Танц с дракони

Тирион

Когато стигнаха Волантис, небето беше пурпурно на запад и черно на изток, а звездите изгряваха. „Същите звезди като във Вестерос“, помисли Тирион Ланистър.

Можеше да намери някаква утеха в това, ако не го бяха вързали като гъска за печене на седлото. Беше се отказал да се гърчи. Възлите, които го стягаха, бяха много здрави. Отпусна се като чувал с храна. „Пестя си силите“, каза си, макар че и той не знаеше за какво.

Волантис затваряше портите си на стъмване и стражите на северната порта ръмжаха нервно на закъснелите. Вляха се в опашката зад един фургон, натоварен с лимони и портокали. Стражите махнаха на фургона да влиза, но изгледаха намръщено едрия андал на бойния му кон, с дългия му меч и ризницата. Повикаха капитан. Докато двамата с рицаря си говореха на волантински, един от пазачите смъкна ноктестата си метална ръкавица и потърка Тирион по темето.

— Фрашкан съм с късмет — каза му джуджето. — Развържи ме, приятел, и ще се погрижа да те възнаградят добре.

Похитителят му го чу.

— Спести си лъжите за тия, които говорят езика ти, Дяволче — рече той, след като волантинците им махнаха да продължат.

Тръгнаха отново, през портата и под дебелите градски стени.

— Ти говориш езика ми. Мога ли да те склоня с обещания, или си решил да си купиш лордска титла с главата ми?

— Бях лорд, по рождено право. Кухи титли не искам.

— Нищо повече няма да получиш от милата ми сестра.

— Виж ти. А бях чувал, че Ланистърите винаги плащат дълговете си.

— О, всеки петак… но нито грош повече, милорд. Ще си получиш яденето, за което си се спазарил, но без щипка сол за благодарност, и накрая ще си останеш гладен.

— Може пък да искам само да видя, че си плащаш за престъпленията. Родоубиецът е прокълнат в очите на богове и хора.

— Боговете са слепи. А хората виждат само каквото пожелаят.

— Аз те виждам съвсем ясно, Дяволче. — Нещо мрачно се беше прокраднало в тона на рицаря. — Правил съм неща, с които не се гордея, неща, които донесоха срам на дома ми и на името на баща ми… но да убиеш собствения си баща? Как може някой да направи това?

— Дай ми арбалет и си смъкни бричовете и ще ти покажа. — „С радост.“

— Мислиш, че това е шега?

— Мисля, че животът е шега. Твоят, моят, на всички.

Минаваха покрай палати на гилдии, пазари и бани. Фонтани плискаха и лееха сладки звуци насред широки площади, по които на каменни маси седяха мъже, местеха фигури киваси и отпиваха вино от високи стъклени стакани, докато роби палеха фенери, за да държат тъмното надалече. Палми и кедри растяха покрай широката застлана с камък улица, а на всяка пресечка се издигаха паметници. Повечето статуи бяха без глави, забеляза джуджето, но дори и без глави изглеждаха внушително в синкавия вечерен сумрак.

Щом бойният кон загази тежко покрай речния бряг, дюкяните станаха по-малки и схлупени, дърветата покрай улицата станаха ред отсечени дънери. Каменната настилка отстъпи на дяволска трева под конските копита, след това на мека мокра кал с цвета на бебешки дрисък. Мостчетата над малките потоци, вливащи се в Ройн, заскърцаха тревожно под тежестта им. На мястото на някогашно укрепление над реката се издигаше разбита порта, зейнала като беззъба старческа уста. Мяркаха се кози.

„Стар Волантис, първа щерка на Валирия — разсъди джуджето. — Горд Волантис, столица кралица на Ройн и господарка на Лятното море, дом на благородни лордове и прелестни дами от най-древната кръв.“ Да оставим глутниците голи дечица, които гъмжаха по уличките и врещяха пронизително, или уличните разбойници, застанали на входовете на пивници и опипващи дръжките на мечовете си, или робите с превитите им гърбове и татуирани лица, които щъкаха навсякъде като хлебарки. „Могъщ Волантис, най-величав и най-многолюден от деветте Свободни града.“ Стари войни бяха обезлюдили голяма част от града обаче и големи райони на Волантис бяха започнали да затъват отново в калта, над която се издигаха. „Прелестен Волантис, град на фонтани и цветя.“ Но половината фонтани бяха пресъхнали, половината изкуствени езерца бяха напукани и затлачени. Разцъфтели лози бяха пуснали филизи от всяка пукнатина в стената или уличната настилка и млади дървета бяха пуснали корен в стените на изоставени дюкяни и храмове с рухнали покриви.

И миризмата. Висеше в горещия влажен въздух силна, щедра и всепроникваща. „Риба има в нея, и цветя, и малко слонска тор също. Нещо сладникаво и землисто, и нещо мъртво и гнило.“

— Този град мирише като дърта курва — заяви Тирион. — Като някоя размъкната повлекана, която си е накиснала интимните части в парфюм, за да удави вонята между краката й. Не че се оплаквам. При курвите младите миришат много по-добре, но старите знаят повече номера.

— Сигурно знаеш повече за това от мен.

— А, как не. Онзи бардак, където се срещнахме, да не би да го взе за септа? Онази, дето се друсаше в скута ти, да не би да беше девствена сестра?

Това го накара да се намръщи.

— Виж, остави го тоя език да си почине малко, да не взема да опитам да го вържа на фльонга.

Тирион преглътна отговора си. Устната му още беше подута от последния път, когато попрекали с едрия рицар. „Здрави ръце и никакво чувство за хумор правят лош брак.“ Това поне беше научил по пътя от Селхорис. Мислите му се прехвърлиха към ботуша и гъбите, скрити в носа му. „Винаги го има този изход. Церсей поне няма да ме има жив.“

По на юг отново започнаха да се появяват признаци на благоденствие. По-рядко се виждаха изоставени сгради, голите дечица изчезнаха, разбойниците на праговете изглеждаха по-добре облечени. Няколко хана, които подминаха, дори приличаха на места, където човек може да се наспи, без да го е страх, че ще му прережат гърлото. На железни стълбове покрай крайречната улица висяха фенери. Улиците станаха по-широки, зданията — по-внушителни. Някои бяха увенчани с големи куполи от цветно стъкло. В усилващия се мрак куполите грееха сини, червени, зелени и пурпурни от запалените под тях светлини.

Все пак във въздуха имаше нещо, което безпокоеше Тирион. Знаеше, че на запад от Ройн кейовете на Волантис гъмжат от моряци, роби и търговци, а пивниците, хановете и бардаците правят всичко, за да им угодят. На изток от реката чужденци отвъд моретата се мяркаха по-рядко. „Не сме желани тук“, осъзна джуджето.

