Забравените

74

До слуха му достигна грохот от отварянето на тежки врати. Той не знаеше какво означават тези звуци, но се плашеше от тях. Всъщност плашеше се от всичко.

Усети потупване по рамото и се сви. После се обърна, вдигна глава и срещна погледа на Диего.

Матео и Диего се намираха в тясно затворено пространство. Стоманени решетки ги отделяха от външния свят. По-точно казано, лежаха на пода на клетката, в която ги бяха заключили преди два дни.

— Страх ме е, Диего — прошепна Матео.

Диего кимна и стисна ръката на момченцето.

Беше ходил при dueños да моли за защита срещу тримата мъже, които бяха пребили Исабела и Матео. Взе със себе си и момчето, тъй като в дома на abuela нямаше кой да го гледа. Освен това се беше надявал, че няма да му сторят зло в присъствието на Матео.

Но на практика се оказа, че дълбоко се е заблуждавал.

Последвалите събития бяха хаотични и плашещи.

Появиха се някакви мъже, които им дадоха да пият нещо.

Дойдоха на себе си тук, в тази килия. Диего нямаше представа какво е това място и как се бяха озовали тук.

Опря устни до ухото на Матео и прошепна:

— Всичко ще се оправи.

Това беше лъжа. От изражението на Матео личеше, че изобщо не му вярва.

Осветлението беше слабо. Толкова слабо, че Диего се чувстваше замаян. Матео вече повърна веднъж, вероятно от веществото, което бяха изсипали в напитките им.

Не бяха сами. Тук имаше десет клетки, всичките претъпкани. В тяхната бяха затворени още десет души — възрастни мъже или поне по-големи от него младежи. Жените бяха в отделни килии.

Диего с мъка различаваше фигурите им на слабата светлина. Повечето бяха в клекнало положение, навели глави между коленете си.

Победени, пребити, изгубили всякаква надежда.

Така се чувстваше и Диего.

Все още не разбираше защо са ги отвлекли.

Но някъде дълбоко в паметта му мержелееха историите, които беше чувал на улицата.

Secuestradores de personas.

Похитители.

Никога не беше допускал, че ще отвлекат и него.

Погледна към Матео. Той беше само на пет години. Още почти бебе. Защо бяха отвлекли и него? Това му се струваше безсмислено.

Появи се един пазач, който носеше голяма кана с вода и купа, в която имаше хляб и плодове. Подаде им ги през решетките.

Разбира се, храната и водата бяха заграбени от най-едрите мъже, които погълнаха колкото можаха, след което прехвърлиха останките навътре в килията. Когато съдовете стигнаха до Диего и Матео, в каната имаше едва няколко глътки, а в купата се търкаляха само трохи и парченце ябълка. Той даде всичко на Матео, опитвайки се да пребори сухотата в гърлото си и къркоренето на празния си стомах.

После седна до решетките и насочи поглед към останалите клетки. Една от тях беше изцяло заета от жени. Всичките под трийсет, половината от тях дори тийнейджърки.

Знаеше защо са ги прибрали. Знаеше какви ще станат.

Putas. Щяха да струват много пари.

Погледна към високия таван, прорязан от вентилационни шахти и електрически кабели.

Отдавна беше разбрал, че са затворени в някогашен склад, но нямаше представа за местоположението му. Не знаеше дори дали все още са в Парадайз, или са ги прехвърлили на друго място. Може би извън Флорида.

Спомни си за abuela и очите му се насълзиха. Представи си Исабел, която сигурно се чудеше къде са изчезнали, и му стана още по-мъчно.

После си помисли за човека, който го беше помолил да открие двамата мъже с онази кола. Той като че ли се интересуваше от него. Беше помогнал на Исабел и Матео. Освен това умееше да се бие. Беше едър и як, караше лъскава кола. Сигурно беше богат. Дано дойдеше да ги спаси.

Изостави тази мисъл след по-малко от секунда, давайки си ясна сметка, че едрият мъж няма да дойде. Никой нямаше да дойде.

Погледът му отново се плъзна по клетките.

Очевидно ставаше въпрос за голям бизнес. Похитителите им бяха отлично организирани и разполагаха с много пари. Явно печелеха добре от продажбата на хората, които отвличаха.

Погледна Матео.

Дали ще ги продадат заедно? Или Матео ще бъде пласиран отделно?

Без мен?!

Знаеше, че Матео ще си изплаче очите. Което беше опасно, защото тези secuestradores de personas можеше да се ядосат и да го убият.

Никога няма да те изоставя, Матео, безмълвно обеща той.

Осветлението намаля още повече. Диего се огледа и сърцето му потръпна от страх.

И другите пленници изпитваха същото. Уплашено се озъртаха и свиваха глави в раменете си, сякаш с надеждата да останат незабелязани.

Всички усещаха, че това, което става, няма да им донесе нищо добро.

