Танц с дракони

Денерис

— Какво има? — извика тя, когато Ирри я разтърси леко за рамото. Навън беше тъмна нощ. „Нещо не е наред“, разбра Денерис веднага. — Даарио ли е? Какво се е случило?

В съня й бяха мъж и жена, прости хора, които живееха прост живот във висока каменна къща с червена врата. В съня й той я беше целувал навсякъде: по устата, по шията, по гърдите.

— Не, халееси — промълви Ирри. — Вашият евнух Сив червей и плешивите мъже. Ще ги видите ли?

— Да. — Косата й беше разчорлена, а нощницата омачкана. — Помогни ми да се облека. И ми налей чаша вино. Да прочисти главата ми. — „Да удави съня ми.“ Долови тихо хлипане. — Кой плаче?

— Вашата робиня Мисандей. — Джикуи държеше свещ.

— Слугинята ми. Няма роби. — Дани не разбра. — Защо плаче?

— За онзи, който беше неин брат — каза Ирри.

Останалото научи от Скааз, Резнак и Сив червей, когато ги пуснаха при нея. Разбра, че новините са лоши, още преди да са казали и дума. Един поглед към грозното лице на Бръснатото теме бе достатъчен.

— Синовете на Харпията?

Скааз кимна. Устата му бе стисната.

— Колко мъртви?

Резнак закърши ръце.

— Д-девет, ваше величество. Мръсна работа, и подла. Ужасна нощ, ужасна.

„Девет.“ Думата я прониза като кама в сърцето. Всяка нощ тайната война се повеждаше отново под стъпалчатите пирамиди на Мийрийн. Всяко утро слънцето изгряваше над пресни трупове, с харпии, изрисувани на тухлите до тях. Всеки освободен, който се издигнеше прекалено или заговореше без задръжки, биваше белязан за смърт. „Но девет в една нощ…“ Това я изплаши.

— Кажете ми.

Сив червей отвърна:

— Вашите слуги са били нападнати, докато са обикаляли тухлите на Мийрийн, за да пазят мира на ваше величество. Всички бяха добре въоръжени, с копия, щитове и къси мечове. Двама по двама обикаляха и двама по двама са умрели. Вашите слуги Черен юмрук и Сетерис са убити от стрели на арбалет в Лабиринта на Маздан. Вашите слуги Мосадор и Дъран са премазани от падащи камъни под речната стена. Вашите слуги Еладон Златокосия и Вярно копие са отровени в една винарна, където се отбиваха всяка нощ при обиколките си.

„Мосадор.“ Дани сви юмрук. Мисандей и братята й бяха отвлечени от дома им на Наат от разбойници от Островите на Базилиска и продадени в робство в Ащапор. Още като момиче Мисандей бе проявила такава дарба с езиците, че Добрите господари я бяха направили писар. Мосадор и Марселен не бяха извадили такъв късмет. Бяха ги скопили и бяха пратени в редовете на Неопетнените.

— Заловен ли е някой от убийците?

— Вашите слуги са арестували собственика на винарната и дъщерите му. Твърдят, че са в неведение, и молят за милост.

„Всички твърдят, че са в неведение, и молят за милост.“

— Дайте ги на Бръснатото теме. Скааз, дръж ги отделно от другите и ги подложи на разпит.

— Ще бъде сторено, ваше величество. Мило ли ще благоволите да ги разпитам, или грубо?

— Мило, в началото. Чуй какво ще кажат и какви имена ще ти дадат. Може да нямат участие в това. — Дани се поколеба. — Каза девет, Резнак. Кои още?

— Трима освободени, убити в домовете им — каза Бръснатото теме. — Един лихвар, един обущар и арфистката Рилона Рий. Отрязали са й пръстите, преди да я убият.

Кралицата потръпна. Рилона Рий беше свирила на лира сладко като Девата. Като робиня в Юнкай беше свирила на всяка знатна фамилия в града. В Мийрийн се беше превърнала във водачка сред юнкайските освободени, беше техният глас в съветите на Дани.

— Никакви задържани ли нямаме освен този винар?

— Никакви, признава този със скръб. Молим ви за извинение.

„Милост — помисли Дани. — Ще получат милостта на дракона.“

— Скааз, премислих. Разпитай мъжа грубо.