Първия път, когато подминаха слон, Тирион го зяпна изумен. В менажерията в Ланиспорт бяха имали слоница, но тя умря, когато той бе на седем… а този чудовищно голям сив звяр изглеждаше два пъти по-голям от нея.

По-натам тръгнаха зад по-малък слон, бял като стара кост — теглеше богато украсена кола.

— Волската кола волска кола ли е без вол? — попита Тирион похитителя си. След като духовитата му забележка остана без отговор се смълча отново, взрян замислено в поклащащия се задник на бялото джудже слон пред тях.

Волантис се оказа превзет от бели слонове джуджета. Когато се приближиха до Черната стена и многолюдните квартали край Дългия мост, видяха десетина. Големите сиви слонове също не бяха рядкост: грамадни зверове със замъци на гърбовете. А в сумрачната вечерна светлина бяха излезли и колите за събиране на тор, придружени от полуголи роби, чиято задача бе да изгребват димящите купчини, оставени от големи и малки слонове. Рояци мухи бръмчаха след колите, тъй че робите извозвачи на тор имаха мухи, татуирани на бузите, да показват какви са. „Това е занаят само за милата ми сестра — разсъди Тирион. — Колко хубаво би изглеждала с една лопатка и мухи, татуирани на сладките й розови бузки.“

Вече бяха забавили до пълзене. Улицата беше задръстена от движение и почти всичко се точеше на изток. Рицарят продължи с него като дънер, понесен от река. Тирион оглеждаше минаващите покрай тях тълпи. Девет десети от хората носеха робски дамги на бузите си.

— Толкова много роби… накъде са се запътили всички?

— Червените жреци палят нощните си огньове по залез-слънце. Висшият жрец ще говори. Бих го избегнал, ако можех, но за да стигнем до Дългия мост, трябва да минем покрай червения замък.

След три карета излязоха на огромен осветен от факли площад и Тирион го видя. „Седемте да са ми на помощ, това е три пъти по-голямо от Великата септа на Белор.“ С гигантските си колони, стъпала, контрафорси, мостове, куполи и кули, всички сливащи се едно в друго все едно, че бяха изсечени от една колосална скала, храмът на Господаря на Светлината се извисяваше като Високия хълм на Егон. Сто оттенъка на червено, жълто, златно и оранжево се събираха и преливаха в стените на храма, разтваряха се един в друг като облаци на заник-слънце. Тънките кули се извиваха все нагоре и нагоре, като замръзнали в танца си пламъци, протегнали се да докоснат небето. „Огън, превърнат в камък.“ Огромни клади горяха до храмовото стълбище, а висшият жрец между тях бе започнал да говори.

„Бенеро.“ Жрецът стоеше на върха на червена каменна колона, свързана с тънък каменен мост с висока тераса, на която стояха по-низшите жреци и послушници. Послушниците бяха облечени в жълти и яркооранжеви халати, жреците и жриците — в червено.

Големият площад пред тях беше претъпкан с хора. Много и много поклонници носеха ивици червен плат, стегнати на ръкава или вързани около челото. Всички погледи бяха впити във висшия жрец, освен техните.

— Направи път — заръмжа рицарят, докато конят му натискаше през гъстото множество. — Отвори път. — Волантинците се отдръпваха неохотно, с мърморене и ядосани погледи.

Гласът на Бенеро се чуваше ясно. Жрецът бе висок и слаб, с изпито лице, кожата му беше бяла като мляко. Бузите, брадичката и бръснатата му глава бяха татуирани с червени пламъци, сливащи се в яркочервена маска, пропукана около очите и извита около тънките му устни.

— Робска татуировка ли е това? — попита Тирион.

Рицарят кимна.

— Червеният храм ги купува като деца и ги прави жреци, храмови проститутки или воини. Виж там. — Посочи към стъпалата, където пред портите на храма стояха мъже с пищна броня и оранжеви наметала, стиснали копия с върхове като гърчещи се пламъци. — Огнената ръка. Свещените войници на Господаря на Светлината, защитниците на храма.

„Огнени рицари.“

— А колко пръста има тази ръка, ако не е тайна?

— Хиляда. Никога повече и никога по-малко. Нов пламък се запалва за всеки изгаснал.

Бенеро посочи луната, стисна юмруци, после разпери пръсти. Гласът му се извиси до кресчендо и от пръстите му със свисък заизригваха пламъци. Тълпата ахна. Жрецът можеше и огнени букви да изписва във въздуха. „Валириански глифове.“ Тирион разпозна два от десет: единият беше Орис, другият Мрак.

От тълпата се разнесоха викове. Плачеха жени, мъже размахваха юмруци. „Не ми харесва това.“ Джуджето си спомни деня, в който Мирцела отплава за Дорн, и бунта, който кипна, докато се връщаха към Червената цитадела.

Халдон Полумайстера бе говорил да използват червения жрец в изгода на Гриф Младия, спомни си Тирион. След като вече го бе видял и чул лично, сега това му се стори лоша идея. Можеше само да се надява, че Гриф ще прояви повече благоразумие. „Някои съюзници са по-опасни от врагове. Но лорд Конингтън ще трябва сам да съобрази това. Аз сигурно ще съм глава, набучена на пика.“

Жрецът сочеше към Черната стена зад храма и бойниците й, където шепа стражи стояха и гледаха надолу.

— Какво казва? — попита Тирион.

— Че Денерис е застрашена. Черно око е паднало на нея и слуги на нощта заговорничат за унищожението й, молят се на лъжливите си богове в храмове на заблудата… замислят предателство с безбожни другоземци…

Тирион настръхна. „Принц Егон няма да намери приятели тук.“ Червеният жрец говореше за древно пророчество, пророчество, предрекло идването на герой, който да освободи света от мрака. „Един герой. Не двама. Денерис има дракони, Егон няма.“ Не беше нужно самият той да е пророк, за да предвиди как може да реагират Бенеро и последователите му на един втори Таргариен. „Гриф, разбира се, също ще го схване“, помисли джуджето и се изненада, че това всъщност го интересува.

Рицарят им пробиваше път през тълпата, без да обръща внимание на гневните проклятия, които ги съпровождаха. Един се изпречи пред тях, но рицарят стисна дръжката на дългия си меч и го издърпа само колкото да се покаже педя гола стомана. Мъжът се разкара и изведнъж пред тях се отвори пътека. Рицарят смуши коня в тръс и оставиха тълпата зад себе си. Известно време Тирион продължаваше да чува гласа на Бенеро, все по-смътен, и ревовете, които думите му предизвикваха, внезапни като гръм.

Спряха при една конюшня. Рицарят слезе, затропа на вратата и някакъв мършав роб с конска глава на бузата притича навън. Дръпнаха грубо джуджето от седлото и го вързаха за един пилон, а рицарят събуди собственика на конюшнята и взе да се пазари с него за цената на кон и седло. „По-евтино е да продадеш кон, отколкото да го превозиш на кораб през половината свят.“ Тирион надушваше кораб в непосредственото си бъдеще. Може би все пак беше пророк.

