Танц с дракони

Принцът на Зимен хребет

Камината беше затрупана със студена черна пепел и нищо не топлеше стаята, освен свещите. Всеки път, щом вратата се отвореше, пламъчетата им се полюшваха и потръпваха. Младоженката също трепереше. Бяха я облекли в рокля от бяла агнешка вълна, обшита с дантела. Ръкавите и корсажът й бяха обсипани с пресноводни перли, а на краката си имаше пантофи от бяла сърнешка кожа: хубава, но студена. Лицето й беше пребледняло и безкръвно.

„Лице, изсечено от лед — помисли Теон Грейджой, докато загръщаше раменете й с наметало. — Труп, заровен под снега.“

— Милейди. Време е.

Музиката зад вратата ги подканяше — лютня, гайди и барабан.

Младоженката вдигна очи. Кафяви очи, блеснали на светлината на свещите.

— Ще му бъда добра съпруга и в-вярна. Ще… ще го радвам и ще му дам синове. Ще съм по-добра жена, отколкото щеше да е истинската Аря, ще види.

„Такива приказки ще те убият, ако не и по-лошо.“ Беше научил този урок като Смрад.

— Вие сте истинската Аря, милейди. Аря от дома Старк, дъщеря на лорд Едард, наследничка на Зимен хребет. — Името си, трябваше да научи името си. — Аря Препъвачката. Сестра ви често ви наричаше Аря Конското лице.

— Аз го измислих това име. Лицето й беше дълго и конско. Моето не е. Аз бях хубава. — Най-сетне от очите й закапаха сълзи. — Не бях красива като Санса, но всички казваха, че съм хубава. Лорд Рамзи не мисли ли, че съм хубава?

— Да — излъга той. — Така ми каза.

— Само че знае коя съм. Коя съм наистина. Виждам го, когато ме погледне. Изглежда толкова ядосан, дори когато се усмихва, но вината не е моя. Казват, че обича да наранява хората.

— Милейди не бива да слуша такива… лъжи.

— Казват, че е наранявал теб. Ръцете ти и…

Устата му бе пресъхнала.

— Аз… си го заслужих. Ядосах го. Вие не трябва да го ядосвате. Лорд Рамзи е… мил човек, и добър. Задоволявайте го и той ще бъде добър с вас. Бъдете добра съпруга.

— Помогни ми. — Тя се вкопчи в него. — Моля те. Често ви гледах на двора, докато се упражнявахте с мечовете. Бяхте толкова чаровен. — Стисна ръката му. — Ако той избяга, бих могла да бъда ваша съпруга или вашата… вашата курва… каквото поискате. Можете да сте моят мъж.

Теон издърпа ръката си от нейната.

— Не съм… не съм ничий. — „Мъж щеше да й помогне.“ — Просто… просто бъдете Аря, бъдете съпругата му. Задоволете го или… просто го задоволете и спрете с тези приказки как сте щяла да сте на друг. — „Джейни, името й е Джейни, римува се с мъчение.“ Музиката ставаше все по-настойчива. — Време е. Изтрийте тези сълзи от очите си. — „Кафяви очи. Трябваше да са сиви. Някой ще види. Някой ще си спомни.“ — Добре. Сега се усмихнете.

Момичето се постара. Устната й потръпна и замръзна и той видя зъбите й. „Хубави бели зъби, но ако го ядоса, няма да са хубави дълго.“ Когато бутна вратата и я отвори, три от четирите свещи угаснаха: Поведе младоженката през мъглата към чакащите сватбени гости.

— Защо аз? — беше попитал Теон, когато лейди Дъстин му каза, че той трябва да изведе младоженката.

— Баща й е мъртъв, и всичките й братя. Майка й загина в Близнаците. Чичовците й са изчезнали или са мъртви, или са в плен.

— Все още има брат. — „Все още има трима братя“, можеше да каже. — Джон Сняг е с Нощния страж.

— Брат само по баща, незаконороден и обвързан с Вала. Ти беше повереник на баща й, най-близкото до роднина, което има Аря. Най-уместно е ти да предадеш ръката й в брак.

„Най-близкото до роднина.“ Теон Грейджой беше отраснал с Аря Старк. Теон щеше да разпознае една самозванка. Ако го видеха, че приема представяното за Аря от Болтън момиче, северните лордове, събрани да засвидетелстват брака, нямаше да имат никакви основания да оспорват легитимността й. Стаут и Слейт, Ъмбър Курвенската напаст, сприхавите Ризуел, хората на Рогов лес и братовчедите Кервин, дебелият Виман Мандърли… никой от тях не беше познавал дъщерите на Нед Старк толкова добре като него. А и да хранеха някои от тях лични съмнения, със сигурност щяха да са достатъчно благоразумни да ги затаят.

„Използват ме, за да прикрия измамата им, да сложа своето лице на лъжата им.“ Затова Рууз Болтън отново го беше облякъл като лорд: да изиграе ролята си в този шутовски фарс. Щом свършеше това, щом лъжливата Аря бъдеше венчана, Теон Обърни-плащ нямаше да е нужен повече на Болтън.

— Услужи ни в това и когато Станис бъде победен, ще обсъдим как по най-добър начин да те върнем на бащиния ти трон — беше казал негово благородие с тихия си глас, глас създаден за лъжи и шепнене.

Теон не бе повярвал нито дума. Щеше да изиграе за тях този танц, защото нямаше друг избор, но след това… „След това ще ме върне на Рамзи, а Рамзи ще ми вземе още няколко пръста и ще ме превърне отново в Смрад.“ Освен ако боговете не се смиляха и Станис Баратеон не връхлетеше върху Зимен хребет и не изколеше всички, и него включително. Това беше най-доброто, на което можеше да се надява.

