Забравените

83

Спряха на паркинга пред полицейското управление на Парадайз. Минаваше четири сутринта, градът беше тъмен и тих.

Това можеше да се очаква.

Но в сградата на полицията също беше тъмно.

А това не можеше да се очаква от институция, която по закон би трябвало да функционира денонощно седем дни в седмицата.

— С колко хора разполагат? — попита Карсън.

— Едва ли са много — отвърна Пулър. — Но и аз не съм идвал тук нощем.

Огледа още веднъж тъмните прозорци на участъка, а след това се извърна към пресечката, откъдето изскочиха чифт фарове.

— Това е патрулна кола — обяви Карсън.

— Имаш право.

Колата спря на паркинга и от нея слезе Черил Ландри. Облечена в пълна униформа, както се полагаше на нощен патрул. Изглеждаше уморена и разстроена.

Пулър отвори вратата на тахото.

— Пулър? — извика Ландри и напрегна поглед в мрака.

— Аз съм. Къде са всички?

— В какъв смисъл?

— Нима не поддържате нощно дежурство тук? — махна към сградата той.

— Вече не. Заради орязан бюджет. Дори тук, в Парадайз.

— А кой приема обажданията на 911?

— Пренасочени са. Разбира се, поддържаме нощни патрули. Ето, както виждаш, сега аз съм дежурна. Кажи какво става.

— Защо си сама? Къде е Хупър?

— Добър въпрос. Изобщо не се появи. Застъпих на смяна снощи в осем, което означава, че ми остават още четири часа. По телефона ти не каза защо настояваш за тази среща.

— В колата са едни мои приятели — махна към тахото Пулър. — Нуждаем се от помощ.

— Какви приятели? — попита Ландри и се обърна да огледа джипа. — Каква помощ?

— Къде е Бълок?

— Защо питаш?

— Просто питам.

— Предполагам, че си е в леглото.

— Колко души работят в управлението?

— Шестнайсет заедно с Бълок.

— Слаба работа.

— Е, все пак става въпрос за малък град. Освен това разполагаме с четирима административни служители и един криминалист, когото вече познаваш. А сега отговори на въпросите ми. Какви са тези приятели? От каква помощ се нуждаете?

— Парадайз е изправен пред сериозен проблем.

— По-точно? — скептично го изгледа тя.

— Изчезват хора.

— Стига, Пулър.

— Освен това през града минава нелегален канал за вкарване на роби в Съединените щати.

— Какви ги говориш?! — възкликна Ландри.

— Само на няколко километра от тук. На една част от брега, която вони на сяра.

— Знам къде е. Никой не ходи там.

— Грешиш. Ходят доста хора.

— Не и жители на Парадайз.

— Което означава, че полицията не патрулира в района, така ли?

— Това място е извън очертанията на града. Ничия земя между Парадайз и съседната община.

— Което го прави подходящо за нелегален канал.

— И ти имаш доказателства? В такъв случай да се обадим във ФБР, още сега!

— Нямам доказателства. В момента те се отдалечават от града.

— Тогава какво търсите тук?

— Нуждаем се от подкрепление.

Тя огледа тежкия автомобил.

— Кой е вътре, по дяволите?

— Карсън. Едрият мъж, който ми спаси живота в „Сиера“. И още една личност, за която гарантирам. Ще се включиш ли?

— На нощно дежурство съм. Не мога да тръгна на някакво преследване просто ей така.

— Не е „някакво“, Ландри. Обади се да дойдат да те сменят.

— Не мога, Пулър.

— Не можеш или не искаш? Ще ти кажа нещо, Ландри: ако успеем да заковем тези престъпници, кариерата ти в правоохранителните органи е гарантирана.

— И така ми е добре — сви рамене тя.

— В такъв случай просто ни помогни да заловим едни наистина опасни хора. Нали затова носиш значка?

— Това има ли нещо общо с леля ти? — попита Ландри. — Или със семейство Стороу?

— Мисля, че да.

— Трафикантите на хора са ги убили?

— Да. Вероятно защото са ги разкрили.

Тя напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна.

— Хайде, Ландри. Трябва да свършим тая работа. Ти си единствената, на която мога да разчитам. Нямаме време за губене.

— Трябва да завъртя няколко телефона — колебливо отвърна тя. — Все пак някой трябва да ме замести, нали?

— Защо не опиташ с Хупър и Бълок?

— Защо точно те?

— Защото се обзалагам, че няма да ти вдигнат.

— Стига де!

— Хайде, позвъни им.

Тя се подчини. И двата телефона даваха свободно.

— Гласова поща — каза след известно време тя и прибра джиесема си. — Вероятно спят.

— Съмнявам се.

— Защо?

— Просто така си мисля.

— Нима намекваш, че имат нещо общо с това?

— Нямаме време за обяснения. Идваш ли или не?

Тя явно се колебаеше как да постъпи.

— Мисля, че градът ще мине и без теб през следващите няколко часа — добави Пулър.

— А ако си изгубя работата?

— Ще ми сриташ задника и аз ще ти намеря друга.

— Или може би твоята приятелка генерал? — тъжно се усмихна Ландри.

— Тя също ще помогне.

— Как ли пък не.

— Може пък да се изненадаш. Да вървим.

— Къде по-точно?

— Там — отвърна Пулър и махна по посока на залива.