Танц с дракони

Давос

— Негово благородие ще те изслуша сега, контрабандисте.

Рицарят носеше сребърна броня, наколенниците и ръкавиците му бяха инкрустирани с ниело във формата на плуващи водорасли. Шлемът под мишницата му изобразяваше глава на крал мерлинг4 с корона от седеф и щръкнала брада от гагат и нефрит. Собствената му брада беше сива като зимно море.

Давос стана.

— Може ли да знам името ви, сир?

— Сир Марлон Мандърли. — Беше с една глава по-висок от Давос и с двайсет кила по-тежък, със сиви като гранит очи и говореше надменно. — Имам честта да бъда братовчед на лорд Виман и командир на гарнизона му. Последвай ме.

Давос бе дошъл в Бял пристан като посланик, но го бяха направили пленник. Покоите му бяха големи, просторни и богато обзаведени, но пред вратите му имаше стражи. От прозореца си можеше да види улиците на Бял пристан отвъд стените на замъка, но не му беше позволено да върви по тях. Можеше и пристанището да види и беше гледал как „Веселата акушерка“ отплава през тесния залив. Касо Могат бе изчакал четири дни вместо три, преди да потегли. Още четиринайсет дни бяха изтекли оттогава.

Домашната стража на лорд Мандърли носеше наметала от синьо-зелена вълна и сребърни тризъбци вместо обикновени копия. Един тръгна пред него, един отзад и по един от всяка страна. Минаваха покрай избелели знамена, очукани щитове и ръждясали мечове от сто древни победи, и десетки дървени фигури, напукани и проядени от червеи, които бяха красили носовете на кораби.

Два мраморни тритона бдяха от двете страни на дворцовата зала, по-малки братовчеди на Дядо Рибокрак. Щом стражите разтвориха вратите, херолд удари с жезъла си по стария дървен под.

— Сир Давос от дома Държеливи — обяви той с кънтящ глас.

Колкото и пъти да беше посещавал Бял пристан, Давос никога не бе стъпвал в Новия замък, камо ли в Дворцовата зала на Тритона. Стените, подът и таванът й бяха направени от дъски, изкусно сглобени и украсени с всевъзможни морски същества. Докато се приближаваха към подиума, Давос стъпваше по изрисувани раци, миди и морски звезди, полускрити сред извиващи се черни клонки водорасло и костите на удавени моряци. На стените от двете страни бели акули пореха нарисуваните синьо-зелени дълбини, а змиорки и октоподи се хлъзгаха между скали и потънали кораби. Пасажи херинга и треска плуваха между високите сводести прозорци. По-нагоре, под старите рибарски мрежи, провиснали от таванските греди, бе изрисувана морската повърхност. Вдясно от него бойна галера гребеше спокойно срещу изгряващото слънце; вляво очукан стар ког с опърпани платна летеше по вълните пред ужасна буря. Зад подиума кракен и сив левиатан се бяха вкопчили в битка под изрисуваните вълни.

Давос се беше надявал, че ще говори с лорд Виман Мандърли насаме, но дворцовата зала бе пълна с хора. Жените надвишаваха петкратно броя на мъжете, мъжете пък или имаха дълги сиви бради, или изглеждаха твърде млади за бръснене. Имаше и септони, и свети сестри, в бели и сиви халати. В другия край на залата стояха десетина мъже в синьото и сребристосивото на дома Фрей. Приликата им и слепец можеше да види. Неколцина от тях носеха знака на Близнаците — две кули, свързани с мост.

Давос се беше научил да чете човешки лица много преди майстер Пилос да го научи да чете думи на хартия. „Тези Фрей ще се радват да ме видят мъртъв“, разбра от пръв поглед.

Не намери радушен прием и в светлосините очи на Виман Мандърли.

Тапицираният трон на негово благородие беше достатъчно широк, за да побере трима мъже с нормална дебелина, и все пак Мандърли заплашваше да се изсипе от него. Негово благородие беше затънал в стола си, с изгърбени рамене, изпружени крака и с ръце, отпуснати на облегалките на трона, сякаш тежестта им беше непоносима за него. „Боговете да са на помощ — помисли Давос, като видя лицето на лорд Виман. — Този човек прилича на труп.“ Кожата му беше бледна, със сивкав оттенък.