— Бих могъл. Или мога да разпитам грубо дъщерите, докато той гледа. Това ще изтръгне някои имена от него.

— Направи каквото сметнеш, че ще е най-добре, но ми донеси имена. — Гневът й бе като огън в корема й. — Няма да позволя да бъдат избивани повече Неопетнени. Сив червей, изтегли мъжете си в казармите им. Оттук насетне нека пазят стените ми, портите и особата ми. От този ден ще се пада на мийрийнците да пазят мира в Мийрийн. Скааз, направи ми нова стража, съставена от равни части бръснати темета и освободени.

— Както заповядате. Колко души?

— Колкото прецениш.

Резнак мо Резнак ахна.

— Ваше величество, откъде ще дойдат парите за заплатите на толкова хора?

— От пирамидите. Наречи го кръвен данък. Ще взема по сто жълтици от всяка пирамида за всеки освободен, убит от Синовете на Харпията.

Това докара усмивка на лицето на Бръснатото теме.

— Ще бъде сторено — заяви той. — Но ваше сияние трябва да знае, че Великите господари на Зак и Меррек се готвят да оставят пирамидите си и да напуснат града.

На Денерис й призляваше до смърт от Зак и Меррек. Призляваше й от всички мийрийнци, велики и дребни.

— Остави ги да си ходят, но гледай да не вземат повече от дрехите на гърбовете си. Погрижи се всичкото им злато да остане тук. Запасите им храна също.

— Ваше величество — промълви Резнак мо Резнак, — не можем да знаем дали тези велики благородници са решили да се присъединят към враговете ви. По-вероятно е просто да са тръгнали за именията си в хълмовете.

— В такъв случай няма да имат нищо против да пазим златото им. Нищо няма за купуване по хълмовете.

— Страх ги е за децата им — каза Резнак.

„Да — помисли Денерис. — Мен също.“

— Трябва и тях да опазим. Ще взема по две деца от всеки от тях. От другите пирамиди също. Момче и момиче.

— Заложници — каза зарадвано Скааз.

— Пажове и виночерпци. Ако Великите господари възразят, кажете им, че във Вестерос е голяма чест дете да бъде избрано да служи в двора. — Останалото премълча. — Направете каквото заповядах. Мъртви имам да оплаквам.

Когато се върна в покоите си на върха на кулата, завари Мисандей да плаче тихо на постелята си: мъчеше се да приглуши хлиповете си.

— Ела да спиш с мен — каза Дани на малката писарка. — До разсъмване има още няколко часа.

— Ваша милост е толкова добра с тази. — Мисандей се пъхна под чаршафите. — Той беше добър брат.

Дани прегърна момичето.

— Разкажи ми за него.

— Учеше ме да се катеря по дърветата, когато бяхме малки. Можеше да хваща риба с ръце. Веднъж го намерих заспал в градините ни със сто пеперуди накацали по него. Толкова красив изглеждаше онази сутрин, че тази… искам да кажа, обичах го.

— Както той теб. — Дани я погали по косата. — Кажи думата, миличко, и ще те изпратя далече от това ужасно място. Все някак ще намеря кораб и ще те пратя у дома. В Наат.

— По-скоро бих останала с вас. На Наат ще ме е страх. Ами ако пак дойдат търговците на роби? Чувствам се в безопасност, когато съм с вас.

„Безопасност.“ Очите на Дани се напълниха със сълзи.

— Искам да те опазя. — Мисандей бе още дете. С нея се чувстваше все едно че и тя можеше да е дете. — Никой не ме пазеше, когато бях малка. Е, сир Вилем ме пазеше, но после умря, а Визерис… искам да те защитя, но… толкова е трудно. Да бъдеш силна. Не винаги знам какво трябва да направя. Трябва да знам обаче. Те си имат само мен. Аз съм кралицата… и… и…

— … майка — прошепна Мисандей.

— Майка на дракони. — Дани потръпна.

— Не. Майка на всички нас. — Мисандей се сгуши до нея. — Ваша милост трябва да поспи. Скоро ще дойде утрото и дворцовият съвет.

— Двете ще спим, и ще сънуваме сладки сънища. Затвори очи. — Момичето се подчини, а Дани го целуна по клепачите и го накара да се засмее.

