Танц с дракони

Церсей

Всяка нощ изглеждаше по-студена от предишната.

В килията нямаше нито огън, нито дори мангал. Единственият прозорец беше твърде високо, за да може да гледа през него, и твърде малък, за да се провре, но достатъчно голям, за да пропуска студа. Церсей беше разкъсала първата риза, която й дадоха, настояваше да й върнат дрехите, но с това само остана гола и трепереща. Когато й донесоха друга риза, я навлече и им благодари, като почти хлипаше.

Прозорецът пропускаше и звуци. Това бе единственият начин кралицата да разбере какво може да става в града. Септите, които й носеха храна, не й казваха нищо.

Мразеше това. Джайм щеше да дойде, да, но как щеше да разбере? Церсей можеше само да се надява, че няма да е толкова глупав да препусне презглава пред войската си. Щеше да му е нужен всеки меч, за да се справи с дрипавата орда на Бедните братя, обкръжили Великата септа. Често питаше за близнака си, но тъмничарките не й отговаряха. Питаше и за сир Лорас. Според последните сведения Рицарят на цветята издъхваше на Драконов камък от раните, които бе получил, докато завземал замъка. „Да умре — помисли Церсей, — и по-бързо при това.“ Смъртта на момчето щеше да означава освободено място в Кралската гвардия, а това можеше да се окаже спасението й. Но септите мълчаха за Лорас Тирел толкова, колкото и за Джайм.

Лорд Кибърн се оказа последният й и единствен посетител. Светът й бе заселен от четири лица: самата тя и трите й тъмничарки, благочестиви и непреклонни. Септа Унела беше с едър кокал и мъжкарана, с мазолести длани и грозновато навъсено лице. Септа Моел имаше корава бяла коса и малки зли очички, вечно присвити подозрително и надничащи от сбръчкано остро лице. Септа Сколера беше широка в кръста и ниска, с едри гърди, маслинена кожа и миризма на вкиснало, като мляко, което е на ръба да се развали. Носеха й храна и вода, опразваха нощното й гърне и взимаха ризата й за пране веднъж на няколко дни, като я оставяха гола под одеялата, докато й я върнат. Понякога Сколера й четеше от „Седемлъчата звезда“ или „Книгата на святата молитва“, но иначе никоя не говореше с нея, нито отговаряше на въпросите й.

Тя мразеше и презираше и трите, почти толкова, колкото мразеше и презираше мъжете, които я бяха предали.

Лъжливи предатели, измамни слуги, мъже, обещавали й вечна любов, дори кръвта си… всички я бяха изоставили в часа на нужда. Озни Черното котле, онзи слабак, се беше прекършил под бича и бе напълнил ухото на Върховния врабец с тайни, които би трябвало да отнесе в гроба си. Братята му, улична измет, която тя беше издигнала, не бяха си мръднали и малкия пръст. Аурейн Води, адмиралът й, беше отплавал по море с дромоните, които тя бе построила за него. Ортън Мериуедър беше избягал в замъка си Дългата маса с жена си Таена, единствената вярна приятелка на кралицата в тези ужасни времена. Харис Суифт и Великият майстер Пицел я бяха изоставили в плен и бяха предложили властта на същите хора, които бяха заговорничили срещу нея. Мерин Трант и Борос Блънт, заклетите защитници на краля, ги нямаше никакви. Дори братовчед й Лансел, който някога се кълнеше, че я обича, беше един от обвинителите й. Чичо й бе отказал да й помогне в управлението, а тя искаше да го направи Ръката на краля.

А Джайм…

Не, това не можеше да го повярва, нямаше да го повярва. Джайм щеше да дойде, щом научеше за участта й. „Ела веднага — беше му написала. — Помогни ми. Спаси ме. Имам нужда от теб, тъй, както имах нужда преди. Обичам те. Обичам те. Обичам те. Ела веднага.“ Кибърн се беше заклел, че ще се погрижи писмото й да стигне до близнака й далече в Речните земи. Но Кибърн така й не се беше върнал. Можеше и да е мъртъв и главата му да е набучена на кол над портите на Цитаделата. Или може би беше натикан в някоя от черните килии под Червената цитадела, а писмото й още не бе изпратено. Беше питала сто пъти за него, но тъмничарките й не искаха да говорят. Знаеше със сигурност само, че Джайм не е дошъл.

