Забравените

11

Полицейският участък на Парадайз се намираше на две преки от брега на океана. Сградата беше двуетажна, наполовина облицована с камък, с покрив от оранжеви плочки и две палми отпред. Беше почти залепена за един хотел от веригата „Риц-Карлтън“ и приличаше по-скоро на кънтри клуб, отколкото на място, където ченгетата получават нарядите си и тръгват да преследват престъпниците със своите патрулни коли.

Пулър слезе от колата и бавно се огледа.

— Нарочно ли сте избрали това място? — подхвърли към Хупър той. — Може би за да сте близо до криминалните елементи, които обитават района?

Дебелото ченге се направи, че не го чува, хвана го за лакътя и го побутна към вратата на участъка. Вероятно все още беше с впечатлението, че води арестант, на когото липсват единствено белезниците и ехото от прочетените права в главата.

Отвътре сградата изглеждаше почти като отвън. Чиста, подредена, с качествено обзавеждане. Фактически Пулър за пръв път в живота си виждаше толкова подреден полицейски участък. Служителите, обитаващи прецизно разположените офиси, почти не им обърнаха внимание. Дрехите им бяха старателно изгладени и чисти, без нито едно петънце и изглеждаха скроени от някой стар, отдавна оттеглил се в пенсия майстор-шивач. Не звъняха телефони, никой не крещеше за адвоката си, твърдейки, че е невинен. Липсваха и отказващи да сътрудничат арестанти, които драйфат на пода. В коридора нямаше вмирисани на пот тлъсти ченгета, търсещи начин да получат миокарден инфаркт с помощта на стандартния автомат за шоколад и газирани напитки.

Гледката беше толкова необичайна, че Пулър се огледа за скрита камера и сериозно се замисли дали не е станал жертва на някаква нелепа шега.

Секунди по-късно се овладя, погледна крачещата до него Ландри и промърмори:

— Никога досега не съм виждал подобен участък.

— Какво му е различното? — учудено попита тя.

— Случвало ли се е да попадаш и в други?

— Да, в няколко.

— Този е различен, повярвай ми. Почти се огледах за портиер на входа, който да ме настани на бара за едно питие, преди да изиграя партия голф на девет дупки. При положение че изобщо не играя голф.

Пръстите на Хупър се впиха в лакътя му.

— Просто разполагаме с работеща данъчна система — изръмжа той. — Това проблем ли е за теб?

— Не съм казал, че е проблем. Само се учудвам, защото тук е различно.

— Може би останалите трябва да следват нашия пример — натъртено рече Хупър. — Според мен постъпваме правилно, защото парите трябва да осигуряват по-добър живот на всички.

— Да, бе. При следващото ми посещение в Кабул непременно ще запозная тамошните колеги с твоите възгледи.

— Имам предвид Съединените американски щати, а не някоя задръстена държава, където говорят шантави езици и си въобразяват, че пикливите им божества са по-добри от нашия Господ Бог.

— Това ще го запазя за себе си — отвърна Пулър.

— Хич не ми пука какво ще правиш.

Пулър направи опит да освободи лакътя си от хватката на Хупър, но той го държеше здраво. Сякаш пръстите му бяха магнит, а ръката на пленника беше от желязо. Разбира се, правеше всичко това с единствената цел да го ядоса. Само чакаше някаква реакция, за да го вкара в килията и по този начин да нанесе сериозни поражения на предстоящото разследване около смъртта на леля му.

Хупър го насочи към стола пред една врата с матово стъкло, върху което беше изписано Хенри Бълок, началник на полицията. Ландри почука два пъти.

— Влез — долетя дрезгав глас отвътре.

Жената полицай изчезна в кабинета, а Хупър остана при него.

Пулър въздъхна и се огледа. Вниманието му беше привлечено от прехвърлили четирийсет мъж и жена, може би защото единствено те изглеждаха разтревожени сред това море на ред и спокойствие. Седяха пред бюрото на мъж с черен панталон и бяла риза с навити до лактите ръкави. С вратовръзка в убити тонове. От кльощавия му врат висеше служебен бадж, скрит в ламинирана карта.

Успя да долови само откъслеци от разговора, който се водеше там. „Разходка късно вечерта…“, „Нанси и Фред Стороу…“

Жената час по час докосваше носа си с книжна салфетка, а мъжът гледаше дланите си. Служителят зад бюрото тракаше по клавиатурата си и издаваше съчувствени звуци.

Вратата насреща се отвори и Пулър беше принуден да прекъсне наблюдението си. В коридора се появиха Ландри и още един човек, който вероятно беше началникът на полицията.

Хенри Бълок беше висок малко под метър и осемдесет, с широки рамене и яки ръце, които изпъваха до пръсване униформата му. Добре оформеното коремче оказваше върху нея доста по-силен натиск от мускулите. Тялото му беше по-съразмерно от това на Хупър, тъй като краката му също бяха яки, макар и скрити в обувки с изненадващо малък номер. Човекът наближаваше шейсет, с изтъняла сива коса, дебели вежди, сплескан нос и обветрена кожа. Бръчките по челото му бяха толкова дълбоки, че му придаваха постоянно намръщен вид.

Ако носеше друга униформа, Пулър вероятно щеше да се закълне, че пред него стои някогашният му сержант-инструктор.

— Пулър? — строго попита намръщеният началник.

— Аз съм.

— Влизайте. Ти също Ландри. А ти, Хуп, ще изчакаш в коридора.

— Но, шефе… — възрази дебелото ченге. — Аз също участвах в ареста.

Бълок спря и се обърна.

— Няма арест, Хуп — изръмжа той. — Все още не. Ако се стигне дотам, ще те уведомя.

От тези лаконични фрази Пулър разбра, че Бълок е схватлив мъж, който отдавна е преценил полицай Хупър. После си даде сметка, че човекът стои и го чака и може би на това се дължеше намръщеното му изражение. Скочи на крака и изтича покрай него, най-после успял да се освободи от желязната хватка на дебелото ченге.

— Стой тук и чакай, Хуп — подхвърли през рамо той. — После ще се разправяме с теб.