Забравените

17

Сладкиша освободи Сейди от каишката, тя изтича до купичката си с вода и дълго лочи. През това време домакинът извади кана с домашно приготвена лимонада и я сложи на масата заедно с чиния сладки, курабийки и други вкусни неща.

Пулър огледа вътрешността на къщата, обзаведена със солидни и скъпи мебели в карибски стил. На прозорците имаше тежки пердета, достатъчно плътни, за да предпазват от следобедната жега. Подът беше покрит с дебел килим.

Сладкиша трябва да е бил дяволски добър майстор-сладкар, помисли си той.

Витрината в ъгъла съдържаше колекция стари часовници и Пулър пристъпи към нея да ги разгледа.

— Започнах да ги събирам преди много години — подхвърли зад гърба му Сладкиша. — Някои от тях са много ценни.

— Бихте ли ги продали някога?

— Не и докато съм жив, защото много ги обичам. А след смъртта ми децата да правят с тях каквото намерят за добре.

Някъде наблизо бучеше климатик, включен на пълна мощност. Колко ли е месечната му сметка за ток, запита се Пулър.

Сякаш отгатнал мислите му, Сладкиша отговори:

— Преди две години сложих соларни панели на покрива. Правят истински чудеса. Токът не само ми излиза безплатно, но и продавам излишъка на община Парадайз. Не че ми трябват пари, но хората ми предложиха и аз приех. На всичкото отгоре енергията, която произвеждам, е сто процента екологична.

Седнаха на масата и посегнаха към пълните с лимонада чаши. Напитката беше тръпчива и леденостудена, с много приятен аромат. Сладкиша напълни чинийката си с шоколадови пурички и подкани Пулър да си вземе от сладките с кокосов пълнеж.

Той опита една и остана смаян.

— Това е невероятно вкусно!

Човекът се изчерви от гордост.

— След толкова години би трябвало да ми е дошло до гуша от сладкарството, но истината е, че още си го обичам. Вече не ми е занаят, но с удоволствие приготвям по нещо за себе си и приятелите ми.

— Включително и за Бетси?

— О, да. И за Лойд, докато беше жив.

— Значи сте тук от доста време, така ли?

— Преселих се три години след Бетси и Лойд. Наистина съм тук от доста време. — Човекът остави чашата си на масата и добави: — Не мога да ви опиша колко мъчно ми стана, когато почина. Беше прекрасен човек, истински приятел. Грижеше се за мен, беше първа при всички общински инициативи. И Лойд беше същият.

— Такава си беше тя — кимна Пулър. — Винаги готова да помогне.

— Много ми е разказвала за брат си, вашия баща. Генерал-лейтенант, армейска легенда.

— Да — кратко отвърна Пулър. Не обичаше да говори за баща си. — А знаете ли дали е имала адвокат?

— О, да. Същият, до чиито услуги прибягвам и аз. Казва се Грифин Мейсън, но всички му викат Гриф. Много добър адвокат.

— Занимава ли се със завещания?

— Всеки адвокат във Флорида се занимава с попечителство и недвижими имоти — кимна Сладкиша. — Най-вече със собствеността на възрастни хора. От това най-много печелят.

— Имате ли адреса му?

Сладкиша издърпа чекмеджето на вградената масичка до хладилника и му подаде една визитка.

Пулър я погледна бегло и я прибра в джоба си.

— Значи вие открихте тялото й, така ли? — подхвърли той. — Ще ми разкажете ли какво се случи?

Сладкиша се облегна назад. Червендалестото му лице стана тъжно, а в ъгълчетата на очите му проблесна влага.

— Обикновено не ставам рано, защото открай време съм си нощна птица — започна домакинът. — Аз съм на седемдесет и девет, четири-пет часа сън са ми напълно достатъчни. Ще дойде ден, когато само ще спя. Както и да е… Сутрин изпълнявам един малък ритуал — пускам Сейди в задния двор, сядам на верандата за първото си кафе и преглеждам вестника. Все още съм абониран за част от местната преса, както повечето възрастни хора наоколо. Но ползвам и интернет, разбира се. Смея да твърдя, че съм доста добър за годините си, но все пак предпочитам да държа новините в ръцете си.

— В колко часа я открихте? — попита Пулър.

— Някъде към единайсет. Не мога да бъда съвсем точен, защото оттогава все пак изминаха няколко дни. Седях си на верандата и изведнъж забелязах, че вратата на Бетси е отворена. От верандата всичко се вижда много добре. Помислих си, че това е странно, защото Бетси никога не излизаше преди обяд. Тя имаше тежка остеопороза, която измъчваше гръбнака й. Дори с проходилката се придвижваше много трудно, да не говорим за мъките й при ставане от леглото.

