Танц с дракони

Кралската плячка

Кралското воинство тръгна на поход от Дълбоки лес под блясъка на златна зора. Разгъна се иззад дървените палисади като дълго стоманено влечуго, излязло от гнездото си.

Рицарите от Юга яздеха с брони и ризници, очукани от водените битки, но все така толкова лъскави, че блестяха под лъчите на изгряващото слънце. Избелели и зацапани, раздрани и кърпени, знамената и връхните им туники все така заслепяваха очите с пищното си изобилие от цветове сред зимния лес: синьо и оранжево, червено и зелено, пурпур, лазур и злато блещукаха между голи кафяви стволове, зелени борове и смърчове и преспи мръсен сняг.

Всеки рицар си имаше скуайъри, оръженосци и слуги. Зад тях вървяха оръжейници, готвачи и коняри; редици копиеносци, брадвари и стрелци с лъкове; посребрели ветерани от сто битки и зелени момчета, тръгнали на първия си бой. Пред тях яздеха мъжете от планинските кланове: главатари и воини на рунтавите си коне, брадати пешаци крачеха до тях в козиняви палта, щавени кожи и стари ризници. Някои бяха боядисали лицата си в кафяво и зелено и бяха навързали по себе си клонки, за да се крият сред дърветата.

Зад главната колона следваше обозът: мулета, коне, волове, дълъг цяла миля керван от фургони и коли, натоварени с храна, фураж, палатки и други провизии. Последен беше ариергардът: още рицари с развърната в щит зад тях полускрита лека конница, за да не ги изненада враг.

Аша Грейджой се возеше в обоза, в покрит фургон с огромни обковани с желязо колела, окована и зорко пазена ден и нощ от Мечката, която хъркаше по-лошо и от мъж. Негово величество крал Станис не допускаше никакъв шанс плячката му да избяга. Беше решен да я откара до Зимен хребет и да я покаже там във вериги, за да я видят лордовете на Севера: дъщерята на кракена, пленена и окована, доказателство за силата му.

Бойни тръби подкараха колоната напред. Върхове на копия блеснаха на светлината на изгряващото слънце, а покрай пътя тревата блещукаше от утринната слана. Между Дълбоки лес и Зимен хребет се простираха сто левги гора. Триста мили полет на гарван.

— Петнайсет дни — казваха си един другиму рицарите.

— Робърт щеше да го мине за десет — чу Аша хвалбата на лорд Фел. Дядо му беше убит от Робърт при Летен замък. Това по някакъв начин бе издигнало до символ на богоподобно мъжество убиеца му в очите на внука. — Робърт щеше да е в Зимен хребет преди две седмици и да се изсмее на Болтън от бойниците.

— Гледай да не споменаваш това на Станис — посъветва го Джъстин Маси. — Да не ни накара да вървим и нощем.

„Този крал живее в сянката на брат си“, помисли Аша.

Глезенът все още я жегваше от болка всеки път щом се опиташе да премести тежестта си на него. Нещо вътре беше счупено. Отокът беше спаднал в Дълбоки лес, но болката си остана. Едно изкълчване със сигурност щеше да се е изцерило досега. Железата й дрънчаха при всяко движение. Прангите глождеха китките й, както й гордостта й. Но това беше цената на покорството.

— Никой не е умрял от това, че е сгънал коляно — беше й казал веднъж баща й. — Който коленичи, може да се изправи пак, с меч в ръка. Който не иска да коленичи, умира.

Бейлон Грейджой беше доказал верността на думите си, когато първият му бунт се провали: кракенът коленичи пред елен и вълчище, за да се изправи отново, когато Робърт Баратеон и Едард Старк умряха.

Така че в Дълбоки лес дъщерята на кракена бе направила същото, когато я хвърлиха пред краля вързана и накуцваща (макар и благословено пощадена от изнасилване), с пламнал от болка глезен.

— Предавам се, ваше величество. Направете с мен каквото пожелаете. Моля само да пощадите хората ми.

Карл, Трис и останалите оцелели във вълчия лес бяха единственото, на което държеше. Само деветима бяха останали. „Дрипавата ни деветка“, беше ги нарекъл Кром. Той беше най-тежко раненият.

Станис й беше дал живота им. Въпреки това тя не усещаше истинска милост у този човек. Беше решителен, несъмнено. И не му липсваше кураж. Хората казваха, че е справедлив… а и да беше справедливостта му сурова и твърда, е, на Железните острови Аша Грейджой бе свикнала с това. И все пак не можеше да хареса този крал. Хлътналите му сини очи сякаш бяха винаги подозрително присвити, с хладен гняв, къкрещ под повърхността. Животът й не означаваше почти нищо за него. Тя беше само негова заложница, плячка, която да покаже на Севера, доказателство, че може да надвие железнородените.

