Танц с дракони

Церсей

През последната нощ в затвора кралицата не можа да спи. Щом се унесеше, главата й се изпълваше с мрачни предчувствия и кошмарни видения. „Ще имам охрана — казваше си. — Ще ме пазят от тълпите. Никой няма да може да ме докосне.“ Това поне Върховният врабец й бе обещал.

И все пак я беше страх. В деня, в който Мирцела отплава за Дорн, деня на хлебните бунтове, златни плащове бяха поставени по целия маршрут на процесията, но тълпата беше пробила редиците им, бе разкъсала на парчета стария дебел Върховен септон и бе изнасилила петдесет пъти Лолис Стоукуорт. А щом онова бледо меко и тъпо същество можеше да възбуди животните напълно облечено, колко повече похот можеше да пробуди една кралица?

Церсей крачеше в килията си неспокойно като лъвовете в клетката в подземията на Скалата на Кастърли, когато бе момиче. Двамата с Джайм дръзваха понякога да се качат до клетката им, веднъж тя дори се осмели да пъхне ръката си между две пречки и да пипне един от големите жълтеникавокафяви зверове. Беше по-храбра от брат си. Лъвът извърна глава и се взря в нея с огромните си златни очи. А след това облиза пръстите й. Езикът му беше грапав като пила, но въпреки това тя не издърпа ръката си. Джайм я хвана за раменете и я дръпна рязко от клетката.

— Твой ред е — каза му тя после. — Скубни го за гривата, ако смееш.

„Така и не го направи. Аз трябваше да имам меч, не той.“

Крачеше боса и трепереща, с тънко одеяло, загърнато около раменете. Идващият ден я безпокоеше. До вечерта всичко щеше да е свършило. „Малка разходка и ще съм си у дома, ще съм се върнала при Томен, в покоите си в Стегата на Мегор.“ Чичо й бе казал, че това е единственият начин да се спаси. Беше ли обаче? Не можеше да се довери на чичо си повече, отколкото вярваше на Върховния септон. „Все още мога да откажа. Все още мога да настоявам за невинността си и да рискувам всичко на съд.“

Но не смееше да се остави на Вярата да я съди, както бе решила Марджери Тирел. Това можеше и да свърши работа на малката розичка, но Церсей нямаше много приятели между септите и врабците около този нов Върховен септон. Единствената й надежда беше съд чрез двубой, а за това на всяка цена й трябваше поборник.

„Ако Джайм не беше загубил ръката си…“

Но този път не водеше доникъде. Дясната ръка на Джайм я нямаше, както и него самия, изчезнал с онази Бриен някъде из Речните земи. Кралицата трябваше да си намери друг защитник, иначе днешното изпитание щеше да се окаже най-малката й грижа. Враговете й я обвиняваха в измяна. Трябваше да стигне до Томен на всяка цена. „Той ме обича. Няма да откаже на собствената си майка. Джоф беше упорит и непредсказуем, но Томен е добро малко момче, добър малък крал. Ще направи каквото му се каже.“ Ако останеше тук, беше обречена, а единственият начин да се върне в Червената цитадела беше пеш. Върховният врабец бе непреклонен, а сир Кеван бе отказал да му се възпротиви.

— Няма да пострадам днес — каза Церсей, щом първите лъчи светлина забърсаха прозореца. — Само гордостта ми ще пострада.

Думите отекнаха кухо в ушите й. „Джайм все още може да дойде.“ Представи си го как язди през утринната мъгла, златната му броня блеснала ярко на светлината на изгряващото слънце. „Джайм, ако изобщо си ме обичал…“

Тъмничарките й дойдоха. Септа Унела, септа Моел и септа Сколера водеха четири послушници и две от мълчаливите сестри. Мълчаливите сестри със сивите си халати изпълниха кралицата с ужас. „Защо са тук? Ще умра ли?“ Мълчаливите сестри придружаваха мъртвите.

— Върховният септон обеща, че няма да пострадам.

— Така и ще бъде.

