Забравените

6

Дали и аз ще свърша тук? — запита се Пулър, докато крачеше по коридорите на болницата за ветерани. Стана му тежко при вида на страдащите и осакатени възрастни хора, които някога са били войници.

Може би по-разумното решение е куршум в главата, помисли си той. Разбира се, когато му дойде времето.

Знаеше къде се намира стаята на баща му и подмина гишето на сестрите. Всъщност чу стареца далеч преди да го види. Годините и болестите бяха пощадили гласа на Джон Пулър-старши, който продължаваше да звучи като йерихонска тръба.

Когато беше на няколко крачки, вратата се отвори и в коридора се появи една изтощена медицинска сестра.

— Боже, колко се радвам, че дойдохте! — възкликна тя, зърнала Пулър. Позна го веднага, въпреки че не носеше униформа.

— Какъв е проблемът?

— Той е проблемът! През последните двайсет и четири часа непрекъснато пита за вас и буквално не млъква!

Пулър сложи длан върху бравата.

— Бил е генерал-лейтенант — въздъхна той. — За хората като него всичко е лично. Заложено е в тяхното ДНК.

— Желая ви късмет — отвърна сестрата.

— Това няма нищо общо с късмета — отвърна Пулър, влезе в стаята и затвори след себе си.

Облегна широкия си гръб на вратата и бавно се огледа. Стаичката беше малка, около три на три. Приличаше на затворническа килия. Фактически не беше по-голяма от помещението във военния затвор, където брат му щеше да лежи до края на дните си.

Обзавеждането се изчерпваше с болнично легло, ламинирано нощно шкафче, параван и един видимо неудобен стол.

Имаше още прозорец, малък гардероб и баня, оборудвана с метални дръжки за опора, и няколко бутона за повикване на персонала.

И накрая неговият старец Джон Пулър-старши, бивш командир на прочутата 101-ва въздушнопреносима дивизия „Крещящите орли“.

— Къде, по дяволите, се губиш, офицер? — попита Пулър-старши, присвил очи, сякаш го беше взел на мушка.

— Току-що се връщам от мисия. Чух, че нещо става, сър.

— Става, и още как.

Пулър пристъпи напред и спря пред леглото, в което лежеше баща му, облечен с бяла тениска и синьо долнище на пижама. Навремето висок почти колкото сина си, днес старецът се беше смалил до метър и осемдесет и пет — все още висок, но вече не някогашният строен и внушителен мъж. Косата около голото му теме беше бяла и сплъстена. В един момент леденосините му очи хвърляха мълнии, а в следващия губеха всякакво изражение.

Лекарите не бяха наясно какво точно се случва със здравето на Пулър-старши. Отказваха да му поставят конкретна диагноза — засега не говореха за алцхаймер или деменция — предпочитаха да използват думата „остаряване“.

Пулър се надяваше, че поне днес баща му ще бъде достатъчно вменяем, за да му разкаже за писмото. Или да му го покаже.

— Разбрах, че сте получили писмо — подхвърли той. — Може би свръхсекретна комуникация от министъра на отбраната?

Баща му все още не си даваше сметка, че е напуснал армията, въпреки че оттогава бяха изтекли близо двайсет години. А синът избра да не разсейва заблудата му, за да го поддържа във форма и да имат тема на разговор. През цялото време се чувстваше глупаво, но лекарите бяха на мнение, че поне за момента подобно поведение е препоръчително.

Пулър-старши кимна и се намръщи.

— Изглежда, нещата са сериозни, офицер. Много съм разтревожен.

— Мога ли да го прочета, сър?

Баща му се поколеба. От погледа му личеше, че не е много сигурен кой стои пред него.

— Ще разрешите ли да го прочета, генерале? — настоя Пулър.

— Тук, отдолу — отвърна баща му и потупа възглавницата си. — Много ме разтревожи.

— Може ли, сър?

Баща му кимна и се надигна до седнало положение.

