Танц с дракони

Денерис

Свещта догаряше. По-малко от един пръст оставаше, щръкнал над локвичка топъл стопен восък, и хвърляше светлината си над леглото на кралицата. Пламъкът потрепваше.

„Съвсем скоро ще догори — помисли Денерис. — А с нея ще свърши и поредната нощ.“

Утрото винаги идваше твърде рано.

Не беше спала, не можеше да спи, не искаше да спи. Дори не беше посмяла да затвори очи от страх, че когато отново ги отвори, ще е утро. Ако имаше тази власт, щеше да направи нощите безкрайни, но най-доброто, което можеше да направи, бе да се опитва да се наслади на всеки миг, преди разсъмването да е превърнало миговете само в гаснещи спомени.

До нея Даарио Наарис спеше кротко като бебе. Имаше дарба за сън, беше се похвалил с онази негова наперена усмивка. Твърдеше, че на полето често спял в седлото, за да е добре отпочинал, ако се случи да влезе в битка. Слънце или буря, било му все едно.

— Воин, който не може да спи, скоро остава без сила да се бие — каза й. Никога не го мъчеха кошмари също така. Когато Дани му разказа как Сервин Огледалния щит бил обсебен от призраците на всички рицари, които е убил, Даарио само се изсмя. — Ако тези, които съм убил, дойдат да ми досаждат, пак ще ги убия. — „Има наемническа съвест — осъзна тя тогава. — Сиреч никаква.“

Даарио лежеше по корем, леките ленени завивки бяха оплетени около дългите му крака, лицето му бе извърнато настрани във възглавниците.

Дани прокара ръка по гърба му и проследи линията на гръбнака му. Кожата му беше гладка, почти без косми. „Кожата му е коприна и сатен.“ Обичаше я под пръстите си. Обичаше да прокара пръсти през косата му, да размачка схванатите му прасци след дълъг ден на седлото, да хване члена му в шепата си и да усети как се втвърдява.

Ако беше някоя обикновена жена, с радост щеше да прекара целия си живот да гали Даарио, да проследява белезите по тялото му, да го кара да й разкаже как е получил всеки от тях. „Бих му дала короната си, ако я поиска“, помисли си… но не я беше поискал и никога нямаше да го направи. Даарио можеше да шепне думи за любов, щом двамата се слееха в едно, но тя знаеше, че обича драконовата кралица. „Ако му дам короната си, няма да ме иска.“ Освен това крале, които губеха короните си, често губеха и главите си, а тя не виждаше никаква причина и с кралиците да не е така.

Свещта примига за сетен път и умря, удавена в собствения си восък. Тъмнината погълна пухеното легло и двамата в него и изпълни всеки ъгъл в стаята. Дани прегърна капитана си и се притисна до гърба му. Изпиваше аромата му, наслаждаваше се на топлината на плътта му, на допира на кожата му до своята. „Помни — каза си. — Помни допира му.“ Целуна го по рамото.

Даарио се завъртя към нея и отвори очи.

— Денерис. — Усмихна се лениво. Това бе още една от дарбите му: будеше се изведнъж, като котка. — Съмна ли се?

— Още не. Имаме още малко време.

— Лъжкиня. Мога да видя очите ти. Щях ли да мога, ако беше тъмна нощ? — Даарио изрита завивките и се надигна. — Вече се развиделява. Денят скоро ще е тук.

— Не искам тази нощ да свършва.

— Нима? И защо така, моя кралице?

— Знаеш.

— Сватбата ли? — Той се засмя. — Омъжи се за мен.

— Знаеш, че не мога.

— Ти си кралица. Можеш да направиш каквото си поискаш. — Обви бедрото й с ръка. — Колко нощи ни остават?

„Две. Само две.“

— Знаеш го не по-зле от мен. Тази нощ и следващата, и трябва да свършим с това.

— Омъжи се за мен и можем да имаме всички нощи завинаги.

„Ако можех.“ Хал Дрого беше нейното слънце и звезди, но беше мъртъв от толкова отдавна, че Денерис почти бе забравила какво е да обичаш и да бъдеш обичана. Даарио й бе помогнал да си го спомни. „Мъртва бях, а той ме върна към живота. Спях, а той ме събуди. Моят храбър капитан.“ Все пак напоследък бе станал прекалено дързък. Един ден, когато се върна от поредния си набег, беше хвърлил главата на юнкайски лорд в краката й и я беше целунал в залата пред очите на целия свят, докато Баристан Селми не ги раздели. Сир Дядо толкова се беше разгневил, че Дани се уплаши да не се пролее кръв.

— Не можем да се оженим, обич моя. Знаеш защо.

Той стана.

