Забравените

21

На изхода почти се сблъска с някакъв мъж, който влизаше в пансиона. И направи нещо, което рядко си позволяваше при среща с непознати.

Вдигна глава и го погледна.

Оказа се, че това е същият човек, когото беше зърнал в каросерията на камиона, докато хапваше на крайбрежната ивица.

Отблизо изглеждаше още по-огромен и застрашителен. А едновременно с това притежаваше рядко срещано съразмерно тяло. Спокойно би могъл да е рекламна фигура на някой от популярните от екрана супергерои. Разминаха се бавно, оглеждайки се взаимно със спокойни, но наблюдателни погледи, които не пропускаха нищо.

Пулър остана впечатлен не само от безупречната физика на мъжа, но и от прецизния начин, по който го огледа с живите си проницателни очи. Веднага му стана ясно, че го е запомнил при кратката им сутрешна среща, въпреки че погледите им се срещнаха едва за част от секундата. Човек трябва доста да се упражнява, за да придобие подобна наблюдателност.

Очите му отново се плъзнаха по фигурата на непознатия. Беше облечен в униформата на някаква ландшафтна компания — тъмнозелена, пропита от пот тениска и тъмносин панталон. Имаше нови обувки, които бяха най-малко четирийсет и седми номер.

Това означаваше две неща: или си беше купил обувките съвсем наскоро (което беше малко вероятно), или скоро беше постъпил на работа. Широките му гърди опъваха тениската. Под тънката материя ясно се виждаше всяко отделно мускулче. Приличаше на плакат от лекарски кабинет, по който се изучава човешката мускулатура.

Вероятно не са му намерили тениска подходящ номер, помисли си Пулър. Панталонът му също беше възкъс. Повечето фирми не държаха на склад униформи за хора над метър и деветдесет. Веднага след като се разминаха, Пулър се обърна и без особена изненада установи, че непознатият е направил същото. В погледа му нямаше заплаха, а само премерено любопитство.

Пулър стигна до гаража, изкара колата и потегли към центъра.

Вниманието му беше изострено. Опитваше се да запомни максимален брой детайли от разположението на града. В крайна сметка отби на някакъв паркинг, изключи двигателя и се облегна назад. Отново се замисли за съдържанието на писмото, което беше изпратила леля му.

Хората не са такива, каквито изглеждат.

Странни неща, които се случват нощем.

Нещо не е наред.

По време на шофирането се зае да разглежда нещата в логичната им последователност. На това го беше научила дългата военна служба. Постепенно свикна да подхожда по този начин към всичко в живота, включително и към неща, които нямаха нищо общо с логиката.

Като семейството.

Чувствата.

Отношенията с хората.

Използването на логиката в тези случаи беше сигурна рецепта за постоянно главоболие.

Същото, което малко или много съпътстваше собствения му живот.

Помисли си за първото нещо, което беше запомнил от писмото на леля си:

Хората не са такива, каквито изглеждат.

Нямаше представа за приятелите на леля си освен за Сладкиша, който беше безобиден и със сигурност точно такъв, за какъвто го вземаха. Но такова беше впечатлението му от една-единствена среща, а лично за него това означаваше, че съдебните заседатели ще продължават да дебатират по въпроса.

Може би Бетси бе имала предвид други съседи. Трябваше да провери това. Включително и Джейн Райън, която й беше помагала в домакинството. Нея със сигурност щеше да провери. Също и адвоката Мейсън, а може би и други хора.

Премина към следващото наблюдение в писмото:

Странни неща, които се случват нощем.

Неща, в множествено число. Нощем. Дали имаше предвид, че в квартала се случваха странни неща? И ако бе така, дали те бяха дело на съседите й? Лично той смяташе района за най-обикновено предградие, където загадъчните случки са сведени до минимум. Но леля му беше мъртва, а това представяше нещата в съвсем различна светлина.

Накрая се спря и върху третото наблюдение:

Нещо не е наред.

Съждение, отворено за всякакви интерпретации. Тук Пулър можеше да се опре на спомените за леля си, които все още бяха живи. Тя беше най-праволинейният човек на света. Ако е казала или написала нещо, значи е била напълно убедена. Никога не правеше прибързани заключения. Разбира се, възрастта би могла да промени тези качества, но той не вярваше да е така. Защото те бяха вградени много дълбоко във фамилните гени.

Трябваше да се придържа към убеждението, че всичко в писмото на леля му е истина. Ако се бе натъкнала на нещо, а замесените хора са научили, те имаха всички основания да ликвидират Бетси Саймън. От което следваше, че Пулър щеше да има удоволствието да им плати за стореното. Или чрез дълъг престой в затвора, или като им осигури преждевременна раздяла със света на живите.

Разгледал всички варианти, оформили се след началото на разследването, той слезе от колата и пое към брега по дъсчената пътека. Наближаваше шест и половина, но мястото на срещата му с Тиминс беше съвсем наблизо. Реши да стигне до там по пясъка и да помисли още малко под акомпанимента на разбиващите се в брега океански вълни.

На плажа все още имаше доста хора. Някои от тях практикуваха спортно ходене със смешни движения на ръцете и краката, други просто се разхождаха, хванати за ръце. Трети бяха извели кучетата си и им хвърляха фризби и топки за тенис, за да ги разиграят.

Пулър закрачи напред. Очите му се местеха от океана към дъсчената пътека и обратно. Някои части на Парадайз действително отговаряха на името му и бяха райски. Но за краткия си престой той вече беше успял да открие, че по-голямата част от градчето е безкрайно далече от рая.

Интересно място, рече си той.

После забеляза какво става в далечината и ускори крачка. Не знаеше дали то има нещо общо със смъртта на леля му, но в момента го интересуваше всичко необичайно, което се случваше в Парадайз.