Пулър отмести възглавницата и вдигна отворения плик с назъбени краища. Адресът беше изписан с печатни букви. До болницата на ветераните, до баща му. Пощенското клеймо беше от Парадайз, Флорида. Мястото му звучеше познато. Погледна името на подателя в горния ляв край на плика.

Бетси Пулър Саймън. Ето защо градчето ми е познато.

Това беше леля му, сестрата на баща му. По-възрастна от него с почти десет години. Съпругът й се казваше Лойд Саймън и беше починал преди много години. По онова време Пулър беше на мисия в Афганистан. Спомни си, че баща му беше драснал няколко реда, за да му съобщи новината. Оттогава насам се беше сещал за леля си изключително рядко. Не знаеше защо. Но сега изведнъж тя получи цялото му внимание.

Беше написала писмо, което беше разтревожило баща му. Може би трябва да разбера защо, каза си Пулър. Надяваше се, че не става въпрос за изгубен домашен любимец, неплатена сметка или, не дай си боже, повторна женитба на старицата, която съобщава радостната вест на брат си.

Не, това последното беше изключено.

Измъкна единичния лист от плика и го разгъна. Беше от плътна скъпа хартия с изящен воден знак. След още пет години със сигурност вече нямаше да се произвеждат такива. Кой в днешно време пишеше писма на ръка?

Концентрира се върху разлетия ръкописен текст, който изпълваше листа. Беше изписан със синьо мастило, което изпъкваше много добре на кремавата хартия.

Писмото съдържаше три абзаца. Пулър ги изчете внимателно, два пъти поред. Най-отдолу леля му беше написала „С много обич, Джони. Бетси“.

Джони и Бетси?

Това изведнъж превърна баща му в почти нормален човек.

Почти.

Вече разбираше защо старецът се е разстроил от писмото. Защото беше ясно, че и леля му е била разстроена, когато го е писала.

Нещо ставаше в Парадайз, Флорида. Нещо, което не й харесваше. Писмото не предлагаше подробности, но написаното пробуди любопитството на Пулър. През нощта се случвали странни неща. Хората не били такива, каквито изглеждали. Имала чувството, че нещо не е наред. Не назоваваше имена, но писмото завършваше с молба за помощ. Не от брат й.

Тя изрично подчертава, че се нуждае от моята помощ.

Леля му сигурно беше разбрала, че е военен следовател. Най-вероятно от баща му, но може би и сама. Професията му не беше тайна за никого.

Сгъна писмото и го прибра в джоба си. Погледна към баща си, който беше заковал очи в малкия телевизор, прикрепен на стената посредством метална стойка. На екрана течеше предаването „Вярната цена“ и Пулър-старши изглеждаше искрено заинтригуван от него. Освен 101-ва дивизия този човек беше командвал в боя армейски корпус от пет дивизии с близо сто хиляди отлично обучени бойци. Но това не му пречеше да гледа с интерес някакво шоу, в което участниците се опитваха да отгатнат цените на разни стоки за всекидневна употреба и да получат онази от тях, чиято цена са познали.

— Може ли да задържа писмото, сър? — попита Пулър.

Очевидно доволен, че синът му се е появил по негова заповед, възрастният човек се успокои и загуби интерес към него. Той само вдигна ръка и му направи знак, че е свободен.

— Разреши проблема, офицер. Очаквам да докладваш след изпълнението на задачата.

— Ще дам най-доброто от себе си, сър.

Въпреки че баща му изобщо не го гледаше, той стегнато отдаде чест, завъртя се на пети и тръгна да си върви. Направи го, защото при предишната визита буквално избяга, обзет от гняв и отвращение, докато баща му продължаваше да крещи след него. Ала старецът явно беше забравил този инцидент. Както и много други неща. Но в съзнанието на Пулър остана колкото ясен, толкова и грозен спомен.

Този път обаче баща му се обади в момента, в който протягаше ръка към бравата.

— Погрижи се за Бетси, офицер. Тя е голяма работа.