— Омъжи се за Хиздар тогава. Ще му дам хубав комплект рога за сватбен дар. Гхискарските мъже обичат да се перчат с рогата си. Правят си ги от косата, с гребени, восък и железа. — Даарио намери бричовете си и си ги обу. Долните си дрехи остави.

— След като се омъжа, ще бъде върховна измяна да ме желаеш. — Дани дръпна завивката над гърдите си.

— Значи ще стана изменник. — Навлече синя копринена туника и оправи с пръсти зъбците на брадата си. Беше я боядисал наново заради нея, в синьо вместо тъмния пурпур, както беше при първата им среща. — Мириша на теб — каза той, след като подуши пръстите си, и се ухили.

Дани обичаше да гледа как блясва златният му зъб, когато се усмихне. Обичаше космите на гърдите му. Обичаше силата на мишците му, смеха му, начина, по който винаги я гледаше в очите и казваше името й, докато пъхваше члена си в нея.

— Красив си — промълви тя, докато го гледаше как си нахлузва ботушите. Някои дни я оставяше тя да го направи вместо него, но не и днес, изглежда. „Това също свърши.“

— Не достатъчно красив, за да се оженя за теб. — Даарио взе оръжейния си колан от куката, на която го бе окачил.

— Къде отиваш?

— Навън в града ти — отвърна той. — Да изпия халба-две и да се забъркам в някоя свада. От много време не съм убивал. Може би трябва да потърся годеника ти.

Дани хвърли една възглавница по него.

— Хиздар ще го оставиш на мира!

— Както заповяда кралицата ми. Ще провеждаш ли дворцов съвет днес?

— Не. Утре ще бъда омъжена жена и Хиздар ще бъде кралят. Нека той да провежда съвети. Тези хора са негови.

— Някои са негови, някои са твои. Тези, които освободи.

— Упрекваш ли ме?

— Тези, които наричаш свои деца. Те искат майка си.

— Да. Упрекваш ме.

— Само малко, сърце мое. Ще дойдеш ли да проведеш съвета?

— След венчавката ми може би. След мира.

— Това след, за което говориш, никога не идва. Трябва да проведеш съвета. Новите ми хора не вярват, че си истинска. Тези, които дойдоха от Брулените от вятъра. Повечето са родени и отрасли във Вестерос, главите им са пълни с приказки за Таргариени. Искат да видят един със собствените си очи. Жабока има дар за теб.

— Жабока ли? — изкикоти се тя. — И кой е той?

Даарио сви рамене.

— Някакво дорнско момче. Скуайър на едрия рицар, когото наричат Зеления търбух. Казах му, че може да даде дара си на мен и аз да го доставя, но не искаше и да чуе.

— О, умен жабок. „Да даде дара си на мен.“ — Хвърли друга възглавница по него. — Щях ли да го видя изобщо?

Даарио поглади позлатените си мустаци.

— Бих ли откраднал от милата ми кралица? Ако беше дар, достоен за теб, бих го положил лично в нежните ти длани.

— В знак на своята любов?

— За това нищо няма да кажа, но му казах, че би могъл да ти го поднесе. Нали няма да изкараш Даарио Наарис лъжец?

Дани беше безпомощна да откаже.

— Както искаш. Доведи утре жабока си в двора. Другите също. Вестеросите. — Щеше да е хубаво да чуе Общата реч от някой друг освен от сир Баристан.

— Както заповяда кралицата ми. — Даарио се поклони, ухили се и излезе, наметалото му се завихри след него.

Дани седеше сред разхвърляните завивки с ръце около коленете си толкова отчаяна, че не чу кога Мисандей е влязла с хляб, мляко и смокини.

— Ваше величество? Зле ли ви е? Посред нощ тази чу да крещите.

Дани взе една смокиня. Беше черна и още мокра от утринната роса. „Ще ме накара ли Хиздар да крещя?“

— Вятъра си чула да крещи. — Отхапа, но плодът бе изгубил сладостта си, след като Даарио си бе отишъл. Въздъхна, стана и извика на Ирри да донесе халата й, а след това излезе на терасата.

Враговете я бяха обкръжили отвсякъде. Пристаналите край брега кораби никога не бяха по-малко от дузина. Някои дни стигаха до сто, когато разтоварваха войници. Юнкайците дори караха дървен материал по море. Зад окопите си строяха катапулти, скорпиони и високи требушети. В тихи нощи чуваше чукове, кънтящи в топлия сух въздух. „Никакви обсадни кули обаче. Никакви стенобитни овни.“ Нямаше да се опитат да заемат града с щурм. Щяха да изчакват зад обсадните си линии, да хвърлят камъни по нея, докато гладът и болестта не смъкнат хората й на колене.

