Забравените

49

Пулър влезе във фоайето на „Гъл Коуст“ и си нае стая. Рецепционистът беше млад и сънлив, а може би просто отегчен.

Пренесе багажа си в стаята и седна да помисли какво още му предстои. Обади се на Ландри да я предупреди, че тръгва, после скочи в тахото. Двайсет минути по-късно тежката машина спря на покрития паркинг в Дестин.

Лек ветрец раздвижваше влажния нощен въздух.

Ландри го посрещна на вратата на асансьора. Беше по шорти, блуза без ръкави и сандали. Държеше две бутилки бира.

— Имаш куче? — възкликна тя, оглеждайки с интерес миниатюрната Сейди.

— Получих го в наследство — отвърна той и обясни, че кученцето е на Сладкиша.

— Не мога да го взема, ако си решил да ми го подариш — поклати глава тя. — В блока е забранено да се отглеждат домашни любимци.

— Няма проблем. Беше ми мъчно да я оставя сама.

— Да вървим по брега — предложи Ландри. — Край водата е по-хладно. Тъкмо ще ми разкажеш какво стана. — Тя сведе поглед към Сейди. — И ще разходиш новото си кученце.

Прекосиха пясъчната ивица и стигнаха до водата. Вълните бяха доста високи, с пенести гребени.

— Винаги ли е толкова бурно през нощта?

— Не гледа ли новините? — попита тя.

— Не. От доста време насам не съм гледал телевизия.

— В Атлантическия океан бушува тропическа буря, наречена „Даниъл“, която бавно навлиза в Мексиканския залив. Според мен не е особено силна, но рано или късно ще удари крайбрежието. Никой не знае кога точно ще се случи това.

Плажът беше пуст, ако не се брояха няколко младежи, които се препъваха по пясъка с бири в ръце.

В рамките на няколко минути Пулър й разказа за смъртта на Сладкиша. Сейди покорно ситнеше до него и на няколко пъти вдигна глава да го погледне. Горкото животинче трябва да е доста объркано, помисли си Пулър. Ако не за друго, то поне защото му се налагаше да извива шия много повече, отколкото беше свикнало при стария си собственик.

— Какво, по дяволите, става, Пулър? — попита Ландри, след като го изслуша.

Той сви рамене.

— Прилича ми на затваряне на устите, при това доста ефикасно. Умират всички, които знаят нещо…

— Какво по-точно?

— Ако знаех, щях да знам всичко — отново сви рамене той.

Отпиха от бирите си и се спогледаха.

Сейди опъваше каишката, но беше толкова мъничка, че Пулър изобщо не усещаше усилията й. Все едно че разхождаше скакалец.

От студената бира му стана по-топло. Равномерният грохот на прибоя го накара да се отпусне повече от нормалното, особено след събитията в къщата на Сладкиша.

Отново усети погледа на Ландри, която крачеше до него.

— Искаш ли да се върнем у дома? — попита тя.

— Защо?

— Ами аз… — започна тя, после наведе глава. — Ние…

Пулър моментално усети причините за смущението й.

— Много бих искал, но не мога — поклати глава той.

— Разбирам те — кимна тя. — Не съм зашеметяваща мацка като повечето момичета тук. Освен това нося пистолет. Но въпреки всичко съм жена, която харесва мъжете.

— Сигурен съм, че и мъжете те харесват.

— О, да. Струва ми се, че съм обект на ухажване от страна на всички местни мъже под шейсет. Да не говорим за приходящите младежи, които имат самочувствието на страхотни свалячи, но всъщност са идиоти.

— Куп мъже са идиоти. И мен са ме наричали така.

Тя вдигна глава да го погледне и докосна ръката му.

— Но не и жените, нали?

— Твърдо не и жените — отвърна той.

— Това те прави различен — кимна тя. — И привлекателен.

Вече определено му стана горещо. По челото му избиха ситни капчици пот. Това може би се дължеше отчасти на топлината, която излъчваше тялото на Ландри. Сякаш и двамата бяха попаднали в пещ.

— Разследваме заедно — промърмори той.

— Но ти не си от полицията. Ако беше колега, никога не бих спала с теб.

— Не мисля, че си падаш по мъже като Хупър.

— Да, ама той не се усеща и едва ли някога ще се откаже.

— Права си.

— Но сега не говорим за Хупър, нали? — подхвърли тя.

— Не знаем докъде ще ни отведе това, Черил — въздъхна Пулър. — Не е хубаво да смесваме работата с удоволствието. Ти си много привлекателна жена. При други обстоятелства отговорът ми със сигурност щеше да е различен. Надявам се да ме разбереш. Просто така стоят нещата…

— Разбирам те — унило кимна тя. — Извинявай, че изобщо засегнах тази тема. Не беше професионално от моя страна.

— Не можем постоянно да бъдем професионалисти.

Тя го погледна с примирена усмивка и двамата продължиха напред.

Пулър понечи да каже нещо, но телефонният звън му попречи.

Звънеше телефонът на Ландри, а не неговият.

И вече нищо не изглеждаше както преди.