Танц с дракони

Тирион

На седем дни път от Волантис Пени най-сетне излезе на палубата като някое плахо горско същество, събудило се от дълъг зимен сън.

Беше привечер и червеният жрец бе запалил нощния си огън в големия железен мангал в средата на „Селесори Коран“, а екипажът се събираше за молитва. Гласът на Мокоро бе като басов барабан и сякаш изригваше някъде дълбоко от огромния му торс.

— Благодарим ти за твоето слънце, което ни пази топло — молеше се жрецът. — Благодарим ти за твоите звезди, които бдят над нас, докато плаваме през това студено черно море.

Огромен мъж, по-висок от сир Джора и широк колкото двама като него, жрецът носеше пурпурен халат, обшит по ръкавите, полите и яката с оранжеви сатенени пламъци. Кожата му беше черна като катран, косата му бяла като сняг, пламъците, татуирани по бузите и челото му — жълти и оранжеви. Железният му жезъл беше висок колкото него и увенчан с драконова глава; щом тупнеше долния му край в палубата, драконовата паст храчеше пращящ зелен пламък.

Охраната му, петима роби войници от Огнената ръка, водеха ектениите. Припяваха на езика на Стар Волантис, но Тирион вече бе слушал молитвите достатъчно, за да схване смисъла. „Запали ни огън и ни защити от тъмното, дъра-дъра, освети пътя ни и ни пази, и ни стопляй, нощта е тъмна и пълна с ужаси, спаси ни от страшните неща, дъра-дъра-дъра.“

Беше достатъчно разумен, за да не изказва мислите си на глас. Тирион Ланистър нямаше вземане-даване с богове, но на този кораб беше благоразумно човек да покаже известно уважение към червения Р’хлор. Джора Мормон му беше махнал веригите и букаите, щом потеглиха, и джуджето не искаше да му дава повод да му ги щракне отново.

„Селесори Коран“ беше тромаво петстотинтонно корито с дълбок трюм, високи мостици на носа и кърмата и единична мачта в средата. На бака се издигаше гротескна статуя, някаква проядена от червеи дървена знаменитост с вид на страдащ от запек и свитък, пъхнат под едната му мишница. Тирион никога не беше виждал толкова грозен кораб. Екипажът му не беше по-хубав. Капитанът, навъсен мъж със злобна уста, корем като диня и алчни очи, беше лош играч на киваси и още по-лош губещ. Имаше четирима помощници, всичките освободени, и петдесет роби, оковани за кораба, всеки с груба версия на статуята на кога, татуирана на едната буза. Моряците наричаха Тирион „Не-Нос“, колкото и да им повтаряше, че се казва Хюгор Хълма.

Трима от помощник-капитаните и над три четвърти от екипажа бяха ревностни поклонници на Господаря на Светлината. Тирион не беше толкова сигурен за капитана, който винаги идваше за вечерните молитви, но не взимаше участие в тях. Но Мокоро беше истинският господар на „Селесори Коран“, поне за това пътуване.

— Господарю на Светлината, благослови своя роб Мокоро и освети пътя му в тъмните места на света — бумтеше червеният жрец. — И защити своя праведен роб Бенеро. Дари го с кураж. Дари го с мъдрост. Изпълни сърцето му с огън.

Точно тогава Тирион забеляза Пени, загледана в този глумски маскарад от стръмното дървено стълбище, което водеше надолу под кърмовия мостик. Стоеше на едно от по-долните стъпала, тъй че се виждаше само горната част на главата й. Очите й блестяха големи и бели на светлината на огъня. Беше взела кучето си, голямата сива хрътка, която яздеше на мнимите турнири.

— Милейди — промълви Тирион. Всъщност не беше лейди, но не можеше да се насили да изрече глупавото й име, а нямаше да я нарече „момиче“ или „джудже“.

Тя се присви.

— Аз… не ви видях…

— Е, аз съм малък.

— Аз… беше ми зле… — Кучето изджафка.

„Болна от скръб, искаш да кажеш.“

— Ако мога да ви помогна с нещо…

— Не.

И бързо се скри. Свря се в каютата, която делеше с кучето и свинята си. Тирион не можеше да я обвини. Екипажът на „Селесори Коран“ му се беше зарадвал доста, когато стъпи на борда: едно джудже носеше късмет в края на краищата. Търкаха главата му толкова често и енергично, че беше цяло чудо как още не е оплешивял. Но Пени я посрещнаха с по-смесени чувства. Можеше да е джудже, но също така беше жена, а жените носят лош късмет на борда на кораб. На всеки мъж, който се опиташе да потърка главата й, имаше трима, които мърмореха заклинания, щом минеше покрай тях.

