Танц с дракони

Джон

— Р’хлор — запя Мелисандра, вдигнала високо ръце срещу падащия сняг, — ти си светлината в очите ни, огънят в сърцата ни, топлината в слабините ни. Твое е слънцето, което топли дните ни, твои са звездите, които ни пазят в мрака на нощта.

— Слава на Р’хлор, Господаря на Светлината — отвърнаха сватбените гости в накъсан хор, преди поривът на леденостудения вятър да отвее думите им. Джон Сняг вдигна качулката на наметалото си.

Снеговалежът беше лек този ден, рехави снежинки, заиграли във въздуха, но вятърът духаше от изток покрай Вала, студен като дъха на леден дракон в приказките, които разказваше баба Нан. Дори огънят на Мелисандра потръпваше: пламъците се свиваха в изкопа и пращяха тихо, докато червената жрица пееше. Само Дух сякаш не усещаше студа.

Алис Карстарк се наведе към Джон.

— Сняг по време на сватба означава студен брак. Милейди майка ми често го казваше.

Той хвърли поглед към кралица Селайз. „Сигурно е имало виелица в деня, в който Станис се е оженил.“ Присвита под хермелиновата си мантия и обкръжена от своите дами, слугини и рицари, южняшката кралица изглеждаше крехка, бледа и съсухрена. На тънките й устни бе замръзнала напрегната усмивка, но очите й бяха изпълнени с благоговение. „Мрази студа, но обича пламъците.“ Трябваше само да я погледне, за да го разбере. „Една дума от Мелисандра и ще влезе в огъня на драго сърце, ще го прегърне като любим.“

Не всички хора на кралицата като че ли споделяха ревностната й страст. Сир Брус бе явно пиян, облечената в ръкавица ръка на сир Мейлгорн беше стиснала задника на дамата до него, сир Нарбърт се прозяваше, а сир Патрек от Кралската планина изглеждаше ядосан. Джон Сняг бе започнал да разбира защо Станис ги бе оставил с кралицата.

— Нощта е тъмна и пълна с ужаси — пееше Мелисандра. — Сами се раждаме и сами умираме, но докато вървим през тази тъмна долина, извличаме сила един от друг и от тебе, боже наш. — Алените й коприни и сатени се завихряха с всеки порив на вятъра. — Двама пристъпват днес напред да слеят живота си в едно, за да могат заедно да се изправят пред мрака на този свят. Изпълни сърцата им с огън, боже, за да могат да вървят вечно ръка за ръка по твоя светъл път.

— Боже на Светлината, защити ни — извика кралица Селайз. Други гласове отекнаха в отговор, на верните на Мелисандра: пребледнели придворни дами, тръпнещи млади слугини, сир Алекс и сир Нарбърт, и сир Ламбърт, войници в железни ризници и Денн в бронзова броня, дори няколко от братята на Джон. — Господарю на Светлината, благослови чедата си.

Мелисандра беше с гръб към Вала, от едната страна на дълбокия ров, където гореше огънят й. Двойката, която щеше да се съчетае, стоеше срещу нея, от другата страна на рова. Зад тях стоеше кралицата с дъщеря си и с татуирания шут. Принцеса Шайрийн бе увита в толкова много кожи, че изглеждаше кръгла, и дишаше на бели облачета през шала, покрил почти цялото й лице. Сир Аксел Флорент и неговите хора охраняваха малката група.

Малко мъже от Нощния страж се бяха събрали край огнения ров. Повече гледаха от покриви, прозорци и от стъпалата на голямото зигзаговидно стълбище. Джон грижливо си отбеляза кой е тук и кой не. Някои бяха на дежурство; други тъкмо бяха приключили смяната си и вече спяха дълбоко. Но трети бяха решили с отсъствието си да покажат неодобрението си. Отел Ярвик и Боуен Марш бяха сред липсващите. Септон Чайл беше излязъл за малко от септата, като опипваше нервно седемстранния кристал на каишката около врата си, но се прибра вътре, щом започнаха молитвите.

Мелисандра вдигна ръце и огънят в рова изригна към пръстите й като грамадно червено псе, скочило за мръвка. Вихрушка от искри се извиси нагоре, за да срещне падащите снежинки.

