Забравените

31

Решил на всяка цена да избегне нормалния начин за влизане в „Сиера“, Пулър се възползва от противопожарната стълба до покрива, а от там се спусна през шахтата за обслужване на климатичната инсталация. Знаеше за шахтата от предварителното проучване на сградата, което за него беше задължително. Не след дълго се озова в коридора на третия етаж, който се оказа тъмен и пуст. Осветлението се изчерпваше с една мигаща и пропукваща луминесцентна тръба. Стаята му беше предпоследна в дъното, веднага след завоя. Приклекна в мрака, но не пропусна да се възползва от прибора за нощно виждане, закупен в центъра на Парадайз от магазинче, предлагащо полицейска екипировка. Естествено, това не беше най-качественият прибор на света, но все пак вършеше работа. Намести го пред очите си и мракът се превърна в зеленикава светлина, а неясните сенки придобиха отчетлив контраст.

Предполагаше, че противникът вече е готов за атака. Шестима срещу един беше сериозно предимство. Поне за хора като тях. Но Пулър беше превъзходен боец, обучаван за ръкопашен бой.

Разбира се, той не беше супермен.

Това не беше филм, в който използва чудотворна матрица, за да стигне до победата. Предстоеше му тежка юмручна схватка с доказани страхливци. Те несъмнено щяха да допуснат много грешки, но въпреки това шансовете им за победа бяха сериозни.

Той тежеше около сто килограма, а общото тегло на мъжете, срещу които му предстоеше да се изправи, със сигурност надвишаваше петстотин. Те разполагаха с дванайсет юмрука и още толкова крака, срещу които той имаше само своите два чифта.

Шестима срещу един в ръкопашен бой означаваше само едно: неизбежно поражение. Независимо колко си добър и какви леваци са шестимата. Пулър беше в състояние бързо да отстрани трима, дори четирима. Но все някой от останалите двама или трима щеше да има късмета да му нанесе нокаутиращ удар. Което означаваше край на мача. След тежките бухалки и тръби най-вероятно щяха да го довършат с изстрел от упор.

Ако човек има избор — а понякога се случва и това, — истинският майстор на ръкопашния бой ще приеме предизвикателството само ако условията са благоприятни за него.

Пулър не разполагаше с много време, тъй като противниците му съвсем скоро щяха да разберат, че не е в стаята си. Тогава щяха да бъдат изправени пред избор: или си тръгват, за да се върнат по-късно, или остават да го чакат в засада. Но за засадата бе нужно пространство и той разчиташе именно на това. Защото пространството означаваше, че шестимата нападатели трябва да се разделят.

По този начин шестимата ставаха четирима, трима, двама, а дори и един.

Разделяй и владей.

Това беше неговото условие да се включи в мача. Щеше да бъде чудесно, ако другият отбор го приемеше. А нещо му нашепваше, че ще стане точно така.

Един добре обмислен периметър не предлага почти никакви възможности за пробив. Но броени секунди по-късно той разбра, че този съвсем не е добре обмислен. Което означаваше сравнително лесен пробив.

Двамата мъже стояха в средата на коридора съвсем открито, без никакви опити да скрият присъствието си. Единият държеше бухалка, а другият — пистолет. Разговаряха помежду си тихо, но съвсем спокойно. Изглеждаха доста самонадеяни. Този с бухалката я въртеше като палка, а другият държеше пистолета си небрежно, с цевта надолу. Четири пръста около ръкохватката, а показалецът му беше далече от спусъка.

Казано иначе, оръжията им бяха безполезни.

Никой от двамата не реагира, преди единият от тях да изпусне бухалката. Последва удар в корема с дебелия й край, който го запрати на пода. Другият вдигна пистолета, но не стреля, тъй като изведнъж се оказа, че оръжието вече не е у него.

Хванал го за цевта, Пулър заби ръкохватката в слепоочието му. Мъжът се просна редом с партньора си върху протритата пътека, изпъстрена с петна от повръщано. А самият партньор получи една превантивна бухалка в главата, тъй като правеше някакви опити да се надигне.

Атаката продължи не повече от пет секунди. Бухалката влезе в действие почти едновременно с движението, с което измъкна пистолета от ръцете на другия. Единственият шум беше от падането на телата им.

Пулър остана леко приклекнал с бухалка в ръка. Свободната му длан лежеше върху ръкохватката на собственият му М11. Другия пистолет изрита встрани веднага след като измъкна пълнителя и изхвърли патрона от цевта. Не обичаше да стреля с чужди оръжия, защото зле поддържаният пистолет можеше да причини по-големи проблеми на стрелеца, отколкото на мишената.

Той машинално отброяваше секундите. Двама неутрализирани, оставаха още четирима. Стаята му беше непосредствено след завоя на коридора. Нещастниците в краката му бяха фронтовата линия. Допускаше, че зад тях дебне още един човек, поел ролята на допълнително препятствие. А на кота нула го очакваха последните трима, за да довършат акцията.

Промъкна се напред, протегна шия да надникне зад завоя и веднага се дръпна. Тук мракът беше почти непрогледен, тъй като някой беше развъртял крушката.