Щом пазарлъкът приключи, рицарят метна през рамо оръжията, щита и дисагите и помоли да го упътят към най-близката ковачница. Тя също се оказа затворена, но набързо се отвори при вика му. Ковачът изгледа с присвити очи Тирион, после кимна и прие шепата монети.

— Ела тук — каза рицарят на пленника си. Извади камата си и сряза връзките му.

— Моите благодарности — рече Тирион и разтърка китките си, но рицарят само се засмя и отвърна:

— Спести си благодарностите за някой, който ги заслужава, Дяволче. Следващата част няма да ти хареса.

Не грешеше.

Букаите бяха от черно желязо, дебели и тежки, всяка — поне кило, доколкото джуджето можеше да прецени. Веригите добавяха още тежест.

— Явно съм по-страшен, отколкото знаех — сподели Тирион, докато изчукваха и стягаха последните брънки. Всеки удар разтърсваше ръката му до рамото. — Или се уплаши, че ще драсна с тия мои закърнели крачета?

Ковачът не го и погледна, залисан в работата си, но рицарят се изсмя мрачно.

— Устата ти ме притеснява, не краката. В окови си роб. Никой няма да слуша и една дума, казана от теб, дори да знае езика на Вестерос.

— Няма нужда от това — възрази Тирион. — Обещавам, че ще бъда добър малък пленник, обещавам.

— Тогава го докажи и си затвори устата.

Тъй че той наведе глава и задържа езика зад зъбите си, докато нагласят веригите: китка към китка, китка към глезен, глезен към глезен. „Тези проклети неща тежат повече от мен.“ Все пак можеше поне да диша. Похитителят му можеше също толкова лесно да му е отсякъл главата. В края на краищата Церсей искаше само това. Това, че не му я отсече веднага, беше първата му грешка. „Половин свят има между Волантис и Кралски чертог, а по пътя може да се случат много и много неща, сир.“

Останалия път изминаха пеш, Тирион се клатушкаше и подрънкваше, мъчеше се да не изостава от похитителя си с дългите му нетърпеливи крачки. Всеки път, щом възникнеше опасност да изостане, рицарят сграбчваше оковите му и ги дръпваше грубо, а джуджето залиташе напред и подскачаше до него. „Можеше и по-лошо да е. Можеше да ме кара напред с камшик.“

Волантис обграждаше една от устите на Ройн, с които реката целуваше морето, двете му половини бяха свързани с Дългия мост. Най-старата, най-богатата част на града се намираше източно от реката, но наемници, варвари и друга мръсна другоземска сган не бяха добре дошли там, тъй че трябваше на всяка цена да се прехвърлят на запад.

Порталът към Дългия мост представляваше черна каменна арка, изваяна със сфинксове, мантикори, дракони и още по-странни същества. Отвъд арката се изпъваше дългото платно, построено от валирианците на върха на величието им, път от разтопен камък, поддържан от огромни стълбове. Платното бе широко едва колкото да минат два фургона един до друг, тъй че за да се размине запътен на запад фургон с друг, тръгнал на изток, двата трябваше да забавят до пълзешком.

Добре беше, че вървяха пешком. На една третина от моста натоварен с дини фургон заплете колелата си с друг, отрупан с копринени килими, и спряха цялото движение на колела. Повечето пешеходци също бяха спрели, за да погледат как коларите си крещят и се псуват, но рицарят награби веригата на Тирион и проби пътека за двамата през тълпата. Някакво момче в гъмжилото се опита да бръкне в кесията му, но здрав удар с лакът сложи край на това и кръвта на разбития нос на крадеца оплиска половината му лице.

От двете им страни се издигаха сгради: дюкяни и храмове, кръчми и ханове, салони за киваси и курвенски бардаци. Повечето бяха на по три-четири етажа, всеки етаж надвиснал над по-долния. Най-горните почти се долепяха. Минаването по моста беше като през тунел. Покрай платното имаше всевъзможни дюкяни и сергии: тъкачки и плетачки на дантела хвалеха стоката си лакът до лакът със стъклари, свещари и рибарски жени, продаващи змиорки и стриди. Всеки златар имаше пазач на вратата, а всеки търговец на подправки — по двама: стоката им беше два пъти по-ценна. Тук-там между дюкяните можеше да се зърне реката. На север Ройн бе широка черна ивица с грейнали по нея звезди, пет пъти по-широка от Черната вода при Кралски чертог. На юг от моста разтваряше прегръдки за среща със соленото море.

На средата на моста от железни стълбове като връзки лук висяха отсечени ръце на крадци и джебчии. Три глави също бяха изложени на показ: двама мъже и жена, престъпленията им бяха изписани на таблички под тях. Двама стражи с копия, лъскави шлемове и сребърни ризници ги пазеха. От време на време размахваха копията си да пропъдят керкенезите, чайките и враните, налитащи да ухажват мъртъвците. Птиците обаче бързо се връщаха.

— Какво са направили? — попита невинно Тирион.

Рицарят хвърли поглед на надписите.

— Жената била робиня, вдигнала ръка на господарката си. По-старият мъж е обвинен в разпалване на бунт и шпиониране за драконовата кралица.

— А младият?

— Убил баща си.

Тирион отново погледна гниещата глава. „Я, тези устни сякаш ми се усмихват.“

По-нататък рицарят спря да огледа обсипана с драгоценни камъни тиара, изложена на възглавничка от пурпурно кадифе. Подмина я, но след няколко крачки отново спря да се спазари за чифт ръкавици на кожарска сергия. Тирион беше благодарен за краткия отдих. Главоломното бързане го беше задъхало, а китките му бяха ожулени ужасно от букаите.

От Дългия мост нататък беше само къса разходка през гъмжащите от хора пристанищни квартали на западния бряг, по осветени с факли улици, пълни с моряци, роби и пияни веселяци. Веднъж покрай тях с тежки стъпки загази слон; десетина полуголи млади робини махаха от куличката на гърба му, дразнеха минувачите с разголените си гърди и подвикваха:

— Малакво, Малакво.

Гледката беше толкова пленителна, че Тирион за малко да нагази право в димящата купчина тор, оставена от слона за спомен от преминаването му. Спасиха го в последния момент — рицарят го дръпна настрани с веригата толкова силно, че той залитна.

— Колко още? — попита джуджето.

— Ей там. Рибарският площад.

Целта им се оказа Търговският дом, четириетажно чудовище, клекнало между складове, бардаци и кръчми като някакъв огромен дебелак, обкръжен от дечица. Гостилницата му беше по-голяма от големите зали в половината замъци във Вестерос, сумрачно осветен лабиринт със сто усамотени ниши и скрити кътчета; почернелите греди и пропуканите тавани ехтяха от врявата на моряци, търговци, капитани, сарафи, корабовладелци и робовладелци, лъжещи се, ругаещи се и мамещи се едни други на петдесет различни езика.