— О, Господи на Светлината, благодарим ти — запя тя на гладните пламъци. — Благодарим ти за храбрия Станис, нашия крал по твоя милост. Води го и го защитавай, Р’хлор. Пази го от коварството на зли хора и дай му силата да порази слугите на мрака.

— Дай му сила — отзова се кралица Селайз и рицарите и дамите й повториха думите й. — Дай му кураж. Дай му мъдрост.

Алис Карстарк промуши ръката си под ръката на Джон.

— Колко още остава, лорд Сняг? Ако ще бъда заровена под снега, бих искала да умра омъжена.

— Скоро, милейди — увери я Джон. — Скоро.

— Благодарим ти за слънцето, което ни топли — мълвеше напевно кралицата. — Благодарим ти за звездите, които ни гледат отгоре в тъмната нощ. Благодарим ти за огнищата ни и за факлите ни, които държат жестокия мрак надалече. Благодарим ти за пламенните ни души, за огньовете в слабините ни и в сърцата ни.

А Мелисандра извика:

— Нека пристъпят напред тези, които ще бъдат съчетани. — Пламъците хвърляха сянката й по Вала зад нея, рубинът й блестеше на бялото й гърло.

Джон се обърна към Алис Карстарк.

— Милейди. Готова ли сте?

— Да! О, да.

— Не ви ли е страх?

Начинът, по който се усмихна, толкова му напомни за малката му сестра, че едва не разби сърцето му.

— Нека той се страхува от мен.

Снежинките се топяха по лицето й, но косата й бе увита в облаче дантела, която Сатена бе намерил отнякъде, и снегът бе започнал да се трупа там, увенчаваше я с корона от скреж. Страните й бяха зачервени, а очите й искряха.

— Господарката на Зимата. — Джон стисна ръката й.

Магнарят на Денн стоеше край огъня, облечен като за битка: с наметало от дебела кожа, туника от щавена кожа и бронзова плочеста броня, с бронзов меч на кръста. Поради оредялата си коса изглеждаше по-стар от годините си, но щом се обърна да погледне приближаващата се младоженка, Джон видя момчето в него. Очите му бяха големи като орехи, но дали страхът в тях бе от огъня, от жрицата или от пристъпващата към него жена, не можеше да се каже. „Алис е по-права, отколкото си дава сметка.“

— Кой води тази жена, за да бъде венчана?

— Аз — заяви Джон. — Водя Алис от дома Карстарк, жена пораснала и разцъфтяла, с кръв благородна и от знатно потекло. — Стисна за сетен път ръката й и се отдръпна назад при другите.

— Кой иде, за да поиска тази жена? — запита Мелисандра.

— Аз. — Сигорн се удари в гърдите. — Магнарят на Денн.

— Сигорн — попита Мелисандра, — готов ли си да споделяш своя огън с Алис и да я топлиш, когато нощта е тъмна и пълна с ужаси?

— Заклевам се. — Бял облак във въздуха бе клетвата на магнаря. Сняг пъстреше раменете му. Червени бяха ушите му. — Кълна се в пламъците на червения бог, ще я топля до края на дните й.

— Алис, заклеваш ли се да споделяш своя огън със Сигорн и да го топлиш, когато нощта е тъмна и пълна с ужаси?

— Докато ври кръвта му. — Девичето й наметало бе черната вълна на Нощния страж. Слънчевият изгрев на Карстарк, ушит на гърба му, бе от бялата козина на подплатата му.

Очите на Мелисандра грееха ярко като рубина на гърлото й.

— Елате тогава при мен и бъдете едно. — Подкани ги с жест и стена от пламъци изригна нагоре, и заблиза снежинките с горещи оранжеви езици. Алис Карстарк хвана Сигорн за ръка.

Рамо до рамо двамата прескочиха рова.

— Двама влязоха в пламъците. — Порив на вятъра повдигна алените поли на червената жена и тя ги затисна надолу с ръце. — Един излиза. — Медночервената й коса затанцува около главата й. — Което огънят слее, никой не може да раздели.

„Освен крале и чичовци“, помисли Джон Сняг.

Креган Карстарк се бе появил ден след племенницата си. С него дойдоха четирима конни войници, ловец и глутница псета, душещи по дирята на лейди Алис като след сърна. Джон Сняг ги срещна на кралския път, на половин миля южно от Къртичино, преди да успеят да стигнат до Черен замък, да настоят за правото на госта или да поискат преговори. Един от хората на Карстарк беше пуснал стрела на арбалет по Тай и загина заради това. Така останаха четирима и самият Креган.