Септа Ноела кимна на послушниците, които носеха сапун, леген топла вода, ножици и дълъг прав бръснач. Церсей потръпна, като видя острата стомана. „Ще ме обръснат. Още едно малко унижение, стафидка за кашата ми.“ Нямаше да им достави удоволствието да я чуят, че се моли. „Аз съм Церсей от дома Ланистър, лъв на Скалата, законната кралица на Седемте кралства, законна дъщеря на Тивин Ланистър. А косата израства отново.“

— Започвайте — каза им.

По-възрастната от двете мълчаливи сестри взе ножиците. Опитна бръснарка, несъмнено. Орденът й подготвяше труповете на убитите благородници, преди да ги върнат на близките им, а подрязването на бради и подстригването на коси бе част от това. Жената първо й острига косата. Церсей седеше неподвижно като каменна статуя, докато ножиците щракаха. Шепи златна коса западаха по пода. В килията не можеше да се грижи подобаващо за косата си, но макар и немита и разрошена, тя блестеше където я докоснеше слънцето. „Короната ми — помисли кралицата. — Взеха ми другата корона, а сега ми отнемат и тази.“ Когато кичурите и къдриците се струпаха около краката й, една от послушниците насапуниса главата й, а мълчаливата сестра остърга четината с бръснача.

Церсей се надяваше, че с това ще свърши, но не би.

— Свалете си ризата — каза септа Унела.

— Защо? — попита кралицата.

— Трябва да бъдете остригана.

„Остригана. Като овца.“ Дръпна ризата си над главата и я хвърли на пода.

— Правете каквото искате.

Отново сапунът, топлата вода и бръсначът. Първо си отидоха космите под мишниците, а после тънките златни косъмчета между краката й. Когато мълчаливата сестра застърга с бръснача там, Церсей си спомни как Джайм коленичеше и я целуваше между бедрата, докато овлажнее. Целувките му бяха топли. Бръсначът бе леденостуден.

След като всичко свърши, се чувстваше толкова гола и уязвима, колкото може да се чувства гола и уязвима жена. „Нито косъм, зад който да се скрия.“ Смях се откъсна от устните й, тъжен и горчив.

— Ваша милост за забавно ли го намира? — попита септа Сколера.

— Не, септа — отвърна Церсей. „Но един ден ще заповядам да изтръгнат езика ти с клещи и това ще е много забавно.“

Една от послушниците й подаде халат, мек бял халат на септа, който да я покрие, докато слиза по стъпалата на кулата и върви през септата, тъй че на богомолците, които срещнат по пътя си, да им бъде спестена гледката на голата й плът. „Седемте да ни спасят дано, какви лицемери са.“

— Ще ми бъде ли позволено да нося сандали? — попита тя. — Улиците са мръсни.

— Не толкова мръсни, колкото греховете ви — каза септа Моел. — Негова висша святост заповяда да се представите така, както са ви създали боговете. Имахте ли сандали на краката си, когато излязохте от утробата на лейди майка си?

— Не, септа — отвърна с усилие кралицата.

— Получихте отговора си.

Заби камбана. Дългото пленничество на кралицата бе към края си. Церсей придърпа по-плътно халата си, благодарна за топлината му, и рече:

— Да тръгваме.

Синът й я чакаше в другия край на града. Колкото по-скоро тръгнеше, толкова по-скоро щеше да го види.

Грубият камък на стъпалата застърга петите й. Беше влязла в Септата на Белор като кралица, на носилка. Излизаше обръсната и боса. „Но излизам. Само това е важно.“

Камбаните на кулата биеха и зовяха града да стане свидетел на позора й. Великата септа на Белор беше пълна с богомолци, дошли за утринната служба, молитвите им отекваха под купола, но когато се появи процесията на кралицата, настъпи внезапна тишина. Хиляда очи се извърнаха и я проследиха, докато вървеше по пътеката покрай мястото, където лорд баща й бе лежал в цялото си великолепие след смъртта си. Церсей се плъзгаше покрай тях, без да поглежда надясно или наляво. Босите й крака пляскаха по студения мраморен под. Усещаше очите им. Зад олтарите си Седемте сякаш също я наблюдаваха.

