъкнат на някакви следи“, каза си, но без да го вярва много.

Дивен щеше да води единия патрул, Черния Джак Бълвър и Кедж Бялото око — другите два. Те поне горяха от нетърпение да започнат обхода.

— Хубаво е отново да имам кон между краката — каза Дивен при портата и засмука дървените си зъби. — Да ме прощавате, милорд, но задниците ни ще се нацепят от толкова седене. — Никой в Черен замък не познаваше горите толкова добре като него, дърветата и потоците, растенията, които ставаха за ядене, нравите на хищник и дивеч. „Торн е в по-добри ръце, отколкото заслужава.“

Джон наблюдаваше излизането на ездачите от върха на Вала: три групи, всяка от по трима души, всяка с два гарвана. От толкова високо конете им не изглеждаха по-големи от мравки и Джон не можеше да различи един обходник от друг. Но ги знаеше. Всяко име беше врязано в сърцето му. „Осем добре мъже — помисли. — И един… е, ще видим.“

Когато и последният ездач се скри между дърветата, Джон Сняг се спусна в клетката на макарата с Ед Скръбния. Няколко снежинки западаха след тях в шахтата, затанцували в прашния вятър. Една се понесе надолу след клетката и се промуши между решетките. Падаше по-бързо от тях и от време на време изчезваше долу. После поривът на вятъра отново я подхващаше и я вдигаше нагоре. Джон можеше да се пресегне през решетките и да я хване, ако поиска.

— Ужасен сън сънувах нощес, милорд — сподели Ед Скръбния. — Вие ми бяхте стюард, носехте ми храна и ми чистехте боклука. Бях лорд-командир, без миг покой.

Джон не се усмихна.

— За теб кошмар, за мен — живот.

Галерите на Котър Пайк съобщаваха за все повече хора на свободния народ по гористите брегове на север и изток от Вала. Видели бяха лагери, недостроени салове, дори корпус на разбит ког, който някой бе започнал да възстановява. Диваците винаги се скриваха в горите, щом ги видеха, и несъмнено излизаха отново, щом корабите на Пайк ги подминеха. Междувременно сир Денис Малистър все още виждаше огньове нощем на север от Ждрелото. И двамата командири молеха за още мъже.

„А откъде да взема още мъже?“ Джон беше изпратил по десет души от диваците в Къртичиното на двамата: зелени момчета, старци, някои ранени и недъгави, но всички годни да вършат една или друга работа. Крайно недоволни, двамата се оплакваха в писмата си.

„Когато помолих за хора, имах предвид мъже на Нощния страж, обучени и дисциплинирани, чиято вярност никога не може да бъде поставена под съмнение“ — пишеше сир Денис.

Котър Пайк беше по-рязък.

„Бих могъл да ги обеся от Вала, като предупреждение към други диваци да стоят надалече, но не виждам никаква друга полза от тях — беше написал от негово име майстер Хармун. — На такъв не бих доверил да чисти и нощното ми гърне, а десет не стигат.“

Желязната клетка се спускаше на дългата верига, скърцаше и дрънчеше, докато накрая не спря рязко на стъпка над земята в подножието на Вала. Ед Скръбния бутна вратата и скочи долу, ботушите му строшиха кората на последния сняг. Джон скочи след него.

Пред оръжейната Емет Железния още тренираше учениците си на двора. Песента на стомана в стомана разбуди глада на Джон. Напомни му за по-топли, по-простички дни, когато като момчета в Зимен хребет се дуелираха с мечове с Роб под бдителния поглед на сир Родрик Касел. Сир Родрик също беше паднал, убит от Теон Обърни-плащ и неговите железни мъже при опита му да върне Зимен хребет на Старк. Здравата крепост на дома Старк беше изгоряла пустош. „Всичките ми спомени са отровени.“

Емет Железния го видя, вдигна ръка и битката спря.

— Лорд-командир. На вашите заповеди. С какво можем да ви бъдем полезни?

— С тримата ти най-добри.

Емет се ухили.

— Арон. Емрик. Джейс.

Коня и Робин Скокливия донесоха ватирано долнище за лорд-командира, ризница и наколенници, предпазител за шията и полушлем. Черен, обкован с желязо щит за лявата му ръка, притъпен дълъг меч за дясната. Мечът блесна сребрист на утринната светлина, почти нов. „Един от последните, излезли от ковачницата на Донал. Жалко, че не поживя достатъчно, за да му сложи остър ръб.“ Мечът беше по-къс от Дълъг нокът, но направен от обикновена стомана, поради което бе по-тежък. Ударите му щяха да са малко по-бавни. Джон се обърна срещу противниците си.