Един мъж бавно изкачи железните стъпала и спря пред редицата клетки. Диего не го познаваше и нямаше как да знае, че това е Питър Лампърт. Виждаше го за пръв път в живота си.

Зад Лампърт се появиха и други мъже. Един от тях беше Джеймс Уинтроп. Всички бяха облечени елегантно — с блейзъри, бели ризи и ушити по поръчка панталони. Обувките им струваха най-малко хиляда долара. Спокойно можеха да минат за инвестиционни банкери, които отиват на делова среща.

Уинтроп държеше в ръце таблет, в който правеше някакви отметки — очевидно свързани с решението на Лампърт за всеки отделен продукт. Самият Лампърт крачеше напред-назад, избираше някои от хората в клетките и даваше кратки нареждания. Уинтроп прилежно ги записваше на таблета. Сякаш инспектираха добитък в кланицата или слизащи от поточната линия автомобили. Атмосферата беше спокойна и делова, въпреки че ставаше въпрос за жива стока.

Стока, която гледаше уплашено и дишаше учестено.

След тях вървяха още двама мъже, натоварени с пакети. Лампърт се обърна, щракна с пръсти и те забързаха към него.

Той огледа пакетите, разпечата един от тях и измъкна четири сини тениски, които бяха раздадени на четирима от избраниците му, настанени в три различни килии. Пазачите влязоха в ролята си, принуждавайки посочените хора да ги облекат.

После дойде ред на червените тениски, които бяха раздадени на всички по-едри мъже с добра мускулатура.

Накрая бяха раздадени и зелени, които отидоха при по-младите и по-привлекателни жени. Част от зелените тениски бяха заделени за младежи с ангелски физиономии и миловидни непълнолетни момчета.

Остана само един пакет. Лампърт го отвори, измъкна две жълти тениски и се надвеси над таблета на Уинтроп да види списъка.

Очите му пробягаха по клетките и се спряха на тази, в която беше затворен Диего.

Огледа двете момчета и на лицето му изплува доволна усмивка. После подхвърли нещо на Уинтроп, което момчето не разбра изцяло. Нещо от сорта „новата гама продукти“. Последваха няколко неразбираеми фрази, а след тях: „ще изглеждат като семейство… притъпява бдителността… добра пазарна цена…“.

Жълтите тениски преминаха в ръцете на един от хората му, който влезе в клетката и накара момчетата да ги облекат.

Няколко минути по-късно в склада се появи още една група мъже, които изглеждаха далеч по-заплашително. Те тръгнаха покрай клетките, обяснявайки на затворниците какво ще им се случи, ако след края на пътуването проронят дори една дума за родните си места.

— Ще избием всичките ви близки, всичките хора, които обичате! Част от тях също са в клетки като тези тук, но ние знаем къде живеят останалите. Една дума на някой непознат, и ще ви донесем главите им! Така ще осъзнаете какво сте направили.

После се наведоха над Диего и Матео и попитаха дали искат да прегърнат отрязаната глава на своята abuela.

Матео се разрева, но един от мъжете го накара да млъкне със силен плесник през устата.

Диего изскочи пред детето.

— Ти ли искаш главата на abuela? — ухили се мъжът.

Диего мълчаливо поклати глава и той се отдалечи.

Подобни диалози се проведоха и с всички останали.

Мъжете показаха, че разполагат с вътрешна информация за всеки един от тях. Бяха толкова убедителни, че дори и най-коравите пленници им повярваха. Никой нямаше да проговори. Никой нямаше дори да си помисли да каже истината.

Лампърт изчака приключването на сеанса и отново се приближи към клетката на Диего. Бръкна в джоба си и извади нещо като талисман на верижка, който му подаде през решетките.

— Вземи го! — заповяда той.

Диего не помръдна.

— Веднага!

Момчето успя да зърне с крайчеца на окото си как един от мъжете направи крачка напред, мушна ръката си с пистолета между решетките и опря дулото в главата на Матео.

Диего протегна ръка, пое верижката и погледна медальона, закачен за нея.

— Това е свети Кристофър — поясни Лампърт. — Знаеш кой е той, нали?

Диего го погледна и бавно поклати глава.

— Свети Кристофър закриля децата от беда — усмихна се Лампърт. — Сложи го на шията си.

Диего се подчини. Медальонът легна на гърдите му.

— Сега вече няма да ти се случи нищо лошо — продължаваше да се усмихва Лампърт.

Зад него Уинтроп изсумтя подигравателно.

Лампърт се обърна и започна да се отдалечава, следван по петите от ухиления Уинтроп.

Диего остана да гледа след стройните им фигури в елегантни дрехи. Когато се отдалечиха достатъчно, той свали верижката и я запрати на пода. Очите му се заковаха в сребърния пръстен с лъвска глава, който беше получил от баща си.

Гледаше лъва и усещаше как душата му се изпълва с кураж.

Накрая вдигна глава, сви показалеца си върху въображаем спусък и стреля. Два пъти, за да ликвидира и двамата гадняри, които крачеха към изхода.