В гората на боговете беше по-топло, колкото и странно да беше. Извън нея бял мраз беше сковал Зимен хребет. Пътеките бяха хлъзгави от черния лед, скрежът искреше на лунната светлина по натрошените стени на Стъклените градини. Преспи мръсен сняг се бяха натрупали покрай стените. Някои бяха толкова високи, че скриваха вратите зад тях. На места се виждаше сива пепел и въглени, а тук-там — почерняла греда или купчина кости с ивици опърлена кожа и коса. Ледени висулки, дълги като копия, висяха от бойниците и красяха кулите като твърди бели мустаци на старец. Но в гората на боговете земята оставаше незамръзнала, а от горещите извори течеше поточе, топло като бебешки дъх.

Младоженката беше облечена в бяло и сиво, цветовете, които истинската Аря щеше да носи, ако бе доживяла до сватбата си. Теон носеше черно и златно, наметалото му бе затегнато на рамото с груб железен кракен, изчукан за него от един ковач в Бароутън. Но под качулката косата му беше бяла, а плътта му имаше сивкав оттенък като на старец. „Най-сетне Старк“, помисли си той. Ръка за ръка двамата с младоженката минаха през сводеста каменна врата и бели струи мъгла обвиха краката им. Барабанът тръпнеше като девиче сърце, гайдите пищяха високо, сладко и подканящо. Горе над дърветата в тъмното небе плуваше лунен сърп, полускрит от мъглата, като око, надничащо през копринено було.

Теон Грейджой не беше чужд на тази гора на боговете. Беше играл тук като момче, скачаше по камъните в студеното тъмно езерце под язовото дърво, крил беше съкровищата си в хралупата на древен дъб, дебнел беше катерици с лък, който сам си беше направил. По-късно, като по-голям, беше накисвал отоците си в горещите извори след многото упражнения на двора с Роб, Джори и Джон Сняг. Сред тези кестени, брястове и смърчове беше намирал тайни места, където можеше да се скрие, щом поискаше да е сам. Тук за първи път бе целунал момиче. По-късно друго момиче го бе направило мъж на един опърпан юрган под ей онази сиво-зелена секвоя.

Но никога не беше виждал гората на боговете такава: сива и призрачна, изпълнена с топла мъгла, плуващи светлини и шепнещи гласове, които сякаш идеха отвсякъде и отникъде. Горещите извори под дърветата димяха. Топли пари се вдигаха от земята и загръщаха дърветата във влажния си дъх, пълзяха нагоре по стените и рисуваха ледени завеси по високите прозорци.

Имаше нещо като пътека, лъкатушеща тясна ивица напукани камъни, обрасли с мъх и полузаровени под навята пръст и нападали листа, станала измамна от дебелите кафяви корени, избили над повърхността. Той поведе младоженката по нея. „Джейни, името й е Джейни, римува се с мъчение.“ Но не трябваше да мисли това. Ако това име се изплъзнеше от устните му, можеше да му струва пръст или ухо. Вървеше бавно и внимаваше при всяка стъпка. Липсващите пръсти на краката му го принуждаваха да куца, щом забързаше, а нямаше да е добре да се спъне. Една грешна стъпка щеше да загрози сватбата на лорд Рамзи и лорд Рамзи можеше да накаже такава тромавост, като одере оскърбилия го крак.

Мъглите бяха толкова гъсти, че само най-близките дървета се виждаха, с мяркащи се зад тях високи сенки и смътни светлини. Покрай лъкатушещата пътека и по-назад сред дърветата блещукаха свещи, като светулки, плуващи в топла сива супа. Беше като някакъв странен подземен свят, място неподвластно на времето, място между световете, където прокълнатите се скитат скръбни, докато намерят пътя си към ада, който са заслужили с греховете си. „Всички ли сме мъртви, тогава? Дали Станис е дошъл и ни е избил в съня ни? Тепърва ли предстои битката, или вече е водена и загубена?“

Тук-там факли хвърляха ръждивочервено сияние по лицата на сватбените гости. Мъглите връщаха треперливата им светлина така, че правеше лицата им зверски, получовешки и разкривени. Лорд Стаут се превърна в мастиф, старият лорд Локи в лешояд, Ъмбър Курвенската напаст в каменно чудовище, Големия Уолдър Фрей в лисица, Малкия Уолдър в червен бик, липсваше му само халка на носа. Лицето на самия Рууз Болтън беше бледосива маска, с две парчета мръсен лед на мястото на очите. Над главите им дърветата бяха пълни с гарвани, накокошинени, клечаха присвити по голите кафяви клони, зяпнали зрелището долу. „Птиците на майстер Лувин.“ Лувин беше мъртъв и майстерската му кула беше изгоряла, но гарваните бяха останали. „Това е техният дом.“ Теон се зачуди какво ли щеше да е, ако си имаше дом.

После мъглите се отдръпнаха, като завеса на представление на глумци, за да разкрият нова сцена. Дървото на сърцето се появи пред тях, разперило широко костеливите си клони. Нападали листа лежаха около широкия дънер на червени и кафяви преспи. Тук гарваните бяха най-нагъсто, мърмореха си на тайния език на ятото. Рамзи Болтън стоеше под тях, с високи ботуши от мека сива кожа и черен кадифен жакет с ивици розова коприна и блещукащи капки гранат. На лицето му заигра усмивка.

