Забравените

75

Мечо проведе още един телефонен разговор.

Отново със своя „приятел“.

Направиха кратък преглед на детайлите и Мечо изрази убеждение, че след последния му разговор с Криси Мърдок нещата трябва да се ускорят.

„Приятелят“ се отнесе благосклонно към това мнение и обеща да бъде готов. Но не пропусна да му напомни за сделката, която бяха сключили.

Всичко ще бъде както трябва, нетърпеливо отвърна Мечо.

Изключи телефона и наведе глава. В следващия момент се вцепени от изненада, зърнал белия лист, който се плъзна под вратата на стаята му. Изчака няколко секунди просто за да провери дали някой няма да се появи след него. После се наведе и измъкна пистолета изпод леглото, където го беше скрил. Стана и предпазливо се приближи към вратата. Протегна крак и успя да придърпа хартията. Разтвори я едва когато се отдалечи от вратата.

Две думи. Две думи с огромно значение.

„Те идват.“

Сгъна листа и го прибра в джоба си. Би могъл да настигне онзи, който го беше предупредил.

Но предпочете да не го прави.

Те идват.

Двайсет минути по-късно в ситуацията нямаше промяна. Слухът и зрението му работеха на максимални обороти, но не долавяха нищо.

Тогава той включи в действие други сетива. И подуши нещо. Понякога миризмата на приближаваща се смърт е изключително силна.

Наведе се да вземе още едно-две неща изпод леглото, отвори вратата и отскочи вляво с учудваща за огромното му тяло пъргавина.

В коридора беше далеч по-светло, отколкото му се искаше. Добра се до стълбището и започна да се спуска. Бавно и предпазливо, спирайки на всяка площадка.

Изчакваше.

Усещаше.

Използваше способности, които повечето хора не подозираха, че притежават.

Но при живот като неговия те сами изплуваха на повърхността.

Поне за онези, които оцеляваха.

Добра се до партера, излезе на улицата и тръгна на запад.

Преследвачите му бяха добри.

Не защото го бяха открили в „Сиера“. За това не се изискваха никакви умения.

Бяха добри, защото го проследиха от стаята му до тук. Дори в момента усещаше приближаването им. Един екип отляво, втори — отдясно.

Затъкна в колана си ножа със закривен връх и завинти заглушителя на пистолета си.

Продължаваше да крачи на зигзаг, постепенно приближавайки се до брега.

Задните улички бяха пусти. Нямаше ги дори онези dueños. Запита се защо, но бързо се отказа да търси отговор. Вероятно ги бяха предупредили да не се мотаят наоколо тази нощ.

Dueños смятаха себе си за супербандити, но само докато се сблъскаха с някой истински професионалист. Тогава те бързо се пръскаха и търсеха укритие в изоставени къщи и пусти терени, изчезвайки като мишки по дупките си.

Но Мечо не беше мишка и никога нямаше да бъде.

Продължи да крачи напред, правейки малки отклонения от маршрута си. Посоката обаче си оставаше същата — към водите на залива.

Водите, които го доведоха до тук, освобождавайки го от робството. Въпреки че последната част от маршрута беше изминал като свободен човек, който плува, за да спаси живота си.

Тази нощ щеше да направи същото.

Водата или щеше да се превърне в лобното му място, или щеше да остане едно от многобройните препятствия в живота му. Понякога се случва така, че човек дава всичко от себе си, но и то не стига. Е, нека се случи това, което ми е писано, помисли си той. Никога не беше съжалявал за нищо. Особено когато ставаше въпрос за оцеляване.

Размина се с някакви гуляйджии, които бяха прекалено пияни, за да забележат пистолета в ръката му. Свърна в поредната пряка и океанът изведнъж се появи пред очите му в цялото си великолепие.

Плажът беше пуст.

И абсолютно тъмен.

Не се виждаха хора, които могат да се превърнат в свидетели на предстоящите събития. Или да пострадат от тях.

А приливът неумолимо настъпваше.

Има моменти, в които приливът е много полезно нещо.

Ускори крачка.

Няколко секунди по-късно стигна до скутера, който беше скрил зад контейнер за смет. Възседна го и се понесе по пясъка.

Това изненада преследвачите му.

Но така и трябваше да бъде. Намеренията му бяха да ги увлече след себе си към пустия плаж. Далече от града, далече от любопитни очи, независимо дали са на пияни хора или не.

Така измина около три километра. Вече наистина беше далече от любопитните очи. С изключение на онези, които го следяха. Не беше карал достатъчно бързо, за да се освободи от тях. Планът му беше прост: да ги подмами и да приключи с това още сега или да го остави за по-късно.

Май ще е по-добре да не отлагам, помисли си той.

Изчисленията му сочеха, че го преследват шестима.

Със сигурност добре тренирани, въоръжени и предпазливи, но едновременно с това и достатъчно опитни в ръкопашния бой, до който всеки опира на даден етап от битката.

Мечо заряза скутера и продължи пеша към дюните, които тъмнееха в далечината. След известно време стигна до две от тях, разделени от тесен процеп.

Това беше фронтът, който търсеше. Преследвачите можеха да минат между дюните само ако се движеха един зад друг. Толкова беше мястото, с което разполагаха. Мечо беше избрал класическата защитна позиция. Същата, до която бяха прибегнали защитниците на Спарта, за да спасят своите сънародници от далеч по-многобройната персийска армия. Същата, която и до ден-днешен се изучаваше във всички военни училища по света.