„Все още — каза си. — Но скоро. А щом дойде, Върховният врабец и кучките му ще запеят друга песен.“

Мразеше да се чувства безпомощна.

Беше заплашвала, но заплахите й бяха посрещнати с каменни лица и глухи уши. Беше заповядвала, но заповедите й бяха пренебрегнати. Беше призовала милостта на Майката, позовавала се беше на естественото съчувствие на една жена към друга, но трите съсухрени септи бяха изоставили женствеността си, когато бяха изрекли клетвите си. Беше опитала с чар, говореше им кротко, понасяше смирено всяко ново оскърбление. Не ги склони. Предлагала им беше награди, обещала им беше снизходителност, почести, злато, постове в кралския двор. Отнасяха се към обещанията й както към заплахите.

И се беше молила. Ох, как се беше молила. Молитва искаха те, така че им я даваше, даваше им я на колене, сякаш беше някоя улична мърла, а не дъщеря на Скалата. Молила се беше за облекчение, за избавление, за Джайм. Гласно молеше боговете да я защитят в невинността й; безмълвно се молеше обвинителите й да претърпят внезапна и мъчителна смърт. Молеше се, докато коленете й се протриха и накървавиха, докато езикът й толкова надебеля и натежа, че можеше да се задави с него. Всички молитви, на които я бяха учили като момиче, се върнаха в ума й в килията, а според нуждите си съчини и нови, призоваваше Майката и Девата, Бащата и Воина, Старицата и Ковача. Молеше се дори на Странника. „Всеки бог на щурм.“ Седемте се оказаха толкова глухи, колкото земните им слуги. Церсей им даде всичките думи, които имаше в себе си, даде им всичко освен сълзи. „Това никога няма да имат“, казваше си.

Мразеше да се чувства слаба.

Ако боговете й бяха дали силата, която бяха дали на Джайм и на онзи самодоволен тъпак Робърт, щеше сама да се е спасила. „О, само един меч и умението да боравя с него.“ Имаше сърце на воин, но боговете в сляпата си злоба й бяха дали крехкото тяло на жена. Кралицата се беше опитала да се бие с тях отначало, но септите я бяха надвили. Бяха твърде много и бяха по-силни, отколкото изглеждаха. Грозни дъртачки, но безкрайното молене и търкане на подове, и биенето на послушничките с пръчки, ги бяха направили яки като корени.

И нямаше да й дадат покой. Нощ или ден, щом кралицата затвореше очи да поспи, някоя от тъмничарките й се появяваше, за да я събуди, та да изповяда греховете си. Беше обвинена в прелюбодеяние, разврат, върховна измяна и дори в убийство, защото Озни Черното котле беше признал удушването на последния Върховен септон по нейна заповед.

— Дошла съм да чуя за всичките ти убийства и прелюбодеяния — изръмжаваше септа Унела, след като я разтърсеше да я събуди.

Септа Моел й казваше, че греховете я държат будна.

— Само невинният познава мира на спокойния сън. Изповядай греховете си и ще спиш като новородено бебе.

Будене, заспиване и отново будене, всяка нощ бе накъсана на парчета от грубите ръце на мъчителките й, и всяка нощ беше по-студена и по-жестока от предишната. Часът на бухала, часът на вълка, часът на славея, лунен изгрев и лунен залез, здрач и утро, тътреха се и залитаха като пияници. Кой час беше? Кой ден беше? Къде беше тя? Сън ли беше това, или се беше събудила? Малките късчета сън, които й позволяваха, се бяха превърнали в бръсначи, режеха ума й. Всеки ден я заварваше по-затъпяла от предния, по-изтощена и разтреперана. Беше изгубила всякакъв усет откога я държат в килията, високо горе в една от Седемте кули на Великата септа на Белор. „Ще остарея и ще умра тук“, мислеше си отчаяно.

Не можеше да позволи това да се случи. Синът й се нуждаеше от нея. Кралството имаше нужда от нея. Трябваше да се освободи с цената на всякакъв риск. Светът й се беше свил до тясната килия, до нощното гърне, до твърдата постеля и кафявото вълнено одеяло, тънко като надежда, от което кожата я сърбеше, но тя все пак беше наследничка на лорд Тивин, дъщеря на Скалата.