„Много глупаво от негова страна.“ Надвиването на една жена едва ли щеше да внуши страхопочитание у който и да е северняк, а стойността й като заложница бе повече от нищожна. Сега чичо й управляваше Железните острови и на Вранското око щеше да му е все едно дали Аша ще живее, или не. Можеше да означава нещо за онази жалка развалина съпруга й, който Юрон й беше натрапил, но Ерик Железаря нямаше достатъчно пари да я откупи. Но нямаше как да се обяснят такива неща на Станис Баратеон. Самата й женственост като че ли го оскърбяваше. Мъжете от зелените земи обичаха жените им да са меки и сладки и в коприна, знаеше тя, а не облечени в ризница и кожа и въоръжени. Но краткото й запознанство с краля в Дълбоки лес я бе убедило, че няма да му допадне повече и в рокля. Дори с жената на Галбарт Гловър, благочестивата лейди Сибел, той се беше държал коректно и учтиво, но с явно неудобство. Този южняшки крал като че ли беше от онези мъже, за които жените са друга раса, странна и непонятна като великаните, таласъмите и горските чеда. Мечката също го караше да скърца със зъби.

Имаше само една жена, която Станис слушаше — и я беше оставил на Вала.

— Макар че бих предпочел да беше с нас — призна сир Джъстин Маси, светлокосият рицар, който командваше обоза. — Последния път, когато влязохме в битка без лейди Мелисандра, беше на Черната вода, когато сянката на лорд Ренли се спусна над нас и изтласка войската ни в залива.

— Последният път ли? — каза Аша. — Тази чародейка беше ли при Дълбоки лес? Не я видях.

— Едва ли може да се нарече битка — отвърна усмихнат сир Джъстин. — Вашите железни мъже се биха храбро, милейди, но ви превъзхождахме многократно по численост и ви изненадахме. Зимен хребет ще знае, че идваме. А Рууз Болтън има толкова мъже, колкото и ние.

„Или повече“, помисли Аша.

Дори затворниците имат уши и тя беше чула целия разговор в Дълбоки лес, когато крал Станис и капитаните му обсъждаха този поход. Сир Джъстин се беше противопоставил от самото начало, заедно с много от рицарите и лордовете, дошли със Станис от Юга. Но вълците настояха: Рууз Болтън не може да бъде търпян да държи Зимен хребет, а момичето на Нед трябва да бъде спасено от прегръдките на копелето му. Така заявиха Морган Лидъл, Брандън Норей, Вул Голямото ведро, дори Мечката.

— Сто левги са от Дълбоки лес до Зимен хребет — каза Артос Флинт в нощта, когато кипна спорът в дългата зала на Галбарт Гловър. — Триста мили полет на гарван.

— Дълъг поход — рече рицарят Корлис Пени.

— Не чак толкова дълъг — настоя сир Годри, големият рицар, когото другите наричаха Великаноубиеца. — Вече стигнахме толкова далече. Господарят на Светлината ще ни прогори път.

— А когато стигнем пред Зимен хребет? — попита Джъстин Маси. — Две стени с ров между тях, а вътрешната стена е сто стъпки висока. Болтън никога няма да излезе да ни срещне на полето, а нямаме достатъчно провизии за обсада.

— Арнолф Карстарк ще присъедини силата си към нашата, не забравяйте — заяви Харууд Фел. — Морс Ъмбър също. Ще имаме толкова северняци, колкото и лорд Болтън. А горите на север от замъка са гъсти. Ще вдигнем обсадни кули, ще направим тарани…

„И ще умрат хиляди“, помисли Аша.

— Може би ще е най-добре да презимуваме тук — предложи лорд Пийзбъри.

— Да презимуваме тук? — изрева Голямото ведро. — Колко храна и фураж е събрал Галбарт Гловър според теб?

Тогава сир Ричард Хорп, рицарят с обезобразеното лице и с пеперудите „мъртвешка глава“ на връхната си туника, се обърна към Станис и рече:

— Ваше величество, вашият брат…

Кралят го прекъсна:

— Всички знаем какво щеше да направи брат ми. Робърт щеше да връхлети в галоп срещу портите сам, да ги разбие с бойния си чук и да препусне през развалините, за да убие Рууз Болтън с лявата си ръка и Копелето му с дясната. — Станис се изправи. — Аз не съм Робърт. Но ще тръгнем в марш и ще освободим Зимен хребет… или ще загинем.

Каквито и съмнения да хранеха лордовете му, простите хора, изглежда, му вярваха. Станис беше разбил диваците на Манс Райдър на Вала и беше разчистил Аша и нейните железнородени от Дълбоки лес, беше брат на Робърт, победител в прочуто морско сражение край Белия остров, мъжът, който бе удържал Бурния край по време на Бунта на Робърт. И носеше оръжие на герой, омагьосания меч Светлоносец, чийто блясък огряваше нощта.