За щастие разполагаха с дванайсет ледени килии. „Място за всички.“

Като толкова много други неща, хералдиката свършваше на Вала. Денн нямаха семейни гербове, както бе обичайно сред благородниците на Седемте кралства, затова Джон каза на стюардите си да импровизират. Смяташе, че са се справили добре. Булчиното наметало, което Сигорн стегна около раменете на Алис, показваше бронзов диск на поле от бяла вълна, обкръжено от пламъци, ушити с ивици червена коприна. По-наблюдателните щяха да видят в него слънчевия изгрев на Карстарк, но беше малко по-различно, та гербът да е подходящ за дома Денн.

Магнарят свали девичето наметало от раменете на Алис толкова грубо, че едва не го разкъса, но когато я загърна с булчиното й наметало, беше почти нежен. Наведе се да я целуне по бузата и дъхът им се смеси. Пламъците закипяха отново. Хората на кралицата подеха хвалебствена песен.

— Свърши ли? — попита Сатена до Джон.

— Свърши и оттатък — измърмори Мъли. — И толкова по-добре. Те се венчаха, а аз почти замръзнах. — Беше се увил в най-доброто си черно наметало, толкова ново, че още почти не беше избеляло, но от вятъра бузите му бяха почервенели като косата му. — Хоб е приготвил греяно вино с канела и карамфил. Ще ни стопли.

— Какво е карамфил? — попита Оуен Тъпия.

Снегът бе започнал да вали по-силно и огънят в рова загасваше. Тълпата на двора започна да се разпръсва: хората на кралицата, на краля, както и от свободния народ, всички бързаха да се скрият от вятъра и студа.

— Ще пирува ли с нас милорд? — попита Мъли.

— После — отвърна Джон Сняг. Сигорн можеше да го приеме за пренебрежение, ако не се появеше. „А и тази женитба е мое дело все пак.“ — Първо трябва да свърша някои неща.

Тръгна към кралица Селайз — Дух вървеше до него. Ботушите му заскърцаха в купищата стар сняг. Все повече време отнемаше да се разчистят пътеките от една сграда до друга. Все повече прибягваха до подземните проходи, които наричаха червееви дупки.

— … толкова красив ритуал — говореше кралицата. — Направо усещах огнения взор на нашия бог над нас. О, нямате представа колко пъти съм молила Станис да се съгласи отново да се венчаем, истинско сливане на тяло и дух, благословено от Господаря на Светлината. Знам, че бих могла да дам още деца на негово величество, ако се обвържем в огън.

„За да му дадеш още деца, първо трябва да го привлечеш в леглото си.“ Дори на Вала всички знаеха, че Станис Баратеон отбягва жена си от години. Човек можеше само да си представи как би реагирал на идеята за втора сватба в разгара на войната:

Джон се поклони.

— Ако ваше величество благоволи, пирът ви очаква.

Кралицата погледна подозрително Дух, после вдигна очи към Джон.

— Разбира се. Лейди Мелисандра знае пътя.

— Трябва да се погрижа за огньовете си, ваше величество — каза червената жрица. — Може би Р’хлор ще ме удостои да зърна негово величество. Видение за някоя велика победа, да се надяваме.

— О. — Кралица Селайз я погледна стъписано. — Разбира се… да се помолим за видение от нашия лорд…

— Сатен, придружи нейно величество до залата — каза Джон.

Сир Мейлгорн пристъпи напред.

— Аз ще придружа нейно величество до залата. Няма да ни е нужен вашият… стюард. — Начинът, по който провлече последната дума, подсказа на Джон, че би искал да каже нещо друго. „Момче? Любимец? Курва?“

Джон отново се поклони.

— Както желаете. Ще дойда при вас след малко.

Сир Мейлгорн подаде ръка и кралица Селайз я прие сковано. Другата й ръка се отпусна на рамото на дъщеря й. Патенцата от кралската свита се занизаха след тях през двора под музиката на звънчетата на шапката на шута.

— Под морето тритони пируват със супа от морски звезди, и раци са всички слуги — заприпява Кръпчо, докато вървяха. — Знам, знам, ох, ох, ох.

