Забравените

42

След поредния изтощителен ден в жегата изпотените работници копнееха за студената бира, която предлагаха климатизираните барове.

Мечо ги остави да се охлаждат и се прибра в стаята си. Не контактуваше с тях по време на работа и не виждаше причини да го прави в малкото свободни часове.

Не беше наясно какво предизвика суматохата в съседната стая миналата нощ, но това всъщност не го интересуваше. В същото време не пропусна да отбележи бойните умения на непознатия. Беше много добър. Всъщност отличен. Но беше допуснал да бъде обкръжен. Без помощта му със сигурност щеше да умре.

Може би трябваше да го оставя да умре.

Мъжът не беше местен. А когато хората не принадлежат към дадено място, значи имат основателни причини да се озоват там.

Освен това имаше пистолет.

Зиг зауер Р228 с редица подобрения, които успя да забележи въпреки разстоянието и слабата светлина.

Физическото състояние на непознатия мъж, бръснатата глава, безспорните умения в близкия бой и личното му оръжие казваха всичко.

Този човек беше военнослужещ. Най-вероятно в армията на САЩ, съдейки по думите, с които се беше обърнал към него.

В района имаше много военни бази и това повдигаше въпроса защо един военнослужещ си наема стая в дупка като „Сиера“. И с какво беше разгневил цяла банда улични побойници.

Може би с нищо.

Мечо също не беше направил нищо на онези, които тръгнаха подире му в онази нощ. Те бяха просто хиени, обикалящи улиците в търсене на плячка, и от време на време попадаха на някой, който умееше да се защитава. Тогава просто се обръщаха и бягаха. Типично за хиените.

Той седна на леглото, забрави за Пулър и се замисли върху допълнителната информация, която успя да събере в имението на Лампърт.

След краткия разговор с Криси Мърдок продължи да работи по терена. Под близките дървета една от камериерките разговаряше с човека по поддръжката на басейна. Промъкна се към тях и наостри слух. Разговорът скоро приключи и Мечо скъси разстоянието до младата жена.

Тя го забеляза и видимо се стресна, но той й се усмихна и я заговори на испански. Момичето постепенно се успокои, отговорите й станаха по-дълги и по-изчерпателни.

Казваше се Беатрис и беше много красива. Имаше гладка шоколадова кожа и гъста черна коса, която излъчваше аромат на кокос. Отдалече личеше, че полага грижи за нея. От състоянието на кожата и меките длани веднага ставаше ясно, че рядко работи на открито. Оказа се, че е от Ел Салвадор и е камериерка в имението от две години. Изглеждаше здрава и добре хранена, с безупречно чиста униформа. Едва ли е пристигнала с някой от онези кораби, помисли си той. Но нямаше как да бъде сигурен.

Попита я на испански как се е озовала тук.

И веднага получи отговор: момичето измести поглед и побърза да се отдалечи.

А той се запита дали изобщо знае какво означава името й на испански.

Пътешественичка.

От географска гледна точка не беше дошла от много далече. Но той отлично знаеше, че пътуването й е продължило по-дълго от полет до Луната и обратно.

В крайна сметка се беше уредила — живееше в голямата къща, носеше безупречно чиста униформа и имаше какво да яде. Все неща, които едва ли са били достъпни в родината й.

Следователно би трябвало да е щастлива.

Но не беше. В това той беше абсолютно сигурен.

Човек не може да бъде щастлив, когато е роб, независимо колко добре се отнасят с него.

Робът си е роб.

Той се отпусна на колене и започна да събира съчки и сухи листа. Бяха му обяснили, че семейство Лампърт държи ливадата да е перфектна, без нито едно петънце. И си плащаше за това. Разходите за седмичната поддръжка на терена положително надвишаваха парите, които местните хора печелят за година.

Може би Лампърт искаше ливадата му да е безупречна, за да компенсира грозните рани, които нанася на други хора. А може би не е чак толкова изтънчен и изобщо не му пука.

Мечо се изправи и събра боклуците в чувала, който беше завързал за кръста си.

Даваше си сметка, че охраната неотстъпно го наблюдава, но очевидно правеше разлика между контактите му с момиче от прислугата и богатите обитателки на имението.

Усети нечие присъствие зад себе си и се обърна. Криси Мърдок излизаше от къщата в компанията на мъжа от мазератито. Той беше облечен с лек раиран костюм, бяла риза и червена вратовръзка. Носеше мокасини на бос крак. Сякаш беше излязъл от страниците на модните списания, в които всички изглеждат богати и щастливи.

Щастлив ли е животът ви, сър? Желаете ли малко несъвършенство в него? Например да ви разбия с юмрук самодоволната муцуна?

Криси беше облечена в дълга рокля от фин бял памук с горнище на волани. На ярката светлина платът беше полупрозрачен и позволяваше на Мечо да види очертанията на стройните й бедра. Тя носеше шапка с широка периферия, която я пазеше от слънцето. Изящните й глезени бяха стегнати от каишките на отворени сандали. Беше с лакирани нокти на краката.

Криси го забеляза и му помаха. Мечо се огледа, но наоколо нямаше други хора, към които да е отправен жестът. Мъжът изобщо не й обърна внимание. Вероятно беше затънал в малкия си свят до такава степен, че дори не подозираше за изневярата на жена си с Питър Джей Лампърт.

Но подозренията на Мечо се усилваха. Не беше нормално жена като нея да му обръща внимание. За това трябваше да има някаква причина. Отново се залови за работа, без да отвръща на поздрава.

Мазератито потегли, а Мечо се запита дали младата дама беше взела душ, за да отстрани миризмата от секса с Питър Джей Лампърт. Може би не, защото не й пука. Или на мъжа й не му пука.

Животът все пак е чудесен, нали?

След това Мечо излезе през главния вход и потъна в храсталаците отстрани. От тази позиция направи няколко снимки с джиесема си — на портала и охранителните камери. Беше сигурен, че и на тъмно ще открие точното местоположение на захранващия кабел. Това беше задължително.

След известно време дългият работен ден най-сетне приключи и той се озова в стаята си.

Седна на леглото и отново се замисли за Криси Мърдок. Нещо определено не беше наред, но той все още не можеше да разбере какво е то. Налагаше се да анализира ситуацията в детайли. Много неща можеха да се объркат, част от тях — със сигурност. Но имаше и такива, които беше в състояние да овладее. Криси Мърдок беше едно от тях.

Изтегна се на леглото и усети цялата тежест на жегата. Но това не го тревожеше. Беше свикнал да пренебрегва физическия дискомфорт. А когато духът не обръща внимание на подобни неща, тялото рано или късно го следва. Духът контролира болката. Духът е в състояние дори да я прогони. Благодарение на тази проста философия той беше преодолявал няколко състояния на пълна агония.

Тази нощ го чакаше работа. Трябваше да изпълни две задачи.

Първата от тях със сигурност беше проблематична.

А втората имаше всички шансове да се превърна в катастрофа.

Той обаче беше тук, готов да поема рискове, а не да ги избягва.