Танц с дракони

Смрад

Дадоха му кон и знаме, мек вълнен жакет и топло кожено наметало и го пуснаха. За първи път не вонеше.

— Върни се с онзи замък — каза Деймън Потанцувай за мен, докато помагаше на разтреперания Смрад да се качи на седлото, — или продължи напред и виж колко далече ще стигнеш, преди да те хванем. Ще му хареса това, и още как. — Ухилен, Деймън плесна с камшика си старата кранта по задницата и тя изцвили и се понесе напред.

Смрад не посмя да погледне назад от страх, че Деймън, Жълтия Дик, Грънт и останалите са тръгнали след него и всичко това е само поредната шега на лорд Рамзи, някаква жестока проверка, да видят какво ще направи, ако му дадат кон и го пуснат на свобода. „Мислят ли, че ще побягна?“ Крантата, която му бяха дали, беше окаяно същество, кривокрако и измършавяло от глад. Не можеше изобщо да се надява да остави далече зад себе си хубавите коне, които щяха да яхнат лорд Рамзи и ловците му. А Рамзи най-много обичаше да пусне „момичетата“ си да подгонят с настървен лай някоя нова плячка.

А и къде щеше да избяга? Зад него бяха лагерите, пълни с хора на Дредфорт и тези, които Ризуел бяха довели от Ручеите, с войската на Бароутън помежду им. Южно от Рова на Кайлин по издигнатия път се приближаваше друга армия, армия на Болтън и Фрей под знамената на Дредфорт. Източно от пътя се простираше мрачен гол бряг и студено море, на запад бяха блатата и тресавищата на Шийката, пълни с влечуги, лъвогущери и блатни дяволи с отровните им стрели.

Нямаше да бяга. Не можеше да избяга.

„Ще му доставя замъка. Ще го направя. Трябва.“

Денят беше сив, мокър и мъглив. Вятърът духаше от юг, влажен като целувка. Руините на Рова Кайлин се виждаха в далечината, прошарени от струйки утринна мъгла. Крантата му се движеше към тях в бавен тръс, копитата й издаваха тих мляскащ звук, докато се измъкваха от сиво-зелената тиня.

„Минавал съм по този път.“ Беше опасна мисъл и мигновено съжали за нея. „Не — каза си, — не, това беше някой друг, беше преди да научиш името си.“ Името му беше Смрад. Трябваше да помни това. „Смрад, Смрад, римува се с ад.“

Когато онзи, другият, бе минал по този път, плътно зад него имаше цяла армия, голямото воинство на Севера, тръгнало на война под сиво-белите знамена на дома Старк. Смрад яздеше сам, стиснал знамето на мира на боровия прът. Когато онзи, другият, бе минал по този път, яздеше боен кон, бърз и изпълнен с дух. Смрад яздеше грохнала кранта, цялата кожа, кости и ребра, и я караше бавно от страх да не падне. Другият беше добър ездач, но Смрад бе неспокоен на конския гръб. Толкова отдавна бе онова. Не беше ездач. Не беше човек дори. Беше същество на лорд Рамзи, по-долно и от куче, червей в човешка кожа.

— Ще се преструваш на принц — каза му предната нощ лорд Рамзи, докато Смрад се киснеше в корито гореща вода, — но ние знаем истината. Ти си Смрад. Винаги ще си Смрад, колкото и сладко да миришеш. Носът ти може да те подведе. Помни името си. Помни кой си.

— Смрад — отвърна той. — Твоя Смрад.

— Направи тази дреболия за мен и можеш да ми станеш куче, и да ядеш месо всеки ден — обеща лорд Рамзи. — Ще бъдеш изкусен да ме предадеш. Да избягаш или да се биеш, или да минеш на страната на враговете ни. Не, мълчи, не искам да го отричаш. Излъжеш ли ме, ще ти откъсна езика. Човек би се обърнал срещу мен на твое място, но ние знаем какво си, нали? Предай ме, ако искаш, все едно… но първо преброй пръстите си и знай цената.

Смрад знаеше цената. „Седем — помисли си той. — Седем пръста. Човек може да се оправи със седем пръста. Седем, свято число.“ Помнеше колко много беше боляло, когато лорд Рамзи заповяда на Кожаря да смъкне кожата на безименния му пръст.

Въздухът бе мокър и тежък, плитки локви бяха осеяли влажната земя. Смрад си пробираше внимателно пътя между тях, следваше останките от дъсчения път, който авангардът на Роб Старк бе положил на меката земя, за да ускори преминаването на войската му. На мястото на някогашната могъща стена бяха останали само разпръснати камъни, блокове черен базалт, толкова големи, че сигурно бяха трябвали сто души, за да ги поставят на място. Някои бяха затънали в мочурливата земя толкова дълбоко, че само ъгъл се показваше отгоре; други лежаха разхвърляни наоколо като изоставените играчки на някое куче, напукани и ронещи се, обрасли с лишей. Снощният дъжд бе оставил огромните камъни мокри и лъскави, а утринното слънце им придаваше вид все едно са покрити с някакво фино черно масло.