Тирион одобри избора на подслон. Рано или късно „Свенливата девица“ трябваше да стигне до Волантис. Това беше най-голямата странноприемница на града, първият избор за корабовладелци, капитани и търговци. Много сделки се уреждаха в този ехтящ пещерен лабиринт-гостилница. Достатъчно бе Гриф да се отбие тук с Дък и Халдон и Тирион щеше отново да е на свобода.

Междувременно щеше да е търпелив. Шансът му щеше да дойде.

Стаите горе обаче не се оказаха толкова грандиозни, особено евтините на четвъртия етаж. Забита в един ъгъл на сградата под стръмен покрив, спалнята, наета от похитителя му, беше с нисък таван, хлътнало легло с пухен дюшек и с неприятна миризма и наклонен дъсчен под, който напомни на Тирион за гостуването му в Орлово гнездо. „Тази стая поне има стени.“ Имаше и прозорци. Те бяха главното удобство, наред с желязната халка, завинтена в стената, наистина удобна да си окове човек роба на нея. Похитителят му се забави само колкото да запали лоена свещ, преди да затегне веригата му за халката.

— Трябва ли да го правиш? — възрази вяло джуджето. — Как ще избягам, през прозореца ли?

— Би могъл.

— Ние сме на четири етажа над земята, а не мога да летя.

— Можеш да паднеш. Искам те жив.

„Да, но защо? На Церсей едва ли й пука.“ Тирион дрънна с веригите си.

— Знам кой сте, сир. — Не беше трудно да го отгатне. Мечката на палтото му, гербът на щита, изгубената лордска титла, за която бе споменал. — Знам какво сте. А щом знаете кой съм аз, знаете също така, че бях Ръката на краля и седях на кралския съвет с Паяка. Дали ще ви е интересно да узнаете, че тъкмо евнухът ме прати на това пътуване? — „Той и Джайм, но брат ми ще го оставя извън това.“ — Аз съм толкова негов човек, колкото и вие. Не би трябвало да сме врагове.

Това не се хареса на рицаря.

— Взех парите на Паяка, няма да го отрека, но никога не съм бил „негов човек“. А вече съм посветил верността си другаде.

— На Церсей? Още по-глупаво. Сестра ми иска само главата ми, а ти имаш хубав остър меч. Защо не приключим с този фарс и да си го спестим и двамата?

Рицарят се засмя.

— Това някаква джуджешка хитрина ли е? Молиш за смърт с надеждата да те оставя жив? — Тръгна към вратата. — Ще ти донеса нещо от кухните.

— Колко мило от твоя страна. Ще изчакам тук.

— Знам. — Рицарят излезе и заключи вратата с тежък железен ключ. Търговският дом беше прочут с ключалките си. „Здрави като в тъмница — помисли джуджето с горчивина. — Но поне ги има прозорците.“

Знаеше, че шансовете му да се измъкне от оковите са повече от нищожни, но все пак се почувства длъжен да опита. Усилията му да издърпа ръката си през букаите само ожулиха още кожа и китката му стана хлъзгава от кръв, а колкото и да дърпаше и извиваше, не можа да изкърти желязната халка от стената. „Майната му на това“, реши той и се отпусна на гръб, колкото позволяваха веригите му. Краката му бяха започнали да изтръпват. Тази нощ щеше да е адски неудобна. „Първата от много, не се съмнявам.“

В стаята беше душно, тъй че рицарят бе отворил капаците, та вятърът да лъха през тях. Макар да беше под стрехите, стаята за щастие беше ъглова и имаше два прозореца. Единият гледаше към Дългия мост и ограденото с черна стена лоно на Стар Волантис отвъд реката. Другият беше над площада долу. „Рибарският площад“ го бе нарекъл Мормон. Стегнат като веригите си, Тирион откри, че може да гледа навън през втория, като се подпре на хълбок и остави желязната халка да крепи тежестта му. „Не е толкова високо като небесните килии на Лиза Арин, но ще съм също толкова умрял. Може би ако бях пиян…“

Дори по това време площадът бе пълен с хора, вдигащи весела врява пийнали моряци, курви, дебнещи за клиентела, търговци, тръгнали по сделки. Червена жрица мина през навалицата, придружена от дузина послушници с факли, халатите им шумоляха около глезените. Двама играчи на киваси водеха война пред една кръчма. До масата им стоеше роб, вдигнал фенер над игралното табло. Жена запя някъде. Думите бяха чужди за Тирион, но мелодията бе тъжна. „Ако знаех за какво пее, може би щях да заплача.“ По-наблизо около двама жонгльори, които си хвърляха горящи факли из въздуха, се трупаше тълпа.

Похитителят му се върна с две халби и печена патица. Затвори вратата с ритник, разкъса патицата на две и метна половината на Тирион. Той понечи да я сграбчи във въздуха, но веригите му попречиха. Птицата го удари в слепоочието, хлъзна се гореща и мазна по лицето му и се наложи да клекне и да се протегне за нея с дрънчене на букаите. Хвана я на третия опит и я разкъса доволно със зъби.

— Малко ейл да преглътна?

Мормон му подаде халба.

— Почти цял Волантис се напива, защо не и ти?

Ейлът също беше сладък. Имаше вкус на плодове. Тирион удари здрава глътка и се оригна доволно. Халбата беше калаена, много тежка. „Опразвам я и я хвърлям по главата му — помисли той. — Ако имам късмет, може да му пръсне черепа. Ако имам много късмет, няма да го улучи и ще ме пребие до смърт.“ Удари нова глътка.

— Днес да не е някой свят ден?

— Третият ден на изборите им. Последният от десет. Десет дни лудост. Паради с факли, глумци, менестрели и танцьори, улични храбреци, които се бият в смъртоносни дуели за честта на кандидатите си, слонове с имената на кандидат-триарси, изписани на хълбоците. Онези жонгльори долу играят за Метисо.

— Напомни ми да гласувам за някой друг. — Тирион облиза мазното от пръстите си. Долу тълпата хвърляше монети на жонгльорите. — Всички ли кандидат-триарси осигуряват представления?

— Всеки прави каквото смята, че ще му спечели гласове — каза Мормон. — Храна, пиене, зрелища… Алиос прати сто млади робини по улиците да спят с избирателите.

— Аз съм за него — реши Тирион. — Доведи ми млада робиня.

— Те са за свободно родени волантинци с достатъчно имот, за да гласуват. Малкото скъпоценни гласоподаватели западно от реката.

— И това продължава десет дни? — Тирион се засмя. — Може и да ми хареса, макар че трима крале са твърде много. Опитвам се да си представя как управлявам Седемте кралства с милата ми сестра и храбрия ми брат до мен. Един от нас би убил другите двама в рамките на година. Изненадан съм, че тези триарси не правят същото.