Изтощена от безсъние, трепереща от студа, който се прокрадваше всяка нощ в килията, изгаряща от треска и умираща от глад, Церсей най-сетне осъзна, че трябва да се изповяда.

Тази нощ, когато дойде да я изтръгне от съня, септа Унела я завари да я чака на колене.

— Съгрешила съм — каза Церсей. Езикът й беше подут, устните напукани и разранени. — Съгрешила съм най-тежко. Вече го разбирам. Как можех да съм толкова сляпа толкова дълго? Старицата дойде при мен, вдигнала високо светилника си, и в свещената му светлина видях пътя, който трябва да извървя. Искам да се пречистя. Искам единствено опрощение на греховете си. Моля ви, добра септа, умолявам ви, заведете ме при Върховния септон, за да мога да изповядам своите престъпления и прелюбодеяния.

— Ще му кажа — отвърна септа Унела. — Негова висша святост ще бъде изключително доволен. Само чрез изповед и искрено разкаяние може безсмъртните ни души да бъдат спасени.

И до края на тази дълга нощ я оставиха да спи. Часове и часове блажен сън. Бухалът, вълкът и славеят отминаха този път невидени и неусетени, докато Церсей сънуваше дълъг и сладък сън, в който Джайм беше съпругът й, а синът й все още беше жив.

На заранта отново се почувства почти като себе си. Когато тъмничарките дойдоха, отново заговори благочестиво и им каза как е решена да изповяда греховете си и да бъде опростена за всичко, което е извършила.

— Възрадвани сме, че чуваме това — каза септа Моел.

— Голямо бреме ще смъкнете от душата си — каза септа Сколера. — Много по-добре ще се чувствате след това, ваше величество.

„Ваше величество.“ Тези две прости думи я развълнуваха. През дългия й плен тъмничарките й рядко си правеха труда да проявят дори тази елементарна вежливост.

— Негова висша святост ви очаква — каза септа Унела.

Церсей наведе глава, покорна и хрисима.

— Може ли да ми бъде позволено първо да се изкъпя? Не съм в подходящ вид да се явя пред него.

— Може да се умиете по-късно, ако негова висша святост позволи — отвърна септа Унела. — Чистотата на безсмъртната ви душа би трябвало да ви безпокои сега, а не суетите на плътта.

Трите септи я поведоха надолу по стълбището на кулата, септа Унела пред нея, а септа Моел и септа Сколера по петите й, сякаш се опасяваха, че може да се опита да избяга.

— Отдавна не съм имала посетител — заговори тихо Церсей, докато слизаха. — Кралят добре ли е? Питам само като майка, притеснена за детето си.

— Негово величество е в добро здраве — каза септа Сколера, — и добре пазен, ден и нощ. Кралицата е с него, винаги.

„Аз съм кралицата!“ Преглътна, усмихна се и рече:

— Добре е да го знам. Томен толкова я обича. Изобщо не повярвах на онези ужасни неща, които се казаха за нея. — Беше ли се измъкнала някак Марджери от обвиненията в разврат, прелюбодеяние и върховна измяна?

— Имаше ли процес?

— Скоро — каза септа Сколера. — Но брат й…

— Шшт! — Септа Унела се обърна и изгледа ядосано Сколера. — Много дрънкаш. Не е наша работа да говорим за такива неща.

Сколера наведе глава.

— Моля да ми простите.

Продължиха да слизат в пълно мълчание.

Върховният врабец ги прие в светилището си, строга седемстенна зала, където грубо изваяни ликове на Седемте се взираха от каменните стени почти толкова кисело и неодобрително, колкото самия негова висша святост. Когато влязоха, той седеше зад грубо рендосана маса и пишеше. Не се беше променил от последния път, когато се бе озовала пред него, в деня, в който я бяха затворили. Беше същият мършав сивокос мъж с изпито лице с остри черти и подозрително гледащи очи. Вместо пищните халати на предшествениците си носеше безформена риза от небоядисана вълна, която падаше до глезените му.

— Ваша милост — каза за поздрав. — Разбирам, че желаете да се изповядате.