Кралете и труповете никога не остават сами, гласеше старата поговорка. Така беше и с Мандърли. Вляво от високия престол стоеше майстер, почти толкова дебел, колкото лорда, на когото служеше, мъж с розови бузи, дебели бърни и глава — кълбо от златни къдрици. Сир Марлон зае почетното място до дясната ръка на господаря си. На покрито с възглавничка столче в подножието на трона беше кацнала пълничка розовобузеста дама. Зад лорд Виман стояха две по-млади жени, сестри, ако се съдеше по външността им. По-голямата носеше кафявата си коса вързана на дълга плитка. По-младата, не повече от петнайсетгодишна, имаше още по-дълга плитка, боядисана в крещящо зелено.

Никой не благоволи да зачете Давос с име. Майстерът заговори пръв.

— Стоиш пред Виман Мандърли, лорд на Бял пристан и Гарант на Белия нож, Щит на Вярата, Защитник на Онеправданите, Лорд-маршал на Мандър, Рицар на Ордена на Зелената ръка. — Направи многозначителна пауза. — В Двора на Тритона е обичайно за васали и молители да коленичат.

Луковият рицар можеше и да е сгънал коляно, но Кралската ръка не можеше. Да го направи щеше да означава, че кралят, на когото служи, е по-долен от този дебел лорд.

— Не съм дошъл като молител — отвърна Давос. — Аз също имам низ от титли. Лорд на Дъждовен лес, Адмирал на Тясното море, Ръка на краля.

Пълната жена на столчето завъртя очи.

— Адмирал без кораби, ръка без пръсти, в служба на крал без трон. Рицар ли се явява пред нас, или отговор на детска гатанка?

— Той е пратеник, мила щерко — каза лорд Виман. — Лук, предвещаващ зло. Станис не е харесал отговора, който му отнесоха гарваните, тъй че е изпратил този… този контрабандист. — Примижа към Давос с очи, почти скрити под гънките тлъстина. — Посещавал си нашия град преди, мисля. Взимал си пари от джобовете ни и храна от масата ни. Колко си откраднал от мен, чудя се?

„Не толкова, че да ти е липсвало ядене.“

— Платих си за контрабандата в Бурен край, милорд. — Давос смъкна ръкавицата си и вдигна лявата си ръка с четирите й скъсени пръста.

— Четири върха на пръсти за цял живот кражби? — каза жената на столчето. Косата й беше жълта, лицето й кръгло, розово и месесто. — Евтино си се отървал, лукови рицарю.

Давос не го отрече.

— Ако благоволи милорд, бих помолил за частна аудиенция.

Лордът не благоволи.

— Нямам тайни от близките си, нито от васалните си лордове и рицари, всички — добри мои приятели.

— Милорд — каза Давос, — не бих искал думите ми да бъдат чути от враговете на негово величество… или на ваше благородие.

— Станис може да има врагове в тази зала. Аз нямам.

— Дори хората, които убиха сина ви? — Давос посочи. — Тези Фрей бяха сред домакините му на Червената сватба.

Един Фрей пристъпи напред, дълъг и тънкокрак рицар, гладко обръснат освен сивия мустак, тънък като мирско стилето.

— Червената сватба беше работа на Младия вълк. Превърна се в звяр пред очите ни и разкъса гърлото на братовчед ми Звънчо, безвреден малоумник. Щеше да убие и милорд баща ми, ако сир Вендел не се изпречи на пътя му.

Лорд Виман примига да махне сълзите от очите си.

— Вендел беше храбро момче. Не се изненадах, като научих, че е загинал като герой.

Тази чудовищна лъжа накара Давос да зяпне.

— Твърдите, че Роб Старк е убил Вендел Мандърли? — попита той Фрей.

— И много други. Собственият ми син Титос беше сред тях, и съпругът на дъщеря ми. Когато Старк се превърна във вълк, северняците му — също. Дамгата на звяра е на всички тях. Варгите раждат варги с ухапване, това е добре известно. Единственото, което можехме да направим с братята ми, беше да ги избием, преди те да са ни избили всички.

Мъжът се подсмихваше, докато разправяше тази нелепост. На Давос му се дощя да обели устните му с нож.

— Сир, мога ли да знам името ви?

— Джаред от дома Фрей.

— Джаред от дома Фрей, наричам ви лъжец.

Думите му, изглежда, развеселиха сир Джаред.

— Някои плачат, когато кълцат лук, но аз никога не съм имал такава слабост. — Стомана изсъска в кожа, щом издърпа меча си. — Ако наистина сте рицар, сир, защитете тази клевета с тялото си.

Очите на лорд Виман трепнаха и се отвориха малко повече.