Зад тях се издигаха кулите.

Кулата на Пияния се беше наклонила, готова сякаш да рухне, както си беше отпреди петстотин години. Детската кула се изпъваше нагоре в небето права като копие, но порутеният й връх бе открит за вятъра и дъжда. Порталната кула, широка и тромава, беше най-голямата от трите, хлъзгава и позеленяла от мъх, криво дърво бе израснало настрани от камъните на северната й страна, на източната и западната все още се издигаха части от разбитата стена. „Карстарките взеха Кулата на Пияния, а Ъмбър Детската кула — спомни си той. — Роб взе Порталната кула.“

Затвореше ли очи, можеше да види в ума си знамената, гордо плющящи в отривистия северен вятър. „Няма ги вече, всички са паднали.“ Вятърът в лицето му духаше от юг, а единствените знамена, веещи се над останките на Рова на Кайлин, показваха златен кракен на черно поле.

Наблюдаваха го. Усещаше очите им. Когато погледна нагоре, зърна бледи лица, надничащи иззад бойниците на Порталната кула и през разбития зид на върха на Детската кула, където според легендата децата на леса някога призовали чука на реките да прекърши на две земите на Вестерос.

Единственият сух път през Шийката беше издигнатият, а кулите на Рова на Кайлин запушваха северния му край като коркова тапа бутилка. Пътят беше тесен, руините бяха разположени така, че всеки враг, идващ от юг, трябваше да премине под и между тях. За да щурмува която и да е от трите кули, нападателят трябваше да изложи гърба си на стрелите на другите две, докато се катери по влажни каменни стени, обрасли с гирлянди хлъзгава бяла „таласъмска кожа“. Блатистата земя отвъд издигнатия път беше непроходима, безкрайно тресавище от дупки със засмукваща тиня, подвижни пясъци и лъскавозелени ивици трева, които изглеждаха здрави за непредпазливото око, но се превръщаха във вода в мига, в който нагазиш в тях, и всичко това гъмжеше от отровни влечуги, отровни цветя и чудовищни лъвогущери със зъби като ками. Също толкова опасни бяха хората, рядко видими, но винаги дебнещи, блатните хора, жабарите, калните хора. Папратта и Тръстиката, Торфа и Мочура, Рака и Жабока, Зеления папур и Черното блато, това бяха обичайните имена, които си даваха. Железнородените ги наричаха „блатни дяволи“.

Смрад подмина изгнил конски труп с щръкнала от врата му стрела. Дълга бяла змия изпълзя от празната очна дупка, щом се приближи. Зад коня забеляза ездача, по-точно онова, което бе останало от него. Враните бяха оголили плътта от лицето и диво псе беше ровило под ризницата, за да стигне до червата. По-нататък друг труп беше затънал дълбоко в тинята и се показваха само лицето и пръстите му.

Още по-близо до кулите трупове бяха осеяли земята от всички страни. От зейналите им рани бяха избуяли цветя кръвници, бледи цветове с венчелистчета, пълни и влажни като женски устни.

„Гарнизонът изобщо няма да ме познае.“ Някой можеше да помни момчето, което беше, преди да научи името си, но Смрад щеше да е непознат за тях. От дълго време не се беше поглеждал в огледало, но знаеше колко стар сигурно изглежда. Косата му бе побеляла. Повечето беше окапала, а останалата беше корава и суха като слама. Подземията го бяха направили слаб като старица и толкова тънък, че по-силен вятър щеше да го събори.

А ръцете му… Рамзи му беше дал ръкавици, фини ръкавици от черна кожа, меки и гъвкави, натъпкани с вълна, за да скрият липсващите му пръсти, но ако някой погледнеше по-внимателно, щеше да види, че три от пръстите му не се огъват.

— Не приближавай! — прокънтя глас. — Какво искаш?

— Думи. — Пришпори крантата напред и размаха мирното знаме, за да го видят на всяка цена. — Идвам невъоръжен.

Отговор не последва. Знаеше, че зад стените железните хора обсъждат дали да го пуснат, или да надупчат гърдите му със стрели. „Все едно.“ Една бърза смърт тук щеше да е сто пъти по-добре, отколкото да се върне при лорд Рамзи с провал.

След това вратите под порталната кула се разтвориха.

— Бързо!