„А това, че ме вижда, само слага сол в раната й. Отсякоха главата на брат й с надеждата, че е моята, а аз седя тука като някое проклето чудовище и й предлагам кухите си съболезнования. Сигурно изгаря от желание да ме бутне в морето.“

Нищо друго не изпитваше към момичето освен жал. Не беше заслужила ужаса, сполетял я във Волантис, както и брат й. Последния път, когато я видя, малко преди да напуснат пристанището, очите й бяха зачервени от плач, две грозни червени дупки на посърнало бледо личице. Докато изпънат платното, се беше затворила в каютата си с кучето и прасето, но нощем чуваха плача й. Предния ден беше чул един от помощник-капитаните да казва, че трябвало да я хвърлят през борда, преди сълзите й да са потопили кораба. Тирион не беше съвсем сигурен, че се шегува.

След като вечерните молитви свършиха и екипажът се разпръсна, кой на вахта, кой за храна и ром или към хамака си, Мокоро остана до огъня, както правеше всяка нощ. Червеният жрец почиваше денем, но будуваше в тъмните часове, за да поддържа святите си пламъци, че да може слънцето да се върне при тях призори.

Тирион клекна срещу него и изпъна ръце да ги стопли. Отначало Мокоро изобщо не го забеляза. Беше се взрял в мъждукащите пламъци, потънал в някакво видение. „Вижда ли бъдещите дни, както твърди?“ Ако беше така, дарбата сигурно бе ужасна. След малко жрецът вдигна очи и срещна погледа на джуджето.

— Хюгор Хълма — рече той и кимна важно. — Да се молиш с мен ли си дошъл?

— Казват, че нощта е тъмна и пълна с ужаси. Какво виждаш в тези пламъци?

— Дракони — отвърна Мокоро на Общата реч на Вестерос. Говореше я много добре, почти без следа от акцент. Несъмнено това бе една от причините висшият жрец Бенеро да го избере да занесе вярата в Р’хлор на Денерис Таргариен. — Дракони стари и млади, истински и лъжливи, светли и тъмни. И теб. Малък човек с голяма сянка, ръмжащ сред всичко това.

— Ръмжащ? Добродушен тип като мен? — Тирион беше почти поласкан. „И несъмнено точно това цели. Всеки глупак обича да чува, че е важен.“ — Може би си видял Пени. Тя е почти на моя ръст.

— Не, мой приятелю.

„Мой приятелю? Кога стана това, чудно?“

— Случайно да си видял колко време ще ни отнеме, докато стигнем в Мийрийн?

— Нетърпелив си да съзреш с очите си родителката на света?

„И да, и не. Родителката на света може да ми клъцне главата или да ме даде на драконите си за десерт.“

— Аз не — каза Тирион. — За мене е само заради маслините. Макар да се боя, че може да остарея и да умра, преди да опитам една. Бих могъл да припкам като кученце по-бързо, отколкото плаваме. Кажи ми, Селесори Коран триарх ли е бил, или костенурка?

Червеният жрец се изкиска.

— Нито едното, нито другото. Коран е… не владетел, а този, който служи и съветва владетел, и помага да се водят делата му. Вие във Вестерос бихте могли да го наречете стюард или съдия.

„Кралска ръка?“ Това го развесели.

— А селесори?

Мокоро се пипна по носа.

— Надарен с приятен аромат. Уханен ли ще е по вашему? Цветист?

— Значи, „Селесори Коран“ значи „Вмирисаният стюард“ общо взето?

— „Ухаещият стюард“ по-скоро.

Тирион се ухили.

— Мисля да се спра на „Миризливко“. Но искрено ти благодаря за урока.

— Радвам се, че съм те просветлил. Може би някой ден ще ми позволиш да те поуча и в истината на Р’хлор.

— Някой ден. — „Когато бъда глава на кол.“

Дупката, която делеше със сир Джора, можеше да се нарече „каюта“ само от учтивост: във влажния тъмен и вмирисан килер едва имаше място да се окачат два хамака, един над друг. Завари Мормон изпружен в долния, полюшваше се бавно с движението на кораба.

