Забравените

96

Панама Сити, Флорида, е любимото място за пролетната ваканция на поколения студенти.

А пристанището на Панама Сити е с лесен достъп до Мексиканския залив посредством петнайсеткилометров канал.

Тук презокеанските лайнери разтоварват своите туристи.

Тук акостират и търговските кораби, които докарват чуждестранни стоки в Америка и изнасят американската продукция по света.

Едно оживено място, включително и нощем.

Изправен на кея с кашон в ръце, Пулър наблюдаваше пристанищните кранове, които пъргаво товареха контейнери на металната палуба на голям търговски кораб с някакво непонятно, изписано на кирилица име.

В един момент на борда се появиха трима души, които носеха голям дървен сандък. Двама отпред, един отзад.

Този отзад беше Мечо. Чист и спретнат след битката в имението на Лампърт, с превързани рани, които почти не си личаха под дрехите.

В сандъка лежеше Питър Джей Лампърт. Овързан здраво, с лепенка на устата, упоен.

Щеше да се събуди след около шест часа, когато корабът щеше да е навлязъл дълбоко в залива и заобикаляйки най-южните части на Флорида, щеше да поеме дългото си пътуване през Атлантика със средна скорост от около десет възела в час. Около месец по-късно, преодолял приблизително седем хиляди и шестстотин морски мили, той щеше да пристигне в България.

Озовал се веднъж на българска земя, Лампърт нямаше да я напусне никога повече.

Сандъкът беше надеждно закрепен на борда и Мечо тръгна обратно по трапа, следван от някакъв невероятно як мъж. Дебелият му врат с изпъкнали вени беше с размерите на нормално мъжко бедро, а под навитите ръкави на ризата му се виждаха огромни лапи. Носеше капитанска шапка, а от устата му стърчеше голяма пура.

Двамата спряха на крачка от Пулър.

Мечо представи непознатия като свой приятел и капитан на кораба.

Очите на едрия мъж одобрително пробягаха по фигурата на Пулър.

— Мечо твърди, че имаш нещо за мен — изрече той.

— Десет бутилки — кимна Пулър и му подаде кашона.

Капитанът вдигна капака и надникна.

На лицето му изгря широка усмивка. Той прегърна кашона като бебе и внимателно го понесе обратно по трапа.

— Какво представлява този трийсетгодишен „Макалан“? — попита Мечо.

— Шотландско уиски — отвърна Пулър. — Изключително качество.

— Наистина ли е трийсетгодишно?

— Така казват.

— Как успя да го намериш?

— Наречи го малък подарък от многоуважаемия мистър Питър Лампърт.

— Взел си го от имението му? — зяпна от изненада Мечо. — Ченгетата не бяха ли там?

— Бяха, но гледаха на другата страна.

Мечо протегна ръка и Пулър я стисна здраво.

— Благодаря ти за всичко, което направи за мен.

— Надявам се да откриеш сестра си.

— Ще я търся, докато съм жив — бавно изрече Мечо.

— Е, поне няма вече да търсиш Лампърт.

— Прав си — мрачно се усмихна едрият мъж. — Винаги ще знам къде е.

След тези думи се обърна и тръгна нагоре по трапа. По средата на пътя се обърна и помаха.

Пулър му отвърна.

Секунди по-късно Мечо изчезна.

След час потегли и корабът. Последното плаване на Лампърт започна.

— Приятен път — промърмори Пулър и тръгна обратно към колата си.