— Кой иде? — Устните му бяха влажни, вратът му — червен над яката. — Кой иде пред бога?

Теон отговори:

— Аря от дома Старк идва тук, за да бъде венчана. Жена пораснала и разцъфтяла, законородена и благородна, идва, за да измоли благословията на боговете. Кой иде, за да я вземе?

— Аз — каза Рамзи. — Рамзи от дома Болтън, лорд на Рогов лес, наследник на Дредфорт. Аз я взимам. Кой я дава?

— Теон от дома Грейджой, който беше повереник на баща й. — Обърна се към младоженката. — Лейди Аря, ще вземете ли този мъж?

Тя вдигна очи към неговите. „Кафяви очи, не сиви. Всички ли са толкова слепи?“ Дълго не проговори, но очите го умоляваха. „Сега е шансът ти — помисли той. — Кажи им. Кажи им сега. Извикай името си пред всички, кажи им, че не си Аря Старк, нека целият Север чуе как беше принудена да играеш в тази лъжа.“ Щеше да означава смъртта й, разбира се, както и неговата, но Рамзи щеше да ги убие бързо в гнева си. Старите богове на Севера можеха да им направят това малко благодеяние.

— Взимам този мъж — прошепна младоженката.

Наоколо в мъглите заблещукаха светлини: сто свещи, бледи като забулени звезди. Теон отстъпи назад, а Рамзи и младоженката му сплетоха ръце и коленичиха пред дървото на сърцето, свели покорно глави. Издълбаните червени очи на язовото дърво се взряха в тях, голямата червена уста бе отворена, сякаш се смееше. Гарван се обади в клоните горе.

След кратка безмълвна молитва мъжът и жената станаха. Рамзи свали наметалото, което Теон бе заметнал на раменете на младоженката, тежкото бяло вълнено наметало, обшито със сива козина и извезано с вълчището на дома Старк. На негово място стегна розово, напръскано с червен гранат като на неговия жакет. На гърба му с корава червена кожа беше пришит одраният мъж на Дредфорт, грозен и отблъскващ.

И с това всичко свърши. Брачните церемонии ставаха по-бързо в Севера. Защото нямаше жреци, предположи Теон, но каквато и да бе причината, стори му се като милост. Рамзи Болтън вдигна жена си на ръце и закрачи с нея през мъглите. Лорд Болтън и неговата лейди Валда ги последваха, после останалите. Музикантите засвириха отново, а бардът Абел запя „Две сърца туптят като едно.“ Две от жените му сляха гласовете си с неговия в сладка хармония.

Теон неволно се зачуди дали да изрече молитва. „Ще ме чуят ли старите богове, ако го направя?“ Не бяха негови богове, никога не ги беше приемал за свои. Беше железнороден, син на Пайк, чийто бог бе Удавения бог на островите… но Зимен хребет бе на много левги от морето. Цял живот никой бог не беше чувал молитвите му. Не знаеше кой е, нито какво, защо все още е жив, защо изобщо се е родил.

— Теон — сякаш изшепна глас.

Той вдигна глава стъписано.

— Кой каза това?

Видя само дърветата и мъглата, която ги беше загърнала. Гласът бе прозвучал смътен като шумолящи листа, студен като омраза. „Глас на бог или глас на призрак?“ Колко ли бяха умрели в деня, в който взе Зимен хребет? Колко още — в деня, в който го загуби? „Денят, в който Теон Грейджой умря, за да се прероди като Смрад. Смрад, Смрад, римува се с пищят.“

Изведнъж му се дощя да не е тук.

Извън гората на боговете студът се нахвърли отгоре му като прегладнял вълк и го стисна в зъбите си. Теон наведе глава срещу вятъра и забърза към Голямата зала след дългата редица от свещи и факли. Лед пращеше под ботушите му и внезапен порив на вятъра избута качулката му назад, сякаш някой призрак го дръпна с вледенени пръсти, жаден да се взре в лицето му.

Зимен хребет бе пълен с призраци за Теон Грейджой.

Не беше замъкът, който помнеше от лятото на младостта си. Това място беше разнебитено и съсипано, повече развалина, отколкото крепост, обиталище на врани и трупове. Голямата двойна стена все още стоеше, защото гранитът не се предаваше така лесно на огъня, но повечето кули и бастиони вътре бяха без покриви. Няколко бяха рухнали. Сламените покриви и гредите бяха погълнати от огъня изцяло или частично, а под натрошените стени на Стъклените градини плодовете и зеленчуците, които щяха да изхранват замъка през зимата, бяха мъртви, черни и замръзнали. Дворът беше пълен с палатки, почти затрупани от снега. Рууз Болтън беше вкарал войската си между стените с приятелите си Фрей: хиляди се бяха наблъскали сред руините, изпълнили бяха всеки двор, спяха в подземия и под кули с прекършени върхове, в здания, изоставени за столетия.