— Момичето най-после си показа носа на палубата — каза му Тирион. — Само един поглед към мен и изприпка обратно долу.

— Не си хубава гледка.

— Не можем всички да сме красавци като теб. Момичето е объркано. Не бих се изненадал, ако се е промъквала, за да скочи през борда и да се удави.

— Горкото същество. Казва се Пени впрочем.

— Знам й името. — Мразеше името й. Брат й си бе отишъл с името Грош, макар истинското му име да беше Опо. „Грош и Пени. Най-малките монети, с най-нищожната цена, а още по-лошото е, че сами са си избрали имената.“ — Както и да се казва, има нужда от приятел.

Сир Джора се надигна в хамака си.

— Ами сприятели се с нея тогава. Ожени се за нея, все ми е тая.

— Които си приличат, се привличат, това ли ти е идеята? Да не си решил да намериш мечка за себе си, сир?

— Ти настоя да я вземем тук.

— Казах, че не можем да я изоставим във Волантис. Не значи, че искам да я чукам. Тя ме иска мъртъв, забрави ли? Аз съм последното същество, с което ще иска да се сприятели.

— И двамата сте джуджета.

— Да, както и брат й, когото убиха, защото някакви пияни тъпаци са го взели за мен.

— Виновен се чувстваш, а?

— Не. — Тирион настръхна. — Имам достатъчно грехове, за които да отговарям, не ми трябва и този. Може да съм хранил някакви лоши чувства към нея и брат й за ролята, която играха в нощта на сватбата на Джофри, но изобщо не съм им желаел злото.

— Ти си едно безвредно същество, несъмнено. Невинен като агънце. — Сир Джора стана от хамака. — Момичето е твое бреме. Целуни я, убий я или я отбягвай, както искаш. Мен не ме засяга. — Провря се покрай Тирион и излезе.

„Два пъти прокуден, и нищо чудно — помисли Тирион. — И аз щях да го изгоня, ако можех. Студен, мрачен, навъсен, глух за всякакъв хумор. И това са добрите му черти.“ Сир Джора прекарваше повечето си будни часове, като крачеше напред-назад на бака или подпрян на перилото и загледан над морето. „Гледа за сребърната си кралица. Гледа за Денерис и му се иска корабът да плава по-бързо. Е, може би и аз щях да правя същото, ако Тиша ме чакаше в Мийрийн.“

Възможно ли беше курвите да отиват в Робския залив? Едва ли. Според това, което беше чел, робските градове бяха мястото, където се правеха курви. „Мормон би трябвало да си купи една.“ Една хубава робиня можеше да направи чудеса, за да подобри настроението му… особено със сребриста коса, като курвата, дето се друсаше на члена му в Селхорис.

По реката му се бе налагало да търпи Гриф, но там поне го разсейваше загадката около истинската самоличност на капитана, както и по-приятното съжителство с останалите от малката компания. На кога, уви, всеки беше точно това, което изглеждаше, че е, и никой не беше особено приятен, и само червеният жрец беше интересен. „Той и може би Пени. Но момичето ме мрази, и би трябвало.“

Животът на борда на „Селесори Коран“ беше доста скучен, както бе открил Тирион. Най-забавната част в ежедневието му бе да боцка пръстите на краката си с нож. По реката бе имало чудеса за гледане: гигантски костенурки, рухнали градове, каменни хора, голи септи. Човек никога не знаеше какво може да дебне на следващия завой. Дните и нощите в морето бяха едни и същи. След като напусна Волантис, когът отначало плаваше покрай брега, тъй че Тирион можеше да зяпа отминаващата суша, да гледа облаци и морски птици, издигащи се от каменни стръмнини и порутени наблюдателни кули, да брои голи кафяви островчета, докато се плъзгаха покрай тях. Видя и много други кораби: рибарски лодки, търговски гемии, горди галери с греблата им, млатещи вълните на бяла пяна. Но щом навлязоха в по-дълбоки води, нямаше нищо освен море и небе, въздух и вода. Водата приличаше на вода. Небето приличаше на небе. Понякога имаше облак. „Твърде много синьо.“

