Танц с дракони

Теон

Денят се прокрадна над тях също като Станис: невидим.

Зимен хребет беше буден от часове, бойниците и кулите му бяха пълни с мъже, очакващи щурм, който така и не последва. Докато небето започне да просветлява, звукът от барабаните бе заглъхнал, макар да бяха чули бойни рогове още три пъти, всеки път — малко по-близо. А снегът продължаваше да вали.

— Днес ще спре — настояваше едно конярче. — Ами че то дори не е зима още. — Теон щеше да се изсмее, ако можеше да си го позволи. Помнеше историите, които баба Нан им беше разказвала за бури, бушували четирийсет дни и четирийсет нощи, година, десет години… бури, които погребвали замъци, градове и цели кралства под сто стъпки сняг.

Седеше в дъното на Голямата зала, близо до конете, и гледаше как Абел, Роуан и една перачка със сиво-кафява коса, наричаха я Катерицата, нагъват филии клисав кафяв хляб, изпържен в мазнина от бекон. Самият той закусваше с халба тъмен ейл, пенлив и толкова гъст, че можеше да се дъвче. Още няколко халби и планът на Абел може би нямаше да изглежда толкова безумен.

Рууз Болтън влезе, огледа с размътен поглед залата и се прозя. Придружаваше го пълничката му бременна жена, Валда Дебелата. Няколко лордове и капитани го бяха изпреварили, между тях Ъмбър Курвенската напаст, Енис Фрей и Роджър Ризуел. По-натам на масата Виман Мандърли нагъваше наденици и варени яйца, а старият лорд Локи до него пълнеше с овесена каша беззъбата си уста.

Скоро лорд Рамзи също се появи. „Настроението му е гадно тази сутрин.“ Не можеше да убегне на Теон. „Барабаните са го държали буден цяла нощ или някой го е ядосал.“ Една погрешна дума, необмислен поглед, ненавременен смях, всяко едно от тези неща можеше да предизвика гнева на негово благородие и да струва на човек парче одрана кожа. „Моля те, не поглеждай насам, милорд.“ Само едно озъртане му трябваше на Рамзи, за да разбере всичко. „Ще го види изписано на лицето ми. Ще разбере. Винаги разбира.“

Теон се обърна към Абел.

— Няма да стане. — Гласът му беше толкова тих, че и конете не можеха да го чуят. — Ще ни хванат преди да сме напуснали замъка. Дори и да се измъкнем, лорд Рамзи ще ни хване, с Бен Кокалите и момичетата.

— Лорд Станис е извън стените и е наблизо, ако се съди по роговете. Трябва само да стигнем до него. — Пръстите на Абел заиграха по струните на лютнята. Брадата на певеца беше кафява, макар че повечето му коса бе побеляла. — Ако Копелето все пак тръгне подир нас, току-виж съжалил.

„Мисли го — каза си Теон. — Повярвай го. Кажи си, че е истина.“

— Рамзи ще използва жените ти като ловна плячка — каза на певеца. — Ще ги хване, ще ги изнасили и ще нахрани псетата си с труповете им. Ако му побягат добре, може да нарече следващите кутрета на тях. Теб ще те одере. Кожаря и Деймън Потанцувай за мен ще са страшно доволни. Ще ги молиш да те убият. — Стисна китката на певеца с осакатената си ръка. — Закле се, че няма да позволиш да попадна отново в ръцете му. Имам думата ти за това. — Трябваше да го чуе отново.

— Думата на Абел — каза Катерицата. — Здрава като дъб. — Абел само сви рамене. — Каквото и да се случи, принце.

Горе на подиума Рамзи спореше за нещо с баща си. Бяха твърде далече, та Теон да може да ги чуе, но страхът, изписан на кръглото розово лице на Валда Дебелата, говореше много. Чу обаче как Виман Мандърли извика за още наденици и смеха на Роджър Ризуел на някаква шега на едноръкия Харууд Стаут.

Зачуди се дали изобщо ще види някога водните палати на Удавения бог, или призракът му ще остане тук, в Зимен хребет. „Мъртвият е мъртъв. По-добре мъртъв, отколкото Смрад.“ Ако планът на Абел се провалеше, Рамзи щеше да направи умирането им дълго и трудно. „Ще ме одере от главата до петите този път и никакво молене няма да сложи край на мъчението.“ Никоя болка, изпитвана някога от Теон, не можеше да се сравни с агонията, която Кожаря можеше да предизвика с едно малко ножче за дране. Абел много скоро щеше да научи този урок. И за какво? „Джейни, името й е Джейни, а очите й са с различен цвят.“ Част от глумска игра. „Лорд Болтън знае, и Рамзи, но останалите са слепи, дори този проклет бард с лукавите му усмивки. На тебе ще се смеят, Абел, на тебе и на твоите курви убийци. Ще умрете за съвсем друго момиче.“

За малко щеше да им каже истината, когато Роуан го отведе при Абел в развалините на Изгорялата кула, но в последния момент задържа езика си зад зъбите. Певецът, изглежда, бе решил твърдо да се измъкне с дъщерята на Едард Старк. Виж, ако знаеше, че младоженката на лорд Рамзи е само дете на стюард…

Вратите на Голямата зала се отвориха с трясък.

