Забравените

3

Старицата беше висока, но прегърбена. През последното десетилетие гръбначният й стълб силно се изкриви и фигурата й се смали със седем-осем сантиметра. Късо подстриганата коса беше плътно прилепнала към черепа й, а лицето й беше осеяно с бръчки и старчески петна — нещо нормално за жена на повече от осемдесет години, прекарала двайсет от тях в слънчева Флорида. Придвижваше се с помощта на проходилка, на чиито предни крачета бяха надянати две срязани топки за тенис, осигуряващи по-голяма стабилност.

Преметнала дамската си чанта през рамо, жената стискаше ръкохватките на проходилката с обезобразени от артрита ръце. Претъпканата чанта подскачаше странно при допира с тялото й.

Походката й обаче беше енергична и изненадващо стабилна. Крачеше напред, без да се озърта, а минувачите доброволно й правеха път, впечатлени от нейната целеустременост. Някои от тях се усмихваха, очевидно решили, че насреща им е изветряла бабичка, на която отдавна не й пука за чуждото мнение. Но тя съвсем не беше изветряла.

Целта й се намираше няколко метра по-нататък.

Пощенската кутия.

Жената спря и се облегна на нея с една ръка. С другата бръкна в чантата и извади някакъв плик. За последен път погледна адреса на получателя.

Написването на писмото й отне доста време. Младото поколение с неговите есемеси, Туитър и Фейсбук никога нямаше да разбере защо някои хора продължават да пращат обширни, написани на ръка писма и стриктно спазват граматическите правила. Тя обаче искаше да намери точните думи, тъй като съдържанието на писмото беше наистина необикновено.

Името на получателя беше изписано с печатни букви, за максимална яснота. Това писмо непременно трябваше да стигне до него.

ГЕНЕРАЛ ДЖОН ПУЛЪР-СТАРШИ

Адресът беше на една болница към Министерството по въпросите на ветераните, където бе настанен генералът. Жената знаеше, че здравето му е доста разклатено, но знаеше и друго — Джон Пулър-старши беше от хората, които умеят да правят така, че нещата да се случват. Ненапразно беше стигнал почти до върха на военната пирамида.

Освен това беше по-малкият й брат.

Като дете Джон правеше всичко възможно да й вгорчи живота — подиграваше й се, излагаше я пред гаджетата й, бореше се с нея за вниманието на родителите им. Нещата се промениха, когато пораснаха. Като зрял мъж Джон се преобърна на сто и осемдесет градуса и всячески се опитваше да изкупи всичките главоболия, които беше причинил на сестра си.

Ако нещо в живота й се объркаше, тя винаги можеше да разчита на него. А когато се роди малкият Джон — нейният племенник, тази зависимост стана още по-силна. Момчето се справяше с бъркотиите дори по-добре от баща си. Може би това писмо щеше да попадне именно в неговите вещи ръце и той щеше да я посети. Не беше го виждала от години.

Повдигна капака на пощенската кутия и пусна писмото. После го повдигна още няколко пъти, сякаш за да се увери, че пликът наистина е попаднал където трябва.

След това отново стисна ръчките на проходилката и се насочи към стоянката на такситата. Имаше си любим шофьор, който я беше взел от дома, а сега чакаше да я върне обратно. Тя все още беше в състояние да шофира, но тази вечер реши да не го прави.

Пощенската кутия се намираше в дъното на еднопосочна улица. Там беше удобно да се паркира, а и разстоянието до кутията беше само няколко крачки. Човекът предложи да пусне писмото вместо нея, но тя отказа. Искаше да го направи сама, освен това се нуждаеше от малко движение.

За нея този човек беше почти младеж със своите петдесет и няколко години. Носеше старовремска шофьорска шапка, която контрастираше с останалата част от облеклото му — къси панталони в защитен цвят, спортна синя риза и моряшки обувки с релефни подметки. Кожата му беше равномерно мургава, сякаш беше ползвал солариум.

— Благодаря ти, Джери — промърмори старицата и се качи без чужда помощ отзад в тойотата приус. Джери сгъна проходилката и я натовари в багажника.

— Готови ли сме за тръгване, госпожо Саймън? — попита той.

— Надявам се — отвърна тя. За пръв път изглеждаше нервна и действително се чувстваше така.

— У дома ли?

— Да, изморих се.

Джери се обърна и внимателно огледа сгърчената й фигура.

— Изглеждате ми бледа — констатира той. — Може би трябва да ви види лекар. Слава богу, във Флорида е пълно с доктори.