А нощите бяха още по-зле. Тирион и в най-добри времена спеше лошо, а сега изобщо не бяха добри. Спането най-често означаваше сънища, а в сънищата му чакаха Скърбите и един каменен крал с лицето на баща му. Това го оставяше с просешкия избор да се качи в хамака и да слуша хъркането на Джора Мормон долу, или да остане на палубата и да съзерцава морето. В безлунни нощи водата беше черна като майстерско мастило, от хоризонт до хоризонт. Тъмна, дълбока и заплашителна, красива по някакъв смразяващ начин, но щом се загледаше в нея прекалено дълго, Тирион се улавяше, че размишлява колко лесно би било да се прехвърли през планшира и да пропадне в тъмното. Едно много тихо цопване и жалката малка приказка на живота му щеше бързо да свърши. „Но ако наистина има ад и баща ми ме чака там?“

Най-хубавата част всяка вечер беше вечерята. Храната не беше особено добра, но беше обилна, тъй че сега джуджето отиде да хапне. Камбузът бе тясно и неудобно помещение с толкова нисък таван, че по-високите винаги бяха застрашени да си чукнат главите, риск, на който особено бяха изложени едрите роби войници от Огнената ръка. Колкото и да обичаше Тирион да се хили на това, бе започнал да предпочита да се храни сам. Да седи на маса, пълна с хора, които говорят на чужд език да слуша как си приказват и се шегуват, без да разбира нищо, бързо му беше омръзнало. Особено след като винаги се чудеше дали шегите и смехът не са за негова сметка.

Камбузът също така бе мястото, където се пазеха корабните книги. Капитанът се бе оказал особено книжен човек. Имаше три: сборник с морска поезия, която вървеше от лоша към по-лоша, добре оплескан с палци том за еротичните приключения на млада робиня в лисенска къща с възглавници, и четвъртият и последен том от „Житието на триарх Беличо“, прочут волантински патриот, чийто непрекъснат низ от завоевания и триумфи приключваше доста рязко, когато бил изяден от великани. Тирион ги беше изчел и трите още на третия ден в морето. След това, поради липса на други книги, бе започнал да ги препрочита. Историята на робското момиче беше най-лошо написаната, но най-увлекателната, и сега взе да прегледа точно нея, докато хапваше цвекло в масло, студена рибена яхния и сухари, които ставаха за забиване на гвоздеи.

Тъкмо четеше разказа на момичето за деня, в който тя и сестра й били отвлечени от търговци на роби, когато влезе Пени.

— О — каза тя. — Мислех си… Не исках да ви притеснявам, милорд, аз…

— Не ме притесняваш. Няма да се опиташ да ме убиеш пак, надявам се.

— Не. — Тя извърна очи и се изчерви.

— В такъв случай бих се радвал на малко компания. — Тирион затвори книгата. — Ела. Седни. Яж. — Момичето оставяше повечето си храна непокътната пред вратата на каютата си. — Яхнията почти става за ядене. Рибата поне е прясна.

— Не, аз… Задавих се веднъж с рибешка кост, не мога да ям риба.

— Пийни малко вино тогава. — Напълни една чаша и я хлъзна към нея по масата. — Браво на капитана ни. По-близо е до пикня от арборското златно, но даже пикнята е по-вкусна от черния ром, дето го пият моряците. Може да ти помогне да заспиш.

Момичето не посегна към чашата.

— Благодаря, милорд, но не. — Отдръпна се. — Не бива да ви досаждам.

— Цял живот ли смяташ да бягаш? — попита Тирион, преди да се е шмугнала навън през вратата.

Това я спря. Страните й се бяха изчервили и той се уплаши, че ще заплаче отново. Но тя стисна предизвикателно устни и каза:

— Вие също бягате.

— Да — призна той. — Но аз бягам към, а ти бягаш от, и между двете има цял свят разлика.

— Нямаше изобщо да трябва да бягаме, ако не бяхте вие.

„Доста кураж се искаше да ми каже това в лицето.“

— За Кралски чертог ли говориш, или за Волантис?

— За двете. — В очите й лъснаха сълзи. — За всичко. Защо не можахте просто да дойдете да поиграете с нас на рицарски турнир, както поиска кралят? Нямаше да ви нараним. Какво толкова щеше да струва на милорд да се качи на кучето ни и да язди, и да мушка, за да зарадва момчето? Беше само една малка смешка. Щяха да ви се посмеят, нищо повече.

— Щяха да ми се посмеят — повтори Тирион. „Вместо това ги накарах да се смеят на Джоф. А не беше ли това хубава шега?“

— Брат ми казваше, че е хубаво да разсмиваш хората. Благородно, и достойно. Брат ми казваше… той… — Сълзите потекоха по лицето й.