— Някои са се опитвали. Може би те са умните, а ние глупавите. Волантис е познал доста глупости, но никога не е търпял момче триарх. Всеки път, когато са избирали някой луд, колегите му са го удържали, докато му изтече годината. Помисли си за умрелите, които можеше все още да са живи, ако Лудия Ерис имаше двама колеги крале да споделят властта.

„Вместо тях имаше баща ми“, помисли Тирион.

— Някои в Свободните градове смятат всички нас оттатък Тясното море за диваци — продължи рицарят. — Тези, които не ни смятат за деца, плачещи за силна бащина ръка.

— Или майчина? — „На Церсей ще й хареса това. Особено като й поднесе главата ми.“ — Ти май добре познаваш този град.

— Прекарах повечето от годината тук. Когато Старк ме прогони в изгнание, избягах в Лис с втората ми жена. Браавос щеше да ме устрои по-добре, но Линес искаше някое по-топло място. Вместо да служа на браавосите се бих с тях на Ройн, но срещу всеки сребърник, който печелех, жена ми харчеше десет. Докато се върна в Лис, си беше взела любовник, който ми каза усмихнат, че ще бъда поробен за дълг, освен ако не се откажа от нея и не напусна града. Така се озовах във Волантис… на една стъпка пред робството, без нищо освен меча и дрехите на гърба ми.

— А сега искаш да хукнеш към дома.

Рицарят си допи ейла.

— Утре ще намеря кораб. Леглото е мое. Можеш да вземеш толкова от пода, колкото ти позволят веригите. Спи, ако можеш. Ако не, брой си престъпленията. Би трябвало да ти стигнат до заранта.

„И ти имаш престъпления, за които да отговаряш, Джора Мормон“, помисли джуджето, но като че ли беше по-разумно да си премълчи.

Сир Джора окачи оръжейния си колан на един от пилоните на леглото, изрита ботушите си, издърпа ризницата си през главата и смъкна вълнените и кожени дрехи и зацапаната с пот долна риза. Мускулестото му тяло бе обрасло с черни косми. „Ако можех да го одера, щях да продам кожата му за козиняво наметало“, помисли Тирион, когато Мормон потъна в леко вмирисаното удобство на хлътналото пухено легло.

Скоро рицарят захърка, оставяйки пленника си сам с веригите му. Светлината на бледата луна се изливаше в спалнята през двата широко отворени прозореца. От площада долу се носеха звуци: пиянска песен, жалното скимтене на разгонена котка, далечният кънтеж на стомана в стомана. „Някой скоро ще умре“, помисли Тирион.

Китката му пулсираше, където бе разкъсал кожата, а от букаите не можеше да седне, още по-малко да се протегне. Най-доброто, което можеше да направи, бе да се извие настрани и да се подпре на стената. Скоро започна да не усеща дланите си. Когато се раздвижи да облекчи напрежението, усещането се върна болезнено. Наложи се да стисне зъби, за да не закрещи. Зачуди се колко ли го е заболяло баща му, когато металната стрела го прониза през слабините, какво е изпитала Шае, когато изви веригата около лъжливото й гърло, какво е изпитала Тиша, когато я изнасилваха. Страданията му изобщо не можеше да се сравнят с техните, но от това болката не ставаше по-малка. „Просто я накарай да спре.“

Сир Джора се завъртя на една страна, тъй че Тирион можеше да вижда само широкия му космат мускулест гръб. „Дори да можех да се измъкна от тези вериги, щеше да се наложи да се кача през него, за да стигна до оръжейния му колан. Ако можех да издърпам камата…“ Или можеше да опита да измъкне ключа, да отключи вратата, да се промъкне надолу по стъпалата и през гостилницата… „… и къде да ида? Нямам никакви приятели, никакви пари, дори не знам тукашния език.“

Умората най-сетне надви болките му и Тирион се унесе в неспокоен сън. Но всеки път, щом нов спазъм пронижеше прасеца му и го сгърчеше, проплакваше от болка в съня си и потреперваше във веригите си. Събуди се целият схванат и видя, че утрото се излива през прозорците ярко и златно като лъв на Ланистър. Чу отдолу виковете на продавачи на риба и тропота на обковани с желязо колелета по каменната настилка.

Джора Мормон стоеше над него.

— Ако ти смъкна халката, ще правиш ли каквото ти се каже?

— Ще включва ли танцуване? Танцуването може да се окаже малко трудно. Не си усещам краката. Може и да са ми паднали. Иначе съм твой човек. Залагам честта си на Ланистър.

— Ланистърите нямат чест. — Сир Джора все пак му разхлаби веригите. Тирион направи две колебливи стъпки и падна. Нахлулата отново в дланите му кръв изкара сълзи в очите му. Прехапа устна и рече:

— Където и да отиваме, ще трябва да ме дотъркаляш дотам.

Вместо това едрият рицар го понесе, като го надигна за веригата между китките.

Гостилницата на Търговския дом бе сумрачен лабиринт от ниши и сводове, построен около централен вътрешен двор. Диви лози хвърляха пъстри шарки по застлания с каменни плочи под и зеления и синкав мъх между камъните. Млади робини щъкаха през светлина и сянка, понесли кани с ейл, вино и някаква изстудена зелена напитка, която миришеше на мента. В този ранен утринен час бе заета само една на всеки двайсет маси.

Една бе заета от джудже. Гладко обръснато и с розови бузи, със сплъстена кестенява коса, широко чело и сплескан нос. Беше кацнало на висок стол, държеше дървена лъжица и гледаше съсредоточено в купа с овесена каша със зачервените си очи. „Грозно малко копеле“, помисли Тирион.

Другото джудже усети погледа му, вдигна глава и изпусна лъжицата.

— Той ме видя — предупреди Тирион Мормон.

— И какво от това?

— Познава ме. Знае кой съм.

— В чувал ли да те напъхам, за да не те вижда никой? — Рицарят пипна дръжката на дългия си меч. — Ако смята да се опита да те вземе, добре е дошъл.

„Добре е дошъл да умре. Каква заплаха може да е за голям мъж като тебе? Той е само джудже.“

Сир Джора зае маса в едно тихо кътче и поръча храна и пиене. Закусиха с мека питка, розов хайвер, сладка наденичка и пържени скакалци и ги отмиха с горчиво-сладък черен ейл. Тирион ядеше като невидял.

— Добър апетит имаш — отбеляза рицарят.

— Чувал съм, че храната в пъкъла е развалена. — Тирион хвърли поглед към вратата, през която току-що беше влязъл някакъв мъж, висок и изгърбен, с остра брада, оплескана в мораво. „Някой търговец от Тирос.“ С него отвън нахлуха звуци: крясъците на чайки, женски смях, гласовете на продавачите на риба. За миг му се стори, че зърна Илирио Мопатис, но беше само едно от джуджетата слонове, минало покрай входната врата.