— Може би, но не сега. Нужна ми е малко почивка и нищо повече.

Джери я закара до малкия обособен квартал на брега. Минаха покрай двойката високи палми. На тухлената стена под тях имаше табела с надпис: ЗАЛЕЗ КРАЙ МОРЕТО.

Госпожа Саймън винаги се дразнеше от табелата, защото живееше на брега на океана, а не на някакво си море. Технически погледнато, домът й се намираше на брега на Мексиканския залив, на територията на Флорида. А надписът на табелата щеше да звучи много по-добре и по-точно, ако гласеше „Залез на крайбрежието“ или „Залез над залива“. За съжаление, нямаше как да промени официално приетото название.

Джери спря малко по-надолу по Орион Стрийт и й помогна да влезе. Къщата беше типична за тази част на Флорида — двуетажна, от покрити с мазилка блокчета газобетон, с покрив от теракотени плочки и гараж, който побираше две коли. Имаше три спални, като нейната беше непосредствено до кухнята. Застроената площ възлизаше на около триста квадратни метра — прекалено много за сама жена, но тя нямаше желание да се мести. Отдавна беше решила, че това ще бъде последният дом в живота й.

Отпред се извисяваше самотна палма, а в средата на затревения двор се издигаше малък алпинеум. Оградата зад къщата беше плътна, скриваща от любопитни очи пейката и масичката край басейнче с фонтан в средата, където госпожа Саймън обичаше да си пие кафето и да наблюдава последните лъчи на залязващото слънце. Самата къща изглеждаше точно копие на съседните — като повечето жилища в този квартал. Сякаш строителят разполагаше с гигантска машина, която ги произвеждаше на някоя далечна площадка, а след това ги пренасяше в готов вид до съответните парцели.

Плажът беше зад къщата — на няколко минути с кола или малко по-продължителна разходка пеш. С широка ивица ситен и бял като захар пясък, той се наричаше Емералд Коуст. Изумруденият бряг.

Беше лято. Вечер температурата на въздуха не спадаше под двайсет и четири-пет градуса. Това беше с около седем-осем градуса по-хладно от топлината по пладне, която беше нормална за Парадайз, Флорида, по това време на годината. При всички положения Парадайз е глупаво име, помисли си тя. Въпреки че това място наистина се приближаваше до представата за рая. През по-голямата част от годината тук наистина беше много хубаво.

Тя предпочиташе жегата пред студа. Явно Флорида беше създадена за такива като нея. И най-вече Парадайз.

Неслучайно прелетните птици прекарваха зимата именно тук.

Старицата седеше в дневната и оглеждаше спомените от един почти отминал живот. Стените и рафтовете бяха отрупани със снимки на близки и приятели. Очите й се задържаха най-дълго на една от тях — тази на съпруга й Лойд. Тя се влюби в него след Втората световна война. Човек с вродена дарба на търговец, Лойд положително и себе си бе успял да представи в най-добра светлина. По принцип винаги преувеличаваше степента на своя успех. Действително беше добър търговец, но и страшен прахосник. От друга страна, беше много забавен и винаги успяваше да я разсмее. Кротък, умерен в пиенето и без никаква склонност към насилие, този човек я беше дарил с обич. Никога не й беше изневерявал, въпреки че честите пътувания му бяха предлагали немалко изкушения.

Да, Лойд й липсваше. Едва след смъртта му научи за застраховката „Живот“, която си беше направил, при това за немалка сума. Изтегли я без никакво колебание и купи с нея акции — на „Епъл“ и „Амазон“. Възвръщаемостта на тази инвестиция се оказа толкова голяма, че тя изплати ипотеката на къщата без никакви проблеми, а с останалите пари живееше далеч по-добре, отколкото ако бе принудена да разчита само на пенсия.

На вечеря хапна малко и изпи чаша студен чай. Апетитът й отдавна не беше както някога. Задряма малко след като се настани пред телевизора. Когато се събуди, имаше чувството, че не знае къде се намира. Тръсна глава да прогони замайването и реши, че е време да си ляга. Тръгна към спалнята, опирайки се на проходилката. Възнамеряваше да поспи няколко часа, а след това да стане и да започне нормалните си занимания за деня. Животът не й предлагаше нищо друго.

Усети някакво движение зад себе си, но дори не успя да се разтревожи.

Това беше последният спомен на Бетси Пулър Саймън.

Движението на някаква сянка зад гърба й.

Няколко минути по-късно в задния двор се разнесе силен плясък.