Валма сив дим пълзяха нагоре от възстановените кухни и препокрития казармен бастион. Бойниците и зъберите бяха увенчани със сняг и ледени висулки. Всякакъв цвят бе заличен от Зимен хребет, за да остане само сиво и бяло. „Цветовете на Старк.“ Теон не знаеше дали това трябва да му изглежда злокобно, или успокоително. „Сиво и сиво, и още по-сиво. Целият свят е сив, накъдето и да погледнеш, всичко е сиво — освен очите на младоженката.“ Очите на младоженката бяха кафяви. „Големи и кафяви, и изпълнени със страх.“ Не беше редно да поглежда към него с надежда за спасение. Какво си беше мислила, че ще свирне и ще долети крилат кон, за да я отнесе оттук като някой герой от приказките, които двамата със Санса толкова обичаха? Та той не можеше дори на себе си да помогне. „Смрад, вмирисан, римува се с хрисим.“

Из целия двор на конопени въжета висяха мъртъвци с побелели от скреж подути лица. Зимен хребет гъмжеше от намерили тук убежище несретници, когато авангардът на Болтън бе стигнал до замъка. Над две дузини бяха изкарани на върховете на копията от леговищата, които си бяха стъкмили сред полуразрушените бастиони и кули. Най-дръзките и непокорните бяха обесени, останалите — вкарани в работа. Служете ми добре, беше им казал лорд Болтън, и ще бъда милостив с вас. Камък и дърво имаше в изобилие във вълчия лес наоколо. Първо бяха вдигнати здрави нови порти на мястото на изгорените. След това бяха разчистили срутения покрив на голямата зала и набързо бяха вдигнали нов. След като работата приключи, лорд Болтън обеси работниците. Верен на думата си, прояви милост и не ги одра.

Междувременно бе пристигнало ядрото на армията на Болтън. Вдигнаха знамето на крал Томен с елена и вълка над стените на Зимен хребет, докато вятърът напираше с вой от север, а под него — одрания мъж на Дредфорт. Теон пристигна с кервана на Барбри Дъстин, със самата лейди, войниците й от Бароутън и бъдещата младоженка. Лейди Дъстин бе настояла да държи под попечителството си лейди Аря, докато се венчае, но това вече бе приключило. „Сега тя принадлежи на Рамзи. Каза думите.“ Чрез този брак Рамзи щеше да е владетел на Зимен хребет. Стига Джейни да се стараеше да не го ядосва, нямаше да има за какво да я нарани. „Аря. Името й е Аря.“

Дори в дебелите кожени ръкавици ръцете на Теон бяха започнали да пулсират от болка. Често най-много го заболяваха дланите, и липсващите пръсти също. Наистина ли жените някога бяха жадували за ласките му? „Обявих се за принц на Зимен хребет. Оттам дойде всичко това.“ Беше мислил, че хората ще пеят за него сто години и ще разказват за храбрия му подвиг. Но ако някой говореше за него сега, беше за Теон Обърни-плащ, и говореха за измяната му. „Това никога не е било мой дом. Бях заложник тук.“ Лорд Старк никога не се беше отнасял жестоко с него, но дългата стоманена сянка на големия му меч винаги ги беше разделяла. „Беше добър с мен, но никога топъл. Знаеше, че някой ден може да се наложи да ме убие.“

Теон държеше очите си ниско наведени, докато прекосяваше двора между палатките. „Научих се да се бия в този двор.“ Помнеше топлите летни дни, когато се упражняваха с Роб и Джон Сняг под бдителния поглед на сир Родрик. Все още беше цял тогава, можеше да стисне дръжката на меча здраво като всеки мъж. Но дворът таеше и по-мрачни спомени. Тук беше събрал хората на Старк, в нощта, когато Бран и Рикон избягаха от замъка. Рамзи беше Смрад тогава, стоеше до него и му шепнеше, че трябва да съдере кожите на няколко пленника, за да ги принуди да му кажат къде са отишли момчетата. „Няма да има дране тука, докато аз съм принц на Зимен хребет“, беше отвърнал Теон. Не беше си и помислял колко кратко ще се окаже управлението му. „Никой от тях не поиска да ми помогне. Познавах ги всичките през половината си живот, а никой не поиска да ми помогне.“ Все пак бе направил всичко възможно да ги защити, но след като смъкна маската на Смрад, Рамзи беше избил всички, и железнородните на Теон също. „Запали коня ми.“ Беше последното, което видя в деня, в който падна замъкът: Усмивка гореше, пламъците подскачаха от гривата му, докато той се вдигаше на задните си крака, риташе и цвилеше с побелели от ужас очи. „Тук, в същия този двор.“

Вратите на Голямата зала се извисиха пред него: нови, на мястото на изгорелите крила, изглеждаха му недодялани и грозни, с груби, набързо сковани дъски. Пазеха ги двама копиеносци, присвити и треперещи под дебелите кожени наметала, със заледени бради. Изгледаха го с негодувание, когато закуцука нагоре по стъпалата, бутна дясното крило и се шмугна вътре.

Залата беше благословено топла и ярко огряна от пламъците на факлите. И никога не я беше виждал толкова пълна с хора. Остави се горещината да го залее и тръгна бавно навътре. Мъжете седяха натъпкани лакът до лакът на пейките, поставени толкова нагъсто, че слугите трябваше да се провират между тях. Дори за рицарите и лордовете имаше по-малко място от обичайното.

Близо до подиума Абел подръпваше струните на лютнята си и пееше „Красиви летни девици.“ „Нарича се бард. Всъщност е повече сводник.“ Лорд Мандърли беше взел музиканти от Бял пристан, но между тях нямаше певци, тъй че когато Абел се появи при портите с лютнята и шестте си жени, го посрещнаха радушно.

— Две сестри, две дъщери, жена и старата ми майка — твърдеше певецът, макар че никоя не приличаше на него. — Някои танцуват, някои пеят, една свири на гайда и една на барабан. Добри перачки са също.

Бард или сводник, гласът му беше приличен и свиреше добре. Тук сред руините едва ли някой можеше да очаква повече.