Церсей се смъкна на колене.

— Да, ваша висша святост. Старицата дойде при мен, докато спях, с вдигнатия си високо светилник…

— Несъмнено. Унела, ти ще останеш да записваш думите на нейна милост. Солера, Моел, имате позволението ми да напуснете. — Сплете пръсти в същия жест, към който бе виждала баща си да прибягва хиляди пъти.

Септа Унела седна зад нея, разгъна пергамент и топна перото в мастилницата. Церсей я жегна страх.

— След като се изповядам, ще ми бъде ли позволено да…

— На ваша милост ще бъде въздадено според греховете ви.

„Този човек е неумолим“, осъзна тя за пореден път. Стегна се отново.

— Майката дано се смили над мен тогава. Лягала съм с мъже в извънбрачна връзка. Признавам.

— С кого? — Очите на Върховния септон се впиха в нея.

Церсей чуваше зад себе си тихото драскане на перото.

— С Лансел Ланистър, моя братовчед. И с Озни Черното котле. — Двамата бяха признали, че са спали с нея. Нямаше да е добре да го отрича. — С братята му също. Двамата. — Нямаше как да знае какво може да са казали Осфрид и Озмунд. По-безопасно беше да признае повече, отколкото твърде малко. — Това не оправдава греха ми, ваша висша святост, но бях самотна и уплашена. Боговете ми отнеха крал Робърт, моя любим и закрилник. Бях сама, обкръжена от заговорници, лъжливи приятели и предатели, които крояха смъртта на децата ми. Не знаех на кого да се доверя, така че… Прибегнах до единственото средство, с което разполагах, за да обвържа братята Черно котле към себе си.

— Под „средство“ разбирате женските си части?

— Плътта си. — Закри лицето си с ръка и потрепери. Когато я свали, очите й бяха пълни със сълзи. — Да. Девата да ми прости дано. Но беше заради децата ми, заради кралството. Не изпитах удоволствие от това. Черното котле… те са корави и жестоки мъже и ме използваха грубо, но какво друго можех да направя? Томен имаше нужда от мъже около себе си, мъже, на които можех да разчитам.

— Негово величество се пазеше от Кралската гвардия.

— Кралската гвардия стоя настрана безполезна, когато брат му Джофри умря, убит на брачното си празненство. Синът ми умря пред очите ми, не можех да понеса да загубя и Томен. Съгреших, извърших безнравствено прелюбодейство, но го направих заради него. Простете ми, ваша висша святост, но бях готова да разтворя краката си за всеки мъж в Кралски чертог, ако се наложеше, за да опазя децата си невредими.

— Опрощението идва само от боговете. А сир Лансел, който беше ваш братовчед и скуайър на лорд съпруга ви? И него ли взехте в ложето си, за да спечелите верността му?

— Лансел. — Церсей се поколеба. „Внимавай — каза си. — Лансел сигурно му е издал всичко.“ — Лансел ме обичаше. Беше почти момче, но изобщо не се съмнявах в предаността му към мен или сина ми.

— И все пак го покварихте.

— Бях самотна. — Церсей изхлипа. — Бях изгубила съпруга си, сина си, милорд баща си. Бях регент, но една кралица все пак е жена, а жените са слаби съсъди, лесно се поддават на изкушение… Ваша висша святост знае истината за това. Знае се, че дори святи септи са съгрешавали. С Лансел получих утеха. Беше добър и нежен, а се нуждаех от близък човек. Беше грешно, знам, но си нямах никой друг… една жена има нужда да бъде обичана, има нужда от мъж до себе си, една жена… жена… — Захлипа неудържимо.

Върховният септон не направи опит да я утеши. Седеше, впил строгия си поглед в нея, гледаше я как плаче вкаменен като статуите на Седемте. Мина дълго време, но най-сетне сълзите й пресъхнаха. Очите й бяха зачервени от плач и имаше чувството, че ще припадне.

Но Върховният врабец не беше приключил с нея.

— Тези грехове са обичайни — заговори той. — Порочността на вдовиците е добре известна, а всички жени са развратни в сърцето си, склонни са да прибягват към хитрини и да съблазняват с красотата си, за да наложат волята си над мъжете. Тук няма измяна, стига да не сте се отклонявали от брачното ложе, докато негово величество крал Робърт все още беше жив.