— Съжалявам за брат ти. — Тирион й беше казал същото преди, още във Волантис, но тя бе толкова потънала в скръбта си, че едва ли го беше чула.

Сега го чу.

— Съжалявате? Вие съжалявате? — Устната й трепереше, бузите й бяха мокри, очите й — две дупки в червени кръгове. — Същата нощ напуснахме Кралски чертог. Брат ми каза, че така ще е най-добре, преди някой да се запита дали имаме някакво съучастие в смъртта на краля и да решат да ни измъчват, за да разберат. Първо отидохме в Тирош. Брат ми помисли, че ще е достатъчно далече, но не беше. Познавахме един жонгльор там. От много години жонглираше всеки ден до Фонтана на Пияния бог. Беше стар, тъй че ръцете му не бяха толкова ловки като някога и понякога изпускаше топките и ги гонеше по площада, но тирошите все пак се смееха и му подхвърляха монети. Но една сутрин чухме, че са намерили тялото му при храма на Триос. Триос има три глави и има една негова голяма статуя до вратите на храма. Старият беше разсечен на три части и напъхан в тройната уста на Триос. Само че когато зашиха отново частите, главата му я нямаше.

— Дар за милата ми сестра. Бил е поредното джудже.

— Малък човек, да. Като вас и Опо. Грош. И за жонгльора ли съжалявате?

— Изобщо не знаех за съществуването на жонгльора ти до този момент… но да, съжалявам, че е умрял.

— Умря заради вас. Кръвта му е на вашите ръце.

Обвинението го ужили, дошло толкова бързо след думите на Джора Мормон.

— Кръвта му е на ръцете на сестра ми и на ръцете на зверовете, които са го убили. Моите ръце… — Тирион ги завъртя, огледа ги, сви ги в юмруци. — Ръцете ми са покрити със стара кръв, да. Наречи ме родоубиец и няма да сбъркаш. Кралеубиец, за това също ще отговарям. Убивал съм майки, бащи, племенници, любовници, мъже и жени, крале и курви. Един певец ме ядоса веднъж, тъй че го сготвих на яхния това копеле. Но никога не съм убивал жонгльор, нито джудже, и не нося вина за станалото с проклетия ти брат.

Пени вдигна чашата вино, която й бе напълнил, и я хвърли в лицето му. „Също като милата ми сестра.“ Чу как се затръшна вратата на камбуза, но така и не я видя, когато излезе. Очите му смъдяха и светът се бе замъглил. „Толкова със сприятеляването с нея.“

Тирион Ланистър нямаше голям опит с други джуджета. Лорд баща му не обичаше да му се напомня за недъга на сина му и глумците, които имаха дребосъци в трупите си, скоро се научиха да стоят настрана от Ланиспорт и Скалата на Кастърли, за да не си навлекат неприязънта му. Като поотрасна, Тирион чу за джудже жонгльор в замъка на дорнския лорд Фоулър, за джудже майстер на служба на Пръстите и за женско джудже сред мълчаливите сестри, но никога не бе изпитвал и най-малка потребност да ги търси. По-недостоверни приказки също стигнаха до ушите му, за джудже вещица, която обитавала някакъв хълм в Речните земи, и за джудже курва в Кралски чертог, прочута с това, че се сношавала с кучета. Милата му сестра му беше казала за последната и дори предложи да му намери разгонена кучка, ако искал да пробва. Когато я попита вежливо себе си ли има предвид, Церсей лисна чаша вино в лицето му. „Онова беше червено, доколкото помня, а това е златисто.“ Тирион отри лицето си с ръкав. Очите още го сърбяха.

Повече не видя Пени до деня на бурята.

Заранта соленият въздух беше затаен и натежал, но небето на запад бе огненочервено, прошарено с ниски облаци, блеснали ярко като пурпура на Ланистър. Моряци тичаха насам-натам и блъскаха капаци, опъваха въжета, разчистваха палуби и връзваха всичко, което още не беше вързано.

— Лош вятър идва — предупреди го един. — Не-Нос трябва слезе долу.

Тирион помнеше бурята, която бе изтърпял, докато прехвърляше Тясното море, как подът бе подскачал под краката му, грозното пращене на кораба, вкуса на вино и повръщано.

— Не-Нос ще остане тук горе.