По стените висяха знамената: конските глави на Ризуел в златно, кафяво, сиво и черно, ревящият великан на дома Ъмбър, каменната ръка на дома Флинт от Пръста на Флинт, лосът на Рогов лес и тритонът на Мандърли, черната бойна брадва на Кервин и боровете на Толхарт. Но ярките им цветове не можеха напълно да скрият почернелите стени зад тях, нито дъските, запушили дупките на някогашните прозорци. Дори покривът не беше както трябва с грубо рендосаните нови светли дъски, докато старите греди бяха почти почернели от столетия дим.

Най-големите знамена бяха зад подиума: вълчището на Зимен хребет и одраният човек на Дредфорт, окачени зад младоженката и младоженеца. Да види знамето на Старк го порази повече, отколкото бе очаквал. „Грешно е, грешно, грешно като очите й.“ Гербът на дома Пули беше синьо блюдо на бяло поле в сива рамка. Този герб трябваше да окачат.

— Теон Обърни-плащ — подхвърли някой, докато минаваше. Други извръщаха лица, щом го видеха. Един се изплю. „И защо не?“ Беше предателят, взел Зимен хребет с измяна, убил млечните си братя, предал хората си да бъдат одрани при Рова Кайлин, довел млечната си сестра в ложето на лорд Рамзи. Рууз Болтън можеше да се е възползвал от него, но истинските северняци трябваше да го мразят.

Липсващите пръсти на левия крак го принуждаваха да върви тромаво и малко на една страна, като рак, и гледката беше комична. Чу женски смях някъде зад себе си. Дори тук, в това полузамръзнало гробище, наречено замък, обкръжено от сняг, лед и смърт, имаше жени. „Перачки.“ Беше учтивият начин да се каже „лагерна жена“, което бе учтивият начин да се каже „курва“.

Нямаше представа откъде са дошли. Просто се бяха появили, като личинки по труп или гарвани след битка. Всяка войска ги привличаше. Някои бяха закоравели курви, които можеха да изчукат двайсет мъже за една нощ и да ги напият до забрава. Други изглеждаха невинни като девици, но това бе само хитрина на занаята им. Някои бяха лагерни съпруги, обвързани с войниците, подир които вървяха, с думи, изшепнати на един или друг бог, но обречени да ги забравят след като войната свърши. Щяха да топлят нощем мъжкото легло, да кърпят дупките в ботушите сутрин, да готвят вечерята — и да ограбят трупа след битката. Някои дори се занимаваха с по малко пране. С тях обикновено идваха деца копелета, окаяни мръсни същества, родени в един или друг лагер. Но дори и такива се подиграваха на Теон Обърни-плащ. „Нека се смеят.“ Гордостта му беше умряла тук, в Зимен хребет. В тъмниците на Дредфорт нямаше място за гордост. Когато си познал ножа за дране, смехът губи цялата си сила да те нарани.

Родословието и кръвта му му отреждаха място на подиума в края на високата маса, до една стена. Вляво до него седеше лейди Дъстин, облечена както винаги в черна вълна, със строга кройка и без украса. Вдясно от него не седеше никой. „Всички ги е страх, че безчестието може да зацапа и тях.“ Щеше да се изсмее, ако смееше.

За младоженката бе отредено най-почетното място, между Рамзи и баща му. Седеше с наведени очи, когато Рууз Болтън ги прикани да пият за лейди Аря.

— В нейните деца нашите два древни дома ще се слеят в едно — каза — и дългата вражда между Старк и Болтън ще свърши. — Гласът му беше толкова тих, че залата се смълча, докато хората се напрягаха да го чуят. — Съжалявам, че нашият добър приятел Станис така и не намери за уместно да се присъедини към нас — продължи той и думите му предизвикаха вълна от смях, — като знам, че Рамзи се надяваше да поднесе главата му на лейди Аря за сватбен дар. — Смехът се усили. — Ще му устроим разкошно посрещане, когато дойде, посрещане достойно за истински северняци. Дотогава да ядем, да пием и да се веселим… защото зимата почти е дошла, приятели, и много от нас няма да доживеят до пролетта.

Владетелят на Бял пристан бе осигурил храната и пиенето, тъмна и жълта бира и вина червени, златни и пурпурни, донесени от топлия юг на кораби с тумбести корпуси. Сватбените гости се тъпчеха с пити с плънка от треска и тиква, с купчини ряпа и големи кръгли пити сирене, с димящи резени овче и овъглени телешки ребра, а най-сетне с три огромни сватбени пая, големи колкото колелета на фургон, с тънките им корички натъпкани до пръсване с моркови, лук, ряпа, пащърнак, гъби и парчета сушено свинско, плувнало в пикантен кафяв сос. Рамзи сечеше резени с кривия си меч, а ги разнасяше лично Виман Мандърли, като поднесе първите димящи порции на Рууз Болтън и дебелата му съпруга Фрей, после на сир Хостийн и сир Енис, синовете на Уолдър Фрей.

— Най-хубавият пай, който сте опитвали някога, милорди — заяви дебелият лорд. — Отмийте го с арборско златно и се насладете на всяка хапка. Знам, че аз ще се насладя.

Верен на думата си, Мандърли изгълта шест порции, по две от всеки пай, мляскаше, тупаше се по корема и се тъпчеше, докато предницата на туниката му не стана кафява от петната сос, а брадата му не се напълни с трохи. Дори Дебелата Валда Фрей му отстъпваше по лакомия — справи се само с три резена. Рамзи също ядеше с охота, въпреки че младоженката му само седеше вторачена в непокътнатото парче пред нея. Когато вдигна глава, Теон видя страха в големите й кафяви очи.