— Враговете ни не са толкова силни, колкото изглеждат — увери сир Джъстин Аша в първия ден на похода. — Рууз Болтън вдъхва страх, но не го обичат много. А приятелите му Фрей… Северът не е забравил Червената сватба. Всеки лорд в Зимен хребет е загубил близки там. Станис трябва само да пусне кръв на Болтън и северняците ще го изоставят.

„Така се надяваш — помисли Аша. — Но първо трябва да му пусне кръв. Само глупак изоставя печелившата страна.“

Този първи ден сир Джъстин се отби при колата й пет-шест пъти, за да й донесе храна, пиене и вести за похода. Вечно усмихнат и пълен с шеги, едър и със стегната плът, с розови страни, сини очи и разрошена от вятъра бяло-руса коса, светла като лен, той беше мил тъмничар, вечно загрижен за удобствата на пленничката си.

— Той те иска — каза Мечката след третото му гостуване. Същинското й име беше Алисейн от дома Мормон, но носеше другото име с лекотата, с която носеше ризницата си. Ниска, набита и мускулеста, наследничката на Мечия остров имаше големи бедра, големи гърди и големи мазолести длани. Дори когато спеше носеше ризница под кожените си завивки, щавена кожа под нея и риза от стара овча вълна под кожата, да й пази топло. С всички тези пластове изглеждаше почти толкова широка, колкото и висока. „И свирепа.“ Понякога Аша Грейджой забравяше, че двете с Мечката са почти на една възраст.

— Иска земите ми — отвърна Аша. — Иска Железните острови. — Познаваше признаците. Беше виждала същото у други ухажори. Фамилните владения на Маси далече на юг бяха изгубени за него, тъй че на всяка цена трябваше да сключи изгоден брак или да се примири да не е нищо повече от рицар в кралското домакинство. Станис беше осуетил надеждите на сир Джъстин да се омъжи за дивашката принцеса, за която Аша беше чувала толкова много, тъй че сега бе хвърлил око на нея. Несъмнено мечтаеше да я постави на престола Морски камък на Пайк и да управлява чрез нея като неин лорд и господар. Щеше да се наложи да я отърве от сегашния й лорд и господар, разбира се… да не говорим за чичо й, който я беше омъжил за него. „Едва ли ще успее — прецени Аша. — Вранското око може да изяде сир Джъстин на закуска и дори няма да се оригне.“

Все едно. Бащините й земи никога нямаше да са нейни, за когото и да се омъжеше. Железнородените не бяха прощаващ народ, а Аша беше победена два пъти. Веднъж на кралския събор от чичо й Юрон и веднъж при Дълбоки лес от Станис. Повече от достатъчно, за да я дамгосат като негодна да управлява. Брак с Джъстин Маси или с който и да е от дребните лордове на Станис Баратеон щеше повече да уязви, отколкото да помогне. „Дъщерята на кракена се оказа просто жена в крайна сметка — щяха да кажат капитаните и кралете. — Виж как си разтвори краката на този мекушав лорд от зелената земя.“

Все пак, щом сир Джъстин желаеше да й угажда с храна, пиене и приказки, Аша нямаше да го обезкуражава. Беше по-добра компания от мълчаливата Мечка, а иначе тя беше сама сред пет хиляди врагове. Трис Ботли, Карл Девицата, Кром, Рогон и останалите от разбития й отряд бяха оставени в Дълбоки лес, в тъмниците на Галбарт Гловър.

Армията мина двайсет и пет мили първия ден, поне според преценката на водачите, които им беше дала лейди Сибел, следотърсачи и ловци, заклети на Дълбоки лес с кланови имена като Горяни и Лесове, Клон и Ствол. Втория ден минаха двайсет и четири мили, след като авангардът им прехвърли земите на Гловър и навлезе дълбоко във вълчия лес.

— Р’хлор, пратѝ светлината си да ни води през този сумрак — молеха се вярващите в онази нощ, събрани около буйния огън пред кралския павилион. Южняшки рицари и войници до един. Аша щеше да ги е нарочила за хора на краля, но другите мъже от Бурните земи и земите на короната ги наричаха хора на кралицата… макар че „кралицата“, която следваха, беше червената в Черен замък, а не съпругата, която Станис Баратеон беше оставил в Източен крайморски страж. — О, Господарю на Светлината, молим те, хвърли огнения си взор над нас и ни опази невредими — пееха те на пламъците, — че нощта е тъмна и пълна с ужаси.