Добра тактика, помисли си той. Но приборът за нощно виждане беше достатъчно основание да предпочете тъмнината.

Третият мъж беше избрал позиция някъде по средата на пътя до стаята му, най-вероятно в плитка, но достатъчно тъмна ниша. Въоръжен с пистолет, бухалка или желязна тръба. Пулър имаше право на избор. Първият вариант беше да се стрелне напред и да го докопа, преди да успее да реагира. Вторият беше да се промъкне и да го ликвидира без никакъв шум.

Той без колебание избра втория.

Просна се по корем и запълзя напред, както го беше правил в блатата на Флорида и пясъците на Ирак, облечен в униформата на рейнджър. Даваше си сметка, че когато е в засада, противникът най-често е заел полуприведена стойка и гледа към някаква точка на нивото на очите си или малко по-високо. Такава е човешката природа. Единствено отлично тренираният боец ще очертае въображаемата вертикална права между тавана и пода, отчитайки съвсем ясно, че един опитен нападател е в състояние да го атакува от произволно избран ъгъл. Същевременно обаче най-очевидният ъгъл никога не е и най-предпочитаният.

Спря на трийсетина сантиметра от мъжа, който въртеше очи във всички посоки. Изчака погледът му да се измести встрани и стовари бухалката върху темето му. Рукна обилна кръв. Кожата там винаги кърви много. А този нещастник щеше да помни до края на дните си главоболието, което щеше да усети веднага след като се свести.

Нито един от тримата му противници до момента не получи смъртоносен удар. Пулър прекрасно знаеше колко сила е нужна за счупването на човешки череп. И без колебание прибягваше до нея — например срещу изверги, решили да изнасилят момиче пред очите на малкото му братче. Но тези тук бяха само част от бригада за възмездие. Което, естествено, не им пречеше да бъдат по-гадни от тези, които вече беше елиминирал. Ала той все пак щеше да им даде шанс просто за да разпространят мълвата, че за местните бандити ще е най-разумно да го оставят на мира.

Този пред него беше избрал метална тръба. Пулър я вдигна и продължи пътя си.

Трима неутрализирани. Оставаха още толкова. Шансовете му рязко нараснаха и на практика се изравниха с онези, които беше имал в коридора. Освен това тройката неутрализирани бяха част от бригадата за възмездие, което означаваше, че другите трима са изнасилвачите. Същите, които не бяха пропуснали да смажат от бой Исабел и малкия Матео.

Беше време да помисли за увеличаване на ударната мощ.

С няколко скока преодоля останалата част от разстоянието до вратата, която се оказа леко открехната. Поклати глава на тактиката, избрана от противника. Открехнатата врата беше като червен флаг, който предупреждаваше: „Хей, внимавай, ние сме тук и те чакаме!“.

Нормалната реакция беше да я подмине и да се шмугне в съседната стая, за да атакува през междинния портал. Което означаваше, че изненадата ще е изцяло негова, когато бъде посрещнат с дъжд от куршуми.

Представи си, че групичката е заела позиция пред въпросния портал, но едва ли е достатъчно фокусирана. Те просто не допускаха, че Пулър ще преодолее засадата в коридора по толкова безшумен начин. Бяха предпочели да останат в ариергарда с надеждата, че той изобщо няма да стигне до тях. Никак не им се щеше отново да се озоват очи в очи с него. Нормално след толкова бой.

Най-вероятно играеха карти или се наливаха с бира за кураж. А може би пушеха и зяпаха през прозореца. Изобщо поведение, което няма нищо общо с професионализма.

Блъсна вратата на стаята си с такава сила, че тя се откачи от пантите. Пред очите му се появиха две неясни фигури. Бяха се събрали пред свързващия портал, както очакваше. Желязната тръба ги помете с един удар. Белия рухна на леглото. Този път можеше и да е мъртъв. Чернокожия отлетя към прозореца, разби стъклото и увисна над перваза.

Остана само Латиното.

Беше се сврял в далечния ъгъл на стаята и по всичко личеше, че е готов да напълни гащите. Намираше се на около два метра от Пулър с пистолет в ръка. Но в полумрака и под влиянието на адреналина това разстояние му изглеждаше като два километра.

Натисна спусъка и пропусна мишената с най-малко метър и половина.

Не получи шанс да стреля втори път.

Първият удар изби пистолета от ръката му.

Вторият го вдигна във въздуха.

Третият беше просто потвърждение, че двубоят е приключил.

Пулър започна да се надига, усещайки как дишането му се нормализира. И тогава го усети.

Светлина.

Телесна топлина.

Очи, заковани в него.

От междинния портал.

Обърна се.

Мъжете бяха двама. Дребни латиноамериканци. В ръцете си държаха компактни 9-милиметрови пистолети, които сочеха право в главата му. От това разстояние два пистолета нямаше как да пропуснат.

Това беше истинският ариергард, за който не беше помислил.

Наказателният отряд се състоеше от осем души.

А не от шест.

Беше се прецакал по непростим начин.

А наказанието за това беше кристално ясно.

Смърт.