В залата не бяха допуснали мечове, но всеки носеше кама, дори Теон Грейджой. Как иначе да реже месото? Всеки път, щом погледнеше към момичето — бившата Джейни Пули, — усещаше допира на стоманата на хълбока си. „Няма как да я спася, но бих могъл съвсем лесно да я убия. Никой не би го очаквал. Бих могъл да я помоля да ми окаже честта да потанцува с мен и да й прережа гърлото. Би било проява на доброта, нали? А ако старите богове чуят молитвата ми, Рамзи и хората му може да убият и мен.“ Теон не се страхуваше да умре. В подземията на Дредфорт бе научил, че има много по-лоши неща от смъртта. Рамзи му беше предал този урок пръст по пръст и той едва ли щеше да го забрави някога.

— Не ядете — подхвърли лейди Дъстин.

Трудно му беше да яде. Рамзи го беше оставил, с толкова счупени зъби, че дъвченето беше мъчително. Пиенето бе по-лесно, макар че трябваше да хваща чашата с две ръце, за да не я изтърве.

— Свинският пай не ви ли харесва, милорд? Най-добрият свински пай, който сме опитвали някога, както ни уверява дебелият ни приятел. — Тя махна с чашата си към лорд Мандърли. — Виждали ли сте изобщо някога толкова щастлив дебелак? Само дето не се е разтанцувал. Лично сервира.

Вярно беше. Лордът на Бял пристан бе самото въплъщение на щастлив дебелак, весел и засмян, шегуваше се с другите лордове и ги тупаше по гърба, подвикваше на музикантите за тази или онази мелодия.

— Изкарайте „Нощта, която свърши“, певец — ревна той. — Булката ще я хареса, знам. Или ни попейте за храбрия Дани Флинт и ни разплачете. — Човек направо да си помисли, че той е младоженецът.

— Пиян е — каза Теон.

— Дави страховете си. Страхливец е до мозъка на костите си.

Дали? Теон не беше сигурен. Синовете му също бяха дебели, но не се бяха посрамвали в битка.

— Железнородените също пируват преди битка. Последна глътка живот, ако те чака смъртта. Ако дойде Станис…

— Ще дойде. Трябва. — Лейди Дъстин се засмя. — А когато дойде, дебелакът ще се напикае. Синът му умря на Червената сватба, а той дели хляб и сол с Фрей, прие ги под покрива си, обеща на един внучката си. Дори им сервира пай. Мандърли са бягали веднъж от Юга, изгонени от земите и крепостите си от враговете. Кръвта вода не става. Дебелакът би искал всички ни да избие, не се съмнявам, но не му стиска. В това огромно потно туловище тупти сърце страхливо и раболепно като… ами… като твоето.

Последните й думи бяха шамар, но Теон не посмя да й отвърне подобаващо. Всяко оскърбление щеше да му струва кожа.

— Ако милейди е убедена, че лорд Мандърли иска да ни предаде, трябва да се каже на лорд Болтън.

— Мислиш, че Рууз не знае? Глупаво момче. Погледай го. Виж как наблюдава Мандърли. Никое блюдо не стига до устните на Рууз, докато не види първо лорд Виман да яде от него. Не отпива вино, докато не види, че Мандърли пие от същото буре. Мисля, че ще е доволен, ако дебелакът опита някаква измяна. Би го развеселило. Рууз няма никакви чувства, разбираш ли. Пиявиците, дето толкова ги обича, са изсмукали от него всякаква страст, още преди години. Той не обича, не мрази, не скърби. За него това е игра, леко разсейваща. Някои ловуват с кучета, други със соколи, някои хвърлят зарове. Рууз си играе с хората. Ти и аз, тези Фрей, лорд Мандърли, пълничката му нова жена, дори копелето му, ние сме само игрални фигури. — Покрай тях мина слуга. Лейди Дъстин протегна чашата си да й я напълни, после му махна да налее и на Теон. — Честно казано, лорд Болтън се домогва до нещо повече от лордската титла. Защо не крал на Севера? Тивин Ланистър е мъртъв, Кралеубиецът е осакатен, Дяволчето е избягало. Ланистърите са изчерпана сила, а ти беше така добър да го отървеш от Старките. Старият Уолдър Фрей няма да възрази дебелата му малка Валда да стане кралица. Бял пристан би могъл да създаде неприятности, ако лорд Виман оцелее от предстоящата битка… но съм доста сигурна, че няма. Не повече от Станис. Рууз ще премахне и двамата, както премахна Младия вълк. Кой друг остава?

— Вие — отвърна Теон. — Вие оставате. Владетелката на Бароутън, Дъстин по брак, Ризуел по род.

Това й допадна. Отпи от виното и тъмните й очи заискриха.

— Вдовицата на Бароутън… и да, ако реша, бих могла да се окажа пречка. Рууз обаче също го разбира, тъй че се старае да ми угажда.

Щеше да каже още, но в този момент видя майстерите. Тримата бяха влезли заедно през вратата на лорда зад подиума: единият висок, другият пълен, третият — много млад, но с халатите и веригите си бяха като три сиви грахови зърна от черна шушулка. Преди войната Медрик беше служил на лорд Рогов лес, Родри на лорд Кемин, а младият Хенли на лорд Слейт. Рууз Болтън ги беше довел всички в Зимен хребет, за да се грижат за гарваните на Лувин, тъй че да може и оттук да се пращат и получават съобщения.

Когато майстер Медрик се смъкна на коляно и зашепна в ухото на Болтън, устата на лейди Дъстин се изкриви от отвращение.