— Никога — прошепна тя разтреперана. — Никога, кълна се.

Той все едно не я чу.

— Има други обвинения срещу ваша милост. Много по-тежки престъпления от простите прелюбодеяния. Признавате, че сир Озни Черното котле ви е бил любовник, а сир Озни твърди, че е удушил моя предшественик по ваша повеля. Освен това твърди, че е лъжесвидетелствал против кралица Марджери и братовчедите й с приказки за разврат, прелюбодеяние и върховна измяна, отново по ваше искане.

— Не — отвърна Церсей. — Не е вярно. Обичам Марджери като родна дъщеря. А за другото… оплаках се от Върховния септон, признавам. Беше човек на Тирион, слаб и покварен, петно върху нашата свята вяра. Ваша висша святост го знае не по-зле от мен. Възможно е Озни да е помислил, че смъртта му би ме удовлетворила. Ако е така, имам известна вина… но убийство? Не. За това съм невинна. Отведете ме в септата, ще застана пред съдния престол на Отеца и ще се закълна, че това е самата истина.

— Като му дойде времето. Обвинена сте също така в заговор за убийството на собствения ви лорд съпруг, нашия покоен възлюбен крал Робърт, първи с това име.

„Лансел“, помисли Церсей.

— Робърт беше убит от глиган. Да не би да казват вече, че съм и превъплъщенка? Варг? И за убийството на Джофри ли съм обвинена, на милия ми син, на първородния ми?

— Не. Само за съпруга ви. Отричате ли го?

— Отричам. Да. Пред богове и хора, отричам го.

Той кимна.

— Последното и най-тежко обвинение. Някои твърдят, че децата ви не са от крал Робърт, че са незаконородени и заченати в инцест и прелюбодейство.

— Станис твърди това — отвърна веднага Церсей. — Лъжа, пълна, явна лъжа. Станис иска Железния трон, но му пречат децата на брат му, тъй че трябва на всяка цена да твърди, че не са на брат му. Онова мръсно писмо… троха истина няма в него. Отричам го.

Върховният септон опря ръце на масата и се изправи.

— Добре. Лорд Станис се отвърна от истината на Седемте, за да се преклони пред един червен демон, и лъжливата му вяра няма място в Седемте кралства.

Прозвуча почти успокоително. Церсей кимна.

— Все пак — продължи негова висша святост — тези обвинения са ужасни и кралството трябва да научи истината за тях. Ако ваша милост е казала истината, един процес несъмнено ще докаже невинността ви.

„Процес все пак значи.“

— Аз признах…

— … определени грехове, да. Други отричате. Процесът ще отдели истините от лъжите. Ще помоля Седемте да опростят греховете, които изповядахте, и ще се моля да бъдете призната за невинна по другите обвинения.

Церсей бавно се изправи.

— Прекланям се пред мъдростта на ваша висша святост, но ако бих могла да помоля за капчица от милостта на Майката, аз… от толкова дълго време не съм виждала сина си, моля ви…

Очите на стареца бяха като късчета кремък.

— Не би било уместно да се позволи да сте близо до краля, докато не бъдете пречистена от всички свои пороци. Но вие направихте първата си стъпка по пътя към праведността и в светлината на това ще ви разреша други посетители. По един всеки ден.

Кралицата заплака отново. Този път сълзите бяха искрени.

— Много сте добър. Благодаря ви.

— Майката е милостива. На нея трябва да благодарите.

Моел и Сколера чакаха да я отведат обратно в килията й на кулата. Унела тръгна зад тях.

— Всички се молехме за ваша милост — каза септа Моел, докато се изкачваха по стълбището.

— Да — отзова се септа Сколера, — и би трябвало сега да се чувствате много по-леко, пречистена и невинна като девица в утрото на венчилото й.

„Чуках се с Джайм в утрото на венчилото ми“, помисли Церсей.

— Да — отвърна им, — чувствам се преродена, все едно забрала гнойна рана е пробита и най-сетне мога да започна да се изцерявам. Бих могла почти да полетя.