— Хайде.

— Кого от нас искате първи? — попита Арон.

— Тримата. Наведнъж.

— Трима на един? — възкликна Джейс невярващо. Беше от последния набор на Кънуи, син на обущар от Белия остров. Това може би обясняваше учудването му.

— Точно така. Ела тук.

Джейс се приближи и Джон го перна с меча по главата и го събори на земята. За едно мигване на окото момчето се намери с ботуш на гърдите и връх на меч на гърлото.

— Войната никога не е честна — каза му Джон. — Вече са двама на един, а ти си мъртъв.

Чу скърцане на чакъл и разбра, че близнаците атакуват. „От тия двамата ще се получат обходници.“ Завъртя се рязко, блокира удара на Арон с ръба на щита си и посрещна удара на Емрик с меча.

— Това не са копия — извика им. — Влез повече.

Мина в атака, за да им покаже как се прави. Емрик първо. Засече към главата и раменете му, дясно, ляво и пак дясно. Момчето надигна щита си и опита тромава контраатака. Джон натресе щита си в щита на Емрик и го свали с удар долу в крака… не достатъчно бързо, защото Арон му връхлетя с мощно посичане отзад по бедрото, което го смъкна на коляно. „Това ще остави синина.“ Следващия удар отби с щита си, след което скочи отново на крака и подкара Арон през двора. „Бърз е — прецени Джон, докато дългите мечове се целунаха веднъж, дваж, триж, — но трябва да стане по-силен.“ Видя облекчението в очите на Арон и разбра, че Емрик е зад него. Изви се бързо встрани и го перна отзад в раменете, което го отпрати към брат му, и двамата рухнаха на земята. През това време Джейс се беше вдигнал на крака, но Джон го свали отново.

— Мразя, когато мъртви се вдигнат. Ще изпиташ същото, когато срещнеш немрящ. — Отдръпна се и отпусна меча.

— Голямата врана може да клъвне малките врани — избоботи глас зад него. — Но стиска ли й да се бие с мъж?

Дрънчащата ризница се беше подпрял на една стена. Груба четина покриваше хлътналите му бузи, рехавата му кафява коса се вееше над малките му жълти очи.

— Превъзнасяш се — каза му Джон.

— Да, но бих те премазал.

— Станис изгори не когото трябваше.

— Не. — Дивакът се ухили. Устата му бе пълна с изпочупени кафяви зъби. — Изгори когото трябваше да изгори, та цял свят да го види. Всички правим каквото трябва да правим, Сняг. Дори кралете.

— Емет, намери му някаква броня. Искам го в стомана, не в стари кокали.

Облечен в ризница и броня, Властелинът на костите стана сякаш по-изправен. Изглеждаше и по-висок, раменете му още по-широки. „От бронята е, не от човека — каза си Джон. — Дори Сам може да изглежда почти внушително, облечен от глава до пети в стоманата на Донал Ноя.“ Дивакът махна пренебрежително към щита, който му предложи Коня, и поиска двуръчен меч.

— На това му се вика сладък звук — изръмжа, след като посече във въздуха. — Хайде плесни с криле насам, Сняг. Мисля да ти оскубя перушината.

Джон връхлетя стремглаво.

Дрънчащата ризница отстъпи назад и посрещна атаката му с двуръчно посичане. Ако Джон не беше вдигнал щита си, щеше да му разбие гръдната броня и да му натроши половината ребра. Силата на удара го накара да се олюлее и разтърси ръката му чак до рамото. „Удря по-силно, отколкото очаквах.“ Бързината му се оказа нова неприятна изненада. Властелинът на костите нанасяше толкова удари, колкото поемаше. По принцип двуръчният меч би трябвало да е доста по-тромав от меча на Джон, но дивакът го размахваше със светкавична бързина.

Поверениците на Емет Железния завикаха окуражително за командира си в началото, но неумолимата бързина на атаката на Дрънчащата ризница бързо ги накара да замълчат. „Не може да задържи това дълго“, каза си Джон, докато спираше поредния удар. Изпъшка при сблъсъка. Макар и затъпен, големият меч пропука щита му от борово дърво и огъна железния обков. „Скоро ще се умори. Трябва.“ Джон посече към лицето на дивака и Дрънчащата ризница дръпна глава назад. Замахна към прасеца на Дрънчащата ризница, но той ловко прескочи острието. Големият меч се стовари върху рамото на Джон толкова силно, че огъна предпазителя. Джон отстъпи. Властелинът на костите тръгна след него с доволен кикот. „Той няма щит — напомни си Джон, — а този чудовищен меч е твърде тежък за париране. Би трябвало да нанасям два удара за всеки един негов.“