— Ако бях кралица, първо щях да избия всички тези сиви плъхове. Щъкат навсякъде, живеят от отпадъците на лордовете си, цвърчат си един на друг, шепнат в ушите на господарите си. Но кои са господарите и кои слугите всъщност? Всеки голям лорд има своя майстер, всеки по-малък лорд се домогва да си има. Нямаш ли си майстер, смята се, че си незначителен. Сивите плъхове четат и пишат писмата ни, дори за лордове, които сами могат да четат, а кой може да каже със сигурност, че не изкривяват думите за свои цели? Каква полза от тях, питам?

— Те лекуват — отвърна Теон. Стори му се, че се очакваше от него.

— Лекуват, да. Изобщо не съм казала, че не са изкусни. Грижат се за нас, когато сме болни и ранени, или разстроени заради боледуването на родител или дете. Когато сме най-слаби и уязвими, те са до нас. Понякога ни изцеляват и ние сме дълбоко благодарни. Когато не успеят, утешават ни в скръбта ни и ние и за това сме благодарни. Благодарността, която им отдаваме, е място под покрива ни и това, че ги правим съпричастни към всички наши поводи за срам и тайни, част от всеки наш съвет. И много скоро се оказва, че управляващият е управляван.

— Точно така беше с лорд Рикард Старк — продължи тя. — Майстер Валис бе името на сивия му плъх. Впрочем, не е ли хитро как вървят само с едно име, дори тези, които са имали две при влизането си в Цитаделата? Така не можем да знаем кои са всъщност, или откъде са дошли… Но ако човек е достатъчно упорит, все пак може да разбере. Преди да изкове веригата си, майстер Валис го знаели като Валис Цветята. Цветя, Хълм, Реки, Сняг… даваме такива имена на незаконни деца, за да ги означим какво са, но те бързат да се отърват от тях. Майката на Валис Цветята била някакво момиче от Хайтауър, а баща му — архимайстер от Цитаделата, според слуховете. Сивите плъхове не са толкова целомъдрени, колкото им се иска да вярваме. Майсторите от Староград са най-лошите от всички. Щом изковал веригата си, тайният му баща и приятелите му бързо го пратиха в Зимен хребет, за да пълни ушите на лорд Рикард с отровни думи, сладки като мед. Бракът на Тъли беше негова идея, изобщо не се съмнявай, той…

Млъкна, защото Рууз Болтън се изправи и светлите му очи блеснаха на светлината на факлите.

— Приятели — почна той и в залата се възцари толкова дълбока тишина, че Теон можеше да чуе вятъра, блъскащ в дъските на прозорците. — Станис и рицарите му са напуснали Дълбоки лес, развели знамето на новия му червен бог. Клановете от северните хълмове идват с него на дребните си рунтави коне. Ако времето се задържи така, може да стигнат тук до две седмици. А Вранояда върви по кралския път, докато Карстарките се приближават от изток. Смятат да се съберат с лорд Станис и да ни вземат този замък.

Сир Хостийн Фрей се надигна.

— Трябва да тръгнем и да ги пресрещнем. Защо да им позволяваме да обединят силата си?

„Защото Арнолф Карстарк чака само знак от лорд Болтън, преди да обърне плаща си“, помисли Теон, докато други лордове започнаха да викат. Лорд Болтън вдигна ръце за тишина.

— Залата за пирове не е мястото за такива дискусии, ваши благородия. Нека го обсъдим в дневната, докато синът ми консумира брака си. Другите, моля, останете и се насладете на храната и пиенето.

Лордът на Дредфорт излезе, придружен от тримата майстери, а другите лордове и капитани станаха да го последват. Ходър Ъмбър, мършавият старец с прозвището Курвенска напаст, излезе с мрачно лице и навъсен. Лорд Мандърли беше толкова пиян, че се наложи четирима силни мъже да му помогнат да излезе от залата.

— Трябва да чуем песен за Готвача плъх — мърмореше, докато залиташе покрай Теон, подпрян на рицарите си. — Певец, я изкарай за Готвача плъх.

Лейди Дъстин беше една от последните, които се размърдаха. Щом излезе и тя, в залата изведнъж сякаш стана душно. Едва когато се изправи, Теон осъзна колко много е пил. Залитна, събори каната в ръцете на едно слугинче и виното се плисна по ботушите и бричовете му като тъмночервена вълна.

Нечия ръка го сграбчи за рамото. Пет пръста, корави като желязо, се впиха в плътта му.

— Искат те, Смрад — рече Киселия Алин. Дъхът му вонеше от прогнилите зъби. Жълтия Дик и Деймън Потанцувай за мен бяха с него. — Рамзи казва, че трябва да отведеш булката му в леглото.

Той потръпна от страх. „Изиграх ролята си — помисли си. — Защо аз?“ Но беше достатъчно разумен, за да не възрази.

Лорд Рамзи вече бе напуснал залата. Младоженката му, сама и привидно забравена, седеше свита и смълчана под знамето на дома Старк, стиснала сребърен бокал в двете си ръце. Ако можеше да се съди по погледа й, отправен към него, когато се приближи, беше опразнила бокала неведнъж. Сигурно се беше надявала, че ако изпие достатъчно, мъчението може да я подмине. Теон не се заблуждаваше.

— Лейди Аря — каза й. — Елате. Време е да изпълните задължението си.