Представи си колко сладко щеше да е да шибне с лакът септа Сколера в лицето и да я отпрати надолу по витото стълбище. Ако боговете бяха добри, сбръчканата стара путка можеше да се блъсне в септа Унела и да отнесе и нея със себе си.

— Добре е, че ви виждаме отново да се усмихвате — каза Сколера.

— Негова висша святост каза, че мога да имам посетители.

— Да — потвърди септа Унела. — Ако ваша милост ни каже кои лица желае да види, ще ги известим.

„Джайм, искам Джайм.“ Но ако близнакът й беше в града, защо не беше дошъл при нея? Може би щеше да е по-разумно да изчака за Джайм, докато добие по-добра представа какво става извън стените на Великата септа на Белор.

— Чичо ми — каза тя. — Сир Кеван, братът на баща ми. Той в града ли е?

— Да — отвърна септа Унела. — Лорд-регентът пребивава в Червената цитадела. Ще го известим веднага.

— Благодаря ви. — „Лорд-регент значи?“ Не можеше да се преструва на изненадана.

Оказа се, че едно смирено и разкаяно сърце носи и други облаги освен пречистването на душата от грях. Тази нощ кралицата бе преместена в по-голяма килия два етажа по-надолу, с прозорец, от който можеше да гледа навън, и с топли меки одеяла. А когато дойде време за вечеря, вместо клисав хляб и овесена каша й донесоха печено петле, купа зеленчукова супа, поръсена с натрошени орехи, и пюре от картофи и репички, плувнали в масло. Тази нощ се пъхна в леглото с пълен стомах за първи път, откакто я бяха задържали, и спа през всичките тъмни часове на нощта необезпокоявано.

На заранта, с изгрева на слънцето, дойде и чичо й.

Церсей все още закусваше, когато вратата се отвори широко и сир Кеван влезе.

— Оставете ни сами — каза на тъмничарките й.

Септа Унела подбра Сколера и Моел и затвори вратата зад тях. Кралицата стана.

Сир Кеван изглеждаше по-стар от последния път, когато го беше видяла. Беше едър мъж, широк в раменете и кръста, с късо подрязана руса брада по линията на масивната челюст и къса руса коса над широкото чело. Тежкото вълнено наметало, боядисано в тъмночервено, беше затегнато на лявото му рамо със златна торква с формата на лъвска глава.

— Благодаря ти, че дойде — каза кралицата.

Чичо й се намръщи.

— Седни. Има неща, които на всяка цена трябва да ти кажа…

Тя не искаше да седи.

— Още си ми сърдит. Чувам го в гласа ти. Прости ми, чичо. Сгреших, като хвърлих виното си по теб, но…

— Смяташ, че съм се засегнал от една чаша вино? Лансел е мой син, Церсей. Твой племенник. Ако съм ти ядосан, това е причината. Трябваше да се грижиш за него, да го наставляваш, да му намериш подходящо момиче за добро семейство. А ти…

— Знам. Знам. — „Лансел ме искаше повече, отколкото аз него. Още ме желае, обзалагам се.“ — Бях сама, слаба. Моля те. Чичо. О, чичо. Толкова е хубаво, че виждам лицето ти, милото ти, мило лице. Направих грешни неща, знам, но не бих могла да понеса да ме мразиш. — Прегърна го нежно и го целуна по бузата. — Прости ми. Прости ми.

Сир Кеван изтърпя прегръдката й няколко мига, преди да вдигне ръце, за да й отвърне вяло и непохватно.

— Стига. — Гласът му все още беше сдържан и хладен. — Простено ти е. Сега седни. Имам да ти съобщя някои тежки неща, Церсей.

Думите му я уплашиха.

— Да не би нещо да е сполетяло Томен? Моля те, не. Толкова се страхувам за сина си. Никой не иска да ми каже нищо. Моля те, кажи ми, че Томен е добре.

— Негово величество е добре. Често пита за теб. — Сир Кеван сложи ръце на раменете й, за да я задържи по-далече.

— Джайм значи? Джайм ли?

— Не. Джайм все още е някъде в Речните земи.

— Някъде? — Не й прозвуча добре.

— Завзе Речен пад и прие капитулацията на лорд Блекууд — каза чичо й. — Но на връщане от Речен пад е изоставил свитата си и е тръгнал с една жена.