Ако боговете го искаха, предпочиташе да умре от удавяне, вместо от задавяне в собствения си бълвоч. Над тях платното на кога бавно се раздвижи, като козината на някакъв огромен звяр, пробудил се от дълъг сън, и после изведнъж изплющя и се изду.

Ветровете подгониха кога пред себе си, далече от избрания курс. Зад тях черни облаци се струпаха един връз друг на фона на кървавочервено небе. До средата на утрото вече виждаха блясъка на мълнии на запад, последван от далечен грохот. Морето стана по-гневно и тъмни вълни се заиздигаха и заблъскаха корпуса на „Вмирисаният стюард“. Някъде тогава екипажът започна да смъква платното. Тирион беше долу на средната палуба, тъй че се качи на бака и се сви долу, наслаждаваше се на пердашещия по лицето му студен дъжд. Когът подскачаше по-ужасно от всеки кон, който бе яздил, надигаше се с всяка вълна, после се хлъзгаше надолу и го разтърсваше до кости. Въпреки това беше по-добре тук, където можеше да гледа, отколкото долу, в душната каюта.

Докато бурята премине, дойде вечерта и Тирион Ланистър бе прогизнал до долните си дрехи, но все пак се чувстваше някак въодушевен… и още повече след това, когато намери Джора Мормон пиян сред локва повърнато в каютата.

След вечеря джуджето се задържа в камбуза. Отпразнува оцеляването си с няколко глътки черен като катран ром с корабния готвач, едър и мазен волантински дебелак, който говореше само една дума на Общата реч („ебане“), но играеше разпалено киваси, особено пиян. Тази нощ играха три игри. Тирион спечели първата и загуби другите две. След това реши, че му стига, и се замъкна обратно на палубата да прочисти главата си и от ром, и от слонове.

Завари Пени на бака, където толкова често беше намирал сир Джора — стоеше при перилото до грозната полуизгнила дървена статуя и гледаше над мастиленотъмното море. Отзад изглеждаше малка и крехка като дете.

Тирион си помисли, че ще е по-добре да не я безпокои, но се оказа късно. Беше го чула.

— Хюгор Хълма.

— Ако ти харесва. — „И двамата знаем истината.“ — Извинявай, че се натрапих. Ще се оттегля.

— Не. — Лицето й беше бледо и тъжно, но като че ли не беше плакала. — И аз съжалявам. За виното. Не ти уби брат ми, нито горкия старец в Тирош.

— Изиграх роля, макар и не по свой избор.

— Толкова ми липсва. Брат ми. Аз…

— Разбирам. — Неволно помисли за Джайм. „Смятай се за щастлива. Брат ти умря, преди да е успял да те предаде.“

— Мислех, че искам да умра — промълви тя, — но днес, когато дойде бурята и си помислих, че корабът може да потъне…

— Разбра, че все пак искаш да живееш. — „И аз съм стигал дотам. Още нещо общо помежду ни.“

Зъбите й бяха криви, което я правеше плаха с усмивките, но сега се усмихна.

— Наистина ли си сготвил певец на яхния?

— Кой, аз? Не. Не готвя.

Пени се изкикоти точно като милото младо момиче, каквото беше… на седемнайсет, осемнайсет? Не повече от деветнайсет.

— Какво направи този певец?

— Написа песен за мен. — „Че беше му съкровище безценно, тя беше негов срам и благослов. Че колко струват замък и една верига пред женската целувка и любов.“ Странно, колко бързо се върнаха думите. Може би никога не го бяха напускали. „Че златните ръце са винаги студени, но, ах, как топлят женските ръце.“

— Сигурно е била много лоша песен.

— Не чак. Не беше чак „Дъждовете над Кастамир“, но някои части бяха… е…

— Ще ми я изпееш ли?

Той се засмя.

— О, не. Не държиш да чуеш как пея.

— Майка ми често ни пееше, когато бяхме деца. Брат ми и аз. Винаги казваше, че не е важно какъв е гласът ти, стига да обичаш песента.

— Тя беше ли…?

— … малък човек? Не, но баща ни беше. Неговият баща го продал на търговец на роби, когато бил на три, но станал толкова прочут глумец, че откупил свободата си. Пътуваше из всичките Свободни градове, и във Вестерос също. В Староград го наричаха Хоп-Бобче.

„Как иначе.“ Тирион се постара да не трепне.