В Залата на светилниците чакаха десетина Воини на слънцето с пъстри като дъга плащове. Кристалите, увенчали шлемовете им, искряха на светлината на светилниците. Бронята им бе сребърна, излъскана до огледален блясък, но тя знаеше, че отдолу всеки носи власеница. Дългите им островърхи щитове носеха един и същи знак: кристален меч, искрящ в тъмното, древния знак на онези, които простолюдието наричаше Мечовете.

Капитанът им коленичи пред нея.

— Може би ваша милост ме помни. Аз съм сир Теодан Верния. Негова висша святост заповяда да ви придружим. С братята ми ще се погрижим за вашата безопасност през града.

Погледът на Церсей обходи лицата на мъжете зад него. И ето го: Лансел, братовчед й, сина на сир Кеван, който й се беше признал някога в любов, преди да реши, че обича повече боговете. „Моята кръв и моят предател.“ Нямаше да го забрави.

— Можете да станете, сир Теодан. Готова съм.

Рицарят стана, обърна се и вдигна ръка. Двама от мъжете му пристъпиха към високите порти, отвориха ги и Церсей излезе през тях и примига на слънчевата светлина като къртица, измъкната от дупката си.

Духаше отривист вятър и долницата на халата й се развя и заплющя около краката й. Утринният въздух бе наситен със старите познати миризми на Кралски чертог. Вдиша мириса на вкиснало вино, на прясно изпечен хляб, на развалена риба и нощна мръсотия, на пушек, пот и конска пикня. Никое цвете не беше мирисало някога толкова сладко. Свита в халата си, Церсей спря на площадката на мраморното стълбище, докато Синовете на Воина се строяваха около нея. Изведнъж се сети, че беше стояла на същото това място в деня, когато лорд Едард Старк бе изгубил главата си. „Не трябваше да става това. Джоф трябваше да пощади живота му и да го прати на Вала.“ Най-големият син на Старк щеше да го наследи като лорд на Зимен хребет, но Санса щеше да остане в кралския двор като заложница. Варис и Кутрето бяха уговорили условията, а Нед Старк беше преглътнал скъпоценната си чест и бе признал измяната си, за да спаси празната главичка на дъщеря си. „Щях да уредя хубав брак на Санса. Брак с Ланистър. Не Джоф, разбира се, но Лансел можеше да й подхожда, или някой от по-младите му братя.“ Самият Петир Белиш беше предложил да се ожени за момичето, спомни си тя, но това, разбира се, бе невъзможно: потеклото му бе твърде ниско. „Ако Джоф бе направил каквото му се каза, Зимен хребет изобщо нямаше да тръгне на война, а татко щеше да се е справил с братята на Робърт.“

Но Джоф бе заповядал да отсекат главата на Старк, а лорд Слинт и сир Илин Пейн побързаха да се подчинят. „Беше точно тук“, спомни си кралицата, взряна в лобното място. Джанос Слинт беше вдигнал главата на Нед Старк за косата и кръвта на живота му потече надолу по стъпалата, а след това връщане вече нямаше.

Спомените изглеждаха толкова далечни. Джофри беше мъртъв, както и всички синове на Старк. Дори баща й беше загинал. А ето, че тя стоеше отново на стъпалата на Великата септа, само че този път тълпата беше зяпнала нея, а не Едард Старк.

Широкият мраморен площад долу беше претъпкан като в деня, когато бе умрял Старк. Накъдето и да погледнеше, виждаше очи. В тълпата сякаш имаше равен брой мъже и жени. Някои държаха деца на раменете си. Просяци и крадци, кръчмари и търговци, кожари, коняри и глумци, бедняшки курви, целият измет на града бе дошъл, за да види унизената кралица. А сред тях се бяха смесили Бедните братя, мръсни и дрипави същества, въоръжени с копия и брадви и облечени в очукана броня, ръждясали ризници и напукана кожа, с туники от груб плат със седемлъчата звезда на Вярата. Парцаливото воинство на Върховния врабец.

