Забравените

23

Седнал на един шезлонг, Пулър наблюдаваше как Ландри и още един полицай разпъват жълтата полицейска лента около местопрестъплението, използвайки забити в пясъка метални колове.

Двайсетина минути по-късно се случи това, което очакваше — появи се лек автомобил волво, от който слезе около петдесетгодишна жена с къса посивяла коса. Беше с бяла блуза без ръкави, синя пола до коленете и сандали. На шията й висяха очила, окачени на тънка верижка. Жената носеше черна лекарска чанта.

Доктор Луиз Тиминс, съдебният лекар. Изглеждаше забързана и разстроена. Насочи се право към полицейската лента, която Ландри мълчаливо повдигна. Шмугна се под нея и тръгна към синьото платнище, до което я чакаше Бълок. Размениха няколко думи, после Тиминс повдигна платнището и изчезна зад него. Пулър прекрасно знаеше, че гледката и вонята под нагорещената материя едва ли ще бъдат от най-приятните.

В такива случаи най-добрата реакция е дълбокото дишане, което постепенно притъпява обонянието.

По неговия часовник изтече точно половин час, преди Тиминс отново да излезе на слънце. Изглеждаше леко замаяна и доста по-разстроена от преди. Може би е познавала покойника, помисли си Пулър. Разбира се, ако тялото беше само едно.

Жената каза няколко думи на Бълок, който усърдно си ги записа в бележника.

Пулър я изчака да напусне оградения периметър и я пресрещна.

— Доктор Тиминс?

Тя вдигна глава. Наложи се доста да извие врат, защото беше нисичка, под метър и шейсет.

— Да?

— Аз съм Джон Пулър. Чухме се по телефона.

— Аха, случаят с леля ви. — Не изглеждаше доволна от срещата им на това място. — Мислех да ви се обадя, че ще закъснея, но после ми предадоха новината за това тук и просто забравих.

— Няма проблем — отвърна Пулър. — Ако искате, ще отложим този разговор. Едва ли сте очаквали това, което се случи на плажа.

След тези думи Пулър се възползва от паузата, през която жената ровеше в дамската си чанта за ключовете на волвото, и внимателно я огледа. Отблизо изглеждаше бледа, вглъбена в себе си и малко нервна.

— Наистина не го очаквах — мрачно кимна тя. — Буквално съм съсипана.

— Някой, когото сте познавали?

— Какво ви кара да мислите така? — остро попита тя.

— Изглеждате доста по-разстроена от нормалното състояние на медик, който се е натъкнал на труп. Дори и ако той е престоял във водата повече от нормалното.

— Срещите със смъртта никога не са лесни.

— Но вие сте и съдебен лекар. Виждали сте трупове във всички възможни състояния. Освен това живеете и работите в град на морския бряг и това едва ли е първият удавник, на който се натъквате.

— Не желая да обсъждаме тази тема.

— Разбира се. И аз нямам желание да ви губя времето. Кога ви е удобно да се срещнем, за да поговорим за леля ми?

Тя погледна часовника си.

— С удоволствие бих ви поканил на вечеря — бързо подхвърли Пулър. — Разбира се, ако имате апетит.

Тя извърна поглед към синьото платнище.

— Не, благодаря. Сега не мога да сложа и залък в уста. — Помълча малко и добави: — Но малко джинджифилова бира със сигурност ще се отрази добре на стомаха ми.

— Няма проблем. Кафенето, в което щяхме да се срещнем, е на няколко пресечки оттук. Пеша ли ще отидем или с колите?

— По-добре с колите. В момента краката ми не са много стабилни.

Разделиха се и всеки се насочи към своето превозно средство. С крайчеца на окото си Пулър забеляза, че Бълок и Ландри ги зяпат. Началникът на полицията изглеждаше ядосан, а Ландри — просто любопитна.

Срещнаха се на паркинга пред кафенето, оставиха колите и влязоха. Заведението се оказа претъпкано, но все пак успяха да намерят една свободна маса близо до вратата.

Тиминс наистина си поръча джинджифилова бира, а Пулър — кока-кола. Минаваше седем вечерта, но температурата на въздуха си оставаше около трийсет, а морският бриз беше затихнал.

— Май се намираме по-скоро в ада, отколкото в рая — подхвърли Тиминс, след като им донесоха поръчката. Тя отпи голяма глътка и се облегна назад. Чертите й леко се отпуснаха.

— Май и вие не сте тукашна — подхвърли Пулър.

— Защо мислите така?

— Кожата ви е прекалено светла, освен това не сте свикнали да носите сандали, с които местните жени не се разделят.

Тя наведе глава и огледа червените следи от каишките по краката си.

— Колкото по-дълго носите сандали, толкова по-бързо ще загрубее кожата ви — добави той.

— Много сте наблюдателен.

— Затова ми плащат в армията.