— Няма да позволя кръвопролитие в Двора на Тритона. Приберете стоманата си, сир Джаред, иначе ще трябва да ви помоля да освободите особата ми от присъствието си.

Сир Джаред прибра меча в ножницата.

— Под покрива на ваше благородие думата на ваше благородие е закон… но ще поискам разплата с този луков лорд, преди да е напуснал този град.

— Кръв! — нададе вой жената на столчето. — Ето какво иска този зъл лук от нас, милорд. Виждате ли как сее раздори? Прогонете го, моля ви. Иска кръвта на хората ви, кръвта на вашите храбри синове. Отпратете го. Ако кралицата чуе, че сте дали аудиенция на този предател, може да постави под въпрос собствената ни вярност. Може да… би могла да…

— Няма да се стигне дотам, мила дъще — каза лорд Виман. — Железният трон няма да има никакъв повод да се съмнява в нас.

На Давос това не му прозвуча добре. Но не беше изминал целия този път, за да държи езика си зад зъбите.

— Момчето на Железния трон е узурпатор — заяви той, — аз не съм предател, а Ръката на Станис Баратеон, първия с това име, законородения крал на Вестерос.

Дебелият майстер се покашля.

— Станис Баратеон е брат на нашия покоен крал Робърт, дано Отеца го съди справедливо. Томен е издънка на Робърт. Законите за наследството са ясни в такъв случай. Синът предхожда брата.

— Майстер Теомор говори вярно — каза лорд Виман. — Мъдър е във всички тези въпроси и винаги ми е давал добър съвет.

— Законен син предхожда брата — съгласи си Давос, — но Томен, наречен „Баратеон“, е незаконен син, както брат му Джофри преди него. Бяха създадени от Кралеубиеца, противно на всички закони на богове и хора.

Друг от мъжете на Фрей заговори:

— Устните му изричат измяна, милорд. Станис му взе крадливите пръсти. Вие трябва да му вземете езика.

— Главата му вземете по-скоро — предложи сир Джаред. — Или го оставете да се срещне с мен на полето на честта.

— Какво ли разбира един Фрей от чест? — не остана длъжен Давос.

Четирима Фрей тръгнаха напред, но лорд Виман ги спря с вдигната ръка.

— Отстъпете, приятели. Ще го изслушам, преди да… преди да се оправя с него.

— Можете ли да предложите някакво доказателство за този инцест, сир? — попита майстер Теомор, събрал меките си длани пред корема си.

„Едрик Буря — помисли Давос. — Но го отпратих далече отвъд Тясното море, за да го опазя от огньовете на Мелисандра.“

— Имате думата на Станис Баратеон, че всичко, което казвам, е истина.

— Думите са вятър — каза младата жена зад високия стол на лорд Виман, хубавата, с дългата кафява плитка. — А мъжете лъжат, за да постигнат своето, както може да ви каже всяка девица.

— Доказателството изисква нещо повече от непотвърдените думи на някой лорд — заяви майстер Теомор. — Станис Баратеон едва ли ще е първият, който е лъгал, за да спечели трон.

Розовата жена изпъна пълничък пръст към Давос.

— Ти. Не искаме да ни замесваш в своята измяна. Ние в Бял пристан сме добри хора, лоялни хора, държим на закона. Не наливай повече отрова в ушите ни, или добрият ми баща ще те прати във Вълчата бърлога.

„Как съм я обидил пък тази?“

— Може ли да имам честта да науча името на милейди?

Розовата жена изсумтя ядосано и остави отговора за майстера.

— Лейди Леона е жена на сина на лорд Виман сир Вилис, понастоящем пленник на Ланистър.

„Тя говори от страх.“ Ако Бял пристан се обявеше за Станис, мъжът й щеше да плати с живота си. „Как мога да искам лорд Виман да осъди сина си на смърт? Какво бих направил на негово място, ако Деван беше заложник?“

— Милорд — каза Давос, — моля се нищо лошо да не сполети вашия син, нито никого от Бял пристан.

— Нова лъжа — каза лейди Леона от столчето си.

Давос реши, че ще е най-добре да я пренебрегне.

— Когато Роб Старк вдигна оръжие срещу копелето Джофри лъже-Баратеон, Бял пристан тръгна с него. Лорд Старк падна, но тази война продължава.

— Роб Старк беше мой лорд сюзерен — отвърна лорд Виман. — Кой е този Станис? Защо ни безпокои? Никога преди не е намирал за нужно да тръгне на север, доколкото помня. Но ето, че сега идва като пребито псе да моли за милостиня.