Отчасти все още копнееше Джайм да се появи и да я избави от това унижение, но близнакът й не се виждаше никакъв. Чичо й също го нямаше. Това не я изненада. Сир Кеван ясно бе изразил възгледите си при последното си посещение: срамът й не трябва да опетни честта на Скалата на Кастърли. Никакви лъвове нямаше да вървят днес с нея. Това изпитание беше нейно и само нейно.

Септа Унела застана вдясно от нея, септа Моел отляво, септа Сколера зад гърба й. Ако кралицата побегнеше или се спреше, трите стари вещици щяха да я замъкнат обратно и този път щяха да се погрижат никога повече да не напусне килията си.

Церсей вдигна ръка. Отвъд площада, отвъд морето от жадни очи, зяпнали усти и мръсни лица, в другия край на града, в далечината се издигаше хълмът на Егон, кулите и бойниците на Червената цитадела грееха розови на светлината на изгряващото слънце. „Не е толкова далече.“ Щом стигнеше портите й, най-тежките й грижи щяха да са свършили. Щеше отново да има сина си. Щеше да има своя поборник. Чичо й го беше обещал. „Томен ме очаква. Моят малък крал. Мога да направя това. Трябва.“

Септа Унела пристъпи напред и заяви високо:

— Грешница иде пред вас — Церсей от дома Ланистър, вдовстваща кралица, майка на негово величество крал Томен, вдовица на негово величество крал Робърт, жена, извършила най-тежки измами и прелюбодеяния.

Септа Моел пристъпи вдясно от кралицата.

— Тази грешница призна греховете си и помоли за снизхождение и опрощение. Негова висша святост й повели да покаже разкаянието си, като остави всякаква гордост и лицемерие и се представи както боговете са я създали пред добрите хора на града.

Септа Сколера довърши:

— Тъй че сега тази грешница застава пред вас със смирено сърце, остригана от тайни и притворства, гола пред богове и хора, за да измине своя път на покаяние.

Церсей беше на една годинка, когато почина дядо й. Първото нещо, което бе направил баща й при възкачването си, бе да прогони алчната, от ниско потекло любовница на баща си от Скалата на Кастърли. Взели й бяха коприните и кадифетата, които лорд Титос щедро й бе подарявал, и накитите, които си беше взела сама, и беше наредил да мине гола по улиците на Ланиспорт, за да я види Западът такава, каквато е.

Макар да беше твърде малка, за да помни това зрелище, Церсей беше слушала разказите, раздувани от устата на перачки и стражи, които го бяха видели. Говореха как жената плачела и се молела, за отчаянието, с което се вкопчила в дрехите си, когато й заповядали да се съблече, за напразните й усилия да скрие гърдите и бедрата си с ръце, докато куцала боса и гола по улиците към изгнанието си.

— Суетна и горда беше преди — помнеше думите на един от стражите, — толкова надута, че човек да си помисли, че е забравила, че дойде от калта. Но щом й смъкнаха дрехите, си беше просто поредната курва.

Ако сир Кеван и Върховният врабец си въобразяваха, че ще е същото и с нея, много грешаха. Кръвта на лорд Тивин течеше в нея. „Аз съм лъвица. Няма да се свивам пред тях.“

Кралицата смъкна халата си.

Съблече се с плавно, спокойно движение, все едно беше в покоите си и се събличаше за банята си, без никого наоколо освен слугините й. Студеният вятър докосна кожата й и тя потрепери. Нужна й беше цялата й воля, за да не се опита да се прикрие с ръце, както беше направила курвата на дядо й. Пръстите й се стегнаха в юмруци, ноктите й се забиха в дланите. Гледаха я хиляди жадни очи. Но какво виждаха? „Аз съм красива“, напомни си тя. Колко пъти й го беше казвал Джайм? Дори Робърт й го беше признавал, когато идваше в леглото й пиян, за да изрази пиянската си почит с члена си.