Студен вятър нахлу и облак ледени кристали заискри синкавобял във въздуха. През него закрачи сир Хостийн Фрей, покрит до кръста със сняг и с безжизнено тяло в ръце. По всички пейки мъжете оставиха чаши и лъжици, обърнаха се и зяпнаха ужасната гледка. Залата затихна.

„Ново убийство.“

Сняг се сипеше от наметалото на сир Хостийн, докато крачеше към високата маса и стъпките му отекваха от пода. След него влязоха десетина рицари и войници на Фрей. Теон позна момчето с тях — Големия Уолдър, малкия, с лисичето лице и слаб като клечка. Гърдите, ръцете и наметалото му бяха зацапани с кръв.

Конете зацвилиха от миризмата й. Кучета се измъкнаха изпод масите и задушиха. Мъже се надигнаха от пейките. Тялото в ръцете на сир Хостийн искреше на светлината на факлите, покрито с розов скреж. Студът навън беше вледенил кръвта.

— Синът на брат ми Мерет. — Хостийн положи тялото на пода пред подиума. — Заклан като прасе. Още момче!

„Малкия Уолдър — помисли Теон. — Големия.“ Хвърли поглед към Роуан. „Шест са. Всяка може да го е направила.“ Но перачката усети погледа му и каза:

— Не сме ние.

— Тихо — предупреди я Абел.

Лорд Рамзи слезе от подиума при мъртвото момче. Баща му се вдигна по-бавно, светлоок, с изопнато лице, строг.

— Това вече е прекалено. — Гласът на Рууз Болтън отекна високо из залата. — Къде са намерили момчето?

— Под разрушената цитадела, милорд — отвърна Големия Уолдър. — Със старите водоливници. — Ръкавиците му бяха оцапани с кръвта на братовчеда му. — Казах му да не излиза сам, но той рече, че трябвало да се види с един, който му дължал сребро.

— Кой е? — изръмжа Рамзи. — Кажи ми името му. Посочи ми го, момче, и ще ти направя наметало от кожата му.

— Така и не каза, милорд. Само, че спечелил парите на зарове. — Момчето Фрей се поколеба. — Някои от мъжете на Бял пристан го научиха на заровете. Не мога да кажа кои, но те бяха.

— Милорд — прогърмя гласът на Хостийн Фрей. — Знам кой е направил това. Кой е убил момчето и всички останали. Не лично, не. Твърде дебел и страхлив е, за да убие сам. Но е по негова заповед. — Обърна се към Виман Мандърли. — Отричаш ли?

Лордът на Бял пристан отхапа половин наденица.

— Признавам… — избърса с ръкав мазното от устните си, — признавам, че малко знам за горкото момче. Скуайър на лорд Рамзи беше, нали така? На колко години беше младокът?

— На девет. Само на девет.

— Толкова млад — рече Виман Мандърли. — Но пък може да е било за добро. Ако не беше умрял, щеше да порасне и да стане Фрей.

Сир Хостийн натресе крака си в ръба на масата и я изрита в издутия корем на лорд Виман. Разхвърчаха се чаши и блюда, наденици се пръснаха навсякъде, а десетина от мъжете на Мандърли наскачаха от местата си с ругатни. Някои награбиха ножове, блюда и кани, всичко, което можеше да послужи за оръжие.

Сир Хостийн Фрей измъкна дългия си меч от ножницата и скочи към Виман Мандърли. Владетелят на Бял пристан се опита да се измъкне назад, но горницата на масата го беше приковала за стола. Мечът посече през три от четирите му гуши и плисна яркочервена кръв. Лейди Валда изпищя и се вкопчи в ръката на лорд съпруга си.

— Спрете! — изрева Рууз Болтън. — Спрете тази лудост.

Хората му се хвърлиха напред, докато тези на Мандърли прескачаха пейките, за да се доберат до Фрей. Един замахна към сир Хостийн с кама, но едрият рицар се завъртя и го посече в рамото. Лорд Виман се вдигна на крака и рухна. Старият лорд Локи викаше за майстер, докато Мандърли пляскаше на пода като пребит морж в разливащата се локва кръв. Около него кучетата се сбиха над надениците.