Лицето на Мелисандра помръкна.

— Това същество е опасно. Много пъти съм го зървала в пламъците си. Понякога около него има черепи, а устните му са червени от кръв.

„Чудно, че не си наредила да го изгорят този нещастник.“ Само една дума в ухото на кралицата и Кръпчо щеше да отиде в огъня.

— Виждате шутове в огъня си, но нищо за Станис?

— Когато гледам за него, виждам само сняг.

„Същият безполезен отговор.“ Клидас беше пратил гарван до Дълбоки лес, за да предупреди краля за измяната на Арнолф Карстарк, но Джон не знаеше дали птицата е стигнала навреме. Браавоският банкер също беше тръгнал да търси Станис, придружен от водачите, дадени му от Джон, но при войната и лошото време щеше да е истинско чудо, ако успееше да го намери.

— Щяхте ли да знаете, ако кралят е загинал? — попита Джон червената жрица.

— Не е мъртъв. Станис е Божият избраник, предопределен да води битката срещу мрака. Виждала съм го в пламъците, чела съм го в древни пророчества. Когато червената звезда закърви и се усили мракът, Азор Ахаи ще се роди отново сред дим и сол, за да пробуди дракони от камък. Драконов камък е място на дим и сол.

Джон беше чувал всичко това.

— Станис Баратеон беше владетелят на Драконов камък, но не е роден там. Роден е в Бурен край, като братята си. — Той се намръщи. — А Манс? И той ли е изгубен? Какво показват огньовете ви?

— Същото. Само сняг.

„Сняг.“ На юг валеше тежко. Казваха, че само на два дни езда от Черен замък кралският път е станал непроходим. „Мелисандра също го знае.“ А на изток, над Тюленов залив, бушуваше свирепа буря. Според последното сведение жалката флота, която бяха успели да съберат, за да спасят свободния народ от Хардхоум, все още стоеше на пристан в Източен крайморски страж, спряна от бурните вълни.

— Виждате въглени, подмятани във въздуха от вятъра.

— Виждам черепи. И теб. Виждам лицето ти всеки път, когато погледна в пламъците. Опасността, за която те предупредих, става все по-близка.

— Ками в тъмното. Знам. Ще ми простите съмненията, милейди. „Сиво момиче на умиращ кон, бягащо от женитба“, така казахте.

— Не сгреших.

— Не бяхте права. Алис не е Аря.

— Видението беше вярно. Тълкуването ми беше погрешно. И аз съм смъртна като тебе, Джон Сняг. Всички смъртни грешат.

— Дори лорд-командирите.

Манс Райдър и неговите жени на копието не се бяха върнали и Джон неволно се питаше дали червената жена не е излъгала преднамерено. „Дали не играе собствената си игра?“

— Ще е добре да държите вълка си близо до вас, милорд.

— Дух рядко се отдалечава. — Вълчището вдигна глава, щом чу името си. Джон го почеса зад ушите. — Сега трябва да ме извините. Дух, с мен.

Издълбаните в подножието на Вала и затворени с тежки дървени врати ледени килии варираха от малки до още по-малки. Някои бяха достатъчно големи, за да позволят на човек да крачи вътре, други — толкова малки, че затворниците бяха принудени да седят. Най-малките бяха твърде тесни дори за това.

Джон беше дал на главния си пленник най-голямата килия, ведро, в което да ходи по голяма нужда, достатъчно кожи, за да не замръзне, и мях вино. На пазачите им трябваше време, докато отворят килията, заради стегналия се лед в ключалката. Ръждясалите панти изпищяха като прокълнати души, когато Уик Дяланата пръчка дръпна вратата колкото да може Джон да се провре вътре.

Посрещна го миризма на изпражнения, макар и не толкова силна, колкото бе очаквал. Дори лайната замръзваха в такъв жесток студ. Видя размътеното си отражение в ледените стени.

В ъгъла на килията беше струпана купчина кожи, висока почти един човешки бой.

— Карстарк — каза Джон Сняг. — Събуди се.

Кожите се размърдаха. Някои бяха залепнали една за друга и покрилият ги скреж заблещука, щом се раздвижиха. Показа се ръка, после лице — кафява коса, разчорлена, сплъстена и прошарена със сиво, две свирепи очи, нос, уста, брада. Лед и бучки замръзнал сопол покриваха мустаците на затворника.

