Забравените

48

Сега най-важно беше да ги накарат да се страхуват.

Което на практика означаваше да се страхуват от него.

Когато хората са обзети от страх, те често правят опити да го прогонят.

Тоест в опитите си да прогонят страха често допускат грешки.

А грешките са хубаво нещо, особено когато ги прави противникът.

Мечо напрегна поглед към огромното имение, което на лунна светлина изглеждаше съвсем различно. Но той вече знаеше за него всичко, което му беше нужно.

Нападението нямаше да се състои тази нощ. Тази нощ предстоеше само въведението към пиесата.

Не се приближи към портала. Събраната информация за него щеше да му бъде нужна по-късно.

Имението се охраняваше от шестима пазачи, които непрекъснато обикаляха периметъра. Не използваха кучета и това беше добре за него. Иначе отдавна щяха да са го подушили. В някои отношения кучетата са далеч по-добри пазачи от хората. Но хората си оставаха по-опасни.

Кучетата разполагаха само със зъби и нокти.

А хората носеха оръжие. И убиваха със злоба за разлика от животните.

Добра се до тук откъм океана, като преодоля една висока пясъчна дюна и гъстата растителност между нея и оградата. Самата ограда не разполагаше с електронните монитори и охранителните камери на главния вход. В замяна на това обаче по нея имаше сензори за движение, свързани директно с мощни прожектори. Препънеш ли се в някой от тях, неминуемо разкриваш позицията си. Но по време на продължителното си пребиваване в имението Мечо ги беше открил всичките. Нямаше опасност да докосне някой от тях, но въпреки това трябваше да внимава.

Тук ставаше въпрос за една колкото проста, толкова и ефективна философия на защита. Вземаш разумни мерки за външна охрана на периметъра — най-често под формата на огради и портали. Но ако някой успее да се справи с тях, той неминуемо се сблъсква с истинската, вече вътрешна охрана, която го огражда отвсякъде. А в повечето случаи тази охрана е достатъчно силна, за да го спре.

Поне на теория беше така.

Той се прехвърли през оградата и безшумно се приземи от другата страна. Погледна на изток, а след това на запад. Пазачите се клатушкаха по своите маршрути. Точно според предварителната му информация, получена главно с помощта на добре обмислени въпроси към част от прислугата. В хода на разговорите успя да установи, че никой от тези хора не храни добри чувства към работодателя си.

Може би си мислеха, че самият той е обикновен крадец, чиято единствена цел е да отмъкне нещо от богатите.

Защо трябваше да им пука, че човек, който разполага с всичко на този свят, ще изгуби някаква малка частица от него?

По-добре да помогнем на крадеца, сигурно си мислеха те.

Но според него имаше и друга, доста обезпокоителна причина за дружелюбното им поведение. При мисълта за нея в гърдите му започваше да клокочи гняв и го обземаше желание да разбие нечия мутра.

Но тези чувства трябваше да почакат. Тази нощ нямаше да разбива мутри. Освен при крайна необходимост.

Тръгна на зигзаг през ливадата, на известно разстояние от дърветата, които бяха накичени със сензори за движение. Миг по-късно се шмугна зад близките храсти, за да избегне един от пазачите, довършващ рутинната си обиколка. А после го атакува в гръб.

Пазачът рухна на земята. Обилна кръв рукна от раната на главата му. Но Мечо знаеше, че не се е случило нищо фатално. Беше нанесъл удара с цел да го нарани, но без да го убива. Той беше от хората, които владееха това умение.

Така се сдоби с оръжието на пазача. Полуавтоматичен пистолет „Смит & Уесън“ 44-ти калибър плюс един МР5. По негово мнение това беше твърде тежко въоръжение за патрул, който охранява жилищна сграда. Независимо от богатството на собственика й. Още повече че въпросното въоръжение трябваше да се умножи по шест според общия брой на охранителите. А това вече представляваше внушителна огнева мощ. Но законите за притежание на оръжие във Флорида открай време си бяха либерални.

Погледна към мъжа в краката си и неволно се усмихна. Това беше същият пазач, който сутринта му се беше развикал заради няколкото разменени думи с Кристи Мърдок. Може би даваше двойни дежурства.