Когато противникът има голямо числено превъзходство, трябва да направиш всичко възможно, за да му попречиш да го използва.

Давайки си сметка за вероятността от подобна конфронтация, Мечо беше проучил тази част от морския бряг веднага след пристигането си в Парадайз. А след това беше направил и някои дребни подобрения, за да си осигури тактическо предимство.

Дюните бяха достатъчно масивни, за да спрат муниции от всякакъв калибър. Разбира се, не и ако противникът използваше преносими ракетни установки, чиито снаряди се изстрелват от рамо. Но силно се съмняваше, че случаят ще бъде такъв.

В момента имаше само две грижи.

Тилът.

И възможността в падината между дюните да се появи нещо друго освен хора.

Но следващите му действия щяха да отстранят и двете грижи едновременно.

Преследвачите се разпръснаха в класическа атакуваща формация — със самочувствието на шестима достатъчно опитни бойци, за да се справят със самотен противник.

Процепът между дюните беше точно срещу тях.

Наподобяваше фуния, или по-скоро това, което алпинистите наричан „комин“.

Всички те го бяха виждали и преди.

Един вход и един изход.

Никой от тях нямаше желание да навлезе в него, защото добре знаеха, че в дъното му ще ги чака Мечо.

Същевременно бяха подготвени за такъв сценарий.

Първият се насочи към процепа, залепил гръб за пясъчната стена. В един момент спря, извади от джоба си метална топка с размерите на юмрук, издърпа щифта и я хвърли пред себе си с широк замах.

Това не беше граната, но действието й беше не по-малко ефективно.

Мъжът се обърна с гръб и притисна две ръце към ушите си въпреки предпазните тапи, които беше пъхнал там.

Ослепителен блясък, оглушителен гръм.

Плюс мощна взривна вълна.

Ако между дюните срещу тях имаше човек, той със сигурност щеше да бъде шокиран, превръщайки се в лесна плячка.

Шестимата се втурнаха напред сред истинска пясъчна буря, предизвикана от самите тях. Оръжията им бяха готови да направят на решето безпомощния мъж, който най-вероятно лежеше парализиран от трясъка и ослепителната светкавица.

Така и нямаше да разбере как ще умре.

Пространството между дюните беше по-малко от три на три, образувано от ерозията, вятъра и различната плътност на пясъчните пластове. Мъжете се промъкнаха в него, но дъното на фунията се оказа празно.

Лидерът на групата пръв забеляза обсипаното с възли въже, което изчезваше нагоре. Вдигна глава и установи, че далечният му край е завързан за дебелия клон на самотно дърво, издигащо се на близо десет метра над дюните.

На влизане никой от командосите не беше погледнал нагоре. Очите им бяха насочени към пясъчното дъно на процепа в очакване да видят безпомощното тяло на противника си.

Но в същия този миг онова, което се криеше горе, полетя обратно в процепа.

Мечо омекоти падането, като се стовари върху двама от мъжете с цялата тежест на тялото си. И двамата рухнаха със счупени вратове.

Трети получи светкавичен удар със закривения нож. От корема му бликна кръв, която бързо покри неподвижните фигури на първите двама.

Номер четири получи два куршума в лицето.

Номер пет направи опит да побегне, но огромната лапа на Мечо го докопа. Разнесе се остро припукване и човекът се просна по гръб със счупени прешлени.

Номер шест обаче извади късмет. Защото номер пет, обзет от предсмъртни конвулсии, започна да рита с крака и препъна Мечо.

Номер шест насочи картечния пистолет МР5 в главата му. Предпазителят беше сложен на автоматична стрелба, а това означаваше трийсет куршума за по-малко от две секунди.

Никакъв шанс за оцеляване.

Пистолетът и ножът на Мечо бяха безсилни срещу подобна огнева мощ. Той закова поглед в номер шест.

Онзи му отвърна, без да мигне. После на лицето му изплува победоносна усмивка и пръстът му започна да обира луфта на спусъка.

Мечо имаше една милисекунда живот. Нищо не можеше да направи.

Екна изстрел.

Но не от дулото на автоматичния пистолет.

В челото на номер шест зейна грозна дупка. Неговият МР5 изгуби всички шансове да произведе фаталните изстрели.

Номер шест рухна по очи на пясъка. Част от мозъка му оплиска стените на фунията зад него, тъй като куршумът беше изстрелян някъде иззад гърба на Мечо.

Той вдигна пистолета и ножа и се обърна рязко.

Зад него стоеше Криси Мърдок. Тази вечер не беше като модел на „Шанел“ или „Ермес“. Не беше и по бански.

Цялата беше облечена в черно. Високите й скули бяха намазани с черна боя, а в очите й нямаше дори следа от задоволството, което излъчваха край басейна на Питър Лампърт.

Бяха твърди, тъмни и студени.

Точно като моите, помисли си Мечо.

Пистолетът в ръката й сочеше право в гърдите му.

Гледаха се напрегнато.

Така измина една дълга секунда. После тя пъхна оръжието си в кобура и промърмори:

— Трябва да разчистим труповете. Аз съм с лодка. Хайде, раздвижи се.

Мечо я гледаше, без да помръдне.

Тя повдигна едно от телата и изпъшка.

Мечо продължаваше да стои неподвижен.

— Казах да действаш! — процеди тя, извивайки глава да го погледне.

— Ти ли ме предупреди? — с мъка преглътна той.

— Че кой друг? — отвърна тя.

Той прибра пистолета и ножа и се залови да й помага.