„Но по същия начин гледаха и Нед Старк.“

Трябваше да тръгне. Гола, остригана, боса, Церсей бавно заслиза по широките мраморни стъпала. Кожата й настръхна. Бедните братя забутаха хората назад, за да отворят път през тълпата, а Мечовете закрачиха от двете й страни. Септа Унела, Септа Сколера и септа Ноела ги последваха. Зад тях тръгнаха момичетата послушници в бяло.

— Курва! — извика някой. Женски глас. Жените винаги са най-жестоките към други жени.

Церсей я пренебрегна. „Ще има още, и по-лошо. За тези същества няма по-голяма радост в живота от това да злорадстват над по-добрите от тях.“ Не можеше да ги накара да замълчат, тъй че трябваше да се преструва, че не ги чува. Нямаше и да ги гледа. Щеше да задържи очите си на Високия хълм на Егон в другия край на града, на кулите на Червената цитадела, блеснали на светлината. Там щеше да намери спасението си, ако чичо й беше спазил своята част от сделката им.

„Той поиска това. Той и Върховният врабец. И малката розичка също, не се съмнявам. Съгрешила съм и трябва да изкупя вината си, трябва да покажа позора си пред всеки просяк в града. Мислят, че това ще прекърши гордостта ми, че ще е краят за мен, но грешат.“

Септа Унела и септа Моел крачеха от двете й страни, а септа Сколера ситнеше отзад и звънеше с малка камбана.

— Срам — викаше старата вещица, — срам за грешницата, срам, срам.

Някъде отдясно се чу друг глас, в контрапункт на нейния, момчето на някой пекар завика:

— Месеници, три петака, хайде на горещите месеници.

Мраморът под стъпалата й беше студен и хлъзгав и Церсей трябваше да стъпва бавно, за да не се подхлъзне. Минаха покрай статуята на Белор Блажения, извисен и строг на постамента си, лицето му — самото въплъщение на великодушието. Погледнеше ли го човек, изобщо нямаше и да предположи какъв глупак е бил. Династията Таргариен беше давала добри и лоши крале, но никой толкова обичан като Белор, благочестивия и милостив септон-крал, който обичал простолюдието и боговете еднакво, но се бе изгаврил със собствените си сестри. Цяло чудо беше, че статуята не рухна при гледката на голите й гърди. Тирион често казваше, че крал Белор се ужасявал от собствения си кур. Веднъж прогонил всички курви от Кралски чертог. Молил се за тях, според историите, докато ги гонели през градските порти, но не смеел да ги погледне.

— Блудница — изкрещя друг глас. Пак жена. Нещо изхвърча от тълпата. Някакъв гнил зеленчук. Кафяво и капещо, профуча над главата й и пльосна в краката на един от Бедните братя. „Не ме е страх. Аз съм лъвица.“ Продължи напред.

— Горещи банички — викаше момчето на пекаря. — Хайде на горещите банички.

Септа Сколера биеше камбанката и пееше:

— Срам, срам, срам, срам за грешницата, срам, срам.

Бедните братя вървяха пред тях, разбутваха хората с щитовете си, отваряха с жива стена тясна пътека. Церсей ги следваше, вдигнала вдървено глава и впила очи в далечината. Всяка стъпка я доближаваше до Червената цитадела. Всяка стъпка я доближаваше до нейния син и спасението.

Сякаш им отне сто години, докато прекосят площада, но най-сетне мраморът отстъпи на каменни плочи, дюкяни, конюшни и къщи се доближиха от двете страни, щом заслизаха по хълма на Висения.

Тук ходът им се забави. Улицата беше стръмна и тясна, тълпите — още по-гъсти. Бедните братя натискаха преградилите пътя им, мъчеха се да ги избутат настрана, но те нямаше къде да отидат, а другите отзад напираха. Церсей се стараеше да държи главата си вдигната, но стъпи на нещо хлъзгаво и залитна. Щеше да падне, но септа Унела я задържа.