Но някак си не можеше, а и ударите, които нанасяше, нямаха ефект. Дивакът сякаш винаги успяваше да се отдръпне или да се плъзне настрани, тъй че дългият меч на Джон едва забърсваше покрай рамото или ръката му. Скоро усети, че отстъпва повече терен, докато се мъчеше да избегне съкрушителните посичания — и половината пъти не успяваше. Щитът му беше нацепен на трески и той го изтръска от ръката си. Пот се стичаше по лицето му и щипеше очите му под шлема. „Твърде силен е, и много бърз. И с този грамаден меч има тегло и обхват.“ Боят щеше да е по-различен, ако беше въоръжен с Дълъг нокът, но…

Шансът му се появи при следващия заден замах на Дрънчащата ризница. Джон се хвърли напред, блъсна го и двамата паднаха заедно, с оплетени крака. Стомана издрънча в стомана. Двамата изтърваха мечовете и се затъркаляха по твърдата земя. Дивакът заби коляно между краката му. Джон замахна с метален юмрук. Дрънчащата ризница по някакъв начин се озова отгоре, стиснал главата му с две ръце. Блъсна я силно в земята, след което вдигна забралото му.

— Ако имах кама, сега щеше да си с едно око по-малко — изръмжа той, преди Коня и Емет Железния да го издърпат от гърдите на лорд-командира. — Пуснете ме, врани проклети! — изрева той.

Джон се надигна с усилие на коляно. Главата му кънтеше, устата му беше пълна с кръв. Изплю я и каза:

— Хубав бой.

— Превъзнасяш се, врано. Дори не се изпотих.

— Следващия път ще се изпотиш — отвърна Джон. Ед Скръбния му помогна да се изправи и разкопча шлема му. Беше се сдобил с няколко дълбоки вдлъбнатини, които ги нямаше, когато си го сложи. — Пуснете го. — Джон хвърли шлема към Робин Скокливия.

— Милорд — рече Емет Железния, — той заплаши живота ви, всички чухме. Каза, че ако имал кама…

— Има кама. Ей я там, на колана му. — „Винаги има някой по-бърз и по-силен — беше казал веднъж сир Родрик на Джон и Роб. — Той е човекът, когото искаш да срещнеш на учебния двор, преди да си срещнал някой като него на бойното поле.“

— Лорд Сняг? — каза тих глас.

Джон се обърна и видя Клидас, застанал под рухналия свод със свитък в ръка.

— От Станис ли е? — Джон се надяваше за вест от краля. Знаеше, че Нощният страж не взима страна и че не би трябвало да го интересува кой крал ще излезе победител. Но някак си го интересуваше. — От Дълбоки лес?

— Не, милорд. — Клидас протегна свитъка. Беше плътно навит и запечатан с кръгъл твърд розов восък. „Само Дредфорт използва розов восък за печат.“ Джон смъкна ръкавицата си, взе писмото и счупи печата. Когато видя подписа, забрави за пердаха, който му беше нанесъл Дрънчащата ризница.

„Рамзи Болтън, лорд на Рогов лес“, бе изписано с едър рязък почерк. Кафявото мастило се изсипа на люспи, щом Джон го забърса с палец. Под подписа на Болтън лорд Дъстин, лейди Кервин и четирима Ризуел бяха добавили знаците и печатите си. По-груба ръка бе изрисувала великана на дома Ъмбър.

— Може ли да научим какво казва, милорд? — попита Емет Железния.

Джон не виждаше причина да не им каже.

— Ровът Кайлин е завзет. Одраните трупове на железни хора са приковани на пилони покрай кралския път. Рууз Болтън призовава всички васални лордове в Бароутън да потвърдят верността си към Железния трон и да отпразнуват женитбата на сина му за… — Сърцето му сякаш спря за миг. „Не, това е невъзможно. Тя умря в Кралски чертог, с татко!“

— Лорд Сняг? — Клидас го гледаше внимателно с мътнорозовите си очи. — Зле ли ви е? Изглеждате…

— Ще се жени за Аря Старк. Малката ми сестра. — Джон почти я видя в този момент, грозничка и недодялана, цялата чворести колене и остри лакти, с мръсно лице и чорлава коса. Щяха да измият едното и да срешат другото, не се съмняваше, но не можеше да си представя Аря в булчинска рокля, нито в леглото на Рамзи Болтън. „Колкото и да е уплашена, няма да го издаде. Ако се опита да й посегне, ще се бие с него.“

— Сестра ви — каза Емет Железния. — Колко е голяма…

„На единайсет — помисли Джон. — Още дете.“

— Нямам сестра. Само братя. Само вас.

