Забравените

35

Черил Ландри стана точно в шест нула-нула.

В шест и десет вече беше облечена с плътно прилепнали сърфистки шорти, горнище на бански костюм и тениска с къс ръкав. Нахлузи джапанките, грабна хавлията и отвори вратата на спалнята. Пулър седеше зад малката кръгла маса в кухнята с вестник в ръце. Пред него имаше голяма чаша с кафе. Беше с работно облекло, което в неговия случай означаваше черни къси панталони, зелена армейска фланелка и маратонки.

Обърна се и очите им се срещнаха.

— Искаш ли малко кофеин, преди да скочиш във водата? — попита той и вдигна чашата си.

— Не, благодаря. Опитвам се да намаля кафетата. — Тя прекоси дневната, излезе на терасата и нарами дъската за гребане.

— Аз също — отвърна Пулър. — Отдавна се каня да мина на билков чай.

— Наистина ли?

— Доказано е, че кофеинът влияе върху точния прицел. Достатъчна причина за пълната му забрана в армията. Разбира се, това никога няма да стане. Кафето отдавна се е превърнало в част от армейското ежедневие. — Той вдигна вестника и добави: — Надявам се, че нямаш нищо против. Беше пред входната врата.

— Никакъв проблем. Получавам го, защото е безплатен, но не го чета. Свикнала съм с новините онлайн.

Пулър сведе поглед към заглавията на първа страница, където имаше снимки на господин и госпожа Стороу.

— Отделили са много място на двойното убийство — отбеляза той.

— Надявам се, че това не означава организирана кампания срещу Парадайз с цел отмъкване на туристите — отвърна тя.

— Толкова ли е голяма конкуренцията?

— О, да. Когато нещата опрат до доларите на туристите, всичко е позволено.

Пулър стана, изплакна чашата си и я сложи в съдомиялнята.

— Идваш ли на плажа? — попита тя.

— Мисля да потичам, докато ти се занимаваш с това нещо — отвърна той и махна към червеното парче пластмаса в ръцете й.

— Това е дъска за гребане — отвърна тя, очевидно изненадана от невежеството му. — Даже можеш да легнеш върху нея и да гребеш с две ръце.

— Бях сигурен, че е нещо такова — промърмори той.

— Много хора ги използват. Явно не ходиш често на плаж.

— Явно.

— Не е толкова лесно, колкото изглежда.

— Тук си права. Дори не съм сигурен, че ще издържи тежестта ми.

Напуснаха апартамента и тръгнаха по коридора.

— Колко време ще тичаш? — попита тя.

— А ти колко време ще гребеш?

— Около четирийсет и пет минути.

— Значи и аз ще тичам толкова.

— После ще потренирам във фитнеса — предупреди го тя.

— Добре.

— И ти ли?

— И аз. Отдавна не съм го правил. Крайно време е да се стегна малко.

— Изглеждаш ми в добра форма.

Той задържа вратата на асансьора, за да я пропусне в кабината заедно с дългата дъска, после промърмори:

— Външният вид често лъже.

Пулър откри една по-твърда ивица пясък, подходяща за бягане. Това стана, след като изчака Ландри да свали тениската си и да нагази във вълните, бутайки дъската пред себе си. Броени секунди по-късно вече лежеше по корем върху нея и гребеше навътре, към по-спокойната вода. Там се надигна на коляно и продължи към дълбокото с удвоена енергия.

След известно време направи плавен завой и започна да се движи успоредно на брега, в същата посока, в която тичаше Пулър. В ранния час плажът беше почти пуст. Няколко мъже на средна възраст бяха пъхнали въдиците си в поставените специално за целта ПВЦ тръби и отпиваха кафе от термосите си. Успоредно с Пулър тичаше жена, която енергично размахваше ръце. Сякаш прави някакви терапевтични упражнения, помисли си той. Може би имаше проблем със ставите.

В противоположната посока бягаха мъж и жена, водени от строен ирландски сетер. Над прозрачнозелената вода кръжаха гларуси, търсещи закуска.

Той погледна часовника си, направи завой и пое обратно. Извърна очи към водата тъкмо навреме, за да види как Ландри последва примера му.

След двайсет и пет минути джогинг усещаше приятно затопляне. Белите му дробове работеха на сто процента, чувстваше всяко мускулче по краката си, а ръцете му енергично загребваха въздуха. По време на подготовката за армейски рейнджър беше пробягал хиляди километри. По-късно, вече в Специалните части, наблягаха повече на физическата издръжливост и боравенето с оръжие, като едновременно с това тренираха интензивно и вдигане на тежести. Това не беше проблем, защото бяха здрави като мечки. От силата и издръжливостта зависеше дали ще останат живи.