— Ваша милост трябва да гледа къде стъпва.

— Да, септа — отвърна хрисимо Церсей, макар да беше толкова ядосана, че бе готова да я заплюе. Продължи напред, облечена само в настръхнала кожа и в гордостта си. Погледна нагоре за Червената цитадела, но тя вече се беше скрила от погледа й зад високите дървени сгради от двете страни.

— Срам, срам — пееше септа Сколера и биеше камбанката.

Церсей се опита да закрачи по-бързо, но скоро се озова зад гърбовете на Звездите пред нея и се наложи отново да забави стъпка. Някакъв мъж напред продаваше печено месо от количка и процесията спря, докато Бедните братя го избутат настрани. Месото приличаше подозрително на плъх, но хората наоколо дъвчеха с шишове в ръка. Най-после улицата се опразни достатъчно, за да продължат напред.

— Искаш ли да си хапнеш? — извика някакъв дебелак със свински очички, огромен корем и рошава брада, която й напомни за Робърт. Тя го погледна с отвращение, а той хвърли шиша по нея. Полуопеченото месо остави петно мазнина и кръв по бедрото й.

Тук виковете сякаш бяха по-силни, отколкото на площада, може би защото тълпата беше много по-близо. „Курва“ и „грешница“ бяха най-честите, но викаха и „тая, дето се ебе с брат си“, и „путка“, и „предателка“, а от време на време чуваше някой да вика за Станис или за Марджери. Калдъръмът под стъпалата й беше мръсен, а имаше толкова малко място, че дори не можеше да заобиколи локвите. „Никой не е умрял от мокри крака“, каза си. Искаше й се да вярва, че локвите са просто дъждовна вода, но конска пикня беше по-вероятно.

Още боклук се посипа от прозорци и тераси: изгнили плодове, ведра прокиснала бира, яйца, които се пръскаха на сярна воня, щом се разпукваха на земята. След това някой хвърли умряла котка върху главите на Бедните братя и Синовете на Воина — трупът тупна на каменните плочи толкова силно, че оплиска краката й с черва и личинки.

Церсей продължи напред. „Аз съм сляпа и глуха, а те са червеи.“

— Срам, срам — пееха септите.

— Кестени, горещи кестени — ревеше уличен продавач.

— Кралица Путка — обяви тържествено някакъв пияница от една тераса горе и вдигна към нея чашата си в подигравателен тост. — Наздраве за циците на кралицата! — „Думите са вятър — помисли Церсей. — Думи не могат да ме наранят.“

На средата на хълма на Висения падна за първи път, понеже кракът й се хлъзна в нещо, което можеше да се е изсипало от изхвърлено нощно гърне. Септа Унела я вдигна. Накъсан смях мина по тълпата, а един мъж й изрева, че ако му духне, ще й мине. Церсей погледна зад себе си. Все още можеше да види огромния купол и седемте кристални кули на Великата септа на Белор горе на хълма. „Наистина ли съм изминала толкова малко?“ По-лошо, сто пъти по-лошо: беше изгубила от погледа си Червената цитадела.

— Къде… къде…?

— Ваше величество. — Капитанът на ескорта пристъпи до нея. Церсей бе забравила името му. — Не спирайте. Тълпата става неудържима.

„Да — помисли тя. — Неудържима.“

— Не ме е страх…

— А би трябвало.

Дръпна я за ръката и почти я повлече. Залитаха надолу по хълма — надолу, все надолу — и тя потръпваше от болка при всяка крачка. „Джайм трябваше да е до мен.“ Щеше да извади златния си меч и да изсече пътека право през тълпата, да избоде очите на всеки, който дръзнеше да я погледне.

Камъните бяха грапави и жулеха меките й ходила. Стъпи на нещо остро, камък или чиреп, и извика от болка.

— Помолих за сандали — изсъска на септа Унела. — Можеше да ми дадете сандали, поне това можеше да направите. — Рицарят отново я дръпна за ръката все едно, че беше някоя проста кръчмарска слугиня. „Забравил ли е коя съм?“ Беше кралицата на Вестерос: никакво право нямаше да се държи така грубо.