— Дойде за да спаси владението, милорд — настоя Давос. — Да защити земите ви от железнородените и диваците.

Сир Марлон Мандърли до високия трон изсумтя пренебрежително.

— Бял пристан не е виждал диваци от столетия, а железните хора никога не са притеснявали този бряг. Лорд Станис да не би да предлага да ни защити и от снарки и дракони също така?

Смях прокънтя из Дворцовата зала на Тритона, но лейди Леона в краката на лорд Виман захлипа.

— Железни хора от островите, диваци отвъд Вала… а сега и този предател с неговите разбойници, бунтовници и магьосници. — Посочи Давос с пръст. — Чухме за вашата червена вещица, о, да. Иска да ни отвърне от Седемте, за да се кланяме на един червен демон!

Давос не питаеше никаква любов към червената жрица, но не посмя да остави лейди Леона без отговор.

— Лейди Мелисандра е жрица на червения бог. Кралица Селайз е приела вярата й с мнозина други, но повечето привърженици на негово величество все още почитат Седемте. Самият аз съм един от тях. — Молеше се никой да не поиска да обясни за септата в Драконов камък и божието дърво в Бурен край. „Ако попитат, ще трябва на всяка цена да им кажа. Станис не би ме накарал да лъжа.“

— Седемте защитават Бял пристан — заяви лейди Леона. — Не се боим от вашата жрица, нито от нейния бог. Нека хвърли по нас каквито заклинания пожелае. Молитвите на благочестивите хора ще ни опазят от злото.

— Несъмнено. — Лорд Виман потупа лейди Леона по рамото. — Лорд Давос, ако наистина сте лорд, знам какво би поискал вашият тъй наречен крал от мен. Стомана, сребро и сгънато коляно. — Намести се тежко в стола си и се подпря на лакът. — Преди да бъде убит, лорд Тивин предложи на Бял пристан пълно опрощение за подкрепата ни на Младия вълк. Обеща, че синът ми ще ми бъде върнат, след като платя откуп от три хиляди дракона и докажа безспорно васалната си вярност. Рууз Болтън, който е назначен за наш Гарант на Севера, изисква да се откажа от претенциите си над земите и замъците на лорд Рогов лес, но се заклева, че другите ми владения ще останат непокътнати. Уолдър Фрей, неговият тъст, предлага една от дъщерите си за моя жена и съпрузи за дъщерите на синовете ми, тук зад мен. Тези условия ми изглеждат щедри, добра основа за честен и траен мир. Вие искате да ги отхвърля. Ето защо ви питам, луков рицарю… какво ми предлага лорд Станис в замяна на моето васалство?

„Война, скръб и писъците на горящи хора“, помисли Давос. Вместо това отвърна:

— Възможността да изпълните дълга си.

Това бе отговорът, който Станис щеше да даде на Виман Мандърли. „Ръката трябва да говори с гласа на краля.“ Лорд Виман се отпусна в стола си.

— Дълг. Разбирам.

— Бял пристан не е достатъчно силен, за да устои сам. Нуждаете се от негово величество точно колкото той от вас. Заедно можете да надвиете общите си врагове.

— Милорд — каза сир Марлон с изящната сребърна броня, — ще ми позволите ли да задам няколко въпроса на лорд Давос?

— Заповядайте, братовчеде. — Лорд Виман затвори очи.

Сир Марлон се обърна към Давос.

— Колко северни лордове са се обявили на страната на Станис? Кажете ни това.

— Арнолф Карстарк се закле да подкрепи негово величество.

— Арнолф не е истински лорд, само кастелан. Кои замъци държи лорд Станис в момента?

— Негово величество е заел Нощната крепост за свое седалище. На юг държи Бурен край и Драконов камък.

Майстер Теомор се покашля.

— Само временно. Бурен край и Драконов камък се държат слабо и скоро най-вероятно ще паднат. А Нощната крепост е обитавана от духове развалина, мрачно и злокобно място.

Сир Марлон продължи:

— Колко мъже може да изкара Станис на бойното поле, можете ли да ни кажете това? Колко рицари яздят с него? Колко стрелци, колко свободни конници, колко войници?

„Твърде малко.“ Станис бе дошъл на север с не повече от хиляда и петстотин души… но ако им кажеше това, мисията му беше обречена. Затърси подходящи думи и не намери никакви.