Пулър се обърна и срещна втренчения му поглед. Леденосините очи изведнъж бяха възвърнали предишния си блясък. Очевидно беше напуснал територията на „Вярната цена“.

— Заемам се, сър. Можете да разчитате на мен.

По пътя към изхода се сблъска с лекуващия лекар на баща си. Оплешивяващ и слаб, този човек беше добър медик и работеше тук за много по-малко пари, отколкото би могла да му осигури дипломата от Йейл.

— Как е той? — попита Пулър.

— Добре, според очакванията. Физически все още е в изключителна форма. Не бих се пробвал на канадска борба срещу него. Но горе нещата продължават да се влошават.

— Какво може да се направи?

— Приема лекарствата, които по принцип се предписват на хора в неговото състояние. Но те няма да му помогнат. Процесите са необратими, поне засега, въпреки че вече има няколко обнадеждаващи открития. Според мен ще продължава да се влошава, Джон. Засега бавно, но с течение на времето все по-бързо и по-бързо. Съжалявам за ужасната новина.

Пулър му благодари и закрачи към изхода. Отдавна знаеше всичко това, но не спираше да пита, сякаш очакваше, че някой ден отговорът ще бъде различен.

Излезе от болницата и се насочи към колата си. По пътя отново измъкна писмото. Леля му услужливо беше написала и телефонния си номер в Парадайз. Стигна до колата, седна на калника и започна да го набира.

Просто не обичаше да отлага нещата, които могат да бъдат свършени веднага.

Телефонният секретар се включи след четири сигнала „свободно“. Пулър остави съобщение, прекъсна връзката и пусна телефона в джоба си.

Поседя на калника на своето малибу още известно време. На практика то беше собственост на армията, но Пулър беше армията. Следователно собствеността нямаше значение.

Тонът на писмото беше тревожен и загрижен. Но той все пак се беше опитал да се свърже с нея само веднъж. Може би бе отишла на преглед. Възрастните хора често посещаваха лекарските кабинети — знаеше го със сигурност покрай състоянието на баща си.

От гърдите му се изтръгна въздишка. От много гледни точки проблемът изобщо не беше негов. Баща му вероятно вече бе забравил за писмото. Самият той не беше виждал леля си от много години. Тя беше престанала да бъде част от живота му на зрял човек за разлика от детските му години. Тогава я приемаше като втора майка просто защото нямаше как да бъде с първата.

Все още пазеше много спомени от миговете, прекарани с Бетси Саймън. Тя винаги беше насреща, когато се нуждаеше от нещо, което му липсваше в живота. Нещо важно за малките момчета. Нещо, което бащите не предлагат дори когато са наоколо. Но това не се отнасяше до собствения му баща. Той никога не беше наоколо, а вечно зает да командва хилядите бойци, принуждавайки ги да изпълняват не само изискванията на армията, но и лично неговите. Бетси Саймън беше жената, която запълваше тази празнота. И в онези години беше най-важният човек в живота му. С нея споделяше всичко — и поражения, и триумфи. Тя беше отличен слушател. На по-късен етап Пулър започна да осъзнава, че тази жена го съветва толкова изкусно, че той неусетно възприема съветите й като свои собствени хрумвания.

Все още му оставаха няколко дни отпуск. Никой не очакваше да се върне на работа толкова рано. А и не можеше да обърне гръб на проблема.

Нито пък на нея. Това не беше само алтруизъм. Част от него се питаше дали леля Бетси ще може отново да му помогне да намери решение на проблемите си. Не само на този с баща му. На практика не беше споделял с никого какво се бе случило в Западна Вирджиния. Включително и с брат си. Но за разлика от това, което каза на Робърт, той изпитваше нужда да говори за много неща. За съжаление, липсваше слушател, пред когото да може да се отпусне.

Вероятно такъв отново щеше да се окаже леля му.

По всичко личеше, че е готов да тръгне за Парадайз.