Четирийсет копиеносци на Дредфорт едва разтърваха биещите се и сложиха край на касапницата. На пода вече лежаха мъртви шестима мъже на Бял пристан и двама на Фрей. Още десетина бяха ранени, а един от Момчетата на Копелето, Лютън, издъхваше и ревеше за майка си, докато се опитваше да натика шепа хлъзгави черва през зейналата рана в корема си. Лорд Рамзи го усмири, като издърпа копие от ръцете на един от хората на Стоманените пищялки и го заби в гърдите му. Таванските греди още кънтяха от викове, молитви и проклятия, от цвиленето на ужасени коне и ръмженето на кучките на Рамзи. Уолтън Стоманените пищялки трябваше да изтропа десетина пъти с тъпия край на копието си по пода, докато залата затихне и се чуе гласът на Рууз Болтън.

— Виждам, че всички искате кръв — каза лордът на Дредфорт. Майстер Родри стоеше до него с гарван на рамото. Черните пера на птицата бяха лъскави като въглен на светлината на факлите. „Мокри са — осъзна Теон. — А негово благородие държи пергамент. Той също ще е мокър. Черни криле, черни слова.“ — Вместо да използвате мечовете си един срещу друг, може да ги пробвате срещу лорд Станис. — Лорд Болтън разви пергамента. — Войската му е на по-малко от три дни езда оттук, заровена в снега и гладуваща, а на мен поне ми омръзна да чакам благоволението му. Сир Хостийн, събере рицарите си при главната порта. Щом толкова сте зажаднели за бой, вие ще нанесете първия удар. Лорд Виман, вашите хора от Бял пристан да се строят при източната порта. Вие също ще тръгнете.

Мечът на Хостийн Фрей беше червен почти до дръжката. Капки кръв бяха опръскали лицето му като лунички. Той го отпусна и каза:

— Както заповяда милорд. Но след като ви донеса главата на Станис Баратеон, смятам да приключа с разфасоването на лорд Свинска мас.

Четирима рицари на Бял пристан се бяха стегнали в плътен кръг около лорд Виман, докато майстер Медрик се мъчеше да спре кървенето му.

— Първо ще трябва да минете през нас, сир — рече най-старият от тях, със сива брада и кораво лице, с три сребърни русалки на виолетово поле, извезани на зацапаната му с кръв връхна туника.

— С радост. Един по един или всички наведнъж, все едно.

— Стига! — ревна лорд Рамзи и размаха кървавото си копие. — Още една заплаха и ще ви изкормя всички лично. Баща ми каза! Спестете си гнева за претендента Станис.

Рууз Болтън кимна одобрително.

— Точно така. Ще има достатъчно време да се биете помежду си след като приключим със Станис. — Светлите му очи затърсиха из залата и се спряха на барда Абел до Теон. — Певец! Ела и ни изпей нещо успокоително.

Абел се поклони.

— Както благоволи милорд.

Закрачи към подиума с лютнята в ръка, прескочи ловко един-два трупа и седна кръстосал крака на високата маса. Щом започна да пее — тъжна и тиха песен, непозната за Теон Грейджой, — сир Хостийн, сир Енис и приятелите им Фрей се обърнаха да изведат конете си от залата.

Роуан сграбчи Теон за ръката.

— Банята. Трябва да стане сега.

Той се дръпна.

— Посред бял ден? Ще ни видят.

— Снегът ще ни скрие. Глух ли си? Болтън изкарва мечовете си. Трябва да стигнем до крал Станис преди тях.

— Но… Абел…

— Абел може сам да се погрижи за себе си — каза Катерицата.

„Това е лудост. Безнадеждна, глупава и обречена.“ Теон пресуши последните капки ейл и се надигна с неохота.

— Намерете сестрите си. Много вода трябва за банята на милейди.

Катерицата се измъкна тихо, както винаги. Роуан тръгна с него. Откакто тя и сестрите й го бяха намерили в гората на боговете, го дебнеха на всяка крачка и никога не го оставяха сам. Не му вярваха. „А и защо? Бях Смрад преди и може отново да стана Смрад. Смрад, миризлив, римува се с лъжлив.“

Навън снегът все още валеше. Снежните човеци, вдигнати от скуайърите, се бяха превърнали в чудовищни великани, десет стъпки високи и уродливи. Бели стени се издигаха от двете им страни, докато двамата с Роуан си проправяха път към гората на боговете: пътеките между цитаделата, кулата и залата се бяха превърнали в лабиринт от ледени окопи, изривани на всеки час, за да се поддържат чисти. Лесно беше човек да се загуби в този замръзнал лабиринт, но Теон Грейджой знаеше всяка извивка и чупка.