„Хиздар ще ми донесе мир. Трябва.“

Вечерта готвачите й опекоха яре с фурми и моркови, но Дани не можа и един залък да хапне. Перспективата, че ще се бори с Мийрийн, отново я бе изтощила. Сънят дойде трудно дори след като Даарио се върна, толкова пиян, че едва стоеше на крака. Въртеше се и се мяташе под завивките, сънуваше, че Хиздар я целува… но устните му бяха сини и отекли, а когато се заби вътре в нея, мъжеството му бе студено като лед. Стресна се и се надигна, с разрошена коса и омачкана нощница. Капитанът й спеше до нея, но беше сама. Искаше да го разтърси, да го събуди, да го накара да я прегърне, да я чука, да я накара да забрави, но знаеше, че ако го направи, той само ще се усмихне, ще се прозине и ще каже:

— Било е само сън, моя кралице. Хайде, заспивай.

Вместо това тя облече нощен халат с качулка и излезе на терасата. Отиде до парапета и се загледа над града, както бе правила стотици пъти. „Никога няма да бъде мой град. Никога няма да бъде мой дом.“

Бледорозовата светлина на зората я завари все още на терасата, заспала на тревата под завивка от ситна роса.

— Обещах на Даарио, че днес ще проведа дворцов съвет — каза на слугите си, когато я събудиха. — Помогнете ми да си намеря короната. А, и някакви дрехи, нещо леко и прохладно.

След час слезе в дворцовата зала.

— Всички на колене пред Денерис Родената в буря, Неизгоримата, кралица на Мийрийн, кралица на андалите и на ройнарите, и на Първите хора, халееси на Великото тревно море, Трошачка на окови и Майка на дракони — призова Мисандей.

Резнак мо Резнак се поклони и лицето му грейна.

— Ваше величество, всеки ден ставате все по-красива. Мисля, че предстоящият брак ви придава сияние, о, моя сияйна кралице.

Дани въздъхна.

— Призовете първия молител.

Толкова време беше минало от последния й дворцов съвет, че навалицата от чакащи аудиенция беше убийствена. Дъното на залата гъмжеше от хора и избухваха свади за реда. Неизбежно първа напред пристъпи Галаза Галаре, вдигнала високо глава и с лице скрито под блещукащ зелен воал.

— Ваше сияние, може би ще е най-добре да поговорим насаме.

— Де да имах толкова време — отвърна Дани любезно. — Утре ми предстои женитба. — Последната й среща със Зелената грация не беше минала добре. — Какво ще желаете от мен?

— Бих искала да ви поговоря за наглостта на един определен наемнически капитан.

„Смее да каже това на открит дворцов съвет?“ Жегна я гняв. „Има кураж, признавам й го, но ако мисли, че отново ще търпя упреците й, ужасно греши.“

— Измяната на Кафявия Бен Плум потресе всички ни — рече тя, — но предупреждението ви дойде твърде късно. И зная, че ще искате да се върнете в храма си, за да се молите за мир.

Зелената грация се поклони.

— Ще се моля и за вас също.

„Още един шамар“, помисли Дани и лицето й се изчерви.

Останалото бе добре позната досада. Тя седеше на възглавничките, слушаше, а едното й стъпало се въртеше нетърпеливо. Джикуи й донесе блюдо със смокини и шунка за обяд. Молителите като че ли нямаха край. На всеки двама, които отпращаше с усмивка, един напускаше със зачервени очи и мърморене.

Едва към заник-слънце Даарио Наарис се появи със своите нови Бурни врани, вестеросите, прехвърлили се към него от Брулените от вятъра. Дани се усети, че хвърля погледи към тях, докато поредният молител продължаваше да дърдори. „Тези хора са мои. Аз съм законната им кралица.“ Изглеждаха размъкната сган, но това можеше да се очаква от наемници. Най-младият не можеше да е повече от година по-голям от нея; най-старият трябваше да е видял шейсет. Някои показваха признаци на богатство: златни халки по ръцете, копринени туники, обковани със сребро оръжейни колани. „Плячка.“ Но като цяло облеклото им бе простовато и похабено от много носене.

Когато Даарио ги изведе напред, тя видя, че между тях има и жена, едра, руса, с дълга ризница. „Хубавата Мерис“, нарече я капитанът, макар „хубава“ да беше последното, което щеше да я нарече Дани. Беше шест стъпки висока и без уши, с отрязан нос, дълбоки белези на двете бузи и най-студените очи, които кралицата бе виждала. Колкото до останалите…

Хю Хънгърфорд беше слаб и навъсен, дългокрак, дълголик и облечен в избеляло фино облекло. Вебер беше нисък и мускулест, с паяци, татуирани по главата, гърдите и ръцете. Червеноликият Орсън Камъка твърдеше, че бил рицар, както и дългурестият Луцифър Дългия. Уил от Горите я изгледа похотливо, докато коленичеше. Дик Сламката имаше сини като метличина очи, бяла като лен коса и нервна усмивка. Лицето на Рижия Джак беше скрито зад четинеста оранжева брада, а речта му беше неразбираема.