Водеше ги един едър рицар, сир Годри Фаринг. „Годри Великаноубиеца. Голямо име за малък човек.“ Фаринг беше с широки гърди и мускулест. Също така беше нагъл и суетен според Аша: жаден за слава, глух за предпазливост, алчен за похвала и презрителен към простолюдие, вълци и жени. В последното не се отличаваше от краля си.

— Позволете ми да яхна кон — помоли Аша сир Джъстин, когато той спря до фургона й с половин свински бут. — Ще полудея в тези вериги. Няма да се опитам да избягам. Имате думата ми за това.

— Де да можех, милейди. Вие сте пленничка на краля, не моя.

— Вашият крал няма да приеме думата на жена.

— Защо трябва да вярваме на думата на който и да е железен след онова, което направи брат ви в Зимен хребет? — изръмжа Мечката.

— Аз не съм Теон — настоя Аша… но веригите останаха.

Спомни си последния път, когато бе видяла майка си. Беше на Харлоу, в Десетте кули. В стаята на майка й мъждукаше свещ, но голямото й резбовано легло беше празно под прашния балдахин. Лейди Аланис седеше до един прозорец, загледана над морето.

— Доведе ли момченцето? — попита с разтреперана уста.

— Теон не можа да дойде — отвърна Аша, след като погледна развалината, която я беше родила, майка, изгубила двама от синовете си. А третият…

„Пратих на всеки от вас късче от принц.“

Каквото и да се случеше в битката при Зимен хребет, Аша Грейджой не мислеше, че брат й ще оцелее. „Теон Обърни-плащ. Дори Мечката иска главата му на кол.“

— Имаш ли братя? — попита Аша пазачката си.

— Сестри — отвърна Алисейн Мормон грубо както винаги. — Пет бяхме. Все момичета. Лиана е на Мечия остров. Лайра и Джори са с майка ни. Дасей я убиха.

— Червената сватба.

— Да. — Алисейн я изгледа за миг мълчаливо. — Имам син. На две. Дъщеря ми е на девет.

— Рано си започнала.

— Много млада. Но по-добре така, отколкото да чакаш много дълго.

„Иска да ме жегне. Все едно.“

— Женена си.

— Не. Децата ми са от мечок. — Алисейн се усмихна. Зъбите й бяха криви, но имаше нещо предразполагащо в тази усмивка. — Жените Мормон са превъплъщенки. Превръщаме се в мечки и си намираме мъжкари в горите. Всички го знаят.

Аша отвърна с усмивка:

— Жените Мормон са и бойци.

Усмивката на другата жена се стопи.

— Такива сме, каквито ни направихте вие. На Мечия остров всяко дете се учи да се страхува от кракени, надигащи се от морето.

„Старият обичай.“ Аша й обърна гръб и веригите й издрънчаха тихо.

На третия ден гората около тях се сгъсти, а разораните от коловози пътища се смалиха до пътеки на дивеч, които се оказаха твърде тесни за по-големите фургони. Тук-там лъкатушеха покрай познати ориентири: каменен хълм, който малко приличаше на вълча глава, погледнат под определен ъгъл, полузамръзнал водопад, естествена каменна арка, обрасла със сиво-зелен мъх. Аша ги познаваше всички. Беше минавала по този път към Зимен хребет, за да убеди брат си Теон да изостави завоеванието си и да се върне в безопасния Дълбоки лес. „И в това се провалих.“

Този ден минаха четиринайсет мили и бяха доволни и на толкова.

Когато се стъмни, коларят спря фургона под едно дърво. Докато разпрягаше конете, сир Джъстин дойде и махна прангите от глезените на Аша. Двамата с Мечката я придружиха през лагера до палатката на краля. Макар да беше пленничка, все пак беше Грейджой от Пайк, тъй че Станис Баратеон благоволи да я нахрани с остатъците от масата, където вечеряше със своите капитани и командири.

Кралският павилион беше голям почти колкото дългата зала в Дълбоки лес, но освен големината му в него нямаше нищо величествено. Коравите му стени от тежко жълто зебло бяха избелели и зацапани с кал и петна плесен. Над централния пилон се вееше кралският пряпорец: златен, с еленова глава в пламтящо сърце. От три страни го обкръжаваха павилионите на южните лордове, дошли със Станис на север. На четвъртата страна пращеше нощният огън.

Десетина мъже цепеха дърва, за да го подклаждат, когато Аша дойде накуцвайки с двамата си пазачи. „Хората на кралицата.“ Богът им беше червеният Р’хлор, а той беше ревнив бог. Нейният бог, Удавения бог на Железните острови, беше демон в очите им и ако не приемеше този Господар на Светлината, щеше да е прокълната и обречена. „Биха ме изгорили с радост, като тези цепеници и накършените клони.“ Беше чула някои да подхвърлят точно това след битката в горите. Станис беше отказал.

