Забравените

91

Лампърт беше на борда на яхтата си и разсъждаваше върху рухването на своята бизнес империя. Операцията на брега беше компрометирана окончателно. Виновниците за това бяха поне четирима. Пулър, жената с него, гигантът.

И, разбира се Мърдок, която се оказа далеч не онази, за която се представяше.

Твърде късно разбра, че е допуснал да бъде шпиониран отвътре.

Съдружникът му Уинтроп вече беше платил цената за това, независимо дали е бил наясно или не. Докато Лампърт почиваше на борда на луксозната си яхта, неговото разчленено тяло потъваше във водите на залива.

Нямаше представа къде са Пулър и приятелите му. Беше се надявал, че гигантът ще умре, но някой го беше предупредил.

Мърдок, разбира се.

Не знаеше дали тази жена е член на вражеска групировка, или работи за полицията. Но и в двата случая това беше катастрофално.

По ирония на съдбата Лампърт не се притесняваше за полицията на Парадайз. Там имаше важни козове на своя страна. Притесняваше се за ултиматума на Стивен Рохас, който получи още преди този огромен провал.

Беше разчистил склада, изпращайки стоката обратно в морето. Дори бурята не успя да му попречи.

Възнамеряваше да остави пленниците на платформата, докато открие ново място за дебаркиране. В случай на успех бизнесът му отново се изправяше на крака.

Вероятно нямаше да бъде във Флорида. В момента хората му проучваха възможностите за прехвърляне в Алабама.

Тези нефтени платформи бяха истински дар Божи. По закон петролните компании разполагаха с достатъчно време, за да решат по какъв друг начин да ги използват. Вече много от тях бяха частично демонтирани и изтеглени към брега за направата на изкуствени рифове. В повечето случаи това беше най-евтината алтернатива. Други компании предпочетоха да ги демонтират напълно. А трети, останали без финансови средства или тотално фалирали, просто ги бяха оставили на произвола на съдбата.

Числата никога не лъжат. А броят на изоставените нефтени платформи в Мексиканския залив възлизаше на няколко хиляди. Разпръснати навсякъде. Нито Бреговата охрана, нито който и да било друг беше в състояние непрекъснато да ги проверява.

Разбира се, той не можеше да държи вечно стоката на онази платформа. Искаше час по-скоро да открие подходящо място за дебаркиране и да възобнови доставките.

Следващият му проблем беше повече от очевиден: Мърдок и останалите. Какво знаеха те? Как щяха да използват информацията, с която се бяха сдобили?

Дали не е време да напусна страната?

Трябва ли да чакам да ме арестуват или да ми връчат призовка?

С какво разполагаха срещу него?

Вероятно с нищо.

Дори някой от хората му да бе проговорил, думите му не можеха да бъдат подкрепени с доказателства. А той беше убеден, че никой от тях не си е отворил устата. Защото бяха наясно, че Лампърт има връзки навсякъде, включително в съдебната система и затворите. Всеки от тях беше информиран за този факт още при постъпването си на работа. А ако някой случайно не беше достатъчно уплашен от него, той със сигурност трепереше от ужас при мисълта за Стивен Рохас.

Този мръсник може да те открие навсякъде. Дори когато влезеш в Програмата за защита на свидетели.

Което, разбира се, означава, че може да открие и мен, помисли си Лампърт.

Вдигна телефона и се свърза с шефа на охраната си.

— Никой да не влиза, никой да не излиза! — заповяда той. — Незабавно ми се обаждаш в случай, че някой се приближи към имението!

Следващият му разговор беше с капитана на яхтата.

— Готовност за отплаване в рамките на един час! — разпореди се той.

— Морето все още е бурно — каза капитанът.

Бяха хвърлили котва извън пристанището. Тропическата буря все пак нямаше нищо общо с ураганите от четвърта степен и нагоре, които лесно можеха да изхвърлят яхтата на брега.

Вълнението обаче беше толкова силно, че на Лампърт му прилоша. Не веднъж, а цели два пъти. Но повръщането все пак беше за предпочитане пред куршум в главата. Ако се стигнеше до бягство, щеше да се наложи да зареже жена си и детето. Но това не го плашеше. Винаги можеше да си намери друга жена. А синът му растеше като истински досадник, за когото щеше да се грижи попечителски фонд.

— Това е причината да ти плащам голяма заплата — отвърна в слушалката той. — Един час!

— Слушам, сър.

Лампърт прекъсна разговора и огледа каютата си. За нейното изграждане бяха използвани най-качествените материали в света и бяха наети изключително талантливи дизайнери.

Той притежаваше само най-доброто. Съвсем заслужено, защото работеше здраво. Обикновените хора под него нямаха никаква представа за количеството и качеството на упорития труд, който води до натрупване на състояние като неговото. А още по-трудно беше да запази това ниво.

Все още се държеше въпреки убийствените данъци и лавината от законови ограничения пред бизнеса. Освен това разкриваше нови работни места, при това в област, която никога не беше предлагала такива. Същото беше правил и на Уолстрийт. И беше възнаграден за усилията си.

Лампърт поклати глава.

Всъщност бизнесът тъкмо бе започнал да се разраства. Той беше вложил огромни средства в инфраструктура, обучение, екипировка и жива сила. Поемаше безумни рискове, които тепърва щяха да се отплащат. Неговата поточна линия беше обект на всеобща завист. Чрез нея осигуряваше пет пъти повече стока от всички други в бранша, при това чрез налагане на прецизност и бизнес манталитет в една доскоро нечистоплътна дейност, дело на нечистоплътни хора.

Освен това за разлика от петрола, природния газ и други природни ресурси запасите от неговата стока бяха неизчерпаеми. Изборът му можеше да бъде ограничен само ако светът ликвидираше бедността. Нещо, което по негово мнение беше абсолютно невъзможно. На върха нямаше място за всички. А лично той не възнамеряваше да споделя с други това, което си беше извоювал.

Защото от малък беше убеден, че е удостоен свише да притежава най-голямото и най-доброто.

Но той трябваше и да оцелее. И точно тук рискът беше най-голям. Това беше причината да трупа толкова пари. Защото можеше да загуби всичко.

Включително и живота си.

Тръсна глава и се концентрира върху настоящето.

Рохас не знаеше за последния развой на събитията. Бурята беше принудила яхтата му да навлезе далече навътре в морето. Малко вероятно бе да рискува да използва хеликоптер в тези условия, когато вятърът непрестанно сменяше посоката си. Всички тези обстоятелства бяха от жизнено значение за Лампърт.

Защото му осигуряваха време.

Време да измисли нещо. Време да планира следващите си ходове.

И да оцелее.

Неизвестната величина бяха Пулър и неговата групичка.

Те бяха проследили камиона със стоката и очевидно бяха наясно с това, което се случваше. На брега беше станала престрелка. Хората му не се обадиха и това означаваше, че са изгубили.

И тъй, какво ли бе намислил Пулър?

Беше опитал да се свърже с платформата, но връзката се разпадаше.

Заради гадната буря. Но нещата нещо не се връзваха.

После, сякаш в отговор на молитвите му, телефонът звънна. Той погледна дисплея и се усмихна.

— Надявах се да те чуя — рече той, след като натисна зеления бутон.

— Имам да ти разказвам много неща — каза Черил Ландри. — Трябва да се видим, по възможност веднага.