— Отхапа си половината език в първата си битка — обясни й Хънгърфорд.

Мъжете от Дорн изглеждаха различно.

— Ако благоволи ваше величество — каза Даарио, — тези тримата са Зеления търбух, Геролд и Жабока.

Зеления търбух беше огромен и плешив като камък, с толкова дебели ръце, че можеше да съперничи на Белвас Силния. Геролд беше слаб висок младеж със слънчеви жилки в косата и смеещи се синьо-зелени очи. „Тази усмивка му е спечелила не едно девиче сърце, сигурна съм.“ Наметалото му бе от мека кафява вълна, подплатена с пясъчна коприна, красива дреха.

Жабока, скуайърът, беше най-младият от тримата и най-малко впечатляващият, строг набит младок с кафяви коса и очи. Лицето му бе грубовато, с високо чело, квадратна челюст и широк нос. Мъхът по бузите му му придаваше вид на момче, опитващо се да пусне първата си брада. Дани нямаше представа защо са го нарекли Жабока. „Сигурно може да скача по-далече от другите.“

— Станете — подкани ги тя. — Даарио ми каза, че сте дошли при нас от Дорн. Дорнците винаги ще бъдат посрещнати радушно в моя двор. Слънчево копие остана вярно на моя баща, когато Узурпатора заграби трона му. Сигурно сте преживели много несгоди, докато стигнете до мен.

— Твърде много — отвърна Геролд, красивият със слънчевата коса. — Бяхме шестима, когато напуснахме Дорн, ваше величество.

— Съжалявам за загубите ви. — Кралицата се обърна към най-едрия от групата им. — Зелен търбух е странно име.

— Шега, ваше величество. От корабите. Хванах зелената болест и ме държа по целия път от Волантис. Люшкането и… е, да не казвам.

Дани се изкикоти.

— Мисля, че се досещам, сир. Сир, нали? Даарио каза, че сте рицар.

— Да, ваше величество, и тримата сме рицари.

Дани погледна Даарио и видя гнева, пробягал по лицето му. „Не е знаел.“

— Имам нужда от рицари.

Подозренията на сир Баристан се бяха пробудили.

— Лесно се претендира за рицарство толкова далече от Вестерос. Готови ли сте да защитите тази хвалба с меч или пика?

— Ако потрябва — отвърна Геролд. — Въпреки че не бих твърдял, че някой от нас е равен на Баристан Храбрия. Ваше величество, моля за прошка, но се явихме пред вас под фалшиви имена.

— Познавах един, който го направи веднъж — каза Дани. — Мъж, наречен Арстан Бялата брада. Кажете ми истинските си имена.

— С радост… но ако може да помолим кралицата за извинение, има ли някое място с по-малко очи и уши?

„Игри в игри.“

— Както желаете. Скааз, разчисти двора ми.

Бръснатото теме зарева заповеди. Неговите Бронзови зверове свършиха останалото, като подкараха извън залата останалите вестероси и молителите за деня. Съветниците й останаха.

— Е — каза Дани. — Имената ви.

Красивият млад Геролд се поклони.

— Сир Герис Пийвода, ваше величество. Мечът ми е ваш.

Зеления търбух скръсти ръце на гърдите си.

— И моят боен чук. Аз съм сир Арчибалд Ирънууд.

— А вие, сир? — попита кралицата момчето, наречено Жабока.

— Ако благоволи ваше величество, може ли първо да поднеса подаръка си?

— Щом желаеш — отвърна Дани, обзета от любопитство, но когато Жабока понечи да тръгне към нея, Даарио Наарис застана пред него и протегна ръката си в метална ръкавица.

— Дай ми този подарък.

Набитото момче го изгледа студено, после се наведе, развърза ботуша си и извади от скрития вътре джоб пожълтял пергамент.

— Това ли ти е подаръкът? Някакви драскулки? — Даарио дръпна сгънатия пергамент от дорнеца, разгъна го и огледа с присвити очи печатите и подписите. — Много е хубаво, с всичкото му злато и панделки, но не мога да чета вестероските ви драсканици.

— Занеси го на кралицата — заповяда сир Баристан. — Веднага.

Дани усети гнева, назряващ в залата.

— Аз съм само едно младо момиче, а младите момичета обичат подаръците — каза тя. — Даарио, моля те, не бива да ме дразниш. Дай го тук.

Пергаментът беше изписан на Общата реч. Кралицата го разгъна бавно, огледа печатите и подписите. Когато видя името на сир Вилем Дари, сърцето й се разтуптя. Прочете го веднъж, след това още веднъж.