— Сняг. — Дъхът му излезе на пара във въздуха и замъгли леда зад главата му. — Нямаш право да ме държиш в плен. Законите на гостоприемството…

— Ти не си ми гост. Дойде на Вала без мое разрешение, въоръжен, за да отведеш племенницата си против волята й. На лейди Алис бе даден хляб и сол. Тя е гостенка. Ти си затворник. — Джон остави думите да увиснат за миг, после добави: — Племенницата ти се омъжи.

Креган Карстарк се озъби и изръмжа:

— Алис беше обещана на мен. — Макар и над петдесет, беше силен мъж, поне преди да го вкарат в килията. Студът му беше отнел силата и го бе направил вдървен и слаб. — Милорд баща ми…

— Баща ти е кастелан, не лорд. А един кастелан няма право да сключва брачни договори.

— Баща ми Арнолф е лорд на Кархолд.

— Синът е преди чичото според всички закони, които знам.

Креган се изправи и изрита кожите настрани.

— Харион е мъртъв.

„Или ще бъде скоро.“

— Дъщерята също е преди чичото. Ако братът на лейди Алис е мъртъв, Кархолд принадлежи на нея. А нейната ръка бе дадена в брак на Сигорн, магнар на Денн.

— Дивак. Мръсен ужасен дивак. — Креган сви юмруци. Ръкавиците му бяха от щавена кожа, подплатени с козина като мръсното наметало, увиснало от широките му рамене. Черната му вълнена туника бе извезана с белия слънчев изгрев на дома му. — Виждам какво си, Сняг. Полувълк и полудивак, жалка издънка на предател и курва. Готов да вкара знатна девица в ложето на някакъв вмирисан дивак. Сам ли я опита първо? — Изсмя се горчиво. — Ако смяташ да ме убиеш, убий ме и бъди прокълнат като родоубиец. Старк и Карстарк са една кръв.

— Аз съм Сняг.

— Копеле.

— Невинен. За това поне.

— Нека дойде този магнар в Кархолд. Ще му отсечем главата и ще я натикаме в нужник, за да му пикаем в устата.

— Сигорн води двеста воини Денн — изтъкна Джон, — а лейди Алис вярва, че Кархолд ще отвори портите си за нея. Двама от хората ти вече се заклеха да й служат и потвърдиха всичко, което имаше да каже за плановете на баща ти с Рамзи Сняг. Имаш близки в Кархолд, както разбрах. Една дума от теб може да спаси живота им. Предайте замъка. Лейди Алис ще опрости жените, които я предадоха, и ще позволи на мъжете да облекат черното.

Креган поклати глава. Бучките лед в разчорлената му коса изтракаха.

— Никога — заяви той. — Никога, никога.

„Би трябвало да поднеса главата му като сватбен дар за лейди Алис и магнаря й“, помисли Джон, но не смееше да поеме този риск. Нощният страж не взимаше страна във враждите на кралството; някои дори щяха да кажат, че вече е дал твърде много помощ на Станис. „Обезглавя ли този глупак, ще кажат, че избивам северняци, за да дам земите им на диваци. Освободя ли го, той ще направи всичко по силите си, за да развали каквото успях да постигна с лейди Алис и магнаря.“ Запита се какво би направил баща му, как чичо му би се справил с това. Но Едард Старк беше мъртъв, Бенджен Старк се беше изгубил в замръзналата пустош отвъд Вала. „Нищо не знаеш, Джон Сняг.“

— Никога е дълго време — каза Джон. — Утре може да решиш друго, или след година. Но рано или късно крал Станис ще се върне на Вала. Стане ли това, ще заповяда да те убият… освен ако не се окаже, че носиш черното наметало. Когато мъж облече черното, престъпленията му се заличават. — „Дори на такъв като теб.“ — Сега моля да ме извиниш. Трябва да присъствам на пир.

След хапещия студ на ледените килии препълнената изба бе адски гореща. Миришеше на дим, печено месо и греяно вино. Когато Джон зае мястото си на подиума, Аксел Флорент тъкмо вдигаше тост.

— За крал Станис и неговата съпруга кралица Селайз, Светлината на Севера! — ревна сир Алекс. — За Р’хлор, Господаря на Светлината, дано да ни защити всички! Една земя, един бог, един крал!