Точно четирийсет и пет минути по-късно Пулър спря на мястото, откъдето беше тръгнал. Започна да размахва ръце и крака, за да поддържа пулса си ускорен, докато тялото му постепенно се отпусне.

Ландри пресече пенестите крайбрежни вълни, изправи се и тръгна към брега. Там се наведе да вдигне тениската и хавлията от пясъка, нарами дъската и се насочи към Пулър.

— Имам нужда от едно бързо преобличане — задъхано рече тя. — Как беше бягането?

— Ами бягане като бягане — отвърна той. — Всички си приличат.

— Не изглеждаш много задъхан, въпреки че измина значително разстояние — отбеляза тя.

— Не беше кой знае какво. Доволна ли си от гребането?

— Много. Донесе ми просветление.

— Наистина ли? — скептично я изгледа той.

— Даде ми така желаното време за размисъл. Само аз, греблото и водата…

Насочиха се към високия блок.

— Ти размишляваше ли, докато тичаше? — попита след известно време тя.

— След твоето изявление мисля, че да.

— И?

— Ще ми трябва още време за размисъл.

На входа на блока тя се загърна с хавлията и го поведе към асансьорите.

Горе й трябваха пет минути за отмиване на солената вода и преобличане. Излезе от спалнята си с три четвърт черен клин и тясна тениска със спортен сутиен под нея. Носеше гуменки и къси чорапи. Влажната й коса беше стегната на тила с голяма зелена шнола.

Фитнесът в блока се оказа просторен и с добро разпределение. Оборудването беше отлично: комбинирани уреди на „Юнивърсъл“, щанги, тежести за краката, дъмбели, кардиозала с бягащи пътеки, крос-тренажори, степери и достатъчно празни пространства за групови упражнения.

Ландри избра един сложен апарат на „Юнивърсъл“, докато Пулър наблегна на лицевите опори и коремните преси, калистениката и серия от упражнения за крака, които натоварваха главно долната част на тялото му.

— Повечето мъже се фокусират върху бицепсите, но ти предпочиташ работата с краката — отбеляза тя, след като приключиха и тръгнаха към асансьора с малки бутилки минерална вода в ръце.

— Може би защото така и не се научих да тичам на ръце — отвърна той.

Тя се засмя.

— Всяка сутрин ли вършиш това? — полюбопитства той.

— Да, стига да не съм заета.

— Значи ще живееш вечно.

Усмивката й се стопи.

— Освен ако не бъда убита при изпълнение на служебния си дълг.

— Е, този риск винаги го има.

— Мисля, че важи и за теб — каза тя и спря очи върху белезите от огнестрелни рани на ръката и бедрото му.

— Ирак или Афганистан? — посочи ги тя.

Той отпи глътка вода и отвърна:

— И от двете места.

— Брат ми все още е там.

— Дано се върне жив и здрав.

— Дано.

— Ще се прибере ли скоро у дома?

— Съмнявам се. Решил е да изкара цялата служба.

— Няма да съжалява. Армията е добър работодател.

— Не си ли малко предубеден?

— Не малко, а много.

— Какви са плановете ти за днес?

— Ще отскоча до къщата на леля ми. Искам да проверя някои неща.

— Не го прави, Пулър — докосна лакътя му тя. — Знаеш какво е отношението на Бълок.

— С него се разбрахме. Нали ти казах, че снощи разговаряхме. В дома на Бетси. Оказа се, че го е завещала на мен, със съответните документи. Адвокатът й ми предаде ключовете.

— О — каза тя и отдръпна ръката си. — Това е чудесно. — Направи кратка пауза и добави: — Значи продължаваш да мислиш, че смъртта й все пак не се дължи на нещастен случай?

— Ако получа неоспорими доказателства за това, ти ще си сред първите, с които ще го споделя.

Прибраха се в апартамента, взеха по един душ и се преоблякоха.

Пулър направи кафе и й подаде една чаша. Излязоха да го изпият на терасата, наблюдавайки възхода на слънцето. Тя вече беше в униформа. Плажът долу бързо се оживяваше. Най-вече от семейства, които избираха места за слънчеви бани.

— Виждаш ли се тук за години напред? — попита той.

— Не съм мислила по въпроса. А ти? Имам чувството, че и ти ще останеш верен на Чичо Сам чак до края.

— Предполагам — сви рамене той.

— А след това? Все още ще бъдеш млад.

— Не знам.

— Би могъл да станеш ченге.

— Бих.

— Винаги ли си толкова словоохотлив? — усмихна се тя.

— В сравнение с обичайното ми поведение сега съм направо бъбрив.

Телефонът му зазвъня и го накара да погледне дисплея.

Беше Кристен Крейг от АКЛ. Дано да е открила нещо за онези, които ме следят, помисли си той.

— Пак работа, а? — подхвърли с леко разочарование Ландри.

— Аха.