Мормон намаза розов хайвер на парче питка и отхапа.

— Очакваш ли някого?

Тирион сви рамене.

— Никога не знаеш кого може да донесе вятърът. Истинската ми любов, призрака на баща ми, патица. — Лапна един скакалец и го схруска. — Не е лошо. Като за буболечка.

— Снощи приказките тук бяха само за Вестерос. Някакъв прокуден лорд наел Златната дружина, за да му върнат земите. Половината капитани във Волантис се стичат нагоре по реката към Волон Терис, за да му предложат корабите си.

Тирион тъкмо беше лапнал още един скакалец и за малко да се задави. „Подиграва ли ми се? Колко може да знае за Гриф и Егон?“

— Мамка му. Мислех да наема Златната дружина да ми върне Скалата на Кастърли. — „Би ли могло да е някоя маневра на Гриф, съзнателно разпространяване на лъжливи сведения? Освен ако…“ Възможно ли беше хубавото принцче да е захапало стръвта? Да ги е обърнал на запад вместо на изток, да е изоставил надеждите си да се ожени за кралица Денерис? „Да изостави драконите… би ли позволил Гриф това?“ — С радост бих те наел и теб, сир. Тронът на баща ми е мой по право. Закълни ми меча си и щом си го върна, ще те удавя в злато.

— Видях веднъж един как го удавиха в злато. Не беше хубава гледка. Ако изобщо получиш меча ми, ще е през задника ти.

— Сигурен лек против запек — каза Тирион. — Просто попитай баща ми. — Пресегна се за халбата си и загълта бавно, да прикрие онова, което може би издаваше лицето му. Трябваше да е военна хитрост, измислена да приспи подозренията на волантинците. „Качваш мъжете на борда с този лъжлив претекст и пленяваш корабите, щом излезеш в открито море. Това ли е планът на Гриф?“ Можеше да успее. Златната дружина бяха десет хиляди бойци, опитни и дисциплинирани. „Няма моряци с тях обаче. Гриф ще трябва да държи меч на гърлото на всеки, а стигнат ли Робския залив и наложи ли се да се бият…“

Слугинчето се върна.

— Вдовицата ще ви приеме следващ, благородни сир. Носите подарък за нея, нали?

— Да. Благодаря ти. — Сир Джора пъхна монета в ръката на момичето и го отпрати.

Тирион се намръщи.

— Чия вдовица?

— Вдовицата на брега. Източно от Ройн я наричат и курвата на Вогаро, макар и никога в лицето.

На джуджето не му стана по-ясно.

— А Вогаро е…?

— Слон, седем пъти триарх, много богат, сила на пристанището. Докато други строяха кораби и ги пускаха да плават, той строеше кейове и складове, уговаряше товари, обменяше пари, застраховаше собственици на кораби срещу рисковете на морето. И с роби търгуваше също. Когато една робиня му завъртя главата, креватна робиня, обучена в Юнкай в изкуството на седемте въздишки, беше голям скандал… още по-голям скандал беше, когато я освободи и я взе за съпруга. След като той умря, тя продължи начинанията му. Никой освободен не може да живее зад Черната стена, тъй че тя се принуди да продаде имението на Вогаро. Пренесе се в Търговския дом. Това беше преди трийсет и две години. Тук е и до ден-днешен. Онази зад тебе, в дъното покрай двора, приема хора на обичайната си маса. Не поглеждай натам. Сега има някой с нея. Като приключи, ще е наш ред.

— И как ще ти помогне тази стара брантия?

Сир Джора стана.

— Гледай и ще видиш. Онзи си тръгва.

Тирион скочи от стола си с дрънчене на желязо. „Това сигурно ще е поучително.“

Нещо лисиче имаше в позата на жената, седнала в ъгъла си, и нещо змийско в очите й. Бялата й коса бе толкова оредяла, че розовото на черепа прозираше. Под едното си око още носеше смътни белези от ножа, изрязал татуираните сълзи. Останките от сутрешната й храна бяха осеяли масата: глави от сардини, костилки от маслини, корички от пита. Тирион не пропусна да забележи колко добре е избрана „обичайната й маса“: плътен каменен зид зад гърба й, обрасъл с листа алков за влизания и излизания, съвършен изглед към входната врата на хана, и в същото време толкова скрита в сянката, че самата тя едва се виждаше.

Видът му предизвика усмивката на старицата.

— Джудже — измърка тя с глас колкото тих, толкова и злобен. Говореше на Общата реч със съвсем лек акцент. — Волантис е завзет от джуджета напоследък, изглежда. Това прави ли фокуси?

„Да — искаше му се да отвърне. — Дай ми арбалет и ще ти покажа любимия си.“

— Не — отвърна сир Джора.

— Жалко. Някога имах един маймун, който можеше да прави всякакви хитри номера. Твоето джудже ми напомня за него. Той ли е подаръкът?

— Не. Донесох ти ето това.

Сир Джора извади ръкавиците, които бе купил, и ги плесна на масата до другите подаръци, които вдовицата бе получила тази сутрин: сребърен бокал, красиво ветрило, направено от листа нефрит, толкова тънки, че чак прозрачни, и древна бронзова кама, изписана с руни. До такива съкровища ръкавиците изглеждаха евтини и пошли.

— Ръкавици за горкичките ми сбръчкани ръце. Колко мило. — Вдовицата не посегна да ги докосне.

— Донесох ги от Дългия мост.

— Човек може да купи какво ли не на Дългия мост. Ръкавици, роби, маймуни. — Годините бяха огънали гръбнака й и сложили старческа гърбица на гърба й, но очите й бяха бистри и черни. — Кажи сега на тази стара вдовица с какво може да ти услужи.

— Трябва ни бърз превоз на изток, до Мийрийн.

Една дума. Светът на Тирион Ланистър се преобърна с краката нагоре.

Една дума. Мийрийн. Или грешно беше чул?

Една дума. „Мийрийн, той каза Мийрийн, той ме води в Мийрийн.“ Мийрийн означаваше живот. Или поне надежда за живот.

— Защо идвате при мен? — каза вдовицата. — Не притежавам кораби.

— Имаш много капитани, които са ти в дълг.

„Закарай ме при кралицата, казва той. Да, но коя кралица? Не ме продава на Церсей. Дава ме на Денерис Таргариен. Ето защо не ми отсече главата. Отиваме на изток, а Гриф и принцът му отиват на запад, проклетите глупаци.“

О, всичко това беше прекалено. „Заговори в заговори, но всички пътища водят в гърлото на дракона.“ Кикот изригна от устните му и изведнъж Тирион избухна в неудържим смях.

— Джуджето ти има пристъп — отбеляза вдовицата.

— Джуджето ми ще млъкне или ще му запуша устата.

Тирион покри устата си с ръце. „Мийрийн!“

Вдовицата на брега реши да го пренебрегне.