Лейди Кейтлин щеше да се зарадва, ако чуеше тези думи. Това не ги правеше по-лесни за изричане. Пръстите му се стегнаха около пергамента. „Да можеше толкова лесно да прекършат гърлото на Рамзи Болтън.“

Клидас се покашля.

— Отговор ще има ли?

Джон поклати глава и си тръгна.

До вечерта отоците, оставени му от Дрънчащата ризница, бяха станали морави.

— Ще пожълтеят, преди да спаднат — увери той гарвана на Мормон. — Ще изглеждам жълт като Властелина на костите.

— Кости — съгласи се птицата. — Кости, кости.

Чуваше смътното мърморене на гласове отвън, но не можеше да различи думи. „Все едно са на хиляда левги оттук.“ Беше лейди Мелисандра и привържениците й край нощния им огън. Всяка привечер червената жена повеждаше привържениците си в сумрачната им молитва, за да молят червения й бог да ги преведе през тъмното. „Че нощта е тъмна и пълна с ужаси.“ След като Станис и повечето хора на кралицата бяха заминали, паството й бе намаляло доста: петдесетина от свободния народ от Къртичиното, шепата стражи, които кралят й бе оставил, може би дузина черни братя, приели червения й бог за свой.

Джон се чувстваше вдървен като шейсетгодишен. „Мрачни сънища и гузна съвест.“ Мислите му непрекъснато се връщаха към Аря. „Няма как да й помогна. Оставих всичките си близки, когато изрекох думите си. Ако някой от мъжете ми ми каже, че сестра му е в опасност, ще му отвърна, че не е негова грижа.“ Изречеше ли човек думите, кръвта му ставаше черна. „Черна като сърце на копеле.“ Веднъж бе накарал Микен да направи меч за Аря, разбойнически меч, толкова малък, че да става за ръката й. „Игла.“ Зачуди се дали още го пази. „Бодеш ги с острия му край“, беше й казал, но ако се опиташе да прободе Копелето, това можеше да струва живота й.

— Сняг — замърмори гарванът на лорд Мормон. — Сняг, сняг.

Не можеше да го понесе нито миг повече.

Извън вратата си намери Дух, дъвчеше волския кокал, за да стигне до костния мозък.

— Кога си се върнал?

Вълчището се вдигна на крака, заряза кокала и застъпва тихо след Джон.

Мъли и Бурето стояха отсам вратите, подпрени на копията си.

— Жесток студ е навън, милорд — предупреди Мъли, рошавата му червеникава брада се люшна. — Дълго ли ще сте навън?

— Не. Само да подишам въздух.

Излезе в нощта. Небето беше пълно със звезди, вятърът духаше отривист покрай Вала. Дори луната изглеждаше студена: цялото й лице беше настръхнало. Първият порив го подхвана, сряза го през пластовете вълна и кожа и зъбите му затракаха. Закрачи през двора в челюстите на свирепия вятър. Наметалото му заплющя. Дух вървеше след него. „Къде отивам? Какво правя?“ Черен замък беше затихнал и смълчан, залите и кулите му тъмни. „Седалището ми — помисли Джон Сняг. — Моят замък, моят дом, моята власт. И развалина.“

В сянката на Вала вълчището се отърка в пръстите му. За кратък миг нощта оживя от хиляди миризми и Джон Сняг чу пращенето на ледената кора по преспите стар сняг. Някой беше зад него, усети той изведнъж. Някой, който миришеше топло като летен ден.

Когато се обърна, видя Игрит.

Стоеше под почернелите камъни на Кулата на лорд-командира, загърната в мрак и в спомен. Лунната светлина бе в косата й, червената й коса, целуната от огън. Сърцето на Джон скочи чак в гърлото му.

— Игрит — промълви той:

— Лорд Сняг. — Гласът беше на Мелисандра.

Той се стресна.

— Лейди Мелисандра. Припознах се… — „Нощем всички халати са сиви.“ И все пак нейният изведнъж стана червен. Не разбираше как е могъл да я сбърка с Игрит. Беше по-висока, по-слаба, по-възрастна, въпреки че лунната светлина бе отмила години от лицето й. Мъгла са вдигаше от ноздрите й и от белите й длани, голи в нощта. — Ще ви замръзнат пръстите — предупреди Джон.

— Ако това е волята на Р’хлор. Силите на нощта не могат да докоснат човек, чието сърце е окъпано в святия огън на бога.

— Сърцето ви не ме засяга. Само ръцете ви.