Сънят не дойде толкова лесно, колкото целувките обаче. Дани стисна очи и се опита да помисли за дома, за Драконов камък и Кралски чертог, и за всички други места, за които Визерис й беше разправял, в по-милостива земя от тази… но мислите й непрекъснато се връщаха към Робския залив, като кораби, пленени от бурен вятър. Щом Мисандей заспа дълбоко, Дани стана и излезе на терасата. Опря се на тухления парапет и се загледа над града. Хиляди покриви се простираха под нея, обагрени в костенобяло и сребристо от луната.

Някъде под тези покриви Синовете на Харпията се бяха събрали и крояха как да я убият, нея и всички, които я обичаха, и да оковат отново децата й. Някъде там долу гладно дете плачеше за мляко. Някъде старица лежеше на смъртен одър. Някъде мъж и девица се прегръщаха и опипваха дрехите си с жадни ръце. Но тук горе беше само сиянието на лунната светлина над пирамиди и ями, без намек за онова, което лежеше под нея. Тук горе беше само тя. Сама.

Беше кръвта на дракона. Можеше да убие Синовете на Харпията, и синовете на синовете, и синовете на синовете на синовете. Но дракон не можеше да нахрани гладно дете, не можеше да облекчи болката на умираща жена. „И кой изобщо би посмял да обикне дракон?“

Улови се, че мисли отново за Даарио Наарис. Даарио със златния му зъб и тризъбата брада, със силните му ръце, отпуснати на дръжките на неговия аракх и стилето, дръжки изковани от злато във формата на голи жени. В деня, в който се сбогува с нея, докато се прощаваха, той леко бе забърсал кокалчетата на палците си по тях, напред и назад. „Ревнувам от дръжка на меч — бе осъзнала тя, — от жени, направени от злато.“ Отпращането му при Агнешките хора се бе оказало разумно. Беше кралица, а у Даарио Наарис я нямаше маята за крал.

— Толкова време мина — беше казала на сир Баристан едва предния ден. — Ами ако Даарио ме е предал и е отишъл при враговете ми? — „Три измени ще познаеш.“ — Ами ако е срещнал други жени, някоя принцеса на лхазарите?

Старият рицар нито харесваше, нито вярваше на Даарио, знаеше го. При все това бе отвърнал галантно.

— Няма жена по-красива от ваше величество. Само слепец би могъл да повярва друго, а Даарио Наарис не е слепец.

„Не е — помисли тя. — Очите му са тъмносини, почти лилави, а златният му зъб блести, когато ми се усмихне.“

Сир Баристан обаче беше сигурен, че той ще се върне. Дани можеше само да се моли да се окаже прав.

„Една баня ще ме успокои.“ Застъпва боса през тревата към езерцето на терасата. Водата бе хладна и тя настръхна. Малки рибки закълваха ръцете и краката й. Затвори очи и се унесе.

Тихо шумолене я сепна. Дани се надигна и се огледа.

— Мисандей? — извика. — Ирри? Джикуи?

— Те спят — чу глас.

Под сливовото дръвче стоеше жена, загърната в халат с качулка, който стигаше до тревата. Под качулката лицето й бе твърдо и лъскаво. „Носи маска — сети се Дани. — Дървена маска, покрита с червен лак.“

— Куайте? Сънувам ли? — Щипна ухото си и изохка от болка. — Сънувах те на „Балерион“, когато за първи път отидохме в Ащапор.

— Не сънува. Нито тогава, нито сега.

— Какво правиш тук? Как мина през стражите ми?

— Дойдох по друг път. Стражите ти изобщо не ме видяха.

— Ако ги повикам, ще те убият.

— Ще ти се кълнат, че не съм тук.

— А тук ли си?

— Не. Чуй ме, Денерис Таргариен. Стъклените свещи горят. Скоро иде бялата кобила, а след нея другите. Кракен и черен пламък, лъв и грифон, синът на слънцето и драконът на глумеца. Не вярвай на никого от тях. Помни Немрящите. Пази се от напарфюмирания сенешал.

— Резнак? Защо трябва да се боя от него? — Дани се надигна от езерцето. По краката й на вадички се стече вода, кожата й настръхна в хладния въздух. — Ако искаш нещо от мен, кажи го ясно. Какво искаш от мен, Куайте?

Лунната светлина грейна в очите й.

— Да ти покажа пътя.