— Ще пийнем ли? — попита. Прашинки се разлетяха из въздуха, докато слугинчето пълнеше две зелени стъклени чаши за сир Джора и вдовицата. Гърлото на Тирион беше пресъхнало, но за него не напълниха чаша. Вдовицата отпи, завъртя виното в устата си, глътна. — Всички други изгнаници плават на запад, тъй чуха тези стари уши. Всички капитани, които са ми длъжници, се бутат с лакти кой да стигне там пръв и да щипне малко злато от ковчежетата на Златната дружина. Благородните ни триарси са врекли на каузата дванайсет бойни кораба, за да придружат безопасно флотата до Каменните стъпала. Дори старият Донифос е дал съгласието си. Такова славно приключение. А вие искате да заминете в другата посока, сир.

— Работата ми е на изток.

— И каква ли ще да е тази работа, питам се? Не ще да са роби, сребърната кралица сложи край на това. Затворила е и бойните ями, тъй че не може да е жажда за кръв. Какво друго може да предложи Мийрийн на вестероски рицар? Тухли? Маслини? Дракони? А, ето какво ще да е. — Усмивката на старицата стана зла. — Чувала съм да разправят, че сребърната кралица ги храни с плътта на бебенца, докато тя самата се къпе в кръвта на девствени момичета и сменя любовника си всяка нощ.

Устата на сир Джора се беше стегнала.

— Юнкайците наливат отрова в ушите ви. Милейди не бива да вярва на такава гадост.

— Не съм лейди, но дори курвата на Вогаро познава вкуса на лъжата. Това поне е вярно, обаче… драконовата кралица има врагове… Юнкай, Нов Гхиз, Толос, Карт… да, и Волантис, много скоро. Искате да пътувате до Мийрийн. Само почакайте малко, сир. Скоро ще се търсят мечове, когато бойните кораби натиснат гребла на изток, за да свалят сребърната кралица. Тигрите обичат да оголват ноктите си, а дори слоновете са готови да убиват, ако са заплашени. Малакво жадува за вкуса на славата, а Ниесос дължи много от богатството си на робската търговия. Алиос или Паркело, или Белихо да спечелят триархията, и флотите ще отплават.

Сир Джора се намръщи.

— Ако върнат Донифос…

— По-скоро Вогаро ще върнат, а милият ми лорд все пак е умрял от повече от трийсет години.

Зад тях някакъв моряк изрева:

— И на това му викате ейл? Мамка му! И маймуна може да изпикае по-добър ейл!

— А ти да го изпиеш — отвърна друг глас.

Тирион се завъртя да погледне, надяваше се безнадеждно, че може би чува Дък и Халдон. Но видя двама непознати… и джуджето, което стоеше на няколко стъпки встрани и го гледаше напрегнато. Стори му се някак познато.

Вдовицата отпи придирчиво от виното си.

— Някои от първите слонове са били жени — заговори тя. — Тези, които са свалили тигрите и са сложили край на старите войни. Триана се е връщала четири пъти. Било е преди триста години, уви. Волантис не е имал жена триарх оттогава, въпреки че някои жени имат глас. Жени с добро потекло, които живеят в древни палати зад Черните стени, не същества като мен. Старата кръв ще дадат на кучетата и на децата си да гласуват, но не и на освободен. Не, Белихо ще е, или може би Алиос, но тъй или иначе ще има война. Така мислят поне.

— А ти какво мислиш? — попита сир Джора.

„Добре — прецени Тирион. — Правилният въпрос.“

— О, аз също мисля, че ще има война, но не войната, която те искат. — Старата жена се наведе над масата и черните й очи блеснаха. — Мисля, че червеният Р’хлор има повече поклонници в този град от всички други богове вкупом. Чували ли сте проповедта на Бенеро?

— Снощи.

— Бенеро може да види утрешния ден в пламъците си — каза вдовицата. — Триарх Малакво се опита да наеме Златната дружина, знаехте ли това? Искаше да разчисти червения храм и да вземе главата на Бенеро. Не смее да използва тигровите плащове. Половината от тях също почитат Господаря на Светлината. О, ужасно време е дошло във Волантис дори за сбръчкани стари вдовици. Но не толкова ужасно, колкото в Мийрийн, мисля. Тъй че, кажете ми, сир… защо търсите сребърната кралица?

— Това си е моя грижа. Мога да платя за превоза, и да платя добре. Имам достатъчно сребро.

„Глупак — помисли Тирион. — Тя не иска пари, иска уважение. Една дума ли не чу от това, което каза?“ Погледна отново през рамо. Джуджето се беше доближило до масата им. И като че ли държеше нож. Тирион настръхна.

— Задръжте си среброто. Имам злато. И ми спестете мрачните си погледи, сир. Твърде стара съм, за да се плаша от мръщене. Вие сте корав мъж, виждам, и несъмнено сте опитен с този дълъг меч, но това е мое владение. Само да вдигна пръст и може да се окаже, че пътувате за Мийрийн окован за робско гребло в търбуха на някоя галера. — Вдигна нефритеното ветрило и го разтвори. Изшумоляха листа и някакъв мъж се шмугна от някакъв вход вляво от вдовицата. Лицето му беше нашарено с белези и в едната си ръка държеше меч, къс и тежък като сатър. — „Потърси вдовицата на брега“, казал ви е някой, но е трябвало да ви кажат и „Пази се от синовете на вдовицата“. В такова сладко утро обаче ще попитам отново. Защо търсите Денерис Таргариен, която половината свят иска мъртва?

Лицето на Джора Мормон беше потъмняло от гняв, но той все пак отговори:

— За да й служа. Да я защитя. Да умра за нея, ако потрябва.

Това разсмя вдовицата.

— Искате да я спасите, това ли е? От повече врагове, отколкото мога да назова, с неизброими мечове… в това ли искате да накарате да повярва бедната вдовица? Че сте един истински галантен вестероски рицар, прекосил половината свят, за да се притече на помощ на тази… добре, не е девица, макар че може все още да е красива. — Засмя се отново. — Мислиш ли, че джуджето ще я задоволи? В кръвта му ли ще се окъпе, или ще се задоволи да му отсече главата?

Сир Джора се поколеба.

— Джуджето е…

— … знам кой е джуджето и какво е. — Черните й очи се обърнаха към Тирион, твърди като камък. — Родоубиец, кралеубиец, убиец, предател. Ланистър. — Последното го изрече като проклятие. — А ти какво смяташ да предложиш на драконовата кралица, дребосък?

„Омразата си“, искаше да отвърне Тирион. Вместо това разпери ръце, колкото му позволиха букаите.

— Каквото тя поиска да получи от мен. Мъдър съвет, остър ум, малко премятане. Кура ми, ако го пожелае. Езика ми, ако не. Ще водя армиите й или ще търкам краката й, ако пожелае. А единствената награда, за която моля, е да ми се позволи да изнасиля и да убия сестра си.