— Може ли да знаем какво пише, ваше величество? — попита сир Баристан.

— Това е таен договор — каза Дани. — Сключен в Браавос, когато съм била още малко момиче. Сир Вилем Дари го е подписал за нас, мъжът, който ни измъкна с брат ми от Драконов камък, преди Узурпатора да успее да ни хване. Принц Оберин Мартел го е подписал за Дорн, и Морският господар на Браавос като свидетел. — Връчи пергамента на сир Баристан, за да го прочете сам. — Съюзът е трябвало да бъде скрепен с брак. В замяна на помощта на Дорн в свалянето на Узурпатора моят брат Визерис е трябвало да вземе дъщерята на принц Доран Ариан за своя кралица.

Старият рицар бавно прочете договора и каза:

— Ако Робърт знаеше за това, щеше да смаже Слънчево копие, както смаза Пайк, и да вземе главите на принц Доран и Червената пепелянка… и най-вероятно главата на дорнската принцеса също.

— Несъмнено точно затова принц Доран е предпочел да запази договора в тайна — предположи Денерис. — Ако брат ми Визерис знаеше, че го чака дорнска принцеса, щеше да се прехвърли в Слънчево копие веднага след като порасна достатъчно, за да се ожени.

— И с това да навлече бойния чук на Робърт върху себе си, както и върху Дорн — каза Жабока. — Баща ми бе доволен да чака, докато принц Визерис си намери армия.

— Баща ти?

— Принц Доран. — Той се поклони. — Ваше величество, имам честта да бъда Куентин Мартел, принц на Дорн и ваш най-верен поданик.

Дани се засмя.

Дорнският принц се изчерви, а придворните и съветниците й я погледнаха озадачено.

— Ваше сияние? — попита Скааз Бръснатото теме на гхискарската реч. — Защо се смеете?

— Те го наричат жабок — каза тя, — и току-що научихме защо. В Седемте кралства има детски приказки за жаби, които се превръщат в омагьосани принцове, щом любимата им ги целуне. — Усмихна се на дорнските рицари и отново мина на Общата реч. — Кажете ми, принц Куентин, омагьосан ли сте?

— Не, ваше величество.

— Така и подозирах. — „Нито омагьосан, нито омагьосващ, уви. Жалко, че той е принцът, а не този с широките рамене и пясъчната коса.“ — Дошли сте за целувка обаче. Възнамерявате да се ожените за мен. Така ли е? Дарът, който ми носите, сте вие самият. Вместо Визерис и сестра ви вие и аз трябва да подпечатаме този договор, ако искам Дорн.

— Баща ми се надяваше, че бихте могли да ме намерите за приемлив.

Даарио Наарис се изсмя презрително.

— Според мен си пале. На кралицата й трябва мъж, а не хленчещо момченце. Не си подходящ съпруг за жена като нея. Когато оближеш устните си, още ли вкусваш майчиното си мляко?

Сир Герис Пийвода се намръщи.

— Дръж си езика, наемнико. Говориш на принц на Дорн.

— И на кърмачката му предполагам. — Даарио забърса с палци дръжките на мечовете си и се усмихна предизвикателно.

Скааз се намръщи само както той можеше да се мръщи.

— Това момче може да е добро за Дорн, но Мийрийн има нужда от гхискарска кръв.

— Знам за този Дорн — заговори Резнак мо Резнак. — Дорн е пясък и скорпиони, и голи червени планини, изпечени от слънцето.

— Дорн е петдесет хиляди копия и мечове, вречени в служба на кралицата — отвърна му принц Куентин.

— Петдесет хиляди? — изсмя се Даарио. — Аз преброих трима.

— Стига! — каза Денерис. — Принц Куентин е прекосил половината свят, за да ми предложи подаръка си, и няма да позволя да се отнасят невежливо с него. — Обърна се към мъжете на Дорн. — Жалко, че не дойдохте преди година. Врекох се да се омъжа за благородния Хиздар зо Лорак.

Сир Герис заговори:

— Не е твърде късно…

— Аз ще отсъдя това — прекъсна го Денерис. — Резнак, погрижи се принцът и приятелите му да бъдат настанени подобаващо за знатното им потекло и всичките им потребности да бъдат задоволени.

— Както желаете, ваше сияние.

Кралицата стана.

— В такъв случай приключихме засега.

Даарио и сир Баристан я последваха по стъпалата към покоите й.

— Това променя всичко — каза старият рицар.

— Това не променя нищо — отвърна Дани, докато Ирри й сваляше короната. — Каква полза от трима мъже?

— Трима рицари — каза Селми.

— Трима лъжци — заяви мрачно Даарио. — Те ме измамиха.

— И са те купили също така, не се съмнявам.