Смрад тъкмо се обръщаше към звука, когато стрелата удари. Дойде някъде отдясно, където натрошени късове от външната стена лежаха полузатънали в блатото. Пръчката се вряза през гънките на знамето му и увисна от него, върхът едва на педя от лицето му. Толкова лошо го стресна, че изтърва бялото знаме и се катурна от седлото.

— Влизай! — извика гласът. — Бързо, глупако, бързо!

Смрад запълзя на четири крака нагоре по стъпалата. Друга стрела профуча над главата му Някой го сграбчи и го издърпа вътре и той чу как зад него се затръшна врата. Дръпнаха го да се изправи и го тикнаха към стената. След това в гърлото му опря нож и той видя брадато лице, толкова близо до своето, че можеше да преброи космите в носа му.

— Кой си ти? За какво си дошъл? Казвай бързо или ще ти направя същото като на него. — Пазачът кимна към едно тяло, изгнило на пода до вратата, с позеленяла и гъмжаща от личинки плът.

— Железнороден съм — излъга в отговор Смрад. Момчето, което беше някога, наистина беше от железнородените, но Смрад бе дошъл на този свят в тъмниците на Дредфорт. — Погледни лицето ми. Аз съм синът на лорд Бейлон. Вашият принц. — Щеше да каже името, но думите някак заседнаха в гърлото му. „Смрад, аз съм Смрад, римува се с гад.“ Трябваше да го забрави за малко обаче. Никой нямаше да се подчини на същество като Смрад, в колкото и отчаяно положение да бяха. Трябваше да се престори, че отново е принц.

Мъжът, който го бе задържал, го зяпна и устата му се изкриви подозрително. Зъбите му бяха кафяви, а дъхът му вонеше на ейл и лук.

— Синовете на лорд Бейлон бяха убити.

— Братята ми. Не и аз. Лорд Рамзи ме взе в плен след Зимен хребет. Прати ме тук, за да преговарям с вас. Ти ли командваш тук?

— Аз? — Мъжът отпусна ножа, отстъпи назад и едва не се спъна в трупа. — Не аз, милорд. — Ризницата му беше ръждясала, кожите й гниеха. От раната на едната му ръка сълзеше кръв. — Ралф Кенинг командва. Капитанът каза така. Аз съм на вратата, нищо повече.

— А този кой е? — Смрад изрита трупа.

Пазачът зяпна мъртвия, все едно го виждаше за първи път.

— Той… пи от водата. Трябваше да му срежа гърлото, за да спре да пищи. Не може да пиеш водата. Затова я караме на ейл. — Пазачът потърка лицето си. Очите му бяха зачервени и възпалени. — Преди смъквахме мъртвите долу в мазетата. Всички подземия са наводнени. Никой не иска вече да си прави труда, затова просто ги оставяме където паднат.

— Мазето е по-добро място за тях. Дайте ги на водата. На Удавения бог.

Мъжът се засмя.

— Никакви богове няма долу, милорд. Само плъхове и водни змии. Бели гадини, дебели колкото крака ви. Понякога изпълзяват нагоре по стъпалата и те хапят, докато спиш.

Смрад си спомни тъмниците под Дредфорт, плъха и как цвъртеше в зъбите му, вкуса на топла кръв на устните си. „Ако се проваля, Рамзи пак ще ме върне там, но първо ще обели кожата на още някой пръст.“ — Колко от гарнизона са останали?

— Няколко. Не знам. По-малко, отколкото бяхме преди. Няколко и в Кулата на Пияния, мисля. В Детската кула няма. Дагон Код прескочи там преди няколко дни. Само двама останали живи, вика, и ядели мъртвите. Убил ги и двамата, ако може да му се вярва.

„Ровът на Кайлин е паднал — осъзна Смрад. — Просто никой не намира за редно да им го каже.“ Потърка уста, за да скрие счупените си зъби, и рече:

— Трябва да говоря с командира ви.

— Кенинг? — Пазачът изхъмка. — Няма много за казване той напоследък. Умира. Може и да е умрял вече. Не съм го виждал от… Не помня от кога…

— Къде е той? Заведи ме при него.

— Кой ще пази портата тогаз?

— Той. — Смрад отново изрита трупа.

Това разсмя железния мъж.

— М-да. Защо не? Елате с мен тогаз. — Издърпа факла от една скоба в стената и я размаха, докато се разгори ярко. — Насам. — Преведе го през една врата и нагоре по спирално стълбище. Светлината на факлата лъщеше по влажните каменни стени.

Залата на върха на стълбището беше тъмна, опушена и потискащо гореща. Над тесния прозорец беше провесена дрипава кожа, за да държи влагата навън, а в един мангал тлееше буца торф. Миризмата в помещението беше мръсна, на плесен, урина и изпражнения, на пушек и повръщано. Прогизнала тръстика покриваше пода, а една купчина слама в ъгъла минаваше за постеля.