Склонът стана по-полегат и улицата се разшири. Церсей отново видя Червената цитадела, блеснала алена на утринното слънце горе на Високия хълм на Егон. „Трябва да продължа да вървя.“ Издърпа ръката си от ръката на сир Теодан.

— Не е нужно да ме влачите, сир.

Закуцука напред, оставяше след себе си диря от кървави стъпки. Врявата наоколо продължаваше.

— Циците на жена ми са по-сладки от тия — извика някой.

Колар запсува, когато Бедните братя му заповядаха да издърпа фургона си.

— Срам, срам, срам за грешницата — пееха септите.

— Вижте я тая — извика някаква курва от прозореца на някакъв бардак и вдигна полите си на мъжете долу. — Тук не са влизали толкова пишки, колкото в путката й.

Камбани звъняха, звъняха, звъняха.

— Това не може да е кралицата — каза някакво момче. — Провиснала е като мама.

„Това е наказанието ми — каза си Церсей. — Съгрешила съм тежко, това е изкуплението ми. Скоро ще свърши, ще е зад мен, ще мога да го забравя.“

Започна да вижда познати лица. Плешив мъж с рунтави бакенбарди гледаше от един прозорец, намръщен като баща й, и за миг толкова й заприлича на лорд Тивин, че се препъна. Младо момиче седеше под един фонтан, мокро от пръските, и я гледаше с обвиняващите очи на Мелара Хедърспун. Видя Нед Старк, а до него малката Санса с кестенявата й коса и голямо рошаво куче, което можеше да е вълкът й. Всяко дете, провряло се през тълпата, се превръщаше в брат й Тирион, ухилен злобно като него в деня, когато умря Джофри. И Джоф беше там, синът й, първородният, красивото й слънчево момче със златните устни и сладката усмивка, имаше такива хубави устни, беше…

Тогава падна за втори път.

Трепереше като есенно листо, когато я вдигнаха на крака.

— Моля ви — промълви тя. — Майко милостива, изповядах се.

— Да — каза септа Моел. — Това е изкуплението ви.

— Не е много далече — каза септа Унела. — Виждате ли? — Посочи. — Горе на хълма, и край.

„Горе на хълма. И край.“ Истина беше. Бяха в подножието на Високия хълм на Егон, замъкът се извисяваше над тях.

— Курва — изкрещя някой.

— Чука се с брат си — извика друг. — Изчадие.

— Искаш ли да осмучеш това, мръсницо? — Мъж с кожена престилка бе извадил члена си и се хилеше. Все едно. Беше почти стигнала до дома си.

Започна да се изкачва.

Тук подигравателният смях и виковете станаха още по-жестоки. Пътят й не я беше превел през Квартала на бълхите, тъй че жителите му се бяха струпали долу по склона на Високия хълм на Егон, за да видят зрелището. Лицата, надничащи злобно зад щитовете и копията на Бедните братя, бяха разкривени, чудовищни, отвратителни. Прасета и голи хлапета щъкаха навсякъде, сакати просяци и джебчии пълзяха из гъстата гмеж като хлебарки. Видя мъже с изпилени като ками зъби, старици с провиснали гуши, големи колкото главите им, курва с огромна пъстра змия, увита около гърдите и раменете й, мъж, чиито бузи и чело бяха покрити с рани, от които капеше сива гной. Хилеха се, ближеха устни и я освиркваха, докато куцукаше покрай тях с провиснали и полюшващи се от стръмното изкачване гърди. Някои й подвикваха мръсни подкани, други — обиди. „Думите са вятър. Думи не могат да ме наранят. Аз съм красива, най-красивата жена във Вестерос, Джайм го казва, Джайм никога не би ме излъгал. Дори Робърт, Робърт изобщо не ме обичаше, но виждаше, че съм красива, искаше ме.“