Той не се опита да го отрече. Дани разгъна пергамента и го огледа отново. „Браавос. Написано е в Браавос, докато ние живеехме в къщата с червената врата.“ Защо се чувстваше толкова странно?

Неволно си спомни своя кошмар. „Понякога в сънищата има истина.“ Възможно ли беше Хиздар зо Лорак да е с магьосниците? Това ли означаваше сънят? Възможно ли беше сънят да е бил послание? Дали боговете й казваха да остави Хиздар и вместо за него да се омъжи за този дорнски принц? Нещо човъркаше паметта й.

— Сир Баристан, какъв е гербът на дома Мартел?

— Блестящо слънце, пронизано от копие.

„Синът на слънцето.“ Потръпна.

— Сенки и шепоти. — Какво още бе казала Куайте? „Бяла кобила и синът на слънцето. Имаше и лъв в него, и дракон. Аз ли съм драконът?“ „Пази се от напарфюмирания сенешал.“ Това го помнеше. — Сънища и пророчества. Защо винаги трябва да са в гатанки? Ненавиждам това. О, оставете ме, сир. Утре е сватбеният ми ден.

Тази нощ Даарио я облада по всички възможни начини мъж да обладае жена, а тя му се отдаде на драго сърце. Последния път, докато слънцето се вдигаше, го втвърди отново с уста, както Дорея я беше научила преди много време, а след това го язди толкова диво, че раната му отново започна да кърви, и в един сладък миг не можеше да различи дали той е в нея, или тя в него.

Но както слънцето се вдигна за сватбения й ден, така и Даарио Наарис — навлече дрехите си и закопча оръжейния си колан с блестящите златни развратници на дръжките на оръжията му.

— Къде отиваш? — попита Дани. — Забранявам да правиш набези днес.

— Кралицата ми е жестока — каза той. — Ако не мога да убия твои врагове, как ще се забавлявам, докато ти се венчаваш?

— До вечерта няма да имам врагове.

— Още е утро, сладка кралице. Денят е дълъг. Достатъчно време за един последен излаз. Ще ти донеса главата на Кафявия Бен Плум за сватбен дар.

— Никакви глави — настоя Дани. — Веднъж ми донесе цветя.

— Хиздар да ти носи цветя. Едва ли ще се наведе да откъсне глухарче, вярно, но има слуги, които с радост биха го направили за него. Имам ли позволението ви да напусна?

— Не. — Искаше й се да остане и да я прегърне. „Един ден ще замине и няма да се върне — помисли си. — Един ден стрела ще прониже гърдите му или десетима мъже ще скочат отгоре му с копия, мечове и брадви, десетима кандидат-герои.“ Петима от тях щяха да умрат, но това нямаше да направи скръбта й по-поносима. „Един ден ще го загубя, както загубих своето слънце и звезди. Но моля ви, богове, не днес.“ — Ела тук, в леглото, и ме целуни. — Никой никога не я беше целувал като Даарио Наарис. — Аз съм кралицата ти и ти заповядвам да ме начукаш.

Искаше да прозвучи закачливо, но погледът на Даарио се втвърди от думите й.

— Чукането на кралици е кралска работа. Вашият благороден Хиздар може да се погрижи за това. А ако се окаже твърде знатен за такава потна работа, има слуги, които с радост ще свършат и това за него. Или навярно можете да повикате дорнското момче в леглото си, а и хубавичкия му приятел също така, защо не? — И излезе с твърда крачка от спалнята й.

„Ще направи излаз — разбра Дани. — И ако вземе главата на Бен Плум, ще влезе на сватбения пир и ще я хвърли в краката ми. Седемте да са ми на помощ. Защо не можеше да е от по-знатен род?“

Мисандей й донесе скромна храна от козе сирене и маслини, със стафиди за сладко.

— Ваше величество има нужда не само от вино за закуска. Толкова сте слабичка, а днес със сигурност ще ви е нужна сила.

Това разсмя Денерис, казано от толкова малко момиче. Толкова много разчиташе на малката писарка, че бе забравила, че Мисандей е още на единайсет. Ядоха заедно на терасата. Докато Дани отхапваше маслина, наатийското момиче я изгледа с очи като стопено злато и каза:

— Не е твърде късно да им кажете, че сте решили да не се венчавате.

„Късно е“, помисли с тъга кралицата.

— Кръвта на Хиздар е древна и благородна. Нашият съюз ще свърже моите освободени с неговия народ. Когато двамата станем едно, градът ни също ще се обедини.

— Ваше величество не обича благородния Хиздар. Тази мисли, че бихте предпочели да имате друг за свой съпруг.

„Не трябва да мисля за Даарио днес.“

— Любовта на една кралица е там, където трябва, не където тя иска. — Апетитът й беше изчезнал. — Отнеси храната — каза на Мисандей. — Време е да се окъпя.