Дори гората на боговете побеляваше. Ледена кора беше стегнала езерцето под дървото на сърцето, а лицето, издълбано в белия му ствол, беше пуснало мустаци от ледени висулки. По това време на деня не можеха да се надяват, че ще са сами със старите богове. Роуан дръпна Теон настрана от молещите се пред дървото северняци към едно по-закътано място по-назад до стената с казармите, до локва топла кал, която миришеше на развалени яйца. Дори калта бе започнала да се заледява по краищата.

— Зимата иде…

Роуан го изгледа мрачно.

— Нямаш право да изричаш думите на лорд Едард. Не и ти. Никога. След това, което направи…

— Вие също убихте момче.

— Не бяхме ние. Казах ти.

— Думите са вятър. — „Не са по-добри от мен. Едни и същи сме.“ — Убихте другите, защо не и него? Жълтия Дик…

— … беше вмирисан като теб. Прасе.

— А Малкия Уолдър беше прасенце. Убийството му насъска Фрей срещу Мандърли, хитро, вие ги…

— Не ние! — Роуан го сграбчи за гърлото и го притисна в стената, лицето й бе само на два пръста от неговото. — Кажеш ли го още веднъж, ще ти изтръгна лъжливия език, родоубиецо.

Усмихна й се с изпочупените си зъби.

— Няма. Езикът ми ви трябва, за да минете през охраната. Лъжите ми ви трябват.

Роуан го заплю. Пусна го и избърса с погнуса ръце в дрехата си все едно, че се беше омърсила само от докосването му.

Теон знаеше, че не бива да я предизвиква. По свой начин тя беше опасна колкото Кожаря или Деймън Потанцувай за мен. Но беше премръзнал и уморен, главата му щеше да се пръсне и не беше спал от няколко дни.

— Направих ужасни неща… предадох своите, измених, заповядах да убият хора, които ми вярваха… но не съм родоубиец.

— Момчетата на Старк не ти бяха братя, да. Знаем.

Вярно беше, но не това имаше предвид Теон. „Не бяха от моята кръв, но все пак не им напакостих. Двамата, които убихме, бяха просто синове на мелничар.“ Не искаше да мисли за майка им. Беше познавал жената на мелничаря от години, дори беше лягал с нея. „Големи гърди, с широки тъмни зърна, сладка уста, весел смях. Радости, които никога вече няма да вкуся.“

Но нямаше полза да казва на Роуан всичко това. Тя нямаше да повярва на отричанията му повече, отколкото той на нейните.

— Ръцете ми са оцапани с кръв, но не с кръвта на братя — отрони той уморено. — И бях наказан.

— Но не достатъчно. — Роуан му обърна гръб.

„Глупава жена.“ Теон можеше да е прекършено същество, но все още носеше кама. Лесно можеше да я извади и да я забие в гърба й. На това поне все още беше способен, нищо, че беше останал почти без зъби. Можеше дори да е проява на милост — по-бърз и чист край от онзи, който я чакаше, когато ги заловеше Рамзи.

Смрад можеше да го направи. Да го направи с плахата надежда, че може би ще удовлетвори лорд Рамзи. Тези курви бяха решили да откраднат младоженката на Рамзи; Смрад не можеше да го позволи. Но старите богове го бяха познали, бяха го нарекли Теон. „Железнороден бях, син на Бейлон Грейджой и законен наследник на Пайк.“ Отрязаните пръсти го засърбяха и затрепериха, но не извадиха камата.

Катерицата се върна с другите четири: мършавата сивокоса Миртъл, Уилоу Вещерското око с дългата й черна плитка, широката в кръста едрогърда Френя, Холи с ножа й. Облечени като слугини. „Никакви мечове — забеляза Теон. — Никакви брадви, чукове, никакви оръжия освен ножовете.“ Наметалото на Холи беше стегнато със сива тока, а Френя беше намотала конопено въже по тялото си, от бедрата до гърдите. С него изглеждаше още по-едра.

Миртъл носеше слугински дрехи за Роуан.

— Дворовете са пълни с глупаци — предупреди ги тя. — Канят се да тръгват навън.

— Коленичещи — изсумтя Уилоу презрително. — Великият им лорд заповядва, те се подчиняват.

— Ще умрат — изписука Холи щастливо.

— И те, и ние — каза Теон. — Дори да минем през охраната, как смятате да изведете лейди Аря?

Холи се усмихна.

— Шест жени влизаме, шест излизаме. Кой ти гледа слугинчета? Ще облечем момичето Старк като Катерицата.

Теон погледна Катерицата. „Почти еднакви са на ръст. Може и да успеят.“

— А тя как ще излезе?