Ралф Кенинг трепереше върху нея под планина от кожи. Оръжията бяха струпани до него: меч и брадва, ризница, железен боен шлем. На щита му бе изрисувана облачната длан на бога на бурята, с мълнията, пращяща от пръстите му надолу към бушуващо море, но боята бе избеляла и се лющеше, дървото отдолу започваше да гние.

Ралф също гниеше. Беше гол и трескав под кожите, бледата му подпухнала плът — покрита с гнойни рани и струпеи. Главата му беше обезобразена, едната буза нелепо подута, вратът му — толкова налят с кръв, че заплашваше да погълне лицето му. Ръката от същата страна бе дебела като дървесен ствол и гъмжеше от бели червеи. Никой не го беше къпал или бръснал от много дни, ако се съдеше по вида му. От едното му око капеше гной, а брадата му беше спечена от засъхнало повръщано.

— Какво е станало с него? — попита Смрад.

— Беше на парапетите и някакъв блатен дявол пусна стрела по него. Само го забърса, но… слагат отрова на стрелите си, мажат върховете с лайна и още по-лоши неща. Сипахме вряло вино в раната, но никаква полза.

„Не мога да преговарям с това същество.“

— Убий го — каза Смрад на стража. — Умът му си е отишъл. Пълен е с кръв и червеи.

Мъжът го зяпна.

— Капитанът го сложи да командва.

— Умиращ кон ще го убиеш, нали?

— Какъв кон? Никога не съм имал кон.

„Аз имах.“ Споменът се върна в ума му на порой. Писъците на Усмивка бяха почти като на човек. С пламнала грива, конят се беше вдигнал на задните си крака, заслепен от болка, и биеше с копита във въздуха. „Не, не. Не мой, не беше мой, Смрад никога не е имал кон.“

— Аз ще го убия вместо теб.

Взе меча на Ралф Кенинг — беше подпрян на щита му. Все още имаше достатъчно пръсти, за да стисне дръжката. Когато опря острието на меча в подутото гърло на съществото на сламата, кожата се разцепи и швирна черна кръв и жълта гной. Кенинг потръпна, след това се отпусна и замря. Ужасна воня изпълни стаята. Смрад хукна към стълбището. Въздухът там беше влажен и студен, но много по-чист. Железният мъж се затътри след него пребледнял, мъчеше се да не повърне. Смрад го сграбчи за ръката.

— Кой е помощник-командирът? Къде са останалите мъже?

— Горе на бойниците или в залата. Спят, пият. Ще ви заведа, ако искате.

— Веднага. — Рамзи му беше дал само един ден.

Залата беше от тъмен камък, с висок таван и ветровита, пълна с пелени от дим, каменните й стени — нашарени с огромни петна бял лишей. В камината, почерняла от жежки пламъци преди години, тлееше торф. Огромна маса от дялан камък запълваше помещението, непокътната от столетия. „Точно там седях последния път, когато бях тук — спомни си той. — Роб беше в челото на масата, с Големия Джон от дясната му страна и Рууз Болтън отляво. Гловър седяха до Хелман Толхарт. Карстарк и синовете му бяха срещу тях.“

Двайсетина железнородени седяха около масата и пиеха. Неколцина го погледнаха с помръкнали равнодушни очи, когато влезе. Останалите го пренебрегнаха. Всички му бяха непознати. Няколко души носеха наметала, закопчани с токи във формата на сребриста риба треска. Треските не се ползваха с добро име на Железните острови. За мъжете казваха, че са крадци и страхливци, а жените — развратници, които спят със собствените си бащи и братя. Не се беше изненадал, че чичо му реши да ги остави, когато Железният флот тръгна обратно за дома. „Това ще улесни задачата ми.“

— Ралф Кенинг е мъртъв — каза той. — Кой командва тук?

Пиячите го изгледаха равнодушно. Един се изсмя. Друг се изплю. Накрая един от Треските рече:

— Кой пита?

— Синът на лорд Бейлон. — „Смрад, името ми е Смрад, римува се с гад.“ — Тук съм по заповед на Рамзи Болтън, лорд на Роговия лес и наследник на Дредфорт, който ме плени в Зимен хребет. Войската му е на север от вас, тази на баща му — на юг, но лорд Рамзи е готов да прояви милост, ако му предадете Рова на Кайлин преди залез-слънце. — Извади писмото, което му бяха дали, и го хвърли на масата.

Един го вдигна, завъртя го в ръцете си и зачовърка червения восък на печата. След малко каза:

— Пергамент. Каква полза от това? Сирене ни трябва на нас, и месо.