След това, докато Джикуи я подсушаваше, Ирри се приближи с токара й. Дани завидя на дотракските девици за широките им панталони от пясъчна коприна и боядисаните елечета. Щеше да им е много по-прохладно, отколкото на нея в токара, с натежалите му от перли пискюли.

— Помогни ми да го увия това, моля те. Не мога да се справя сама с всичките тези перли.

Знаеше, че трябваше да изпитва нетърпелива възбуда в очакване на бракосъчетанието си и нощта след него. Помнеше нощта на първото си венчило, когато хал Дрого взе девствеността й под чуждите звезди. Помнеше колко уплашена беше и колко възбудена. Щеше ли да е същото и с Хиздар? „Не. Не съм момичето, което бях, и той не е моето слънце и звезди.“

Мисандей се върна от вътрешността на пирамидата.

— Резнак и Скааз молят за честта да придружат ваша милост до Храма на Грациите. Резнак е заповядал да приготвят паланкина ви.

Мийрийнците рядко яздеха коне в градските стени. Предпочитаха паланкини, носилки и столове, носени от робите им.

— Конете мърсят улиците — беше й казал един мъж от Закх, — робите — не. — Дани беше освободила робите, но паланкини, носилки и столове все още задръстваха улиците като преди, а те не се рееха магически във въздуха.

— Денят е твърде горещ, за да се затворя в паланкин — каза Дани. — Поръчай да оседлаят среброто ми. Няма да отида при своя лорд съпруг на гърбовете на роби.

— Ваше величество — заговори Мисандей, — тази толкова много съжалява… но не може да яздите с токар.

Малката писарка беше права, както обикновено. Токар не беше дреха, предназначена за езда. Дани се намръщи.

— Права си. Не искам паланкин обаче. Ще се задуша зад завесите. Да приготвят стол-носилка. — Щом трябваше да носи клепналите си уши, нека всичките й зайци да я видят.

Когато слезе от пирамидата, Резнак и Скааз паднаха на колене.

— Ваше величество грее толкова ярко, че ще ослепи всеки, който дръзне да ви погледне — каза Резнак. Сенешалът носеше токар от кафяво-червен брокат със златни пискюли. — Хиздар зо Лорак е най-щастливият човек с вас… и вие с него, ако ми е позволена дързостта да го кажа. Този брак ще спаси нашия град, ще видите.

— Така се молим. Искам да посадя маслиновите си дървета и да видя, че дават плод. — „Има ли значение, че целувките на Хиздар не ме задоволяват? Мирът ще ме задоволи. Кралица ли съм, или просто жена?“

— Тълпите днес ще са гъсти като рояци мухи. — Бръснатото теме бе с черна плочеста броня, с бронзов шлем с форма на змийска глава под мишницата.

— Трябва ли да се боя от мухи? Твоите Бронзови зверове ще ме пазят от всяка беда.

В основата на Великата пирамида вече бе сумрачно. Дебелите трийсет стъпки стени приглушаваха уличната врява и пазеха горещината навън, тъй че вътре бе хладно и полутъмно. Ескортът й се подреждаше отсам портите. Коне, мулета и магарета при западните стени, слоновете — при източните. Дани беше получила три от тези огромни и странни зверове с пирамидата си. Напомняха й за сивите голокожи мамути, макар че хоботите им бяха подвити и украсени с позлата, а очите им бяха тъжни.

Завари Белвас Силния да яде грозде. Баристан Селми гледаше как едно конярче стяга сбруята на сивия му кон. Тримата дорнци бяха с него и си говореха нещо, но млъкнаха, щом кралицата се появи. Принцът им се смъкна на коляно.

— Ваше величество, умолявам ви. Силата на баща ми отпада, но предаността му към вашата кауза е силна както винаги. Ако поведението или особата ми са ви разочаровали, съжалявам, но…

— Ако желаете да ме зарадвате, сир, бъдете щастлив за мен — каза Денерис. — Това е сватбеният ми ден. Ще има танци в Жълтия град, не се съмнявам. — Въздъхна. — Станете, принце, и се усмихнете. Един ден ще се върна във Вестерос, за да си взема бащиния трон, и ще потърся помощта на Дорн. Но днес юнкайците са стегнали града ми в стомана. Може да умра, преди да видя моите Седем кралства. Хиздар може да умре. Вестерос може да бъде погълнат от вълните. — Дани се наведе и го целуна по бузата. — Хайде. Време е за венчилото ми.

Сир Баристан й помогна да се качи на стола-носилка. Куентин се върна при своите сънародници от Дорн. Белвас Силния изрева да отворят портите и изнесоха Денерис Таргариен на слънцето. Селми яздеше до нея.