— От Минесота съм. Преселих се тук преди шест месеца и това ми е първото лято. В Минесота също става топло, но не като тук.

— Тогава защо се преместихте?

— Съпругът ми почина. Дотогава не бях напускала родния си щат, но започнах да се уморявам от дългите зими. Един познат лекар продаваше практиката си, а аз винаги съм проявявала интерес към криминологичната патология. Сключих сделката веднага след като разбрах че практиката съвместява и длъжността съдебен лекар.

— Без да обръщате внимание на факта, че това място се нарича Парадайз, така ли?

— Туристическите брошури изглеждаха много привлекателни — уморено се усмихна тя.

— Мислите ли да се връщате на север?

— Съмнявам се. Тук започва да ми харесва. Между юни и август е претъпкано с туристи, жегата и влагата са ужасни, но през останалата част от годината е наистина хубаво. В Сейнт Пол никога не съм се разхождала по шорти през февруари.

Пулър леко се приведе напред, сигнализирайки, че слага край на общите приказки.

— Какво ще кажете за леля ми?

— Разбрах, че вече сте видели трупа.

— Откъде разбрахте?

— Обади ми се Карл Браун от „Бейлис“. С него сме приятели. Във Флорида лекарите и погребалните агенции поддържат постоянни контакти. Много от пациентите ми умират. Старостта не прощава на никого.

— Наистина видях трупа — кимна Пулър.

— И?

— Какво „и“?

— Направих си труда да ви проверя, агент Пулър. Имам известни връзки в Пентагона. Брат ми служи във ВВС. Информираха ме, че сте страхотен в работата си и започнете ли разследване, сте в стихията си.

Пулър се облегна назад, оценявайки събеседницата си в съвсем различна светлина.

— На дясното й слепоочие има малка драскотина.

— Видях я. Също и няколко капчици кръв върху каменния парапет на фонтана.

— Причина и следствие значи. Но какво е предизвикало падането? Препънала ли се е? Инфаркт ли е получила или мозъчен удар? Може би спукана аневризма?

— Нищо от това, което изброихте. Състоянието й беше забележително добро, поне на вътрешните органи. Сърцето, белите дробове и останалите органи се оказаха абсолютно здрави. Имала е тежка форма на остеопороза, която е деформирала гръбначния й стълб. Но нищо друго. Причината за смъртта е вода в белите дробове. Иначе казано, асфиксия.

— Но каква е причината за падането?

— Тя е използвала проходилка. Може би почвата около басейна е била леко разкаляна и хлъзгава от пръските на фонтана. Подхлъзва се, пада и си удря главата в парапета. Изпада в безсъзнание и се удавя в шейсет сантиметра вода. Случва се…

— Колко често се случва?

— За съжаление, и веднъж стига.

— Други подозрителни белези по тялото?

— Няма нито рани, нито охлузвания в резултат на съпротива. Нищо, което да сочи, че е била нападната.

Пулър кимна. Наблюденията на лекарката съвпадаха с неговите.

— Токсикологичните тестове?

— Още не са готови. Но не открих никакви признаци на отравяне, ако за това намеквате. Нито пък следи от злоупотреба с алкохол или наркотици.

— Доколкото си спомням, леля ми от време на време си позволяваше по чаша вино, нищо повече — кимна Пулър.

— Аутопсията го доказва по категоричен начин. Извън проблемите с гръбначния стълб жената е била в забележителна форма за възрастта си. Могла е да живее още доста години.

— Написала ми е писмо. В него споменава за необичайни работи, случващи се в Парадайз. Имате ли представа за какво става въпрос?

— Можете ли да бъдете по-конкретен?

— Казва, че хората не са такива, каквито изглеждат. А нощем се случвали странни неща.

— Вече ви казах, че съм тук едва от шест месеца. Не познавам достатъчно местни хора, за да преценя дали са такива, каквито изглеждат, или не. Странни неща? Ако за нея странните неща означават пияни мъже и жени, които дефилират полуголи по плажната ивица в два през нощта, и аз съм на това мнение.

— Какво друго можете да ми кажете?

— Страхувам се, че това е всичко. Разбирам, че ви звучи безсмислено, но нещастните случаи съществуват.

— Така е.

Но ако е било нещастен случай, защо ме следят някакви типове с крайслер, запита се той.

Причина за тази мисъл беше появата на въпросния крайслер, който мина покрай кафенето и спря на паркинга редом с неговия корвет. Страничното стъкло се плъзна надолу. Блесна светкавица. Бяха му направили снимка. След миг колата потегли и изчезна, преди Пулър да успее да се втурне към паркинга.

— Добре ли сте, агент Пулър? — разтревожено попита лекарката.

— Всичко е наред — отвърна той и отново фокусира поглед върху лицето й.

— Надявам се, че успях да разсея подозренията ви относно смъртта на леля ви — добави тя.

— Мисля, че сега подозренията ми са повече от уместни.