— Той умря — продължи Пени. — Мама също. Опо… беше последният ми близък, а вече и него го няма. — Извърна глава и се загледа над морето. — Какво ще правя сега? Къде да отида? Нямам никакъв занаят, само представлението с турнира, а за това трябват двама.

„Не — помисли Тирион. — Не, момиче. Не искай това от мен. Не си го и помисляй.“

— Намери си някое сираче като теб — посъветва я той.

Пени като че ли не го чу.

— Да играем мушканията беше идея на баща ми. Той дори обучи първото прасе, но после много се разболя и не можеше да го язди, тъй че Опо зае мястото му. Аз винаги яздех кучето. Веднъж играхме за Морския господар на Браавос и той толкова се смя, че ни подари… големи подаръци.

— Там ли ви намери сестра ми? В Браавос?

— Сестра ти? — Момичето се обърка.

— Кралица Церсей.

Пени поклати глава.

— Тя никога… един мъж дойде при нас, в Пентос. Озмунд. Не, Осуалд. Нещо такова. Опо се срещна с него, не аз. Опо уговори всичко. Брат ми винаги знаеше какво трябва да направим, къде да отидем след това.

— В Мийрийн отиваме след това.

Тя го погледна озадачено.

— Карт искаш да кажеш. Пътуваме за Карт, през Нови Гхиз.

— Пътуваме за Мийрийн. Ще яздиш кучето си пред драконовата кралица и ще си заминеш със злато, колкото ти е теглото. Тъй че почни да ядеш повече, да си хубава и пълничка, когато се биеш пред нейно величество.

Пени не се усмихна.

— Сама мога само да яздя в кръг. А дори кралицата да се разсмее, къде ще отида след това? Никога не оставам дълго на едно място. Първия път като ни видят, се смеят и смеят, но на четвъртия или петия знаят какво ще направим. Тогава спират да се смеят и трябва да отидем на ново място. Повечето пари ги правим в големите градове, но винаги най-много ми харесваха малките градчета. В такива места хората нямат сребро, но ни хранят на масите си, а децата вървят след нас навсякъде.

„Защото никога не са виждали джудже в жалките си пикливи градчета — помисли Тирион. — Проклетите хлапета ще тръгнат и след двуглава коза, ако се появи такава. Докато блеенето й не им омръзне и не я заколят за вечеря.“ Но нямаше желание да я разплаква отново, тъй че каза:

— Денерис има добро сърце и щедър нрав. — Това имаше нужда да чуе. — Ще намери място за теб в двора си, не се съмнявам. Безопасно място, далече от ръцете на сестра ми.

Пени се извърна към него.

— И ти също ще си там.

„Освен ако Денерис не реши, че й трябва малко ланистърска кръв, да изплати таргариенската кръв, пролята от брат ми.“

— Ще съм.

След това момичето се показваше по-често на палубата. На другия ден Тирион се натъкна на нея и петнистата и свиня на средната палуба преди обед, когато въздухът бе топъл, а морето кротко.

— Казва се Хубавка — каза свенливо момичето.

„Прасето Хубавка и момичето Пени — помисли Тирион. — Някой има много да отговаря за това.“ Пени му даде няколко жълъда и той остави Хубавка да ги изяде от ръката му. „Не си въобразявай, че не разбирам какво правиш, момиче“, помисли си, докато едрата свиня душеше и грухтеше.

Скоро започнаха да се хранят заедно. Някои вечери бяха само двамата; друг път вечеряха със стражите на Мокоро. „Пръстите“, наричаше ги Тирион. Бяха от Огнената ръка в края на краищата, и бяха петима. Пени се смееше на това, мил звук, макар да не го чуваше много често. Раната й беше много прясна, скръбта й много дълбока.

Скоро я научи да нарича кораба „Вмирисаният стюард“, макар че тя му се ядосваше всеки път, когато наречеше Хубавка Бекон. За да изкупи донякъде вината си, Тирион се опита да я научи на киваси, но бързо осъзна, че е изгубена кауза.

— Не — каза й десетина пъти, — драконите летят, не слоновете.

Същата нощ тя направо го попита дали иска да се мушка с нея.

— Не — отвърна той.

Чак по-късно му хрумна, че може би мушкане не означаваше онова мушкане. Отговорът му пак щеше да е „не“, но може би нямаше да е толкова рязък.

В каютата, която делеше с Джора Мормон, се въртя в хамака си часове наред, потъваше и излизаше от съня. Сънищата му бяха пълни със сиви каменни ръце, които се пресягаха към него от мъглата, и с едно стълбище, което водеше до баща му.