— Само сърцето е важно. Не се отчайвай, лорд Сняг. Отчаянието е оръжие на врага, чието име не бива да се споменава. Сестра ти не е изгубена за теб.

— Нямам сестра. — Думите режеха като ножове. „Какво знаеш за сърцето ми, жрице? Какво знаеш за сестра ми?“

Мелисандра го погледна насмешливо.

— Как се казва тази мъничка сестра, която нямаш?

— Аря. — Гласът му бе дрезгав. — Не ми е родна сестра всъщност…

— Защото си незаконороден. Не съм забравила. Виждала съм сестра ти в пламъците си, бяга от тази женитба, която са й устроили. Идва тук, при теб. Момиче в сиво на умиращ кон, виждала съм го ясно като ден. Все още не се е случило, но ще се случи. — Погледна Дух. — Може ли да докосна твоя… вълк?

Това притесни Джон.

— По-добре не.

— Няма да ме нарани. Наричаш го Дух, нали?

— Да, но…

— Дух. — Мелисандра изрече думата като песен.

Вълчището застъпва към нея. Настръхнало. Обиколи я в кръг и я подуши. Когато му протегна ръката си, той помириса и нея, след това пъхна нос между пръстите й.

Дъхът на Джон излезе на бяло облаче.

— Не винаги е толкова…

— … топъл? Топлото зове топло, Джон Сняг. — Очите й бяха две червени звезди, грейнали в тъмното. Рубинът на гърлото й блесна, трето око, засияло по-ярко от другите. Джон беше виждал очите на Дух да грейват по същия начин, когато уловяха светлината както трябва.

— Дух — повика го той. — При мен.

Вълчището се извърна към него все едно, че бе непознат.

Джон се намръщи невярващо.

— Това е… странно.

— Мислиш ли? — Тя коленичи и почеса Дух зад ухото. — Вашият Вал е странно място, но тук има сила, стига да си готов да я използваш. Сила в теб и в този звяр. Съпротивляваш й се и това е грешката ти. Прегърни я. Използвай я.

„Аз не съм вълк“, помисли той.

— И как да направя това?

— Мога да ти покажа. — Мелисандра обгърна Дух с нежната си ръка и вълчището заблиза лицето й. — Господарят на Светлината в своята мъдрост ни е създал мъж и жена, две части на по-велико цяло. В съединяването ни има сила. Сила да се създава живот. Сила да се твори светлина. Сила да се хвърлят сенки.

— Сенки. — Думата му се стори по-мрачна, щом я изрече.

— Всеки човек, който върви по земята, хвърля сянка над света. Някои са тънки и слаби, други са дълги и тъмни. Погледни зад себе си, Джон Сняг. Луната те е целунала и е врязала сянката ти върху леда двайсет стъпки висока.

Джон погледна през рамо. Сянката беше там, точно както тя каза, очертана в лунната светлина на Вала. „Момиче в сиво, на умиращ кон — помисли той. — Идва тук, при теб. Аря.“ Обърна се отново към червената жрица. Усещаше топлината й. „Има сила в нея.“ Мисълта го споходи неканена, сграбчи го с железните си зъби, но не държеше да се чувства задължен към тази жена, дори заради малката си сестра.

— Дала ми каза нещо веднъж. Сестрата на Вал, жената на Манс Райдър. Каза, че чародейството е меч без дръжка. Няма безопасен начин да го хванеш.

— Мъдра жена. — Мелисандра стана и червеният й халат зашумя във вятъра. — Но един меч без дръжка все пак е меч, а един меч е нещо чудесно, когато си обкръжен от врагове навсякъде. Чуй ме сега, Джон Сняг. Девет врани отлетяха в бялата гора да потърсят твоите врагове. Трима от тях са мъртви. Още не са умрели, но смъртта им ги чака там, и те яздят към нея. Ти ги прати да бъдат твоите очи в тъмното, но ще са без очи, когато се върнат при тебе. Видях бледите им мъртви лица в пламъците си. Празни дупки, от които плаче кръв. — Избута назад червената си коса и червените й очи блеснаха. — Не ми вярваш. Ще ми повярваш. Цената на тази вяра ще са три живота. Малка цена, която трябва да заплатиш за мъдрост, би казал някой… но не и тази, която ти трябваше да платиш. Спомни си това, когато видиш слепите лица на своите мъртви. И дойде ли този ден, вземи ръката ми. — Мъглата се вдигаше от бялата й плът и за миг сякаш бели вълшебни пламъци заиграха около пръстите й. — Вземи ръката ми — повтори тя — и ми позволи да спася сестра ти.