— Помня пътя. Отивам на север, за да ида на юг, на изток, за да ида на запад, назад, за да ида напред. И за да пипна светлината, трябва да мина под сянката. — Изстиска водата от сребристата си коса. — Повдига ми се от гатанки. В Карт бях просякиня, но тук съм кралица. Заповядвам ти…

— Денерис. Спомни си Немрящите. Помни коя си.

— Кръвта на дракона. — „Но драконите ми реват в тъмното.“ — Помня Немрящите. „Дете на трима“ ме нарекоха. Три коня ми обещаха, три огъня и три измени. Веднъж за кръв, веднъж за злато и веднъж за…

— Ваша милост? — Мисандей стоеше на вратата на спалнята на кралицата, с фенер в ръка. — На кого говорите?

Дани отново погледна към сливовото дръвче. Никаква жена нямаше там. Никакъв халат с качулка, нито лъскава маска. Нямаше никаква Куайте.

„Сянка. Спомен. Никой.“ Беше кръвта на дракона, но сир Баристан я бе предупредил, че в тази кръв има поквара. „Дали не полудявам?“ Бяха нарекли баща й луд, нали така?

— Молех се — каза Дани на момичето от Наат. — Скоро ще се съмне. По-добре да хапна нещо преди дворцовия съвет.

— Ще ви донеса да закусите.

Отново сама, Дани обиколи цялата пирамида с надеждата да намери Куайте, покрай изгорелите дървета и овъглена пръст, където хората й се бяха опитали да хванат Дрогон. Но единственият звук бе шумоленето на вятъра в плодните дръвчета, а единствените същества в градините бяха няколко светли мушици.

Мисандей се върна с диня и купа твърдо сварени яйца, но Дани откри, че няма никакъв апетит. Докато небето изсветляваше и звездите гаснеха една по една, Ирри и Джикуи й помогнаха да облече токар от виолетова коприна, везана със злато.

Когато дойдоха Резнак и Скааз, тя се усети, че ги поглежда накриво, замислена за трите измени. „Пази се от напарфюмирания сенешал.“ Подсмръкна подозрително към Резнак мо Резнак. „Мога да заповядам на Бръснатото теме да го задържи и да го подложи на разпит.“ Щеше ли това да предотврати пророчеството? Или някой друг предател щеше да заеме мястото му? „Пророчествата са подвеждащи — напомни си тя, — а Резнак може би не е нищо повече от това, което изглежда.“

В пурпурната зала Дани намери абаносовата си пейка отрупана със сатенени възглавнички. Гледката предизвика вяла усмивка на устните й. „Работа на сир Баристан.“ Старият рицар беше добър човек, но понякога я разбираше твърде буквално. „Беше само шега, сир.“ Но все пак седна на една от възглавничките.

Безсънната й нощ скоро си каза своето. Едва надвиваше прозявката си, докато Резнак дърдореше за занаятчийските гилдии. Каменоделците, изглежда, й бяха разгневени. Зидарите с тухли също. Някои бивши роби дялаха камък и редяха тухли, отнемайки работата на калфи и майстори от гилдията.

— Освободените работят твърде евтино, ваше великолепие — каза Резнак. — Някои се наричат калфи и дори майстори, титли, полагащи се по право само на занаятчиите на гилдиите. Зидарите и строителите най-почтително умоляват ваше величество да потвърдите древните им права и обичаи.

— Освободените работят евтино, защото са гладни — изтъкна Дани. — Ако им забраня да дялат камък или да редят тухли, свещарите, тъкачите и златарите скоро ще са пред портите ми и ще искат да бъдат изключени и от тези занаяти. — Помисли малко. — Да се запише, че оттук насетне само на членове на гилдията ще се позволява да се самоназовават калфи или майстори… стига гилдиите да отворят регистрите си за всеки освободен, който може да покаже изискваните умения.

— Така ще се провъзгласи — заяви Резнак. — Ще благоволи ли ваше величество да изслуша благородния Хиздар зо Лорак?

„Никога ли няма да признае поражение?“

— Пуснете го.

Днес Хиздар не носеше токар. Беше облякъл прост халат в сиво и синьо. И беше остриган също така. „Обръснал си е брадата и си е подрязал косата.“ Не беше станал съвсем бръснато теме, но поне ги нямаше онези негови нелепи крилца.