— Стомана искаш да кажеш — рече мъжът до него, със сива брада, лявата му ръка свършваше с чукан. — Мечове. Брадви. Да, и лъкове, още сто лъка и мъже, които да стрелят с тях.

— Железнородените не се предават — подвикна трети глас.

— Кажете го на баща ми. Лорд Бейлон сгъна коляно, когато Робърт разби стената му. Иначе щеше да умре. Както и вие, ако не се покорите. — Посочи пергамента. — Счупете печата. Прочетете думите. Това е указание за безопасно поведение, написано лично от лорд Рамзи. Предайте мечовете си и елате с мен и негово благородие ще ви нахрани и ще ви пусне да стигнете непокътнати до Каменния бряг и да намерите кораб за дома. Иначе умирате.

— Заплаха ли е това? — Един от Треските се вдигна на крака. Едър мъж с опулени очи и широка уста, с мъртвешки бяла плът. Изглеждаше сякаш баща му го е направил от риба, но все пак носеше дълъг меч. — Дагон Треската не се покорява на никого.

„Не, моля ви, трябва да ме послушате.“ Мисълта какво ще му направи Рамзи, ако се домъкне обратно в лагера без гарнизонът да се е предал, почти стигаше, за да се подмокри в бричовете. „Смрад. Воня, римува се с пикня.“

— Това ли е отговорът ви? — Думите прозвучаха вяло в ушите му. — Тази риба треска от името на всички ви ли говори?

Пазачът, който го срещна на вратата, не изглеждаше толкова уверен.

— Виктарион ни заповяда да държим, да. Чух го със собствените си уши. „Дръжте тук, докато се върна“, така каза на Кенинг.

— Да — каза едноръкият. — Така каза. Кралският събор го призова, но той се закле, че ще се върне, с плавей, с корона на главата и с хиляда мъже зад него.

— Чичо ми никога няма да се върне — каза им Смрад. — Кралският съвет коронова брат му Юрон, а Вранското око има да води други войни. Мислите си, че чичо ми ви цени? Пет пари не дава за вас. Вие сте оставените да умрат. Изстърга ви, както остъргва калта от ботушите си, когато изгази на брега.

Тези думи улучиха вярно. Видя го в очите им, в начина, по който се спогледаха или се намръщиха над чашите си. „Всички са се страхували, че са изоставени, но трябваше да дойда аз, за да превърна страха в увереност.“ Тези тук не бяха събратя на прославени капитани, нито от кръвта на великите домове на Железните острови. Бяха синове на роби и солени жени.

— Ако се покорим, си отиваме, тъй ли? — рече едноръкият. — Това ли казва написаното тук? — Бутна с пръст навития пергамент, чийто восъчен печат все още не беше счупен.

— Сам го прочети — отвърна той, макар да беше почти сигурен, че никой от тях не може да чете. — Лорд Рамзи се отнася почтено с пленниците си, стига да са лоялни с него. — „Взе ми само няколко пръста на краката и ръцете, и онова, другото нещо, след като можеше да ми вземе езика или да обели кожата от краката ми от пета до бедро.“ — Предайте му мечовете си и ще живеете.

— Лъжец. — Дагон Треската извади дългия си меч. — Ти си от онези, които наричат „обърни-плащ“. Защо трябва да вярваме на обещанията ти?

„Пиян е — осъзна Смрад. — Ейлът говори.“

— Вярвайте каквото искате. Донесох ви посланието на лорд Рамзи. Сега трябва да се върна при него. Ще вечеряме дива свиня с ряпа и ще го полеем със силно червено вино. Които дойдат с мен, ще са добре дошли на пира. Останалите от вас ще умрат до ден. Господарят на Дредфорт ще доведе рицарите си по издигнатия път, а синът му води своите към вас от север. Пощада няма да има. Които загинат в бой, ще са щастливите. Които оцелеят, ще бъдат дадени на блатните дяволи.

— Стига! — изръмжа Дагон Треската. — Мислиш, че можеш да уплашиш железнородени с думи? Махай се. Бягай при господаря си, преди да ти разпоря корема, да ти извадя червата и да те накарам да ги изядеш.

Щеше да каже още, но изведнъж очите му се облещиха. Метателна брадва изсвистя и щръкна от челото му. Мечът на Треската изпадна от пръстите му. Той се сгърчи като риба на кука и рухна по лице върху масата.

Едноръкият беше хвърлил брадвата. Когато се вдигна, държеше друга.

— Кой още иска да умре? — изръмжа на другите пиещи. — Да каже, ще му помогна. — Тънки червени вадички плъзнаха по камъка от локвата кръв под главата на Дагон Треската. — Аз мисля да живея, което значи, че няма да стоя тук, докато изгния.