— Една земя, един бог, един крал! — отекнаха хората на кралицата.

Джон вдигна чашата си високо и пи с всички. Не можеше да каже дали Алис Карстарк ще намери някаква радост в брака си, но тази нощ поне трябваше да е за празненство.

Стюардите започнаха да поднасят първото блюдо — лучена супа с късчета козе и моркови. Не съвсем кралско ястие, но засищащо; имаше съвсем приличен вкус и топлеше стомаха. Оуен Тъпия взе гуслата си, а няколко души от свободния народ се включиха с гайди и барабани. „Същите гайди и барабани, които свиреха и при щурма на Манс Райдър.“ Джон реши, че сега звучат по-сладко. Със супата дойдоха самуни кафяв хляб, току-що изпечен. По масата бяха поставили сол и гърнета с масло. Това потисна Джон. Бяха добре запасени със сол, уверяваше го Боуен Марш, но маслото щеше да свърши до един лунен кръг.

Старите Флинт и Норей бяха получили най-почетните места точно под подиума. Бяха твърде стари, за да тръгнат на поход със Станис, и вместо това бяха изпратили свои синове и внуци. Но много бързо бяха слезли на Черен замък за сватбата. Всеки беше довел на Вала и по една кърмачка. Жената на Норей беше четирийсетгодишна, с най-големите гърди, които Джон Сняг беше виждал. Момичето на Флинт беше четиринайсетгодишно и плоскогърдо като момче, макар да не й липсваше мляко. С тях двете детето, наричано от Вал Чудовището, като че ли растеше добре.

За това поне Джон беше благодарен… но не вярваше нито за миг, че такива побелели стари воини са побързали да слязат от хълмовете само по тази причина. И двамата бяха довели бойци — Флинт петима, Норей дванайсет, всичките страховити като лицето на зимата. Някои имаха дълги бради, други белези, трети — и двете; и всичките почитаха старите богове на Севера, същите богове, които почиташе и свободният народ отвъд Вала. И все пак седяха тук и пиеха за брак, осветен от някакъв странен червен бог отвъд морето.

„По-добре, отколкото да откажат да пият.“ Нито Флинт, нито Норей бяха обърнали чашите си да излеят виното на пода. Това можеше да е знак за приемане. „Или може би просто мразят да хабят хубаво южняшко вино. Едва ли са го опитвали по скалистите хълмове.“

Сир Алекс Флорент покани кралица Селайз на танц. Последваха го други — първо рицарите на кралицата с нейните дами. Сир Брус покани принцеса Шайрийн на първия й танц, а след това майка й. Сир Нарбърт танцува с всички придворни дами на Селайз поред.

Мъжете на кралицата бяха три пъти повече от дамите на кралицата, тъй че и най-скромните слугинчета трябваше да се включат в танците. След няколко песни някои от братята си припомниха уменията, усвоени в кралски дворове и замъци в младостта им, преди греховете им да ги пратят на Вала, и също излязоха на дансинга. Старият разбойник Ълмър от Кралския лес се оказа също толкова умел в танцуването, колкото и в стрелбата с лък, и несъмнено забавляваше партньорките си с историите си за Братството на Кралския лес, когато яздел със Саймън Тойн и Бен Големия корем и помагал на Венда Белия фавн да дамгосва задниците на благородни пленници. Сатена беше самото изящество, танцува с три млади слугини поред, но така и не дръзна да се доближи до благородна дама. Благоразумно според Джон. Не му харесваше как някои от рицарите на кралицата поглеждат стюарда му, особено сир Патрек от Кралската планина. „На този му се ще да пролее малко кръв. Търси си повод.“

Когато Оуен Тъпия затанцува с шута Кръпчо, смехът отекна под сводестия таван на избата. Гледката накара лейди Алис да се усмихне.

— Често ли танцувате тук, в Черен замък?

— Винаги когато имаме сватба, милейди.

— Бихте могли да потанцувате с мен, знаете ли. Ще е израз на вежливост. Танцувахте с мен някога.

— Някога?

— Когато бяхме деца. — Отчупи залък хляб и го хвърли по него. — Знаете много добре.

— Редно би било милейди да танцува със съпруга си.

— Боя се, че моят магнар не е много по танците. Щом няма да танцувате с мен, поне ми налейте още греяно вино.