Кралят стоеше пред палатката си, загледан в огъня. „Какво ли вижда там? Победа? Гибел? Лицето на своя червен и гладен бог?“ Очите му бяха хлътнали, късо подстриганата му брада бе като сянка по мършавите му страни и кокалестата челюст. И все пак в погледа му имаше някаква властност, желязна решимост, която подсказваше на Аша, че този човек никога няма да се отклони от избрания път.

Смъкна се на коляно пред него.

— Ваше величество. — „Достатъчно ли съм унизена в очите ти? Достатъчно ли съм пребита и сломена?“ — Свалете тези вериги от китките ми, умолявам ви. Разрешете ми да яздя. Няма да се опитам да избягам.

Станис я изгледа все едно, че гледаше куче, дръзнало да скочи към крака му.

— Ти си заслужи тези вериги.

— Да. Сега ви предлагам хората си, корабите си и ума си.

— Корабите ти са мои, или изгорени. Хората ти… колко останаха? Десет? Дванайсет?

„Девет. Шест, ако броиш само тези, които са достатъчно силни да се бият.“

— Дагмър Ждрелото държи Тореново тържище. Свиреп воин и верен слуга на дома Грейджой. Мога да ви осигуря този замък, както и гарнизона му. — „Вероятно“, можеше да добави, но нямаше да й е от полза да издаде съмнение пред този крал.

— Тореново тържище не струва и колкото калта под петите ми. Зимен хребет е важен.

— Махнете тези железа и ми позволете да ви помогна да го превземете, ваше величество. Великият ви брат бе прочут с това, че умееше да прави паднали врагове свои приятели. Направете ме свой приятел.

— Приятел. Боговете не са те направил мъж. Как мога аз? — Станис отново се обърна към огъня и каквото там виждаше в оранжевите му пламъци.

Сир Джъстин Маси хвана Аша за рамото и я дръпна в кралската палатка.

— Това беше грешка, милейди. Никога не му говорете за Робърт.

„Трябваше да се сетя.“ Аша знаеше как става с малките братя. Помнеше Теон като момче, свенливо дете, което живееше с възхита и страх от Родрик и Марон. „Никога не израстват от това — каза си. — Един малък брат може да живее сто години, но винаги ще си остане малък брат.“ Тръсна железния си накит и си представи колко приятно би било да се промъкне зад Станис и да го удуши с веригата, стегнала китките й.

Вечеряха яхния от дивеч, сготвена от един мършав рогач, свален от съгледвача Бенджикот Клона. Но само в кралската палатка. Извън платнените й стени всеки мъж получи комат корав хляб и парче черна наденица, не по-голяма от пръст, полята с последния ейл на Галбарт Гловър.

Сто левги от Дълбоки лес до Зимен хребет. Триста мили полет на гарван.

— Де да бяхме гарвани — каза Джъстин Маси на четвъртия ден от похода, деня, в който заваля снегът. Само лека лапавица в началото. Студено и мокро, но нищо, през което да не могат да продължат с лекота.

Но на другия ден валеше отново, и на следващия, и на по-следващия. Гъстите бради на вълците се покриха с лед от замръзналия им дъх, а всички гладко обръснати южняци си пуснаха бакенбарди, за да им държат топло. Скоро земята се покри с бяла пелена, скрила камъни, криви корени и нападала шума, и всяка стъпка стана рискована. Вятърът също се усили, замиташе снега. Кралското воинство се превърна в колона от снежни човеци, залитащи в дълбоките до колене преспи.

На третия снежен ден кралската войска започна да се разкъсва. Южняшките рицари и лордове затъваха в снега, но мъжете от северните хълмове се справяха с него като че ли с лекота. Гароните им стъпваха уверено и ядяха по-малко от ездитните коне, и още по-малко от големите рицарски дестриери, а мъжете, които ги яздеха, бяха като у дома си в снега. Много от вълците си сложиха любопитни приспособления на краката. „Мечи лапи“ ги наричаха, странни издължени неща, направени от огънато дърво и кожени ремъци. Затягаха ги на ботушите си и по някакъв начин те им позволяваха да вървят по снега, без да пробиват кората и да затъват до бедрата.

Някои имаха мечи лапи и за конете си и рунтавите гарони ги носеха с лекота, с каквато други коне носеха подкови… но ездитните и дестриерите не искаха да имат нищо общо с тях. Когато няколко от кралските рицари все пак им ги вързаха, големите южняшки коне се запънаха и отказаха да вървят, или се опитваха да ги отърсят от краката си.