Един от мъжете удари глътка ейл. Друг обърна чашата си и отми вадата кръв, потекла към него. Никой не проговори. Когато едноръкият пъхна дръжката на малката брадва в колана си, Смрад разбра, че е спечелил. Почти се почувства отново човек. „Лорд Рамзи ще е доволен от мен.“

Смъкна знамето с кракена със собствените си ръце, затруднен заради липсващите пръсти, но благодарен за пръстите, които лорд Рамзи му беше оставил. Повечето от следобеда изтече, докато железнородените се приготвят за тръгване. Оказаха се повече, отколкото бе предполагал: четирийсет и седем в Порталната кула и още осемнайсет в Кулата на Пияния. Двама бяха толкова близо до смъртта, че нямаше никаква надежда за тях, а други петима — твърде изтощени, за да могат да вървят. Все пак оставаха петдесет и осем мъже, годни за бой. Колкото и отслабнали да бяха, щяха да вземат със себе си три пъти повече, ако лорд Рамзи беше щурмувал руините. „Добре направи, че изпрати мен“, каза си Смрад, докато се качваше отново на крантата си, за да поведе разпокъсаната колона обратно към мочурливата земя, където бяха вдигнали лагера си северняците.

— Оставете оръжията си тук — каза на пленниците си. — Мечове, лъкове, ками. Въоръжените ще бъдат убити на място.

Отне им три пъти повече време, за да покрият разстоянието, което Смрад беше взел сам. Бяха сглобили груби носилки за четирима от мъжете, които не можеха да вървят; петия го носеше синът му, на гърба си. Това ги забавяше, а всички железнородени бяха наясно колко са беззащитни и уязвими за отровните стрели на блатните дяволи. „Ако умра, ще умра.“ Смрад се молеше само стрелецът да си знае работата, та смъртта да е бърза и чиста. „Мъжка смърт, не като жалкия край на Ралф Кенинг.“

Едноръкият куцаше тежко в челото на процесията. Казваше се Адрак Хъмбъл, така каза, и имал скална жена и три солени жени на Голям Уик.

— Три от четирите бяха издули кореми, когато отплавахме — похвали се той, — а на Хъмбъл често им се пръкват близнаци. Като се върна, най-напред ще преброя новите си синове. Може да нарека някого на вас, милорд.

„Да, наречи го Смрад — помисли той. — А когато е лош, можеш да му отрежеш пръстите на краката и да му дадеш плъхове за ядене.“ Извърна глава, плю и се зачуди дали Ралф Кенинг не се беше оказал щастливец.

Лек дъжд ръсеше от тъмносивото небе, когато лагерът на лорд Рамзи се появи пред тях. Часовият ги изгледа мълчаливо, докато преминаваха. Във въздуха се стелеше дим от кухненските огньове, давещи се в дъжда. Колона ездачи ги заобиколи и обърна зад тях, водена от млад лорд с конска глава на щита. „Един от синовете на лорд Ризуел. Роджър, или може би Рикард.“ Не можеше да различава двамата.

— Това ли са всички? — попита ездачът от гърба на дорестия си жребец.

— Всички, които не бяха умрели, милорд.

— Мислех, че ще са повече. Атакувахме ги три пъти и и трите пъти ни отблъснаха.

„Ние сме железнородени“, помисли той с внезапен изблик на гордост и за един кратък миг отново беше принц, син на лорд Бейлон, кръвта на Пайк. Самата мисъл беше опасна обаче. Трябваше да помни името си. „Смрад, името ми е Смрад, римува се със слабоват.“

Бяха стигнали до самия край на лагера, когато лаят на глутница хрътки издаде приближаването на лорд Рамзи. Ужаса на курвите беше с него, с няколко от фаворитите си — Кожаря, Алин Киселия и Деймън Потанцувай за мен, както и Големия и Малкия Уолдър. Кучетата налетяха около тях, ръмжаха и се зъбеха на чуждите. „Момичетата на Копелето“, помисли Смрад, но веднага си напомни, че не трябва никога, никога, никога да изрича тази дума в присъствието на Рамзи.

Смрад скочи от седлото и се смъкна на коляно.

— Милорд, Ровът Кайлин е ваш. Ето ги последните му бранители.

— Толкова малко. Надявах се на повече. Бяха такива упорити врагове. — Светлите очи на лорд Рамзи блеснаха. — Сигурно сте умрели от глад. Деймън, Алин, погрижете се за тях. Вино и ейл, и всичката храна, която могат да изядат. Кожар, заведи ранените при майстерите ни.

— Да, милорд.

