Забравените

4

И този път той успя. Направи още няколко широки загребвания и краката му най-после докоснаха дъното.

Късметът му проработи около два часа след бягството от платформата, когато беше прибран от малко рибарско корабче. Не го питаха нищо. Дадоха му храна и вода, а след това го информираха за точните си координати. Това му позволи да получи доста по-ясна представа за местоположението на платформата в Залива. Не можеше да забрави пленниците, които бяха наблъскани в металните клетки. Те нямаше да бъдат там при евентуалното му завръщане, но на тяхно място щеше да има други.

Обясниха му, че рибарското корабче няма да го закара чак до брега, но ще го остави достатъчно близо. После бавно продължиха пътя си, тласкани от уморено пърпорещия двигател. Той се зае да им помага в тежката работа просто за да се отблагодари за спасението. Нямаше как да го откарат максимално близо до крайната му дестинация, тъй като трябваше да работят.

Възхитени от неизчерпаемата му сила, рибарите неохотно се разделиха с него.

Показаха му накъде да плува и го снабдиха с подходящ за габаритите му спасителен пояс. Той скочи и пое към сушата.

Обърна се точно навреме, за да зърне как един от тях се прекръства. После главата му се изпразни от всякакви мисли. Единствената му цел беше да стъпи на твърда земя.

Когато най-после стигна до брега, мускулите му се бяха превърнали в болезнени топки. Най-много го измъчваше обезводняването. В продължение на часове беше заобиколен от вода, но умираше от жажда. Проблеми му създаваха и морските обитатели, които методично го хапеха. Поединично не бяха кой знае каква заплаха, но в крайна сметка оставиха по ръцете и краката му безброй порязвания и малки ранички. След побоя от пазачите и скока от платформата главата и раменете продължаваха да го болят, както и ожуленото му отекло лице.

Но беше жив.

Най-накрая бе стъпил на твърда земя.

Преодоля пенливите гребени на последните вълни под прикритието на мрака и стигна до снежнобелия пясък на Емералд Коуст, Флорида. Огледа бреговата линия и в двете посоки, търсейки евентуални любители на нощното къпане. Но наоколо беше безлюдно и той с облекчение се просна по гръб. Напълни гърдите си със свеж въздух и се втренчи в небето, обсипано с милиарди ярки звезди. Парадайз беше градче с безкрайни плажове, чийто център се намираше почти на пясъка. Западно от него се простираше централната бизнес зона. Той лежеше на няколко метра от дъсчената пешеходна алея, която в този късен час беше пуста.

Благодари на Бог за щастливото си избавление. За рибарското корабче, което го беше прибрало след часове изтощително плуване. Какво друго, ако не Божието благоволение, му беше помогнало насред безбрежната шир на Мексиканския залив? Дори акулите не го закачаха, а това си беше истинско чудо. Явно Бог беше чул молитвите му. Не можеше да е иначе.

Похитителите не тръгнаха да го търсят. Без съмнение отново благодарение на молитвите.

Слава богу, че и плажът беше пуст. Всъщност не съвсем.

Бог вероятно се бе разсеял.

Мъжът вдигна глава, доловил приближаващи се гласове.

После се просна по корем и започна да зарива в пясъка двуметровото си тяло, тежащо сто и трийсет килограма. Искаше час по-скоро да се слее с белите кристалчета, върху които през цялата година хора от различни краища на света се печаха на слънце.

Съдейки по гласовете, приближаващите бяха двама. Мъж и жена.

Той предпазливо вдигна глава и напрегна поглед в тяхна посока. Разхождаха се сами. Отново благодарение на молитвите. Ако водеха куче, досега щеше да го е надушило.

Нямаше да реагира, преди да го видят. Ако това все пак се случеше, може би щяха да го вземат за човек, който си лежи на плажа и се наслаждава на прекрасната нощ. Надяваше се да остане незабелязан. Или в противен случай хората да не се паникьосат. Даваше си ясна сметка, че след тежкото и продължително изпитание в морето изглежда ужасно.

Стегна се и застина на място.

Деляха ги десет-петнайсет метра. Лунната светлина не беше ярка, но не беше и слаба. Жената гледаше в негова посока.

До слуха му долетя възклицанието й, последвано от няколко думи към мъжа.

В следващия момент осъзна, че всъщност тя гледа другаде.

Иззад пясъчните дюни се появи слаба и жилава фигура.

Разнесе се остър пукот и мъжът падна. Жената се обърна да побегне, но куршумът я настигна. Тялото й се стовари на пясъка с глухо тупване.

Стрелецът прибра пистолета, хвана жената за ръцете и я повлече към водата. Прибоят я подхвана на около три метра навътре и тялото й бързо изчезна.

Съдбата на мъжа беше същата.

Изправен на няколко крачки от водата, стрелецът внимателно оглеждаше прииждащите вълни, вероятно за да се увери, че никое от телата няма да бъде изхвърлено обратно. След известно време се обърна и изчезна по пътя, по който беше дошъл.

Той се почувства засрамен, че не помогна на хората, но въпреки това продължаваше да се притиска към влажния пясък. Нещата се случиха толкова бързо, че едва ли можеше да се намеси.

Понякога става така, че Бог е зает с други неща. И това си беше самата истина. Беше го изпитвал на собствен гръб. Но Бог е един, а хората са много. Самият той беше едно от милиардите човешки същества, които от време на време се нуждаеха от Неговата помощ.

Изчака още известно време, за да се увери, че стрелецът си е отишъл. Сега вече беше наложително да напусне плажа. В момента, в който стигна до дъсчената пътека, зърна велосипед, завързан с верига за близкия стълб. Освободи го по най-бързия начин — като изтръгна стълба от дупката му. Нави веригата около рамката, яхна велосипеда и натисна педалите.

Все още помнеше разположението на повечето улици. На една от тях го чакаше домът, в който щеше да си почине, да хапне и да се напие с вода, а след кратка почивка щеше да започне разследването, което беше главната причина да се появи тук.

Докато караше напред в мрака, той отново започна да си мърмори под носа. Молеше Всевишния да му прости, че не помогна на онази двойка, като убие нападателя им. Беше умел в убиването. Може би най-умелият. Което не означаваше, че това му харесва.

Беше гигант, но кротък и добър.

Понякога обаче, когато имат основателни причини, и най-кротките гиганти прибягват до насилие. А той ги имаше в изобилие.

Оттук нататък нямаше да бъде кротък. Особено докато се намираше на това място.

Това беше единствената мисъл, която го тласкаше напред. Беше оцелял благодарение на нея.

Продължаваше да върти педалите, докато прибоят бавно изтласкваше двата трупа навътре в морето.