— Както заповядате. — Джон махна на стюардите за кана.

— Е — каза Алис, докато й наливаше, — вече съм омъжена жена. Съпруг дивак със своя малка армия диваци.

— Наричат се свободния народ. Повечето поне. Денн са отделен народ обаче. Много стар. — Игрит му беше казала това. „Нищо не знаеш, Джон Сняг.“ — Идват от една скрита долина в северния край на Ледени нокти, долина заобиколена от високи върхове, и от хиляди години имат повече връзки с великаните, отколкото с други хора. Това ги е направило различни.

— Различни, но по-скоро като нас — рече тя.

— Да, милейди. Денн имат господари и закони. — „Знаят как да коленичат.“ — Добиват калай и мед за бронз, сами коват оръжията и бронята си, вместо да ги крадат. Горд народ, и храбър. Манс Райдър трябвало да надвие стария магнар три пъти, преди Стир да го приеме за крал отвъд Вала.

— А сега са тук, на нашата страна на Вала. Прогонени от планинската си твърдина и в моята спалня. — Усмихна се лукаво. — Вината си е моя. Милорд баща ми каза, че трябва да очаровам брат ви Робърт, но бях само на шест и не знаех как.

„Да, но вече си на двайсет и шест и дано да знаеш как да очароваш новия си съпруг.“

— Милейди, какво е положението в Кархолд с хранителните ви запаси?

— Не е добро. — Алис въздъхна. — Баща ми взе със себе си на юг толкова много мъже, че останаха само жените и момчетата да приберат реколтата. Както и старците и сакатите, които не можеха да тръгнат на война. Много зърно изсъхна по нивите или есенните дъждове го съсипаха. А вече идват снеговете. Тази зима ще е тежка. Малко стари хора ще оцелеят и много деца също ще издъхнат.

История, която всички северняци знаеха добре.

— Бабата на баща ми по майчина линия е била Флинт от планините — каза й Джон. — Първите Флинт се наричат. Според тях другите Флинт са потомци на по-млади синове, които трябвало да напуснат планините, за да намерят храна, земя и жени. Животът там горе винаги е бил суров. Когато паднат снеговете и храната стане оскъдна, младите трябва да идат в зимния град или да си намерят служба в някой замък. Старите мъже събирали колкото им е останала сила и казвали, че тръгват на лов. Някои ги намирали пролетта. Повечето не ги виждали никога вече.

— Същото е и в Кархолд.

Това не го изненада.

— Когато запасите ви започнат да се изчерпват, милейди, спомнете си за нас. Пратете старците си на Вала, нека изрекат думите ни. Тук поне няма да умрат сами в снега, само със спомени, които да ги стоплят. Пратете ни и момчета, ако имате повече.

— Добре. — Докосна го по ръката. — Кархолд помни.

Нарязваха лоса. Миришеше хубаво. Джон прати порция на Кожите в Кулата на Хардин и три големи блюда с печен зеленчук за Вун Вун, а след това изяде хубав резен месо. „Трипръстия Хоб се е справил добре.“ Това бе повод за притеснение. Хоб беше дошъл при него преди две нощи да се оплаче, че е дошъл в Нощния страж да убива диваци, а не да им готви.

— Пък и никога не съм готвил за сватбен пир, милорд. Черните братя никога не си взимат жени. Заради проклетите ни клетви. — Така беше казал.

След малко дойде Клидас и каза.

— Птица, сър. — И пъхна в ръката на Джон малък свитък.

Писмото бе запечатано с капка твърд черен восък. „Източен страж“, разбра Джон още преди да е счупил печата. Беше написано от майстер Хармун — Котър Пайк не можеше нито да чете, нито да пише. Но думите бяха на Пайк, изредени както ги беше изрекъл, откровено и по същество.

— Черни криле, черни слова ли? — попита Алис Карстарк.

— Не, милейди. Тази новина беше дългоочаквана.

„Макар че последната част ме притеснява.“ Глендън Хюет беше опитен и силен мъж, разумен избор за командир в отсъствието на Котър Пайк. Но също така беше най-добрият приятел, с когото Алисър Торн можеше да се похвали, и близък с Джанос Слинт, макар и за кратко. Джон още помнеше как Хюет го беше измъкнал от леглото му, помнеше и ботуша, забит в ребрата му. „Не е мъжът, когото бих избрал аз.“ Нави пергамента и го пъхна в колана си.