— Разбирам — кимна Пулър. — Помагаше ли й някой?

— Да. Едно много добро момиче, Джейн Райън. Идваше три пъти в седмицата, накъде към девет сутринта. Първо оправяше къщата, а след това помагаше на Бетси да стане и да се облече.

— Защо само три пъти седмично?

— Предполагам, че по този начин Бетси искаше да запази част от своята независимост. А и помощница на пълен работен ден струва доста скъпо. На практика здравната осигуровка не покрива изцяло тази услуга дори и за хора, които са в много по-тежко състояние от Бетси. Тя не се оплакваше от безпаричие, но хората от нашето поколение са скромни в своите харчове. Джейн помага и на мен. Идва два пъти седмично.

— Вие ми изглеждате съвсем добре — отбеляза Пулър.

— О, тя изпълнява разни поръчки и разхожда Сейди, когато ме няма. Освен това е страхотна масажистка и много ми помага за ръцете, които са се изкривили от годините месене на тесто.

— Разполагате ли с координатите й?

Сладкиша отвори чекмеджето и му връчи поредната визитка.

— Имам стотици такива — поясни той. — Тук, във Флорида, хората ги раздават като бонбони. Възрастните са най-добрите клиенти на фирмите за услуги. Всеки от нас вече се нуждае от помощ за едно или друго, което трябва да се свърши.

— Ясно. Да се върнем на събитията от онази сутрин.

— Ами отидох до оградата и от там я повиках. Не получих отговор, затова заобиколих и почуках на предната врата. Не очаквах да стане и да хукне да ми отваря, но се надявах, че ще ме чуе. Спалнята й е на първия етаж.

— Знам — кимна Пулър. — Продължавайте.

— Ами почаках още малко, но всичко беше тихо. Затова реших да се прехвърля в задния двор и от там да вляза в къщата. Силно се надявах, че нещата са наред, но в района често се случва възрастни хора да умрат внезапно и да ги открият със значително закъснение. На тези години е нещо нормално машинката да спре без никакво предупреждение.

— Предполагам, че сте прав — отвърна Пулър. Продължаваше да гледа настоятелно човека насреща си, надявайки се, че той ще увеличи темпото и ще стигне до наистина важните детайли.

— Успях да вдигна резето на портата и се озовах в задния двор. От там тръгнах да заобикалям къщата. Вниманието ми беше насочено главно към входната врата и почти не обръщах внимание на фонтанчето с малкия басейн. Но за късмет, погледнах и натам. От верандата ми фонтанчето не се вижда, знаете…

— Ще ви помоля оттук нататък да карате стъпка по стъпка — обади се Пулър. — Искам да знам всичко, което сте чули, видели или подушили.

Сладкиша погледна бележника в ръцете му с видимо притеснение.

— Полицията обяви инцидента за нещастен случай — промърмори той.

— И вероятна са прави — кимна Пулър. — Но може и да грешат.

— Значи вие възнамерявате да проведете ново разследване, така ли?

— Аз дойдох да видя леля си. Отдадох й почит веднага след като научих, че се е споминала, но след това превключих на професионална вълна с желанието да проверя дали не е напуснала този свят против волята си.

Сладкиша неволно потръпна, но после се овладя и продължи:

— Видях я да лежи в басейна на фонтана, който е дълбок едва шейсетина сантиметра. Човек не би допуснал, че някой може да се удави в него. Но тя лежеше с лицето надолу. Почти цялата й глава беше под водата.

— Накъде беше обърната?

— Главата й беше извита към къщата.

— Разперени ли бяха ръцете й или прибрани до тялото?

Сладкиша се замисли. Очевидно се опитваше да си спомни онова, което беше видял.

— Дясната й ръка беше вкопчена в стената на басейна, а лявата беше прибрана към тялото — обяви най-сетне той.

— Краката?

— Разтворени.

— Проходилката?

— Беше на земята, вдясно от фонтана.

— Какво направихте после?

— Хукнах натам. В този момент не знаех дали е жива или мъртва. Изритах си сандалите и нагазих във водата. Хванах я за раменете и издърпах главата й на повърхността.

Пулър се замисли. Човекът насреща му беше повлиял на местопрестъплението. Напълно нормално, тъй като не е знаел дали Бетси е още жива. Това се случваше често, особено когато първите очевидци се опитваха да спасят живота на жертвата. Но цената бе висока, защото в хода на този процес се унищожаваха важни улики. За съжаление, в този случай опитите бяха завършили с неуспех.

— Но тя не беше жива, така ли?