Накрая се предаде и се запъти нагоре да подиша нощния въздух. „Селесори Коран“ беше изпънал голямото си платно на ивици за нощта. Палубите бяха почти пусти. Един от помощник-капитаните беше на задния мостик, а на средната палуба Мокоро седеше до мангала си, в който няколко малки пламъчета танцуваха между гаснещите въглени.

Само най-ярките звезди се виждаха, всички на запад. На североизток мътно червено сияние огряваше небето с цвета на кървав оток. Тирион никога не беше виждал по-голяма луна. Чудовищна, издута, изглеждаше сякаш е глътнала слънцето и се събужда с треска. Близначката й, зареяна над морето отвъд кораба, блещукаше с всяка вълна.

— Кой час е? — попита той Мокоро. — Онова не може да е изгрев-слънце, освен ако изтокът не се е изместил. Защо е червено небето?

— Небето винаги е червено над Валирия, Хюгор Хълма.

По гърба му полазиха ледени тръпки.

— Близо ли сме?

— По-близо, отколкото би искал екипажът — отвърна Мокоро с дълбокия си глас. — Знаете ли историите във вашите Кралства на залеза?

— Знам, че според някои моряци който погледне онзи бряг е обречен.

Сам той не вярваше на тези приказки, не повече, отколкото беше вярвал чичо му. Герион Ланистър бе отплавал за Валирия, когато Тирион бе на осемнайсет, решен да върне изгубения меч на предтечите на дома Ланистър и всички други съкровища, които можеше да са оцелели след Ориста. Тирион отчаяно беше искал да замине с тях, но лорд баща му бе нарекъл пътуването „глупашко приключение“ и му забрани да участва.

„И сигурно е бил прав.“ Почти десетилетие беше минало, откакто „Смеещият се лъв“ бе потеглил от Ланиспорт, а Герион така и не се беше върнал. Мъжете, които лорд Тивин изпрати да го търсят, бяха проследили курса му до Волантис, където половината му екипаж го бе изоставил и той бе купил роби, които да ги заместят. Никой свободен мъж нямаше доброволно да се запише на кораб, чийто капитан говори открито за намерението си да отплава в Пушливото море.

— Значи онова, което виждаме, са огньовете на Четиринайсетте пламъка, отразени в облаците?

— Четиринайсет или четиринайсет хиляди. Кой човек смее да ги преброи? Не е разумно за смъртни да се вглеждат твърде дълбоко в онези огньове, приятелю. Те са огньовете на гнева на самия бог и никой човешки огън не може да се сравни с тях. Ние, хората, сме малки същества.

— Някои — по-малки от други.

„Валирия.“ Писано беше, че в деня на Ориста всеки хълм на петстотин мили околовръст се разцепил и изхвърлил във въздуха пепел, пушек и огън, толкова горещи и ненаситни пламъци, че дори драконите в небето били погълнати и изгорени. В земята се разтворили огромни цепнатини и погълнали дворци и храмове, цели градове. Езера кипвали и се превръщали в киселина, планини изригвали, огнени фонтани бълвали разтопен камък на сто стъпки във въздуха, червени облаци изливали дъжд от драконово стъкло и черната кръв на демони, а на север земята се цепела, рухвала и пропадала, и отгоре й връхлитало гневно море. Най-гордият град в целия свят пропаднал за миг, приказната му империя изчезнала за един ден, Земите на Дългото лято били изгорени, удавени и опустошени.

„Империя, съградена върху кръв и огън. Валирианците пожънали каквото са посели.“

— Капитанът ни смята ли да изпита проклятието?

— Капитанът ни би предпочел да е на петдесет левги от прокълнатия бряг, но аз му заповядах да кара по най-прекия курс. Други също търсят Денерис.

„Гриф, с неговия млад принц.“ Възможно ли беше всички приказки за Златната дружина, отплавала на запад, да са били само маневра? Тирион помисли да каже нещо, но бързо се вразуми. Струваше му се, че в пророчеството, което бе привлякло червените жреци, има място само за един герой. Втори Таргариен щеше само да ги обърка.

— Виждал ли си тези други в огньовете си? — попита той предпазливо.

— Само сенките им — отвърна Мокоро. — Една най-вече. Високо разкривено същество с едно черно око и десет дълги ръце, плаващо по море от кръв.