Забравените

5

Джон Пулър направи остър ляв завой и пое по тесния път. На задната седалка на колата беше котаракът Дезо, който се появи в живота му изневиделица и вероятно щеше да си отиде по същия начин. Пулър служеше в армията — отначало като рейнджър, а след това като специален агент в ОКР — Отдела за криминални разследвания. В момента не разследваше нищо, защото се връщаше от продължително пътуване в компанията на котарака си. Позволи си тази почивка след кошмарно премеждие в едно миньорско градче в Западна Вирджиния, което за малко да приключи трагично не само за него, но и за още много хора.

Спря на паркинга пред жилищния комплекс, който се намираше в близост до щабквартирата на ОКР и седалището на 701-ви отряд на военната полиция в Куонтико, Вирджиния, към който беше зачислен той. Това много улесняваше придвижването му до работното място, но на практика той не прекарваше много време в Куонтико. Пътуваше почти непрекъснато, за да разследва престъпленията на хора, носещи униформата на американската армия. За съжаление, тези хора съвсем не бяха малко.

Паркира скромното служебно шеви малибу, извади раницата си от багажника и отвори задната врата на Дезо — тлъсто същество с кафяво-оранжева козина, което излезе бавно и царствено и го последва нагоре по стълбището. Пулър живееше в малък апартамент, в който нямаше много мебели. Той беше прекарал почти целия си съзнателен живот в армията и днес, когато му оставаха няколко години до четирийсет, твърдо нямаше афинитет към претрупаната мебелировка и съпътстващите я боклуци.

Напълни купичките на Дезо с храна и вода, извади една бира от хладилника и се отпусна в коженото кресло. Качи крака на масата и затвори очи. Вече не помнеше кога за последен път беше имал нормален нощен сън и бързо реши, че сега е моментът да направи нещо по въпроса.

Последните няколко седмици не бяха никак леки. Той беше висок точно 192,5 сантиметра и обикновено тежеше 104 килограма, но напоследък бе отслабнал пет килограма. Това не беше фатално, тъй като все още можеше да покрие дори и най-тежките армейски тестове за сила, издръжливост и бързина. Но психически не се справяше много добре и имаше чувството, че едва ли някога ще възстанови душевното си равновесие. В някои дни беше уверен, че ще се справи, но в други мислеше точно обратното.

Днес беше един такъв ден.

Беше предприел дългото пътешествие с кола, за да прочисти главата си след тежкото изпитание в Западна Вирджиния.

Но не стана. Нещата дори се влошиха. Просто защото продължителното шофиране му даде предостатъчно време за размисъл. Понякога това му се отразяваше зле. Не искаше да мисли, а да бъде зает с нещо друго. С нещо, което да го накара да забрави миналото и да се пренесе в бъдещето.

Телефонът му иззвъня и той инстинктивно погледна дисплея.

ФВЗ. Което ще рече Федерален военен затвор със седалище Форт Левънуърт, Канзас. Там лежаха най-важните — тоест най-опасните — престъпници.

Пулър ходеше там и го познаваше много добре.

Защото в една от килиите лежеше неговият по-голям и единствен брат Робърт Пулър, който по волята на армията щеше да прекара остатъка от живота си между дебелите бетонни стени на този затвор.

— Ало?

— Изчакайте, моля — каза делови женски глас.

В следващия момент в мембраната прозвуча познатият тембър.

Обаждаше се брат му, бивш майор от ВВС, осъден от военния съд за държавна измяна по причини, които Пулър нито знаеше, нито щеше да разбере до края на живота си.

— Здрасти, Боби — поздрави с равен глас той. Главата започваше да го боли.

— Къде си?

— Току-що се прибрах и отмарям — раздразнено отвърна Пулър. — Какво става?

— Как мина пътешествието? Успя ли да подредиш мислите си?

— Всичко е наред.

— Което означава, че не си успял и ме отсвирваш. Добре. Мога да го понеса.

Обикновено Пулър се радваше да поговори с брат си, защото се чуваха рядко, а още по-рядко се виждаха. Но не и този път. Единственото му желание беше да се отпусне в креслото с бира в ръка и да не мисли за нищо.

— Какво става? — повтори малко по-твърдо той.

— Разбирам какво искаш да ми кажеш: „Затвори проклетия телефон, защото не ми се говори“. Нямаше да те безпокоя, ако не беше едно телефонно обаждане.

Пулър изправи гръб и остави бирата си на масата.

— Какво обаждане? От стареца ли?

В живота на братята Пулър имаше само един „старец“.

Това беше Джон Пулър-старши. Генерал-лейтенант в оставка и армейска легенда — от школата по бойна подготовка с дисциплините „Сритай задника на врага“ и „Бой до последен дъх“. Днес обаче командирът на легендарната 101-ва въздушнопреносима дивизия лежеше в болницата за ветерани, където страдаше от кратки, но остри пристъпи на деменция и още по-тежка форма на депресия. Вероятно деменцията можеше да се обясни с възрастта, но депресията се дължеше на факта, че вече не носеше униформа и не командваше никого — достатъчен повод да не му се живее повече. Причината Пулър-старши да бъде на тази земя беше само една: да води бойците си в боя.

Или по-точно казано — да води бойците си към победата в боя. Поне той мислеше така. И в повечето случаи имаше съгласието на синовете си.

— Не лично — поясни Робърт. — Обадиха се хора от болницата. Не успели да се свържат с теб и затова потърсиха мен. Но аз няма как да му отида на свиждане, не мислиш ли?

— Каква беше причината да те потърсят? Нов пристъп на деменция? Или е паднал и си е счупил бедрената кост?

— Нищо подобно. Според мен не става въпрос лично за него. Татко не си е направил труда да им обясни. Доколкото разбрах, става въпрос за някакво писмо, което е било адресирано до него, но не съм напълно сигурен…

— Писмо ли? От кого?

— Не мога да ти кажа. Най-добре е да отидеш там и да се ориентираш на място. Казаха ми, че бил много разстроен.

— А те не са прочели какво пише в писмото? Как е възможно това?

— Знаеш как — отвърна Робърт. — Колкото и изтрещял да е татко, ако не желае да прочетеш някое от писмата му, значи няма да го прочетеш. Въпреки възрастта си той все още може да рита задници. Едва ли има доктор в системата на ветераните, който да дръзне да излезе насреща му.

— Добре, Боби. Тръгвам веднага.

— Нека зарежем глупостите, Джон. Наистина ли си добре?

— Ако наистина зарежем глупостите, не съм, Боби. Никак не съм добре.

— Какво мислиш да правиш?

— Аз служа в армията.

— Какво по-точно искаш да кажеш?

— Че ще продължавам да служа в армията.

— Винаги можеш да поговориш с някого. В армията има куп специалисти, които се занимават точно с това. В Западна Вирджиния си преживял много. Всеки на твое място би се скапал. То е нещо като посттравматичен стрес.

— Не изпитвам нужда да говоря с когото и да било.

— На твое място не бих отхвърлил подобна възможност.

— Мъжете от фамилия Пулър не споделят проблемите си.

Почти видя как брат му разочаровано клати глава.

— Кое поред е това семейно правило? Трето, четвърто?

— В момента за мен е номер едно — отсече Пулър.