Шест от момчетата на Копелето ги придружиха през задния вход на залата и през замръзналия двор към Голямата цитадела. Имаше три реда стъпала до спалнята на Рамзи, една от стаите, останали почти незасегнати от пламъците. Докато се качваха, Деймън Потанцувай за мен си подсвиркваше, а Кожаря се похвали, че лорд Рамзи му е обещал парче от накървавения чаршаф в знак на особено благоволение.

Спалнята бе добре подготвена за консумацията. Всички мебели бяха нови, докарани от Бароутън. Леглото с балдахин имаше дюшек от гъши пух и завеси от кървавочервено кадифе. Каменният под беше застлан с вълчи кожи. В камината гореше огън, на спалната масичка бе запалена свещ. На лавицата имаше кана вино, две чаши и половин пита бяло сирене със сини жилки.

Имаше и стол, изваян от черен дъб, с червена кожена седалка. Лорд Рамзи седеше на него, когато влязоха. На устната му лъщеше слюнка.

— Ето я сладката ми девица. Добри момчета. Сега излезте. Ти не, Смрад. Ти оставаш.

„Смрад, Смрад, негов предан, римува се с гледам.“ Усети как се свиха липсващите му пръсти: два на лявата ръка, един на дясната. А на бедрото му камата спеше в кожената си кания, но тежка, о, колко тежка. „Само кутрето ми си отиде на дясната ми ръка — напомни си Теон. — Все още мога да държа нож.“

— Милорд. Как мога да ви бъда полезен?

— Ти ми даде пачаврата. Кой друг да развие подаръка? Хайде да видим малката дъщеричка на Нед Старк.

„Тя няма нищо общо с лорд Едард“, за малко да каже Теон. „Рамзи знае, трябва да знае. Що за жестока игра е това?“ Момичето стоеше до един от пилоните на леглото, разтреперано като кошута.

— Лейди Аря, ако благоволите да се обърнете с гръб. Трябва да развържа роклята ви.

— Не. — Лорд Рамзи си наля вино. — Връзките отнемат много време. Срежи я.

Теон извади камата. „Трябва само да се обърна и да го намушкам. Ножът е в ръката ми.“ И веднага разбра играта. „Поредният капан“, каза си, щом си спомни Кира с ключовете й. „Иска да се опитам да го убия. И след като не успея, ще одере кожата от дланта ми, с която съм държал ножа.“ Сграбчи полата на булката.

— Стойте мирно, милейди.

Роклята под кръста беше хлабава, там пъхна ножа и сряза бавно нагоре, за да не я пореже. Стоманата смътно зашепна през вълна и коприна. Момичето трепереше. Теон трябваше да я хване здраво за ръката, за да я задържи мирно. „Джейни, Джейни, римува се с мъчение.“ Стисна още по-здраво, доколкото позволяваше осакатената му ръка.

— Стой мирно.

Най-сетне роклята се смъкна на бяла купчина около стъпалата й.

— И долните й дрехи — нареди Рамзи. Смрад се подчини.

Когато и това свърши, младоженката стоеше гола, брачните й одежди лежаха на купчина бели и сиви дрипи около краката й. Гърдите й бяха малки и остри, бедрата й тесни и момичешки, краката й — костеливи като на птица. „Дете.“ Беше забравил колко е малка. „На годините на Санса. Аря щеше да е още по-малка.“ Въпреки огъня в камината спалнята беше леденостудена. Бялата кожа на Джейни беше настръхнала. В един момент ръцете й се вдигнаха, сякаш се канеше да покрие гърдите си, но устните на Теон се раздвижиха в безмълвно „не“ и тя го видя и спря веднага.

— Какво мислиш за нея, Смрад? — попита лорд Рамзи.

— Тя… — „Какъв отговор иска?“ Какво беше казало момичето преди да влязат в гората на боговете? Че всички казвали, че е хубава. Сега не беше хубава. Виждаше паяжина от тънки резки по гърба й, където някой я беше бил с камшик. — Тя е красива, толкова… толкова красива.

Рамзи се усмихна с влажна усмивка.

— Надървя ли те гледката, Смрад? Изпъва ли ти се във връзките на гащите? Би ли искал да я чукаш пръв? — Изсмя се. — Принцът на Зимен хребет би трябвало да има това право, както всички лордове едно време. Първата нощ. Но ти не си лорд, нали? Само Смрад. Дори не си мъж, честно казано. — Отпи още глътка вино, после запокити чашата и тя се пръсна в стената. Червени реки потекоха по камъка. — Лейди Аря. Качвай се на леглото. На възглавниците, да, добра съпруга. Сега си разтвори краката. Да ти видим путката.

Момичето се подчини мълчаливо. Теон отстъпи към вратата. Лорд Рамзи седна до младоженката си, плъзна ръката си между бедрата й, после натика два пръста в нея. Момичето изохка от болка.

— Суха си като стара кост. — Рамзи издърпа ръката си и я зашлеви през лицето. — Казаха ми, че знаеш как да задоволиш мъж. Лъжа ли беше?

— Н… не, милорд. Бях об… бучена.

Рамзи стана, светлината на огъня огря лицето му.

— Смрад, ела тука. Приготви ми я.

В първия миг той не разбра.

— Аз… искате да кажете… м’лорд, аз нямам… нямам…

— С уста — каза лорд Рамзи. — И по-бързо. Ако не е мокра, докато си смъкна дрехите, ще го отрежа тоя твой език и ще го закова на стената.

Някъде в гората на боговете изпищя гарван. Камата още беше в ръката му.

Прибра я в канията.

„Смрад, казвам се Смрад, вмирисан, римува се с хрисим.“

Преви гръб над задачата си.