— През някой прозорец и долу в гората на боговете — отговори му тя. — Бях на дванайсет първия път, когато брат ми ме взе на набег южно от Вала ви. Тогава си спечелих името. Брат ми каза, че приличам на катерица, тичаща по дърво. Оттогава съм прехвърляла Вала шест пъти, насам и обратно. Все ще мога да се спусна по една каменна кула.

— Доволен ли си, обърни-плащ? — попита Роуан. — Да започваме.

Кухнята на Зимен хребет с високия сводест таван заемаше отделна сграда, настрана от залите и цитаделите на замъка, за да се избегне пожар. Миризмите вътре се сменяха час по час — винаги различен лъх на печени меса, праз и лук, и прясно опечен хляб. Рууз Болтън бе поставил охрана на кухненските врати. При толкова много гърла за хранене всеки залък беше ценен. Дори готвачите и чистачите на котли се наблюдаваха непрекъснато. Но пазачите познаваха Смрад. Обичаха да го дразнят, когато дойдеше да вземе гореща вода за банята на лейди Аря. Никой не смееше да стигне по-далече обаче. Знаеше се, че Смрад е любимецът на лорд Рамзи.

— Принцът на Вонята е дошъл за гореща вода — заяви един от охраната, щом Теон и слугинчетата му се появиха пред него. Отвори им вратата. — Хайде бързо, докато не се е издухал всичкият топъл въздух.

Влязоха и Теон сграбчи едно от ратайчетата за рамото.

— Гореща вода за милейди, момче. Шест пълни ведра и гледай да е наистина гореща. Лорд Рамзи я иска розова и чиста.

— Да, милорд — отвърна момчето. — Веднага, милорд.

„Веднага“ отне доста повече време, отколкото му се искаше на Теон. Нито един от големите котли не беше чист, тъй че момчето трябваше да изтърка един, преди да го напълни. Цяла вечност отне, докато кипне, и още време, докато напълнят шестте дървени ведра. През цялото време жените на Абел чакаха, скрили лицата си под качулките. „Правят го съвсем погрешно.“ Истинските слугинчета винаги се закачаха с ратаите, флиртуваха с готвачите, щипваха по някоя хапка тук и залък — там. Роуан и сестрите й заговорнички не искаха да привличат внимание, но мрачното им мълчание скоро накара пазачите да ги поглеждат озадачено.

— Къде са Мейси, Джез и другите момичета? — попита един. — Обичайните.

— Лейди Аря е недоволна от тях — излъга Теон. — Последния път водата беше изстинала, преди да стигне до коритото.

Горещата вода изпълваше въздуха с облаци пара и стапяше сипещите се снежинки. Поеха обратно през лабиринта от ледени окопи. С всяка стъпка водата се плискаше и изстиваше. Проходите бяха задръстени с войска: рицари с вълнени туники и кожени наметала, войници с копия, стрелци с неизпънати лъкове и снопове стрели, наемни конници и коняри, подкарали бойни коне. Мъжете на Фрей носеха знака с двете кули, тези на Бял пристан — тритона и тризъбеца. Провираха се във виелицата един покрай друг в противоположни посоки, споглеждаха се нащрек, но не вадеха мечове. Не и тук. „Вън в горите може и да е друго.“

Неколцина ветерани на Дредфорт пазеха вратите на Голямата цитадела.

— Пак ли проклета баня? — изръмжа сержантът им, като видя димящите ведра. Беше пъхнал ръце под мишниците от студа. — Снощи се къпа. Колко може да се омърси една жена в леглото си?

„Повече, отколкото можеш да си представиш, ако дели това легло с Рамзи“, помисли Теон, спомнил си брачната нощ и нещата, които бяха принудени да правят с Джени.

— Заповед на лорд Рамзи.

— Хайде вътре, преди водата да е замръзнала — подкани ги сержантът. Двама от пазачите отвориха крилата на вратата.

В преддверието бе студено като навън. Холи изтърси снега от ботушите си и смъкна качулката.

— Мислех, че ще е по-трудно. — Дъхът й излезе на скреж.

— Горе при спалнята на милорд има още пазачи — предупреди ги Теон. — Хора на Рамзи. — Не посмя да ги нарече Момчетата на Копелето. Не и тук. Човек не знаеше кой може да подслушва. — Дръжте главите си наведени и не сваляйте качулките.

— Послушай го, Холи — каза Роуан. — Някой ще ти познае лицето. Не искаме неприятности.