Северняците скоро започнаха да изпреварват войската. Задминаха рицарите в главната колона, а след това сир Годри Фаринг и авангарда му. Междувременно колите и фургоните на обоза изоставаха все повече и повече, толкова, че мъжете от ариергарда непрекъснато ги подканяха да карат по-бързо.

На петия ден от снежната буря обозът навлезе в набраздена шир от дълбоки до кръста преспи, които скриваха замръзнало езеро. Ледът се пропука под тежестта на фургоните и трима колари и четири коня бяха погълнати от замръзващата вода, и още двама мъже, опитали се да ги спасят. Единият беше Харууд Фел. Рицарите му го извадиха, преди да се удави, но не и преди устните му да посинеят и кожата му да побелее като мляко. Каквото и да правеха след това, не можаха да го стоплят. Няколко часа трепереше ужасно, дори след като срязаха замръзналите му дрехи, загърнаха го в топли кожи и го сложиха да седи до огъня. Късно вечерта се унесе в трескав сън. Не се събуди повече.

Тази нощ Аша за първи път чу хората на кралицата да мърморят за жертвоприношение: дар към червения им бог, за да сложи край на снежната виелица.

— Боговете на Севера са отприщили тази буря над нас — каза сир Корлис Пени.

— Лъжливи богове — настоя сир Годри Великаноубиеца.

— Р’хлор е с нас — каза сир Клейтън Съгс.

— Мелисандра не е — каза Джъстин Маси.

Кралят не каза нищо. Но чу. Аша бе сигурна в това. Седеше на високата маса, докато блюдото с лучена супа пред него изстиваше, взрян в пламъка на най-близката свещ с хлътналите си очи, без да обръща внимание на разговора. Първият му помощник-командир, високият слаб сър Ричард Хорп, проговори вместо него:

— Бурята скоро трябва да спре.

Но бурята се влоши още повече. Вятърът запердаши още по-жестоко, като камшик на търговец на роби. Аша мислеше, че знае какво е студ на Пайк, когато вятърът връхлетеше с вой от морето, но онова не беше нищо в сравнение с тукашното. „Човек може да полудее от този студ.“ Дори когато по колоната отекнеше викът да спрат за нощен лагер, не беше лесно човек да се сгрее. Палатките бяха влажни и тежки, трудно се вдигаха и още по-трудно се смъкваха, често рухваха от многото натрупан отгоре им сняг. Кралското воинство пълзеше през най-голямата гора на Седемте кралства, но скоро стана трудно да се намери сухо дърво. Във всеки следващ лагер огньовете ставаха все по-малко, а и хвърляха все повече пушек, отколкото топлина. Ядяха храната студена, дори сурова.

Дори свещеният нощен огън се смали и отслабна, за отчаяние на хората на кралицата.

— Господарю на Светлината, опази ни от това зло — молеха се те, водени от дълбокия глас на сир Годри Великаноубиеца. — Покажи ни отново яркото си слънце, усмири тези ветрове и стопи тези снегове, за да можем да стигнем враговете ти и да ги стъпчем. Нощта е тъмна и студена, и пълна с ужаси, но твоя е силата и славата на светлината. Р’хлор, изпълни ни със своя огън.

По-късно, когато сир Корлис Пени се зачуди на глас дали някога цяла армия е замръзвала до смърт, вълците се изсмяха.

— Това не е никаква зима — заяви Вул Голямото ведро. — Горе по хълмовете казваме, че есента те целува, но зимата те ебе здраво. Това е само есенна целувка.

„Бог да даде да не позная никога истинска зима.“ Най-лошото беше спестено на Аша: все пак беше кралска плячка. Другите може да гладуваха, но нея я хранеха. Другите трепереха, на нея й беше топло. Другите газеха през снеговете на уморените си коне, а тя се возеше на постеля от кожи във фургон с корав платнен покрив отгоре да я пази от снега, удобно, макар и във вериги.

Най-тежко беше за конете и обикновените войници. Двама скуайъри от Бурните земи намушкаха до смърт един войник при свада кой да седи най-близо до огъня. Следващата нощ някакви стрелци в отчаянието си да се стоплят подпалиха палатката си, което поне затопли съседните. Дестриерите започнаха да мрат от изтощение и студ.

— Какво е един рицар без кон? — задаваха си гатанки мъжете. — Снежен човек с меч.

Всеки паднал кон веднага се колеше за месо. Провизиите им също бяха започнали да се изчерпват.

Пийзбъри, Коб, Фоксглоув и други южни лордове подканяха краля да спрат на лагер, докато отмине бурята. Станис не искаше и да чуе. Не послуша и хората на кралицата, когато дойдоха да го склонят да принесе жертва на гладния им бог.

Каза й го Джъстин Маси, който не беше от най-вярващите.