Но не се чувстваше красива. Чувстваше се стара, мръсна и грозна. Имаше белези по корема от родените деца, а гърдите й не бяха толкова твърди като някога, когато беше млада. Без дрехите, които да ги стягат, бяха увиснали. „Не трябваше да правя това. Бях тяхната кралица, но сега видяха, видяха, видяха. Не трябваше да позволя да видят.“ Облечена и с корона беше кралица. Гола и залитаща беше само жена, не много по-различна от жените им, повече като майките им, отколкото като хубавите им малки девствени дъщери. „Какво направих?“

Нещо й беше влязло в очите, смъдеше и размътваше погледа й. Не можеше да плаче, нямаше да заплаче, червеите не трябваше да я видят, че плаче. Избърса очите си с длани. Лъхна студен вятър и тя затрепери неудържимо.

И изведнъж старата вещица се появи, застанала сред тълпата с огромните си провиснали гърди, с брадавиците по зеленикавата кожа, ухилена като всички, с лъснала в гуреливите й жълти очи злоба.

— Кралица ще си — изсъска й, — докато дойде друга, по-млада и по-красива, за да те смъкне и да вземе най-скъпото ти.

И сълзите вече не можеха да спрат. Пареха страните й като киселина. Церсей изписка, закри гърдите си с едната си ръка и пъхна другата между краката си, за да скрие цепката, и затича, хукна превита нагоре по хълма. Някъде по средата се спъна и падна, стана и след десет крачки падна пак. След това пълзеше, лазеше на четири крака нагоре като куче, а добрите хора на Кралски чертог й отваряха път, смееха й се и дюдюкаха, и ръкопляскаха.

А след това изведнъж тълпата сякаш се стопи и портите на замъка се извисиха пред нея, с редицата копиеносци с позлатени шлемове и алени плащове. Церсей чу познатия дрезгав глас на чичо си, който ревеше заповеди, и зърна бяло от двете страни, щом сир Борос Блънт и сир Мерин Трант закрачиха към нея в лъскавите си брони и снежнобели наметала.

— Синът ми — извика тя. — Къде е синът ми? Къде е Томен?

— Не е тук. Никой син не трябва да вижда позора на майка си. — Гласът на сир Кеван беше суров. — Покрийте я.

След това Джослин Суифт се навеждаше над нея и я загръщаше в меко чисто одеяло от зелена вълна, за да скрие голотата й. Сянка падна над двете и затули слънцето. Студена стомана се хлъзна под кралицата и две огромни ръце в броня я вдигнаха от земята, надигнаха я толкова леко, колкото тя беше вдигала Джофри като бебе. „Великан“, помисли замаяна Церсей, докато ръцете я носеха към портата с бойниците. Чувала беше, че все още имало великани в безбожната пустош отвъд Вала. „Това е само приказка. Сънувам ли?“

Не. Спасителят й бе истински. Осем стъпки висок, дори повече, с крака като дънери и рамене като на бик. Бронята му беше от стоманени плочи, емайлирана в бяло и бляскава като девичи надежди, под нея носеше позлатена ризница. Огромен шлем скриваше лицето му. От гребена му се спускаха седем копринени пера в цветовете на дъгата на Вярата. Две златни седемлъчи звезди стягаха плаща на раменете му.

„Бял плащ.“

Сир Кеван беше спазил своята част от сделката. Томен, скъпото й малко момче, бе назначил поборника й в Кралската гвардия.

Церсей така и не видя откъде дойде Кибърн, но изведнъж се озова до тях и заситни бързо, за да не изостане от дългите крачки на защитника й.

— Ваше величество — заговори той, — толкова е хубаво, че се върнахте. Позволете ми честта да ви представя най-новия член на Кралската гвардия. Това е сир Робърт Силния.

— Сир Робърт — прошепна тя, докато влизаха през портите.

— Ваше величество, сир Робърт е дал свята клетва за мълчание — продължи Кибърн. — Заклел се е, че няма да проговори, докато всички врагове на ваше величество не загинат и злото не бъде прогонено от кралството.

„Да — помисли Церсей Ланистър. — О, да.“