Няколко от железнородените измърмориха благодарности, преди да се затътрят към огньовете в центъра на лагера. Един от Треските дори се опита да целуне пръстена на лорд Рамзи, но хрътките го прогониха, преди да се е доближил, а Алисън отпра парче от ухото му. Кръвта потече по врата му, но мъжът се кланяше и ръсеше хвалби за милостта на негово благородие.

Когато и последните се отдалечиха, Рамзи Болтън се обърна усмихнат към Смрад. Сграбчи го за тила, дръпна лицето му към себе си, целуна го по бузата и прошепна:

— Моят стар приятел Смрад. Наистина ли те взеха за своя принц? Какви проклети глупци са тези железни хора. Боговете им се смеят.

— Искаха само да се върнат у дома, милорд.

— А ти какво искаш, мой мили Смрад? — промълви Рамзи нежно като любовник. Дъхът му ухаеше на вино с подправки и канела, толкова сладък. — Такава доблестна служба заслужава награда. Не мога да ти върна пръстите на ръцете и краката, но все пак трябва да има нещо, което би искал да ти дам. Дали да те пусна на свобода? Да те освободя от службата ти при мен? Искаш ли да заминеш с тях, да се върнеш на голите ви острови сред студеното сиво море и отново да бъдеш принц? Или би предпочел да останеш като мой верен слуга?

Студен нож остърга гръбнака му. „Внимавай — каза си той, — много, много внимавай.“ Не му харесваше усмивката на негово благородие, този блясък в очите му, слюнката, лъснала в ъгълчето на устата му. Беше виждал тези неща преди. „Не си никакъв принц. Ти си Смрад, просто Смрад, римува се с глуповат. Дай му отговора, който иска.“

— Милорд, мястото ми е тук, с вас. Аз съм вашият Смрад. Искам само да ви служа. Моля само за… мях вино, това ще е достатъчна награда за мен… червено вино, най-силното, което имате, всичкото вино, което може да изпие човек…

Лорд Рамзи се засмя.

— Ти не си човек, Смрад. Ти си просто мое същество. Ще си получиш виното обаче. Уолдър, погрижи се. Не бой се, няма да те върна в тъмниците. Имаш думата ми на Болтън. Вместо това ще те направим куче. Месо всеки ден, дори ще ти оставя достатъчно зъби, за да го ядеш. Можеш да спиш до момичетата ми. Бен, имаш ли нашийник за него?

— Ще поръчам да направят, милорд — отвърна старият Бен Кокалите.

Старецът направи много повече. Същата нощ освен нашийника имаше и едно опърпано одеяло, и половин пиле. Смрад трябваше да се бие с псетата за месото, но беше най-хубавото ядене, което бе вкусвал от Зимен хребет.

А виното… виното беше тъмно и горчиво, но силно. Клекнал между хрътките, Смрад пи, докато главата му се завъртя, повърна, изтри устата си и пи отново. След това легна и затвори очи. Когато се събуди, едно псе лижеше повръщаното от брадата му, а тъмни облаци пъплеха по лицето на лунния сърп. Някъде в нощта пищяха мъже. Избута кучето настрана, завъртя се на хълбок и отново заспа.

На другата сутрин лорд Рамзи изпрати трима ездачи по издигнатия път през блатата, за да извести лорд баща си, че пътят е чист. Одраният мъж на дома Болтън бе вдигнат над Порталната кула, откъдето Смрад беше смъкнал златния кракен на Пайк. Покрай загнилия дъсчен път дълбоко в тинята бяха забили дървени колове. Труповете, набучени на тях, се разлагаха, червени и мокри. „Шейсет и трима — преброи той. — Шейсет и трима са.“ Един го бяха скъсили с половин ръка. На друг бяха натикали свитъка пергамент между зъбите, с все още несчупения восъчен печат.

Три дни по-късно авангардът на войската на Рууз Болтън се проточи през руините и покрай зловещата редица крайпътни стражи: четиристотин конници на Фрей, облечени в синьо и сиво, върховете на копията им лъснаха, щом слънцето проби през облаците. Двама от синовете на стария Уолдър водеха авангарда. Единият беше як мъж с квадратна челюст и мускулести ръце. Другият имаше жадни очи, сближени над острия нос, рядка кафява брада, която едва прикриваше хилавата брадичка, и плешива глава. „Хостийн и Енис.“ Познаваше ги отпреди да научи името си. Хостийн беше бик, трудно го хващаше гневът, но побеснееше ли, ставаше безмилостен и имаше славата на най-свирепия воин от котилото на лорд Уолдър. Енис беше по-стар, по-жесток и по-умен: командир, не прост боец, въртящ меча. И двамата бяха ветерани.