— Бръснарят ти те е обслужил добре, Хиздар. Надявам се, че си дошъл да ми покажеш работата му, а не пак да ме тормозиш за бойните ями.

Мъжът направи дълбок почтителен поклон.

— Ваше величество, боя се, че трябва.

Дани отвърна с гримаса. Дори нейните хора не се примиряваха по въпроса. Резнак мо Резнак наблягаше на парите, които щяха да се съберат чрез данъци. Зелената грация твърдеше, че отварянето на ямите ще е угодно на боговете. Бръснатото теме смяташе, че това ще й спечели подкрепа срещу Синовете на Харпията. „Нека се бият“, мърмореше Белвас Силния, някогашен шампион в ямите. Сир Баристан предлагаше турнири на мястото им. Сираците му можели да излизат на арените и да се бият в групов бой с притъпени оръжия, казваше той — предложение, което според Дани беше колкото добронамерено, толкова и безнадеждно. Кръв жадуваха да видят мийрийнците, не умение. Иначе биещите се в ямите роби щяха да носят броня. Само малката писарка Мисандей като че ли споделяше опасенията на кралицата.

— Отказах ти шест пъти — напомни Дани на Хиздар.

— Ваше величество има седем богове, тъй че навярно ще погледне на седмия ми апел благосклонно. Днес не дойдох сам. Ще изслушате ли приятелите ми? Те също са седмина. — Представи ги един по един.

— Ето го Краз. Барсена Черната коса, винаги храбра и доблестна. Камарон и Гогор Великана. Това е Пъстрата котка, този — Итоук Безстрашния. Последен, Белакво Трошача на кокали. Дошли са, за да добавят гласовете си към моя и да помолят ваше величество да разреши бойните ни ями да се отворят отново.

Дани знаеше седмината по име, ако не по външност. Всички бяха между някогашните най-прочути биещи се роби на Мийрийн… а тъкмо биещите се в ямите роби, освободени от прангите си от нейните канални плъхове, бяха повели въстанието, което й спечели града. Дължеше им кръвна дан.

— Ще ви изслушам — отстъпи тя.

Един по един те я помолиха да разреши бойните ями да се отворят отново.

— Защо? — запита тя, след като Итоук приключи. — Вие вече не сте роби, обречени да умрете по прищявката на някой господар. Аз ви освободих. Защо трябва да искате да свършите живота си на червените пясъци?

— Аз тренира от три — каза Гогор Великана. — Убива от шест. Майка на дракони казва аз свободен. Защо не свободен да се бия?

— Щом искаш бой, бий се за мен. Закълни меча си на Мъжете на Майката, или на Свободните братя, или на Здравите щитове. Научи другите ми освободени как да се бият.

Гогор поклати глава.

— Преди аз бия за господар. Ти казва, бия за теб. Аз казва, бия за мен. — Грамадният мъж се потупа по гърдите с юмрук като свински бут. — За злато. За слава.

— Гогор говори за всички нас. — Пъстрата котка носеше леопардова кожа през рамо. — Последния път, когато ме продадоха, цената беше триста хиляди хонора. Докато бях роб, спях на кожи и ядях червено месо от кокала. Сега, като съм свободен, спя на слама и ям солена риба, ако мога да си я позволя.

— Хиздар се кълне, че победителите ще делят половината от всички пари, събрани на портите — каза Краз. — Половината, така се кълне, а Хиздар е почтен човек.

„Не, той е хитрец.“ Денерис се почувства натясно.

— А губещите? Те какво ще получат?

— Имената им ще бъдат всечени на Портите на Съдбата сред другите паднали храбро — заяви Барсена. За осем години беше убила всяка друга жена, хвърлена срещу нея, както разправяха. — Всички мъже трябва да умрат, и жени също… но не всички ще бъдат запомнени.

Дани нямаше отговор на това. „Ако хората ми наистина желаят това, имам ли право да им го отказвам? Беше техен град, преди да стане мой, и те искат да прахосат собствения си живот.“

— Ще обмисля всичко, което казахте. Благодаря ви за съвета. — Стана. — Ще продължим утре.

— Всички на колене пред Денерис Родената в буря, Неизгоримата, кралица на Мийрийн, кралица на андалите и на ройнарите, и на Първите хора, халееси на Великото тревно море, Трошачка на окови и Майка на дракони — призова Мисандей.

Сир Баристан я придружи до покоите й.