— Жена? — Церсей го зяпна неразбиращо. — Каква жена? Защо? Къде са отишли?

— Никой не знае. Не сме получавали повече вест от него. Жената може би ще се окаже дъщерята на Вечерна звезда, лейди Бриен.

„Тя.“ Кралицата помнеше Девата на Тарт, грамадно грозно тромаво същество, което се обличаше в мъжка ризница. „Джайм никога не би ме изоставил заради такова женище. Гарванът ми изобщо не е стигнал до него, иначе щеше да е дошъл.“

— Получихме сведения за наемници, дебаркиращи по цялото южно крайбрежие — говореше сир Кеван. — Тарт, Каменни стъпала, нос Гняв… много бих искал да разбера откъде е намерил Станис пари, за да наеме свободна дружина. Нямам нужната сила, за да се справя с тях, не и тук. Мейс Тирел има, но отказва да се размърда, докато не се реши проблемът с дъщеря му.

„Един палач ще реши проблема с Марджери много бързо.“ Церсей не даваше пукната пара за Станис и наемниците му. „Другите да го вземат и него, и Тирел. Нека се избият едни други, за кралството ще е по-добре.“

— Моля те, чичо, изведи ме оттук.

— Как? С въоръжена сила? — Сир Кеван се намръщи, отиде до прозореца и се загледа навън. — Ще трябва да превърна това свято място в кланица. А и нямам толкова хора. Най-добрата част от силите ни бяха при Речен пад с брат ти. Нямах време да събера нова войска. — Обърна се към нея. — Говорих с негова висша святост. Няма да те освободи, докато не бъдат изкупени греховете ти.

— Изповядах се.

— Изкупени, казах. Пред града. Едно минаване…

— Не. — Знаеше какво се кани да каже чичо й и не искаше да го чуе. — Никога. Кажи му го, ако говориш отново с него. Аз съм кралица, не пристанищна курва.

— Няма да пострадаш. Никой няма да те докосне…

— Не — заяви тя, този път по-твърдо. — По-скоро ще умра.

Сир Кеван не се трогна.

— Ако това е желанието ти, може скоро да се сбъдне. Негова висша святост е решил да бъдеш съдена за кралеубийство, богоубийство, кръвосмешение и върховна измяна.

— Богоубийство? — Едва не се изсмя. — Кога пък успях да убия и бог?

— Върховният септон говори за Седемте тук на земята. Удариш ли по него, удряш по самите богове. — Вдигна ръка, преди да е възразила. — Няма полза да говорим за тези неща. Не тук. Мястото за всичко това е на процеса. — Огледа килията. Изражението му говореше много.

„Някой подслушва.“ Дори тук не биваше да говори свободно. Церсей си пое дъх.

— Кой ще ме съди?

— Вярата. Освен ако не настояваш за съд с двубой. В такъв случай трябва да посочиш за свой поборник рицар от Кралската гвардия. Какъвто и да е изходът, управлението ти е приключило. Аз ще служа като регент на Томен, докато навърши пълнолетие. Мейс Тирел е назначен за Ръка на краля. Великият майстер Пицел и сир Харис Суифт ще продължат както преди, но Пакстър Редвин вече е лорд-адмирал, а Рандил Тарли прие длъжността на кралски съдия.

„Знаменосци на Тирел, и двамата.“ Цялата власт на кралството бе връчена на враговете й, родствениците на кралица Марджери.

— Марджери също е обвинена. Както и братовчедите й. Как така врабците освободиха нея, но не и мен?

— Рандил Тарли настоя. Той първи стигна до Кралски чертог, когато се разрази тази буря, и доведе армията си. Момичетата Тирел също ще бъдат съдени, но обвинението срещу тях е слабо, както признава негова висша святост. Всички мъже, посочени като любовници на кралицата, са отхвърлили обвинението или са се отметнали, освен сакатия ти певец, който, изглежда, не е с всичкия си. Тъй че Върховният септон предаде момичетата под охраната на Тарли, а лорд Рандил даде свята клетва да ги представи на съд, когато дойде времето.

— А обвинителите й — попита кралицата. — Тях кой ги държи?