— Кажи ми — каза Дани, докато процесията възвиваше към Храма на Грациите, — ако баща ми и майка ми бяха свободни да последват сърцата си, щяха ли да се оженят?

— Беше отдавна. Ваше величество изобщо не ги помни.

— Но ти ги помниш. Кажи ми.

Старият рицар наведе глава.

— Като кралица, майка ви никога не забравяше дълга си. — Беше прекрасен в бронята си от злато и сребро, със спускащото се от раменете му бяло наметало, но говореше с болка, сякаш всяка дума бе камък. — Като момиче обаче… веднъж се беше влюбила в млад рицар от Бурните земи, който спечели благоразположението й на един турнир и я обяви за кралица на любовта и красотата. Кратко увлечение.

— Какво стана с този рицар?

— Остави пиката в деня, в който лейди майка ви се венча за баща ви. След това стана изключително благочестив и твърдеше, че само Девата можела да замести кралица Раела в сърцето му. Страстта му бе неосъществима, разбира се. Оземлен рицар не е подходящ консорт за принцеса от кралска кръв.

„А Даарио Наарис е само наемник, много по-долу дори от оземлен рицар.“

— А баща ми? Имаше ли някоя жена, която да е обичал повече от кралицата си?

Сир Баристан се размърда в седлото.

— Не… не обичал. Може би искал е по-подходящата дума, но… беше само кухненска клюка, приказки на перачки и ратайчета…

— Искам да знам. Искам да знам всичко за него. Доброто и… останалото.

— Както заповядате. — Белият рицар подбираше думите си внимателно. — Принц Ерис… като млад се беше увлякъл по една дама от Скалата на Кастърли, братовчедка на Тивин Ланистър. Когато тя и Тивин се ожениха, баща ви изпи твърде много вино на сватбения пир и го чуха да казва колко жалко било, че правото на господаря на първата нощ е премахнато. Пиянска шега, нищо повече, но Тивин Ланистър не беше човек, който да забрави такива приказки или… волностите, които баща ви си позволи при отвеждането на булката към брачното ложе. — Лицето му се изчерви. — Твърде много казах, ваше величество. Аз…

— Милостива кралице, добра среща!

Друга процесия се бе изравнила с нейната и Хиздар зо Лорак й се усмихваше от своя стол-носилка. „Моят крал.“ Дани се зачуди къде ли е Даарио Наарис и какво ли прави. „Ако това беше романтичен разказ, щеше да дойде в галоп точно щом стигнем до храма и да предизвика Хиздар на дуел за ръката ми.“

Една до друга процесиите на кралицата и на Хиздар зо Лорак бавно продължиха през Мийрийн. Храмът на Грациите се извиси пред тях със златните си куполи, блеснали под слънцето. „Колко красиво“, опита се да си каже кралицата, но вътре в себе си беше едно глупаво малко момиче, което неволно се озърташе за Даарио. „Ако те обичаше, щеше да дойде и да те отнесе на върха на меча, както Регар е отнесъл своето северно момиче“, настояваше момичето в нея, ала кралицата знаеше, че това е глупост. Дори капитанът й да беше толкова луд, че да го опита, Бронзовите зверове щяха да го посекат, преди да се е доближил и на сто крачки до нея.

Галаза Галаре ги чакаше пред храмовите порти, обкръжена от сестрите си в бяло и розово, синьо, златно и пурпурно. „По-малко са, отколкото бяха.“ Дани огледа за Езара, но не я видя. „Дори и нея ли е покосило кървавото течение?“ Макар кралицата да бе оставила ащапорците да гладуват извън стените, за да не се разпространи дизентерията, тя все пак се разпространяваше. Много бяха заразените: освободени, наемници, Бронзови зверове, дори дотраки, макар че засега нито един от Неопетнените не бе засегнат. Молеше се най-лошото да е отминало.

Грациите изнесоха стол от слонова кост и златна купа. Денерис Таргариен повдигна изискано токара си, за да не се спъне в пискюлите му, и слезе от плюшено кадифената седалка на носилката си, а Хиздар зо Лорак падна на колене, развърза сандалите й и уми ходилата й, докато петдесет евнуси пееха и десет хиляди очи гледаха. „Има нежни ръце — помисли тя, докато топлите уханни масла се стичаха между пръстите й. — Ако има и нежно сърце, може и да се привържа към него с времето.“

След като й уми краката, Хиздар ги подсуши с мека кърпа, завърза отново сандалите й и й помогна да се изправи. Ръка за ръка последваха Зелената грация в храма, където въздухът бе душен от дима на тамян, а боговете на Гхиз стояха загърнати в сенки в алковите си.

След четири часа двамата излязоха навън като мъж и жена, вързани един за друг за китка и глезен с вериги от жълто злато.