— Мълчанието ви е целият отговор, който исках, сир. Вашият крал ни носи само врагове. — Сир Марлон се обърна към лорд братовчед си. — Ваше благородие попита Луковия рицар какво ни предлага Станис. Позволете да отговоря. Предлага ни поражение и смърт. Иска да яхнете кон от въздух и да влезете в бой с меч от вятър.

Дебелият лорд бавно отвори очи, сякаш усилието бе твърде тежко за него.

— Моят братовчед реже до кокала, както винаги. Имаш ли още нещо да ми кажеш, лукови рицарю, или можем да сложим край на този шутовски фарс? Лицето ти започва да ми омръзва.

Жегна го отчаяние. „Негово величество трябваше да изпрати друг човек. Лорд или рицар, или майстер, някой, който да може да говори от негово име, без да плете езика си.“

— Смърт — чу се да казва Давос. — Ще има смърт, да. Ваше благородие загуби син на Червената сватба. Аз загубих четирима на Черната вода. И защо? Защото Ланистърите заграбиха трона. Идете в Кралски чертог и вижте Томен със собствените си очи, ако се съмнявате в мен. И слепец би могъл да го види. Какво ви предлага Станис? Възмездие. Възмездие за моите синове и за вашия, за мъжете ви и за бащите ви, и за братята ви. Възмездие за вашия убит владетел, за вашия убит крал, за закланата ви принцеса. Възмездие!

— Да — отзова се момичешки глас, тънък и пронизителен.

Беше на невръстното още дете, с русите вежди и дългата зелена плитка.

— Те убиха лорд Едард и лейди Кейтлин, и крал Роб — каза тя. — Той беше нашият крал! Беше смел и добър, а Фрей го убиха. Ако лорд Станис ще отмъсти за него, трябва да сме с лорд Станис.

Мандърли я дръпна към себе си.

— Вила, всеки път, когато си отвориш устата, ми се иска да те пратя на мълчаливите сестри.

— Казах само…

— Чухме какво каза — намеси се другото момиче, сестра й. — Не говори лошо за приятелите ни Фрей. Един от тях ще бъде скоро твоят лорд и съпруг.

— Не — заяви момичето и тръсна упорито глава. — Няма да се омъжа за Фрей. Никога. Те убиха краля.

Лорд Виман почервеня.

— Ще се омъжиш. Когато дойде отреденият ден, ще изречеш брачните клетви, иначе ще идеш при мълчаливите сестри и никога повече няма да проговориш.

Горкото момиче беше стъписано.

— Дядо, моля те…

— Тихо, дете — каза лейди Леона. — Чу лорд дядо си. Тихо! Нищо не знаеш.

— Знам за обещанието — настоя момичета — Майстер Теомор, кажи им! Хиляда години преди Завоеванието е дадено обещание и са положени клетви във Вълчата бърлога, пред старите и новите богове. Когато сме били най-злочести и лишени от приятели, прогонени от домовете си и смъртно застрашени, вълците са ни приели, нахранили са ни и са ни защитили от враговете ни. Градът е построен на земята, която те са ни дали. В замяна сме се заклели винаги да бъдем техни хора. Хора на Старк!

Майстерът опипа веригата около шията си.

— Дадени са тържествени клетви на Старките от Зимен хребет, да. Но Зимен хребет е паднал и домът Старк е унищожен.

— Защото те ги избиха всички!

Друг от дома Фрей проговори:

— Лорд Виман, ще ми позволите ли?

Виман Мандърли му кимна.

— Регар. Винаги е удоволствие да чуем благородния ви съвет.

Регар Фрей прие комплимента с поклон. Беше около трийсетгодишен, закръглен и с шкембенце, богато облечен с жакет от мека сива агнешка вълна, обшит със среброткана коприна. Наметалото му също бе от среброткан плат, обшито с катерича кожа и закопчано на яката с тока във формата на близначни кули.

— Лейди Вила — каза той на момичето със зелената плитка, — верността е добродетел. Надявам се да бъдете също толкова вярна на Малкия Уолдър, когато бъдете венчана за него. Колкото до Старките, този дом бе унищожен само по мъжка линия. Синовете на лорд Едард са мъртви, но дъщерите му са живи, а по-малкото момиче идва на север, за да се омъжи за храбрия Рамзи Болтън.

— Рамзи Сняг — натърти Вила Мандърли.

— Както желаете. Под каквото и да е име, той скоро ще бъде венчан за Аря Старк. Ако държите да останете вярна на фамилния завет, дайте на него васалната си клетва, защото той ще бъде вашият лорд на Зимен хребет.