— Разкажете ми история, сир — каза Дани, докато се изкачваха. — Някоя история за доблест с щастлив край. — Изпитваше нужда да чуе за щастлив край. — Разкажете ми как се спасихте от Узурпатора.

— Ваше величество. Нищо доблестно няма в това да бягаш за живота си.

Дани се настани на възглавничка, скръсти крака и го загледа.

— Моля ви. Нали Младият узурпатор ви освободи от Кралската гвардия…

— Джофри, да. Изтъкнаха като причина възрастта ми, макар истината да беше друга. Момчето искаше бял плащ за своето куче Сандор Клегейн, а майка му искаше Кралеубиеца за свой лорд-командир. Когато ми казаха, аз… свалих наметалото си, хвърлих меча си в краката на Джофри и говорих неразумно.

— Какво казахте?

— Истината… но истината никак не беше желана в онзи двор. Излязох от тронната зала с високо вдигната глава, макар да не знаех къде отивам. Нямах друг дом освен Кулата на Белия меч. Знаех, братовчедите щяха да ми намерят някое място в Житен замък, но нямах никакво желание да им навлека неприязънта на Джофри. Събирах си нещата, когато ме осени, че сам съм си докарал това, като приех опрощението на Робърт. Беше добър рицар, но лош крал, защото нямаше право на трона, на който седна. Точно тогава разбрах, че за да изкупя грешката си, трябва да намеря верния крал, и да му служа вярно с цялата сила, която все още ми бе останала.

— Моят брат Визерис.

— Такова беше намерението ми. Когато стигнах до конюшните, златните плащове се опитаха да ме задържат. Джофри ми беше предложил кула, в която да умра, но бях отхвърлил дара му, тъй че сега бе решил да ми предложи тъмница. Лично командирът на Градската стража се изправи срещу мен, окуражен от празната ми ножница, но имаше само трима мъже със себе си, а аз все още имах ножа си. Разпрах лицето на един, когато се опита да ме хване, и препуснах през другите. Докато пришпорвах към портите, чух Джанос Слинт да им вика да тръгнат след мен. Извън Червената цитадела улиците бяха задръстени, иначе можеше да се измъкна чисто. Но ме хванаха при Речната порта. Златните плащове, които ме бяха подгонили, викнаха на пазачите на портата да ме спрат и те кръстосаха копията си да ми преградят пътя.

— А вие без меч? Как минахте през тях?

— Един истински рицар струва колкото десет стражи. Мъжете на портата бяха изненадани. Прегазих един, изтръгнах му копието и го забих в гърлото на най-близкия си преследвач. Другите се пръснаха, щом минах през портата, тъй че пришпорих коня си в галоп и препуснах колкото ми сили държат покрай реката, докато градът не се скри от погледа ми. Същата нощ продадох коня си за шепа петаци и няколко дрипи, а на другата сутрин се влях в потока простолюдие, запътено към Кралски чертог. Бях излязъл от Калната порта, тъй че се върнах през Портата на боговете с кал по лицето, четина по страните и никакво оръжие освен една дървена тояга. С опърпаните дрехи и окаляните ботуши бях просто поредният старец, побягнал от войната. Златните плащове ми взеха един елен и ме пуснаха да мина. Кралски чертог беше препълнен с прости хора, дошли да потърсят убежище от боевете. Изгубих се сред тях. Имах малко сребро, но то ми трябваше да си купя превоза през Тясното море, тъй че спах в септи и задни улички и се хранех в коптори. Пуснах си брада и се предреших като старец. В деня, в който лорд Старк загуби главата си, отидох във Великата септа и благодарих на седемте богове, че Джофри ме е лишил от наметалото.

— Старк беше изменник и го сполетя краят на изменника.

— Ваше величество — каза Селми, — Едард Старк изигра роля в падането на баща ви, но не хранеше лоши чувства към вас. Когато евнухът Варис ни каза, че носите дете, Робърт поиска да ви убият, но лорд Старк се изказа против. Вместо да подкрепи убийството на деца, каза на Робърт да си намери друга Ръка.

— Забравихте ли принцеса Ренис и принц Егон?

— Никога. Това обаче беше работа на Ланистър, ваше величество.