Е, след този малък инцидент положително ще има възможност да си поспи на воля, каза си Мечо и продължи напред към къщата.

На алеята беше паркирано отлично поддържано бентли кабрио с антикварна стойност.

Вниманието му беше привлечено от някакъв шум в една от спомагателните постройки.

Оказа се, че идва от къщата за гости.

Погледна часовника си.

Нима бе възможно?

Промъкна се още малко напред. Слаба крушка хвърляше жълтеникава светлина върху предната част на сградата.

Пред вратата на къщата за гости дежуреше още един пазач. Пистолетът му беше в кобура, а МР5 висеше на ремък, преметнат през гърдите. Човекът видимо скучаеше. Между пръстите му проблясваше огънчето на цигара.

Значи не е истински професионалист, констатира Мечо. Хората, които знаят какво правят, никога не пушат на пост. Понякога да подушиш врага, преди да го видиш, е тънката линия, която разделя живота и смъртта. Също както онази частица от секундата, по време на която хвърляш цигарата и посягаш към оръжието си.

Достатъчно дълга, за да умреш.

Убит от някой, който е по-добър професионалист от теб.

Три секунди по-късно пазачът лежеше по гръб на тухлената настилка пред къщата. Мечо извади пълнителите от двете му оръжия и ги прехвърли в джоба си. После го замъкна зад близките храсталаци и предпазливо се промъкна към вратата.

Долитащите отвътре звуци бяха идентични с онези, които беше доловил сутринта.

Отвори вратата и се плъзна зад нея. Това не влизаше в първоначалните му планове, но той имаше навика да се възползва от всеки благоприятен шанс, който му се предоставя.

В къщата беше тъмно. Пое предпазливо напред, опипвайки стените. Спалнята беше в дъното на коридора, вдясно. След пет секунди беше там. Вратата беше открехната. Очевидно хората вътре бяха спокойни, защото знаеха, че пазачът е отвън.

Протегна врат и надникна. В стаята беше достатъчно светло благодарение на лунната светлина, която нахлуваше през прозореца.

Този път Питър Джей Лампърт беше отдолу.

Но жената върху него не беше Криси Мърдок.

Беше Беатрис, младата прислужница, с която сутринта размени няколко думи.

Безупречната униформа я нямаше.

Беше чисто гола.

Ако Мечо беше имал някакви съмнения дали тялото й е толкова хубаво, колкото лицето и косата, те би трябвало да се разсеят напълно. Защото то беше направо изящно.

Беатрис беше възседнала работодателя си. Стиснал талията й с две ръце, той я блъскаше нагоре-надолу с много повече сила, отколкото беше нужна. Очевидно Питър Джей Лампърт обичаше да се отнася грубо с жените.

Стенанията й бяха различни от тези на Криси Мърдок. Издаваха по-скоро болка, отколкото удоволствие. Малките й гърди подскачаха, приятно закръглените й задни части буквално се смачкваха при съприкосновението с бедрата на Лампърт.

Мечо инстинктивно се стегна, готов за атака.

Но вместо да връхлети в стаята, той се дръпна назад, прекоси коридора и влезе в дневната. Мястото му се стори подходящо.

Направи това, за което беше дошъл, и побърза да излезе.

Пристъпи зад храстите, където лежеше пазачът, и му заби един ритник в главата. Все едно беше Питър Джей Лампърт.

Това го накара да се почувства добре.

Оставаше да довърши онова, за което беше дошъл. Пакетът кацна на двайсетина метра от къщата за гости, непосредствено до откритото бентли, чийто регистрационен номер не съдържаше цифри, а само букви. МЪЖЪТ.

Прехвърли се през оградата. Броячът в главата му отчиташе секундите.

Не след дълго стигна до плажа, продължавайки да брои.

Бомбата експлодира точно петдесет секунди по-късно, когато той вече беше стъпил на твърда земя. Разкошното старо бентли се вдигна на метър и половина във въздуха, а когато падна обратно, от антикварната му стойност не беше останало нищо.

Над Парадайз се появи ярко сияние.

Мечо запали двигателя на скутера, без да му обръща внимание.

Но на лицето му се появи усмивка.

Лека нощ, Питър Джей Лампърт.

МЪЖЪТ… С главни букви.