Теон ги поведе по стълбището. „Изкачвал съм тези стъпала хиляда пъти.“ Като момче ги взимаше нагоре бегом, а надолу прескачаше по три наведнъж. Веднъж скочи право върху баба Нан и я събори на пода. Това му спечели най-лошия пердах, който бе получавал в Зимен хребет, макар да си беше почти галене в сравнение с боя, който братята му му теглеха в Пайк. Двамата с Роб бяха водили много геройски битки по тези стъпала с дървените си мечове. Добра тренировка беше: наби му в главата колко е трудно да си пробиеш с бой път по вито стълбище срещу здрава съпротива. Сир Родрик казваше, че един добър мъж може да задържи сто, нападащи отдолу.

Но това бе много отдавна. Всички бяха мъртви вече. Джори, старият сир Родрик, лорд Едард, Харвин и Хълън, Кайн и Дезмънд, и Том Дебелака, Алин с мечтите му за рицарство, Микен, който му беше дал първия истински меч. Дори и баба Нан, най-вероятно.

И Роб. Роб, който беше повече брат на Теон от всеки син, заченат от слабините на Бейлон Грейджой. „Убит на Червената сватба, заклан от Фрей. Трябваше да съм с него. Къде бях тогава? Трябваше да умра с него.“

Спря толкова внезапно, че Уилоу едва не се блъсна в гърба му. Вратата на спалнята на Рамзи беше пред него. И я пазеха двама от Момчетата на Копелето, Алин Киселия и Грънт.

„Старите богове са ни пожелали добро.“ Грънт нямаше език, а Алин Киселия нямаше мозък, казваше лорд Рамзи. Единият беше жесток, другият зъл, но и двамата бяха прекарали повечето от живота си в служба в Дредфорт. Правеха каквото им се каже.

— Нося гореща вода за лейди Аря — каза им Теон.

— Пробвай да се измиеш. Смрад — рече Алин Киселия. — Миришеш на конска пикня. — Грънт изпръхтя съгласен. Или може би трябваше да е смях. Но Алин отключи вратата на спалнята и Теон махна на жените да минат.

В тази стая не изгряваше ден. Сенки загръщаха всичко. Една последна цепеница пращеше вяло сред гаснещите въглени в камината, а на масата до разхвърляното празно легло мъждукаше свещ. „Момичето го няма — помисли Теон. — Хвърлило се е от прозореца от отчаяние.“ Но прозорците тук бяха със затворени кепенци против студа, запушени с кора навят сняг и скреж.

— Къде е? — попита Холи. Сестрите й изляха ведрата си в голямото кръгло дървено корито. Френя затвори вратата и подпря гръб на нея. — Къде е? — повтори Холи. Навън прозвуча рог. „Фрей, събират се да тръгнат на битка.“ Отрязаните пръсти го засърбяха.

И тогава я видя. Беше се свила в най-тъмния ъгъл на спалнята, на пода, на кълбо под купчина вълчи кожи. Теон нямаше и да я забележи, ако не беше треперенето й. Беше струпала кожите върху себе си, за да се скрие. „От нас ли? Или очаква лорд съпруга си?“ Дощя му се да изкрещи при мисълта, че Рамзи може да идва насам.

— Милейди. — Не можеше да се насили да я нарече Аря, а да я нарече Джейни не смееше. — Няма нужда да се криеш. Това са приятели.

Кожите се размърдаха. Едно око надникна зад тях, блеснало от сълзи. „Тъмно, твърде тъмно. Кафяво око.“

— Теон?

— Лейди Аря. — Роуан се приближи. — Трябва да дойдете с нас, и бързо. Ще ви заведем при брат ви.

— При брат ми? — Лицето на момичето се показа изпод вълчите кожи. — Аз… нямам братя.

„Забравила е коя е. Забравила е името си.“

— Така е — каза Теон. — Но някога имаше братя. Трима. Роб, Бран и Рикон.

— Те са мъртви. Вече нямам братя.

— Имаш брат по баща — каза Роуан. — Лорд Враната.

— Джон Сняг?

— Ще те заведем при него, но трябва да тръгнем веднага.

Джейни придърпа вълчите кожи до брадичката си.

— Не. Това е някакъв капан. Той е, моят… лорд, милият ми лорд, той ви е пратил, това е само някакво изпитание, за да се увери, че го обичам. Да, да, обичам го повече от всичко. — По бузата й потече сълза. — Кажете му го, моля ви. Ще правя всичко, което поиска… каквото поиска… с него или… или с кучето, или… моля ви… няма защо да ми отрязва стъпалата, няма да се опитам да избягам, никога, ще му дам синове, заклевам се…

Роуан ахна, после изсумтя:

— Боговете да го прокълнат дано!

— Аз съм добро момиче — изхлипа Джейни. — Те ме обучиха.

Уилоу се намръщи.