— Ланистър или Старк, каква разлика? Визерис ги наричаше „кучетата на Узурпатора“. Ако едно дете е нападнато от глутница хрътки, важно ли е коя разкъсва гърлото му? Всички кучета са просто също толкова виновни. Вината… — Думата заседна в гърлото й. — „Хазея“, помисли Дани и изведнъж се чу да казва: — Трябва да видя ямата. — Гласът й бе като детски шепот. — Заведете ме, сир, ако благоволите.

На лицето на стария мъж пробяга неодобрение, но не му бе присъщо да оспорва желанията на кралицата си.

— Както заповядате.

Най-бързият път надолу беше по слугинското стълбище. Не беше импозантно, а стръмно, право и тясно, скрито в стените. Сир Баристан носеше фенер. Тухли в двайсет различни цвята ги притискаха от двете страни и помръкваха до сиво и черно отвъд светлината му. Три пъти подминаха стражи от Неопетнените, неподвижни като изсечени от камък. Чуваше се само тихият шепот на стъпките им.

Приземното ниво на Великата пирамида на Мийрийн беше тихо и изпълнено с прах и сенки. Външните му стени бяха трийсет стъпки дебели. Звукът вътре отекваше от сводовете и многоцветните тухли, между конюшни, обори и складове. Минаха под три високи арки, надолу по осветена с факли рампа и в подземията под пирамидата, покрай щерни с вода, затворнически килии и стаи за изтезание, където роби бяха бити с камшици, драни живи изгаряни с нажежени железа. Най-сетне стигнаха до две огромни железни врати с ръждясали панти, пазени от Неопетнени.

По нейна заповед един от тях извади железен ключ. Вратата се отвори с жалния писък на панти. Денерис Таргариен пристъпи в горещия мрак и спря на ръба на дълбока яма. На четирийсет стъпки под нея драконите й вдигнаха глави. Четири очи грейнаха в сенките: две от разтопено злато, две — от бронз.

Сир Баристан я хвана за ръката.

— Не приближавайте повече.

— Мислиш, че ще посегнат на мен?

— Не знам, ваше величество. Но не бих рискувал живота ви, за да науча отговора.

Регал изрева и жълт пламък блъвна и за миг огря тъмнината като ден. Огънят облиза стените и Дани усети горещината на лицето си, лъхнала сякаш от пещ. В другия край на ямата крилете на Визерион се разгънаха и раздвижиха спарения въздух. Опита се да излети към нея, но веригите се изпънаха, щом се надигна, и го смъкнаха долу по корем. Брънки, големи колкото мъжки юмрук, стягаха краката му към пода. Желязната гривна около врата му беше завинтена към стената зад него. Регал носеше същите вериги. На светлината на фенера люспите му блестяха като нефрит. Между зъбите му се вдигаше дим. В краката му лежаха разпръснати кости, напукани, обгорени и разтрошени. Въздухът беше неприятно горещ и миришеше на сяра и овъглено месо.

— Порасли са. — Гласът на Дани отекна от опърлените каменни стени. Капка пот потече от челото й и падна на гърдите й. — Вярно ли е, че драконите никога не престават да растат?

— Стига да имат достатъчно храна и пространство, за да растат. Но оковани тук…

Великите господари бяха използвали ямата като затвор. Беше достатъчно голяма, за да побере петстотин души… и предостатъчно за два дракона. „За колко дълго обаче? Какво ще стане, когато станат твърде големи за ямата? Ще станат ли изнурени и слаби, с хлътнали хълбоци и съсухрени криле? Ще загаснат ли огньовете преди края?“

Що за майка оставя децата си да гният в тъмното?

„Погледна ли назад, съм изгубена“, каза си Дани… но как можеше да не погледне назад? „Трябваше да го предвидя. Толкова ли сляпа бях, или нарочно си затворих очите, за да не се налага да видя цената на властта?“

Визерис й беше разказал всички истории, докато беше малка. Обичаше да говори за дракони. Дани знаеше как е паднал Харънхъл. Знаеше за Полето на огъня и за Танца на драконите. Един от предците й, третият Егон, беше видял как собствената му майка била погълната от дракона на чичо му. И съществуваха безброй песни за села и кралства, живели в страх от дракони, докато някой храбър драконоубиец ги спаси. В Ащапор очите на търговеца на роби се бяха стопили. По пътя за Юнкай, когато Даарио хвърли в нозете й главите на Салор Плешивия и Прендал на Гезн, децата й си направиха пир с тях. Драконите нямаха страх от хора. А един дракон, достатъчно голям, за да се тъпче с овце, можеше също толкова лесно да грабне дете.