Това върна усмивката на лицето на старата жена.

— Този поне е честен — заяви тя. — Но вие, сир… Познавала съм дузина вестероски рицари и хиляда авантюристи от същото тесто, но нито един толкова чист, колкото искате да се обрисувате. Мъжете са зверове, егоистични и жестоки. Колкото и нежни да са думите, винаги има по-тъмни мотиви отдолу. Не ви вярвам, сир. — Махна небрежно с ветрилото, все едно ги отпъждаше като досадни мухи, бръмнали покрай главата й. — Щом искате да стигнете до Мийрийн, плувайте. Нямам помощ за вас.

Седемте ада изригнаха наведнъж.

Сир Джора понечи да стане, вдовицата плесна ветрилото и го затвори, човекът й с белезите се плъзна от сенките… а зад тях изпищя момиче. Тирион се обърна тъкмо навреме и видя втурналото се към него джудже. „Тя е момиче — осъзна той мигновено, — момиче, облечено в дрехи на мъж. И иска да ме изкорми.“

За миг сир Джора, вдовицата и мъжът с белезите замръзнаха. От близките маси гледаха зяпачи, отпиваха ейл и вино, но никой не скочи да се намеси. Тирион трябваше да задвижи двете си ръце едновременно, но веригите му позволиха само да стигне до каната на масата. Докопа я в шепите си, завъртя се, лисна съдържанието в лицето на връхлитащото момиче, след което се хвърли настрани, за да избегне ножа. Каната се пръсна, а подът се надигна и го цапардоса по главата. Момичето отново скочи към него. Тирион се превъртя на хълбок, а тя заби острието на ножа в подовите дъски, изтръгна го и го вдигна отново…

… и изведнъж сякаш излетя от пода, краката й ритаха дивашки, докато се мъчеше да се отскубне от хватката на сир Джора.

— Не! — проплака тя на Общата реч на Вестерос. — Пусни ме! — Тирион чу как се разпра туниката й, докато се мъчеше да се освободи.

Мормон я държеше за яката с една ръка. С другата изтръгна камата от юмрука й.

— Стига.

В този момент собственикът се появи с тояга в ръка. Като видя счупената кана, избълва гневна ругатня и попита какво става.

— Бой на джуджета — изкиска се тирошецът с моравата брада.

Тирион примига към мокрото момиче, което се извиваше във въздуха.

— Защо? — попита я с недоумение. — Какво съм ти направил?

— Те го убиха. — Спря да се бори и увисна вяло в хватката на Мормон, очите й бяха пълни със сълзи. — Брат ми. Хванаха го и го убиха.

— Кой го уби? — попита Мормон.

— Моряци. Моряци от Седемте кралства. Бяха петима, пияни. Видяха ни да играем на турнир на площада и ни проследиха. Като разбраха, че съм момиче, ме пуснаха, но хванаха брат ми и го убиха. Отрязаха му главата!

Тирион изведнъж се сети къде я е виждал и се стъписа. „Видяха ни да играем на турнир на площада.“

— Ти ли яздеше прасето? — попита я. — Или кучето?

— Кучето — изхлипа тя. — Опо винаги яздеше прасето.

„Джуджетата от сватбата на Джофри.“ С тяхното представление бе започнала цялата беля онази нощ. „Колко странно, че я срещам отново на половин свят оттам.“ Макар че навярно изобщо не беше странно. „Ако са имали половината ум на прасето си, са избягали от Кралски чертог в нощта, когато умря Джоф, преди Церсей да им е приписала част от вината за смъртта на сина й.“

— Пуснете я, сир — каза на сир Джора Мормон. — Нищо лошо няма да ни направи.

Сир Джора смъкна дребосъчето на пода.

— Съжалявам за брат ти… Но ние нямаме нищо общо с убийството му.

— Той има. — Момичето се надигна на колене, притиснало разкъсаната си, намокрена от виното туника към малките си бели гърди. — Искаха него. Помислиха, че Опо е той. — Момичето вече плачеше и молеше за помощ всеки, който би се отзовал. — Той трябва да умре, както умря горкият ми брат. Някой да ми помогне. Някой да го убие. — Собственикът я дръпна грубо за ръката да се изправи и се развика на волантински кой ще му плати за щетите.

Вдовицата на брега изгледа хладно Мормон.

— Рицарите закрилят слабите и бранят невинните, казват. Колкото аз съм най-красивата девица в цял Волантис. — Смехът й бе пълен с укор. — Как ти викат, момиче?

— Пени.

Старата жена заговори на собственика на езика на Стар Волантис. Тирион го знаеше, колкото да схване, че му казва да отведе момичето джудже в покоите й, да й даде вино и някакви дрехи за преобличане.

След като двамата тръгнаха, вдовицата изгледа Тирион с блеснали черни очи.

— Чудовищата трябва да са по-големи, струва ми се. Във Вестерос струваш лордско владение, дребосък. Боя се, че тук цената ти е доста по-ниска. Но май все пак ще е най-добре да ви помогна. Волантис явно не е безопасно място за джуджета.

— Колко сте добра. — Тирион я удостои с най-милата си усмивка. — Може би ще сте така добра да ми махнете и тези прелестни железни гривни също така? Това чудовище има само половин нос, но и половината сърби ужасно. Веригите са ми много къси, за да го почеша. Ще ви ги подаря с най-голяма радост.

— Колко мило. Но носех желязо навремето, сега предпочитам злато и сребро. И съжалявам, но това е Волантис: букаите и веригите са по-евтини от вчерашен хляб и е забранено да помагаш на роб да избяга.

— Не съм роб.

— Всеки хванат от търговци на роби пее същата тъжна песен. Не смея да ти помогна… тук. — Наведе се отново над масата. — След два дни когът „Селесори Коран“ ще отплава за Карт покрай Нов Гхиз с товар калай и желязо, бали вълна и топове дантела, петдесет мирски килима, осолен труп, двайсет делви драконов пипер и един червен жрец. Бъдете на него, когато отплава.

— Добре — отвърна Тирион. — И благодаря.

Сир Джора се намръщи.

— Карт не е целта ни.

— Корабът няма да стигне до Карт. Бенеро го е видял в огньовете си. — Старицата се усмихна хитро като лисица.

— Както кажеш. — Тирион се ухили. — Ако бях волантинец и свободен, и от старата кръв, щяхте да имате гласа ми за триарх, милейди.

— Не съм лейди — отвърна вдовицата. — Аз съм курвата на Вогаро. Трябва да се махнете оттук, преди да са дошли тигрите. Стигнете ли до кралицата си, предайте й послание от робите на Стар Волантис. — Опипа зарасналия белег на сбръчканата си буза, където бе отрязала сълзите си. — Кажете й, че я чакаме. Кажете й да дойде скоро.