— Спри. Пазачите ще чуят.

— Вдигни я, обърни-плащ. — Холи беше извадила ножа си. — Вдигни я, да не го правя аз. Трябва да тръгваме. Вдигни тая малка путка на крака и й вдъхни малко кураж.

— А ако запищи? — каза Роуан.

„Всички сме мъртви — помисли Теон. — Казах им, че е глупост, но не искаха да ме слушат.“ Абел ги беше обрекъл. Всички певци бяха смахнати. В песните героят винаги спасяваше девицата от замъка на чудовището, но животът не беше песен, не повече, отколкото Джейни беше Аря Старк. „Очите й са с друг цвят. И тук няма герои, само курви.“ Все пак коленичи до нея, смъкна кожите и я докосна по бузата.

— Познаваш ме. Аз съм Теон, помниш. Аз също те познавам. Знам коя си.

— Коя съм? — Тя тръсна глава. — Аз съм…

Той опря пръст на устните й.

— Ще говорим за това по-късно. Сега трябва да мълчиш. Ела с нас. С мен. Ще те изведем оттук. Далече от него.

Очите й се разшириха.

— Моля те — прошепна тя. — О, моля те!

Теон я вдигна да стане. Вълчите кожи се свлякоха. Под тях беше гола, малките й гърди бяха покрити с рани от зъби. Чу как една от жените изсъска. Роуан тикна вързоп дрехи в ръцете му.

— Обличай я. Вън е студено.

Катерицата се беше съблякла по долни дрехи и ровеше в кедровия скрин за нещо по-топло. Накрая се спря на един от ватираните жакети на лорд Рамзи и на протрити бричове.

С помощта на Роуан Теон облече Джейни Пули в дрехите на Катерицата. „Ако боговете са добри и пазачите са слепи, може да мине.“

— Сега излизаме навън и надолу по стъпалата — каза й. — Дръж си главата наведена. Следвай Холи. Не бягай, не плачи, не говори, не поглеждай никого в очите.

— Стой до мен — помоли го Джейни. — Не ме оставяй.

— Ще бъда точно до тебе — обеща Теон.

Катерицата се пъхна в леглото на лейди Аря и дръпна завивката.

Френя отвори вратата на спалнята.

— Хубаво ли я изкъпа, Смрад? — попита Алин Киселия, щом се показаха. Грънт стисна Уилоу за гърдата, когато мина покрай него. Извадиха късмет с избора му. Ако беше докоснал Джейни, тя можеше да изпищи. Тогава Холи щеше да му разпори гърлото с ножа, скрит в ръкава й. Уилоу просто се изви покрай него и го подмина.

За миг Теон почти се замая от радост. „Изобщо не погледнаха. Изобщо не разбраха. Измъкнахме момичето изпод носа им!“

Но по стъпалата страхът се върна. Ами ако срещнеха Кожаря или Деймън Потанцувай за мен, или Уолтън Стоманените пищялки? Или самия Рамзи? „Боговете да ни спасят, не Рамзи, всеки друг, но не и той.“ Каква полза, че бяха измъкнали момичето от спалнята? Все още бяха в замъка, всички порти бяха затворени, а стените гъмжаха от стражи. Най-вероятно пазачите отвън щяха да ги спрат. Холи с ножа й щеше да е безпомощна срещу шестима мъже с ризници, мечове и копия.

Но пазачите навън се бяха свили до вратите, обърнали гръб на ледения вятър и навяващия сняг. Дори сержантът им само ги погледна набързо. Теон изпита за миг жал за него и хората му. Рамзи щеше да ги одере всички, щом научеше, че младоженката му я няма, а не смееше и да помисли какво щеше да направи на Грънт и Алин Киселия.

На десетина крачки от вратата Роуан пусна празното си ведро, и сестрите й също. Голямата цитадела вече се беше скрила зад тях. Дворът беше бяла пустош, изпълнена с приглушени звуци, отекващи странно сред воя на бурята. Преспите се издигнаха около тях, най-напред високи до коленете, после до кръста, след това — над главите им. Бяха насред Зимен хребет, със замъка около тях, но нищо не се виждаше. Все едно, че се бяха изгубили в Земята на вечната зима, на хиляда левги отвъд Вала.

— Студено е — изхлипа Джейни Пули, докато залиташе до Теон.

„Скоро ще е още по-студено.“ Отвъд стените на замъка зимата ги чакаше с ледените си зъби. „Ако стигнем толкова далече.“

— Насам — каза той, след като излязоха на кръстовище между три прохода.

— Френя, Холи, вървете с тях — каза Роуан. — Ние ще се съберем с Абел. Не ни чакайте. — След тези думи се обърна рязко и се гмурна в снега към Голямата зала. Уилоу и Миртъл забързаха след нея.