— Случвало ми се е да виждам мъртви хора — поклати глава Сладкиша. — Не само на погребения. Преди петдесет години малката ми сестра се задуши от отровен дим, а един от най-добрите ми приятели се удави в някакво езеро. Лицето на Бетси беше бяло като платно. Очите й бяха отворени, а ченето й висеше надолу. Нямаше пулс, нито пък издаваше някакви други признаци на живот.

— Пяна около устата?

— Да — кимна човекът.

— Сковани или меки бяха крайниците й?

— Изглеждаха ми леко сковани.

— Което означава вкочанени, но не напълно?

— Да.

— Включително раменете?

— Да. Но ръцете й изглеждаха съвсем нормално. Само дето бяха студени.

— Какво направихте после?

— Оставих я в положението, в което я заварих. Редовно гледам сериали от сорта на „От местопрестъплението“ и „Военна прокуратура“. От тях знам, че нищо не бива да се пипа. След това се върнах у дома и извиках полицията. Те се появиха бързо, в рамките на пет-шест минути. Бяха мъж и жена.

— Ландри и Хупър?

— Точно така. Откъде знаете?

— Дълга история. Вие присъствахте ли на огледа?

— Не. Записаха показанията ми и ме изпратиха у дома. Казаха да чакам там за евентуални допълнителни въпроси. После се появиха още полицейски автомобили. От един от тях слезе жена с докторско куфарче и се насочи към задния двор.

— Съдебният лекар — кимна Пулър.

— Вероятно. Час-два по-късно се появи и черна катафалка, която натовари тялото на Бетси, качено на носилка и покрито с бял чаршаф.

Сладкиша млъкна и се облегна назад, очевидно разстроен и натъжен от това, което беше разказал.

— Тя много ще ми липсва — прошушна след известно време той.

— Видях, че в гаража й има кола — отбеляза Пулър. — Тя шофираше ли?

— Не бих казал — поклати глава домакинът. — Отдавна не съм я виждал да изкарва колата.

— Но е била в състояние да шофира, така ли?

— По-скоро не. Краката й бяха слаби, не беше наред и с рефлексите. Да не говорим, че беше прегърбена и изпитваше силни болки. — Човекът замълча, после вдигна глава. — Но сега си спомням, че все пак излезе. Случи се един ден преди да я открия във фонтана. Но зад волана беше Джери.

— Кой е Джери?

— Джери Еванс, собственик на малка таксиметрова компания. Аз също съм ползвал услугите му. Дойде да вземе Бетси някъде около шест следобед и я върна половин час по-късно.

— Кратко пътуване — отбеляза Пулър. — Случайно да знаете докъде?

— Знам — кимна Сладкиша. — Попитах Джери и той ми каза, че я закарал до една пощенска кутия в центъра. Искала да пусне писмото си лично.

Нямаше съмнение за кое писмо става въпрос.

— Но защо не го е пуснала в кутията, която е точно отсреща? — попита той.

— Защото от нея прибират пощата много рано. Джери каза, че онази кутия се опразва последна и пощата потегля още същата вечер.

Изпраща писмо и малко след това е мъртва, помисли си Пулър.

Без да чака подкана, Сладкиша извади поредната визитка от чекмеджето и му я подаде.

— Благодаря — прибра я Пулър. — Леля ми имаше ли навик вечер да излиза сама в задния си двор?

— Обичаше да седи на пейката край фонтана, но обикновено денем, заради слънцето. За през нощта не знам. Нямах представа какво прави след залез-слънце. Но по принцип си лягаше много по-рано от мен. Аз обичам да се мотая из къщата, а и често излизам. Може би няма да повярвате, но тук хората под осемдесет се възприемат като „младежи“, които редовно излизат и се забавляват.

— Забелязахте ли нещо подозрително вечерта, преди да я откриете във фонтана? Хора, шум, някаква суматоха?

— За съжаление точно тогава бях на гости при приятели, които живеят в другия край на града. Прибрах се късно, всичко изглеждаше нормално.

— Как беше облечена, когато я открихте? С пижама или с нормални дрехи?

— С нормални дрехи.

— Това навежда на мисълта, че може би е умряла предишната вечер. Още преди да си легне.

— Възможно е — колебливо кимна Сладкиша.

— А да е споделяла с вас нещо, което я тревожи? Имам предвид последните няколко дни преди смъртта й.

— Какво например? — любопитно вдигна глава Сладкиша.

— Всичко, което ви се е сторило необичайно. Име, събитие… Или нещо, което е видяла, може би през нощта?

— Не — решително поклати глава Сладкиша. — Наистина ли е имала поводи за безпокойство?

— Мисля, че да — бавно отвърна Пулър. — При това съвсем основателни.