Северняците яздеха плътно след авангарда и опърпаните им знамена плющяха на вятъра. Смрад се загледа в тях, докато преминаваха. Повечето вървяха пеша… и бяха толкова малко. Спомни си голямото воинство, което тръгна на юг с Младия вълк, под вълчището на Зимен хребет. Двайсет хиляди меча и копия бяха тръгнали на война с Роб, или почти толкова, но едва двама от всеки десет се връщаха сега, и повечето от тях бяха мъже на Дредфорт.

В средата на колоната, където беше най-гъсто, яздеше мъж с тъмносива броня върху ватирана туника от кървавочервена щавена кожа. Предпазителите под мишниците бяха изковани във формата на човешки глави, с отворени в предсмъртна агония уста. От раменете му се спускаше розово вълнено наметало, извезано с капки кръв. Дълги ленти червена коприна се вееха от върха на затворения му шлем. „Никой блатен дявол няма да убие Рууз Болтън с отровна стрела“, помисли Смрад, щом го видя. Зад него скърцаше покрит фургон, теглен от шест тежки товарни коня и пазен от стрелци с арбалети, отпред и отзад. Завеси от тъмносиньо кадифе скриваха обитателите му.

По-назад се точеше обозният керван: тежко натоварени фургони с провизии и военна плячка, талиги, возещи ранени и сакати. А в ариергарда — още войници на Фрей. Най-малко хиляда, може би повече: стрелци с лъкове, копиеносци, селяни, въоръжени с коси и криваци, наемни конници и конни стрелци, и още сто рицари, които да го подсилят.

С нашийник, окован и отново в дрипи, Смрад тръгна с другите кучета по петите на лорд Рамзи, закрачил напред да посрещне баща си. Но когато ездачът в тъмната броня смъкна шлема си, лицето под него бе непознато за Смрад. Усмивката на Рамзи се изкриви, щом го видя, и по лицето му пробяга гняв.

— Какво е това, някаква подигравка ли?

— Предпазливост — отрони Рууз Болтън, след като се показа иззад завесите на затворения фургон.

Владетелят на Дредфорт нямаше силна прилика с незаконния си син. Лицето му беше гладко обръснато, не красиво, но не и невзрачно. Макар Рууз да беше влизал в битки, нямаше никакви белези. Макар да беше надхвърлил четирийсетте, все още нямаше бръчки, само по някоя бразда на челото, издаваща възрастта. Устните му бяха толкова тънки, че щом ги стиснеше, сякаш изчезваха напълно. Излъчваше вечна младост и невъзмутимост. На лицето на Рууз Болтън гневът и радостта изглеждаха еднакво. Единственото общо между него и Рамзи бяха очите им. „Очите му са лед.“ Смрад се зачуди дали Рууз Болтън изобщо плаче. „Ако плаче, дали сълзите му са студени?“

Някога едно момче, наречено Теон Грейджой, се беше забавлявало, като щипеше Болтън, докато седяха на съвета с Роб Старк, подиграваше се на тихия му глас и подхвърляше шеги за пиявици. „Трябва да е бил луд. С този мъж не можеш да се шегуваш.“ Човек трябваше само да погледне Болтън, за да разбере, че има повече жестокост в розовото кутре на левия си крак, отколкото всички Фрей наведнъж.

— Татко. — Лорд Рамзи коленичи пред баща си.

Лорд Рууз го изгледа мълчаливо за миг.

— Можеш да станеш. — Обърна се да помогне на две млади жени да слязат от фургона.

Първата беше ниска и много дебела, с кръгло зачервено лице и три гуши, полюшващи се под самурената качулка.

— Новата ми жена — каза Рууз Болтън. — Лейди Валда, това е извънбрачният ми син. Целуни ръката на мащехата си, Рамзи. — Той се подчини. — И съм сигурен, че ще си спомниш лейди Аря. Твоята годеница.

Момичето беше тънко и по-високо, отколкото го помнеше, но това можеше само да се очаква. „Момичетата растат бързо на тази възраст.“ Роклята й беше от сива вълна, обшита с бял сатен. Над нея носеше хермелиново наметало, закопчано със сребърна вълча глава. Тъмнокафявата коса падаше до средата на гърба й. А очите й…

„Това не е дъщерята на лорд Едард.“

Аря имаше очите на баща си, сивите очи на Старките. Момиче на нейната възраст можеше да пусне косата си да израсте, но не можеше да смени цвета на очите си. „Това е малката приятелка на Санса, момичето на стюарда. Джейни, така се казваше. Джейни Пули.“

— Лорд Рамзи. — Момичето приклекна пред него в реверанс. Това също беше сбъркано. „Истинската Аря щеше да плюе в лицето му.“ — Моля се да бъда ваша добра съпруга и да ви родя силни синове, които да ви следват.

— Ще бъдеш — обеща Рамзи. — И то скоро.