Следващото блюдо беше рибено, щука, но докато я обезкостяваха, лейди Алис издърпа магнаря да танцуват. От движенията им беше видно, че Сигорн никога не е танцувал, но пък беше изпил толкова греяно вино, че общо взето бе все едно.

— Северна девица и воин дивак, свързани в съюз от Господаря на Светлината. — Сир Алекс Флорент се тръшна на освободеното от лейди Алис място. — Нейна милост одобрява. Близък съм с нея, милорд, тъй че знам какво мисли. Крал Станис също ще одобри.

„Стига Рууз Болтън да не е набучил главата му на копие.“

— Не всички са съгласни, уви. — Брадата на сир Алекс беше мазна и пълна с трохи, от ушите и ноздрите му стърчаха косми. — Сир Патрек смята, че би бил по-подходяща партия за лейди Алис. Изгуби земите си, когато дойде на север.

— В тази зала има много хора, които са изгубили много повече. И много дадоха живота си в служба на кралството. Сир Патрек би трябвало да се смята за късметлия.

Аксел Флорент се усмихна.

— Кралят сигурно щеше да каже същото, ако беше тук. И все пак верните рицари на негово величество ще трябва да бъдат обезпечени някак, нали? Последваха го толкова далече и на такава висока цена. А трябва на всяка цена да обвържем тези диваци към крал и кралство. Този брак е добра първа стъпка, но знам, че кралицата ще се зарадва, ако види и дивашката принцеса.

Джон въздъхна. Омръзнало му беше да обяснява, че Вал не е истинска принцеса. Колкото и често да им го казваше, като че ли изобщо не го чуваха.

— Настойчив сте, сир Аксел, признавам ви го.

— Обвинявате ли ме, милорд? Такава награда не се печели лесно. Узряла жена, чувам, и нелоша на външност. Яки бедра, хубави гърди, добре сложена да ражда деца.

— Кой ще е бащата на тези деца? Сир Патрек? Вие?

— Кой друг? Ние, Флорент, носим в жилите си кръвта на старите крале Градинари. Лейди Мелисандра би могла да изпълни ритуалите, както направи за лейди Алис и магнаря.

— Липсва ви само булка.

— Лесно за уреждане. — Усмивката на Флорент бе толкова фалшива, че изглеждаше измъчена. — Къде е тя, лорд Сняг? Да не сте я преместили в някой от другите замъци? Сив страж или Сенчестата кула? В Курвенската могила с другите пачаври? — Наведе се по-близо. — Някои разправят, че сте я скрили за свое удоволствие. За мен е все едно, стига да не е с дете. Ще й направя синовете си. Ако сте оседлали кобилката, какво пък… двамата сме светски мъже, нали така?

Джон беше чул предостатъчно.

— Сир Аксел, ако наистина сте Ръката на кралицата, жалко за нейно величество.

Флорент почервеня от гняв.

— Значи все пак е вярно. Решили сте да я задържите за себе си, разбирам. Копелето иска бащиното си място.

„Копелето отказа бащиното си място. Ако копелето искаше Вал, трябваше само да го каже.“

— Моля да ме извините, сир. Имам нужда от малко чист въздух. — „Тук вони.“ Стресна се и се заслуша. — Това е рог.

Други също го бяха чули. Музиката и смехът стихнаха. Танцуващите замръзнаха на местата си. Дори Дух наостри уши.

— Какво е това? — попита кралица Селайз.

— Боен рог, ваше величество — отвърна сир Нарбърт.

Ръката на кралицата изпърха към гърлото й.

— Нападнати ли сме?

— Не, ваше величество — рече Ълмър от Кралски лес. — Наблюдателите ни на Вала са, нищо повече.

„Един зов — помисли Джон Сняг. — Връща се обход.“

Рогът обаче прозвуча отново.

— Два зова — каза Мъли.

Черни братя, северняци, свободен народ, Денн, хора на кралицата, всички мълчаха и се вслушваха. Пет удара на сърцето. Десет. Двайсет. След това Оуен Тъпия се изхили, а Джон Сняг вдиша и каза:

— Два зова. Диваци.

„Вал.“

Тормунд Ужаса на великаните най-после бе дошъл.