— Озни Черното котле и Синия бард са тук, под септата. Близнаците Редвин бяха признати за невинни, а Хамиш Арфиста умря. Останалите са в тъмниците под Червената цитадела, под опеката на твоя човек Кибърн.

„Кибърн“, помисли Церсей. Това беше добре. Поне една сламка, за която да се хване. Лорд Кибърн ги държеше, а лорд Кибърн можеше да прави удивителни неща. „И ужасни. Може да прави и ужасни неща.“

— Има и още, по-лошо. Ще седнеш ли?

— Да седна? — Церсей поклати глава. Какво можеше да е по-лошо? Щяха да я съдят за върховна измяна, докато малката кралица и братовчедите й отлетят, свободни като птици. — Кажи ми. Какво е станало?

— Мирцела. Имаме лоши новини от Дорн.

— Тирион — каза тя без колебание. Тирион беше пратил малкото й момиче в Дорн, а Церсей бе изпратила сир Бейлон Суан да я върне. Всички дорнци бяха змии, а Мартел бяха най-лошите. Червената пепелянка дори се беше опитал да защити Дяволчето, беше стигнал на косъм до победата и щеше да позволи джуджето да избегне вината за убийството на Джофри. — Той е, бил е в Дорн през цялото време и сега държи дъщеря ми.

Сир Кеван отново се намръщи.

— Мирцела е била нападната от дорнския рицар Джеролд Дейн. Жива е, но е пострадала. Посякъл я е в лицето и тя… съжалявам… загубила е едно ухо.

— Ухо! — Церсей го зяпна потресена. „Тя е още дете, скъпата ми принцеса. И беше толкова хубава.“ — Отрязал й е ухото?! А принц Доран и дорнските му рицари, те къде са били? Не са могли да защитят малкото ми момиче? Къде е бил Арис Оукхарт?

— Убит е, докато я е защитавал. Дейн го посякъл, казват.

Мечът на Утрото беше Дейн, спомни си кралицата, но той отдавна беше мъртъв. Кой беше този сир Джеролд и защо е искал да навреди на дъщеря й? Не виждаше никакъв смисъл в това, освен ако…

— Тирион загуби половината си нос в битката на Черната вода. Посичане в лицето й, отрязване на ухо… Мръсните пръстчета на Дяволчето са замесени във всичко това.

— Принц Доран не казва нищо за брат ти. А Бейлон Суан пише, че Мирцела приписва всичко на този Джеролд Дейн. Тъмната звезда го наричат.

Тя се изсмя горчиво.

— Както и да го наричат, той е маша на брат ми. Тирион има приятели сред дорнците. Дяволчето е замислял това през цялото време. Тирион сгоди Мирцела за принц Тристейн. Сега разбирам защо.

— Виждаш Тирион във всяка сянка.

— Той е твар на сенките. Той уби Джофри. Той уби татко. Мислиш ли, че би спрял дотук? Боях се, че Дяволчето все още е в Кралски чертог и крои да навреди на Томен, но явно е отишъл в Дорн, за да убие първо Мирцела. — Церсей закрачи нервно из килията. — Трябва да съм с Томен. Тези рицари на Кралската гвардия са безполезни като цици на броня. — Обърна се рязко към чичо си. — Сир Арис е убит, казваш.

— От ръцете на този мъж, Тъмната звезда, да.

— Мъртъв, той е мъртъв, сигурен ли си?

— Така ни се казва.

— В такъв случай в Кралската гвардия има свободно място. Трябва да се попълни веднага. Томен трябва да бъде защитен.

— Лорд Тарли съставя списък на достойни рицари, за да го обмисли брат ти, но докато Джайм се върне…

— Кралят също може да даде бял плащ. Томен е добро момче. Кажи му кого да назове и той ще го назове.

— И кого би искала да назове?

Нямаше готов отговор. „Моят поборник ще се нуждае от ново име, както и от ново лице.“

— Кибърн ще знае. Довери му се в това. Двамата с теб може да имаме разногласия, чичо, но заради общата ни кръв и любовта, която храниш към баща ми, заради Томен и заради горката му осакатена сестра, направи каквото те моля. Иди при лорд Кибърн от мое име, занеси му бял плащ и му кажи, че времето е дошло.