— Никога няма да бъде моят лорд! Той принуди лейди Рогов лес да се омъжи за него, а след това я затвори в тъмница и я накара да изяде пръстите си.

В Залата на Тритона се разнесе одобрително мърморене.

— Девицата казва истината — заяви набит широкоплещест мъж в бяло и пурпур, чието наметало бе закопчано с брошка във формата на два кръстосани бронзови ключа. — Рууз Болтън е хладнокръвен и хитър, да, но човек може да се справи с Рууз. Познавали сме и по-лошо. Но този негов син копеле… казват, че е луд и жесток, че е чудовище.

— Казват? — Регар Фрей поглади кадифената си брада и се усмихна язвително. — Враговете му казват, да… но чудовището беше Младия вълк. Повече чудовище, отколкото момче, надъхано с гордост и кръвожадно. И беше вероломен, както научи за жалост милорд дядо ми. — Разпери ръце. — Не обвинявам Бял пристан, че го подкрепи. Дядо ми допусна същата трагична грешка. Във всички битки на Младия вълк Бял пристан и Близнаците се биеха рамо до рамо под знамената му. Роб Старк ни предаде всички. Изостави Севера на жестоката милост на железните хора, за да си отреже по-хубаво кралство покрай Тризъбеца. След това изостави речните лордове, които рискуваха много и много за него, наруши брачния си договор с дядо ми и се ожени за първата западна курва, която хвана окото му. Младия вълк? Беше едно зло псе и умря като псе.

Залата на Тритона бе затихнала. Давос усети студа във въздуха. Лорд Виман гледаше отгоре Регар като някоя гнусна хлебарка, която трябва да бъде смачкана със здрава пета… но след това кимна тежко и гушите тлъстина под брадичката му потрепериха.

— Псе, да. Донесе ни само скръб и смърт. Зло псе, наистина. Продължете.

Регар Фрей продължи:

— Скръб и смърт, да… а този луков лорд ще ви донесе още с приказките си за мъст. Отворете си очите, както направи милорд дядо ми. Войната на Петте кралства е почти свършила. Томен е нашият крал, единственият ни крал. Трябва да му помогнем да превърже раните от тази тъжна война. Като законен син на Робърт и наследник на елена и лъва, Железният трон му принадлежи по право.

— Мъдри думи, и верни — отрони лорд Виман Мандърли.

— Не са. — Вила Мандърли тропна с краче.

— Млъкни, нещастно дете — сгълча я лейди Леона. — Младите момичета трябва да са радост за окото, а не трън в ухото. — Сграбчи момичето за плитката и го извлече навън. „Отиде си единственият ми приятел в тази зала“, помисли Давос.

— Вила винаги е била своенравно дете — каза сестра й извинително. — Боя се, че ще бъде своенравна съпруга.

Регар сви рамене.

— Бракът ще я смекчи, не се съмнявам. Твърда ръка и кротка дума.

— Ако не, има ги мълчаливите сестри. — Лорд Виман се размърда в стола си. — Колкото до теб, лукови рицарю, чух достатъчно изменнически думи за един ден. Искаш да изложа града си на риск за един лъжлив крал и един лъжлив бог. Искаш да пожертвам единствения си жив син, за да може Станис Баратеон да насади пъпчивия си задник на трон, на който няма право. Няма да го направя. Не и за теб. Нито за твоя господар. Нито за никого. — Владетелят на Бял пристан се надигна тежко. Вратът му почервеня от усилието. — Ти все още си контрабандист, сир, дошъл да краде моето злато и кръв. Искаш да вземеш главата на сина ми. Смятам по-скоро аз да взема твоята. Стража! Задръжте този човек!

— Милорд. Аз съм посланик.

— Нима? Дойде крадешком в града ми, като контрабандист. Заявявам, че не си никакъв лорд, нито рицар, нито посланик, само един крадец и шпионин, амбулант на лъжи и предателства. Би трябвало да изтръгна езика ти с нажежени клещи и да те предам на Дредфорт, за да те одерат жив. Но Майката е милостива, и аз също. — Махна на сир Марлон. — Братовчеде, отведи това същество във Вълчата бърлога и отсечи главата и ръцете му. Искам да ми се поднесат преди вечеря. Няма да мога да изям и една хапка, докато не видя главата на този контрабандист набучена на кол, с глава лук, натикана между лъжливите му зъби.