„Едно жертвоприношение ще докаже, че вярата ни все още гори в душите ни предано, ваше величество“ — казал Клейтън Съгс на краля.

А Годри Великаноубиеца заявил:

„Старите богове на Севера са пратили тази буря срещу нас. Само Р’хлор може да я спре. Трябва да му дадем неверник.“

„Половината ми армия са неверници — отвърнал Станис. — Няма да позволя никакви изгаряния. Молете се по-упорито.“

„Никакви изгаряния днес и никакви утре… но ако снеговете продължат, кога ли кралската решимост ще започне да отслабва?“ Аша никога не бе споделяла вярата на чичо си Ерон в Удавения бог, но онази нощ се моли на Обитаващия под вълните по-трескаво, отколкото Мокра коса го беше правил някога. Бурята не спря. Походът продължи, забави се до мудно кретане, след това — до пълзене. Пет мили беше добър ден. След това три. После две.

До деветия ден при всяко спиране на лагер капитаните и командирите влизаха в палатката на краля мокри и изтощени и докладваха загубите си за деня.

— Един мъртъв, трима изчезнали.

— Шест коня загубени, един от които моят.

— Двама мъже мъртви, единият рицар. Четири коня паднали. Единия го вдигнахме. Другите ги загубихме. Дестриери и един ездитен.

„Студеното броене“, чу да го наричат Аша. Обозът понасяше най-тежките загуби: мъртви коне, изгубени хора, обърнати и разбити фургони.

— Конете затъват в снега — каза Джъстин Маси на краля. — Хората се отклоняват от колоната или просто сядат да умрат.

— Нека — отсече крал Станис. — Продължаваме.

Северняците се справяха много по-добре с техните рошави дребни коне и мечите лапи. Донел Флинт Черния и брат му Артос загубиха само един мъж. Лидъл, Вул и Норей не загубиха нито един. Едно от мулетата на Морган Лидъл се беше отклонило, но той май смяташе, че Флинт са му го откраднали.

„Сто левги от Дълбоки лес до Зимен хребет. Триста мили полет на гарван. Петнайсет дни.“ Петнайсетият ден дойде и отмина, а бяха изминали по-малко от половината разстояние. Зад тях се изпъваше диря от счупени коли и замръзнали трупове, заровени от навяващия сняг. Слънцето, луната и звездите бяха изчезнали толкова отдавна, че Аша се чудеше дали не ги е сънувала.

На дванайсетия ден на похода най-сетне освободиха глезена й от веригата. Късно следобед един от конете, които теглеха фургона й, умря в хамута си. Нямаше животно, с което да го заменят: малкото останали товарни животни трябваше да теглят фургоните с храна и фураж. Сир Джъстин Маси нареди да заколят мъртвия кон за месо и да разглобят фургона за дърва за огрев. После свали прангите от глезените на Аша и разтърка схванатите й прасци.

— Нямам да ви дам кон, милейди, а ако се опитаме да яздим двама, това ще е краят и за моя кон. Трябва да вървите пеш.

Глезенът на Аша пулсираше от болка на всяка стъпка. „Скоро ще изтръпне от студа — каза си тя. — След час изобщо няма да усещам стъпалата си.“ Оказа се наполовина права: отне по-малко време. Докато тъмнината спре колоната, вече залиташе и копнееше за удобствата на своя затвор на колела. „Железата са ме направили слаба.“ На вечерята бе толкова капнала, че заспа на масата.

На двайсет и шестия ден от петнайсетдневния марш и последните зеленчуци свършиха. На трийсет и втория — последното зърно и фураж. Аша се питаше колко дълго може да преживее човек на сурово, при това почти замръзнало конско месо.

— Клона се кълне, че сме само на три дни от Зимен хребет — каза същата вечер на краля сир Ричард Хорп, след студеното броене.

— Ако изоставим най-слабите — добави Корлис Пени.

— Най-слабите са неспасяеми — настоя Хорп. — Тези, които все още сме достатъчно силни, трябва да стигнем до Зимен хребет или също да умрем.

— Господарят на Светлината ще ни даде замъка — заяви сир Годри Фаринг. — Ако лейди Мелисандра беше с нас…

Най-сетне, след един кошмарен ден, когато колоната напредна едва с една миля и загуби десетина коня и четирима мъже, лорд Пийзбъри се нахвърли върху северняците.

— Този поход беше лудост! Все повече измират всеки ден — за какво? Заради някакво момиче?

— Момичето на Нед — рече Морган Лидъл. Беше вторият от трима синове, тъй че другите вълци го наричаха Лидъл Средния, но рядко пред него. Тъкмо Морган за малко щеше да убие Аша в боя при Дълбоки лес. След това, по време на похода, бе дошъл да я помоли за прошка… за това, че я бе нарекъл „путка“ в бойната си страст, а не защото се бе опитал да й разцепи главата с брадва.