Името й беше Хазея. На четири годинки. „Освен ако баща й не излъга. Може да е излъгал.“ Никой освен него не беше видял дракона. Доказателството му бяха изгорени кости, но изгорените кости не доказваха нищо. Можеше самият той да е убил момиченцето, за да се отърве от едно нежелано дете, твърдеше Бръснатото теме. „Синовете на Харпията може да са го направили и да са го нагласили все едно, че е работа на дракон, за да ме намрази градът.“ Дани искаше да повярва на това… но ако беше така, защо бащата на Хазея бе изчакал, докато залата за аудиенции почти се опразни, преди да пристъпи напред? Ако целта му бе да разпали гнева на мийрийнците срещу нея, щеше да говори, докато залата беше пълна с уши, които да чуят.

Бръснатото теме я беше убеждавал настойчиво да заповяда да го убият.

— Поне да изтръгнат езика му. Лъжата на този човек може да унищожи всички ни, ваше величество.

Но Дани предпочете да плати кръвната цена. Никой не можеше да й каже каква е цената на една дъщеря, тъй че я определи на стократната цена за изгубено агне.

— Бих ви върнала Хазея, ако можех — каза на бащата, — но някои неща са извън властта дори на една кралица. Костите й ще бъдат положени да почиват в Храма на Грациите и сто свещи ще горят ден и нощ в нейна памет. Връщайте се при мен всяка година на рождения й ден и на другите ви деца няма да липсва нищо… но тази история не трябва никога да излиза от устата ви.

— Хората ще питат — отвърна скърбящият баща. — Ще ме питат къде е Хазея и как е умряла.

— Умряла е от змийско ухапване — настоя Резнак мо Резнак. — Гладен вълк я е отвлякъл. Внезапна болест я е покосила. Кажи им каквото искаш, но никога не споменавай за дракони.

Ноктите на Визерион задраскаха по камъните и огромните вериги издрънчаха, щом се опита отново да се добере до нея. След като не можа, нададе рев, изви главата си назад колкото можа и блъвна златист пламък към стената зад себе си. „Колко още остава, преди огънят му да загори достатъчно горещ, за да разпука камък и да стопи желязо?“

Някога, не много отдавна, го носеше на рамото си, а опашката му бе увита около ръката й. Беше го хранила с овъглени парчета месо със собствената си ръка. Беше първият окован. Денерис лично го беше отвела в ямата и го затвори вътре с няколко вола. След като се беше натъпкал, беше станал сънлив. Бяха го оковали, докато спеше.

Регал се беше оказал по-труден. Може би чуваше брат си, вилнеещ в ямата, въпреки стените от тухла и камък между тях. Накрая се наложи да го покрият с тежка желязна мрежа, докато се грееше на терасата й, и се бореше толкова яростно, че бяха нужни три дни, за да го отнесат долу по слугинското стълбище, както се извиваше и щракаше с челюсти. Шестима мъже бяха изгорели в борбата.

А Дрогон…

„Крилатата сянка“ го бе нарекъл скърбящият баща. Беше най-големият от тримата й, най-свирепият, най-дивият, с люспи черни като нощ и очи като огнени ями.

Дрогон ловуваше надалече, но когато се заситеше, обичаше да се грее на слънцето, кацнал на върха на Великата пирамида, където преди беше стояла харпията на Мийрийн. Три пъти се бяха опитали да го хванат там и три пъти се бяха провалили. Четирийсет от най-храбрите й мъже бяха рискували живота си, мъчейки се да го пленят. Почти всички бяха понесли изгаряния, а четирима бяха умрели. За последен път беше видяла Дрогон по залез-слънце вечерта на третия опит. Черният дракон бил видян да лети над Скаазадан към високите треви на Дотракското море. Не се беше върнал.

„Майка на дракони — помисли Денерис. — Майка на чудовища. Какво развихрих над света? Кралица съм, но моят трон е направен от изгорели кости и стои на подвижен пясък.“ Без дракони, как можеше да се надява да задържи Мийрийн, още по-малко — да си върне Вестерос? „Аз съм кръвта на дракона. Ако те са чудовища, аз също.“