„Все по-безумно и по-безумно“, помисли Теон Грейджой. Бягството изглеждаше малко вероятно с всичките шест жени на Абел; само с две изглеждаше невъзможно. Но бяха стигнали твърде далече, за да върнат момичето в спалнята му и да се престорят, че нищо такова не се е случвало. Затова хвана Джейни за ръка и я задърпа по пътеката към Портата към бойниците. „Само половин порта — напомни си Теон. — Дори стражите да ни пуснат, няма как да се стигне до външната стена.“ В други нощи пазачите го бяха пускали, но винаги беше идвал сам. Нямаше да мине толкова лесно с три слугинчета, а ако погледнеха под качулката на Джейни и познаеха младата жена на лорд Рамзи…

Проходът свърна наляво. Пред тях, зад булото на падащия сняг, зейна Портата към бойниците, с двама пазачи пред нея. В дебелата вълна и кожи изглеждаха едри като мечки. Копията им бяха осем стъпки високи.

— Кой е? — извика единият. Теон не разпозна гласа, а и лицето беше скрито зад шал. Само очите се виждаха. — Смрад, ти ли си?

„Да“, понечи да каже. Но вместо това отвърна:

— Теон Грейджой. Аз… Водя ви жени.

— Горките момчета, сигурно сте премръзнали — каза Холи. — Я да те стопля малко.

Промуши се покрай върха на копието, посегна към лицето на пазача и смъкна шала му, за да го целуне по устата. А докато устните им се допираха, ножът й се хлъзна в шията му точно под ухото. Теон видя как очите му се облещиха. На устните на Холи имаше кръв, щом се отдръпна, кръв блъвна и от устата му, докато се свличаше.

Вторият пазач зяпна объркан, когато Френя сграби копието му. Сборичкаха се за миг, задърпаха и тя го изтръгна от замръзналите му пръсти и го перна с тъпия край в слепоочието. Докато той залиташе назад, тя обърна копието и го заби в корема му.

Джейни изпищя.

— Мамка му! — изруга Холи. — Това ще доведе коленичещите насам. Бягай!

Теон запуши устата на Джейни с ръка, сграбчи я с другата през кръста и я издърпа покрай издъхналия и издъхващ страж, през портата и на замръзналия ров. А старите богове може би все още ги гледаха благосклонно отгоре: подвижният мост беше спуснат, за да могат защитниците на Зимен хребет да стигат и да се връщат по-бързо от външните бойници. Зад тях се разнесоха тревожни викове, чу се скърцане на тичащи в снега крака, след това от зъберите на вътрешната стена прозвуча тръба.

На моста Френя спря и се обърна.

— Продължете. Аз ще задържа коленичещите.

Още стискаше кървавото копие.

Теон залиташе. Стигнаха до стълбището и той метна момичето на рамо и започна да се изкачва. Джейни вече бе престанала да се съпротивлява, а и беше толкова мъничка… но стъпалата бяха хлъзгави от леда под мекия пухкав сняг и на средата той се подхлъзна и падна на коляно. Болката беше толкова силна, че за малко да изтърве момичето, и за миг се уплаши, че няма да може да продължи. Но Холи го дръпна да стане и двамата най-сетне изнесоха Джейни горе на бойниците.

Той се подпря задъхан на един от зъбците. Чуваше виковете отдолу, където Френя се биеше с няколко войници.

— Накъде? — извика Теон на Холи. — Къде отиваме сега? Как излизаме?

Гневът на лицето на Холи преля в ужас.

— О, мамка му! Въжето. — Изсмя се истерично. — Въжето остана у Френя! — Изведнъж изпъшка и се хвана за корема. Метална стрела беше щръкнала от пъпа й. Между пръстите й изби кръв. Втора стрела щръкна от гърдите й и Холи рухна на пътеката.

Вляво от тях отекнаха викове. Снегът под Холи от бял ставаше червен. На вътрешната стена стрелецът сигурно презареждаше арбалета си, осъзна Теон. Тръгна надясно, но оттам също идваха двама мъже, тичаха към тях с извадени мечове. Далече на север прозвуча боен рог. „Станис — помисли той в паника. — Станис е единствената ни надежда, ако можем да стигнем до него.“ Вятърът виеше, а той и момичето бяха заклещени.

Стрелата профуча на педя от него и натроши замръзналия сняг, запушил най-близката пролука. От Абел, Роуан, Катерицата и другите нямаше и помен. Двамата с момичето бяха сами. „Хванат ли ни живи, ще ни дадат на Рамзи.“

Сграбчи Джейни през кръста и скочи.