— Момичето на Нед — повтори Вул Голямото ведро. — И щяхме да сме взели и нея, и замъка, ако вие, наперени южняшки контета, не се бяхте напикали в сатенените си бричове от малко сняг.

— Малко сняг? — Меката момичешка уста на Пийзбъри се изкриви от гняв. — Твоят лош съвет ни натрапи този поход, Вул. Започвам да подозирам, че си бил човек на Болтън през цялото време. Така е, нали? Той ли те прати да шепнеш отрова в ухото на краля?

Голямото ведро се изсмя в лицето му.

— Лорд Грахова шушулка. Ако беше мъж, щях да те убия за това, но мечът ми е направен от твърде добра стомана, за да го цапам с кръв на страхливец. — Отпи яка глътка ейл и си обърса устата. — Хора умират, да. Още ще умрат, преди да видим Зимен хребет. Какво от това? Това е война. Във войната умират хора. Така е, както трябва да е. Както винаги е било.

Сир Корлис Пени изгледа невярващо главатаря на клана.

— Искаш ли да умреш, Вул?

Това, изглежда, развесели северняка.

— Искам да живея вечно в земя, където лятото трае хиляда години. Искам замък в облаците, откъдето да мога да гледам над света. Искам отново да съм на двайсет и шест. Когато бях на двайсет и шест, можех да се бия цял ден и да еба цяла нощ. Какво искат хората е без значение. Зимата почти е дошла, момче. А зимата е смърт. Бих предпочел мъжете ми да умрат в бой за малкото момиче на Нед, а не сами и гладни и сълзите им да замръзват на бузите. Никой не пее песни за мъже, които умират така. Колкото до мен, аз съм стар. Това ще е последната ми зима. Нека се окъпя в кръв на Болтън, преди да умра. Искам да усетя как плисва в лицето ми, когато брадвата ми се забие дълбоко в черепа на някой Болтън. Искам да я оближа от устните си и да умра с вкуса й на езика ми.

— Да! — ревна Морган Лидъл. — Кръв и битка! — И всички планинци зареваха, заблъскаха чаши и рогове с ейл и кралската палатка се изпълни с дрънчене и тракане.

Самата Аша Грейджой също бе готова да посрещне с радост един бой. „Един бой и да свършат тези мъки. Стомана в стомана, розов сняг, разбити щитове и отсечени крайници, и край на всичко това.“

На другия ден кралските съгледвачи се натъкнаха на изоставено селце между две езера: бедно и жалко, само няколко колиби, дълга обща сграда и наблюдателна кула. Ричард Хорп заповяда да спрат, въпреки че армията бе напреднала не повече от половин миля, а до стъмване имаха още няколко часа. Луната отдавна се беше вдигнала, когато обозът и ариергардът се дотътриха в селото. Аша беше сред тях.

— В езерата има риба — каза Хорп на краля. — Ще пробием дупки в леда. Северняците знаят как се прави.

Дори с дебелото си кожено наметало и тежката броня Станис приличаше на човек с единия крак в гроба. Малкото плът, която имаше по високата си мършава фигура в Дълбоки лес, се беше стопила по време на похода. Черепът му изпъкваше под кожата и челюстите му бяха стиснати толкова здраво, че Аша си помисли, че зъбите му ще се натрошат.

— Добре, риба — отсече той рязко. — Но на разсъмване продължаваме.

Когато утрото дойде, лагерът се събуди в сняг и безмълвие.

Небето от черно стана бяло и застина така. Аша Грейджой се събуди изтръпнала и премръзнала под купчината кожи, заслушана в хъркането на Мечката. Никога не си бе представяла, че жена може да хърка толкова силно, но вече бе свикнала, дори намираше някаква утеха в този звук. Безпокоеше я тишината. Никакви тръби не свиреха, за да вдигнат мъжете, да се оформи колоната и да се подготвят за марш. Никакви бойни рогове не зовяха северняците. „Нещо не е наред.“

Изпълзя изпод кожите, измъкна се от палатката и избута стената от сняг, запушила ги през нощта. Железните й вериги издрънчаха. Тя се измъкна и вдиша ледения утринен въздух. Снегът продължаваше да вали, дори по-тежко, отколкото когато се беше пъхнала в палатката вечерта. Езерата бяха изчезнали, както и горите. Видя очертанията на други палатки и заслони и мътното оранжево сияние на огъня, горящ горе на наблюдателницата, но не и самата кула. Бурята бе погълнала останалото.

Някъде напред Рууз Болтън ги чакаше зад стените на Зимен хребет, но войската на Станис Баратеон седеше окована от сняг, обкръжена от лед и студ и издъхваща от глад.