Мечо отпи глътка вода от бидона в каросерията на камиона и се обърна към голямата къща. Всичко по нея беше проектирано и изпълнено перфектно. Фасадата беше прекрасна за разлика от това, което се криеше зад нея.
Но така бе устроен светът.
Той избърса уста, върна бидона на мястото му и понесе греблото си към затревената площ под близките дървета. На съседната поляна имаше голям фонтан, водата от който се стичаше в овален басейн от бетон. Тази „тайна градина“ беше оградена с буйна растителност, прорязана от павирани алеи и дискретно разположени дървени пейки покрай тях.
Мечо вече беше работил в тази част на имението. Харесваше я, защото беше спокойна и предразполагаше към размисъл. Подозираше, че градината е била създадена по проект на госпожа Лампърт, просто защото изключваше вероятността Питър Лампърт да е способен на размишления в толкова идилична обстановка.
Зави зад ъгъла и с изненада видя, че една от пейките беше заета.
Криси Мърдок държеше в ръцете си разтворена книга, но не четеше, а гледаше към океанските вълни, които с грохот атакуваха близкия бряг. Беше с бледозелени шорти, бяла блуза и обувки за тенис с къси чорапи. Косата й беше прибрана на тила, а по лицето й играеха слънчеви зайчета.
Мечо се закова на място, запленен от красотата и странната меланхолия, която излъчваха чертите й.
После тя стреснато се извърна към него и той побърза да се наведе над лехата с цветя.
— Прекрасен ден, нали? — подхвърли Криси.
— Всеки ден в Парадайз изглежда прекрасен — отвърна той.
— Но ние знаем, че невинаги е така.
Той вдигна глава, стиснал греблото в яките си ръце. Не каза нищо, очаквайки продължението.
— Помниш ли какво си говорихме снощи на плажа?
— А ти?
— Само за това си мисля.
— Аз съм на мнение, че ме бъркаш с някого.
Тя стана, затвори книгата и бавно тръгна към него.
— Искаш да кажеш, че си обикновен работник, който си вади хляба с поддръжка на богаташки имения?
— В ръцете си държа гребло, ризата ми е подгизнала от пот. Пътувам с открит камион, живея в дупка. Сама можеш да си направиш заключенията.
— Но си образован.
— Това няма значение, защото трябва да се яде. Намирам се в чужда страна и съм принуден да започна от нулата. Такава е съдбата на всички имигранти.
— Но някои започват направо от върха.
— Само тези, които имат връзки или разполагат със семейно богатство. Аз нямам нито едното, нито другото. А ти?
— Аз имам външния си вид и някакви обноски. В смисъл, че знам коя вилица кога се използва и умея да поддържам светски разговор. Правя разлика между френското и италианското вино, а също така и между Моне и Мане. Останалото е въпрос на импровизация.
— Значи си подредила живота си?
— Не съм.
Той се облегна на греблото и каза:
— Това, което вършим, е доста опасно. Не бива да разговаряме, защото навсякъде има очи и уши.
— Не и тук, в Тайната градина. Госпожа Лампърт се е погрижила за това.
— Предполагам, че е завършена дама…
— По-скоро не. Но за разлика от мен е много близо до подобно определение.
— Значи си менте?
— Повечето от нас са такива — сви рамене Криси.
— Снощи на плажа ми отправи ултиматум.
— Да, така е.
— Но аз не го разбрах.
— Мисля, че се изразих пределно ясно.
— В смисъл, че не вярваш да съм този, за когото се представям? Къде са ти доказателствата?
— Пред очите ми.
— Защо се интересуваш от Лампърт?
— В много отношения той е интересен човек.
— На когото предлагаш тялото си.
— Отвращава ли те това?
— А теб?
— Може би.
— Тогава защо го позволяваш?
— Такъв е животът. Даваш, за да получиш.
— Ти какво искаш да получиш?
— То е очевидно. Онова, което става на брега.
— Защо се интересуваш от него?
— А ти? — контрира тя.
Мечо замълча. Пръстите му машинално се плъзгаха нагоре-надолу по дръжката на греблото.
— Времето е подбрано със забележителна точност — добави тя. — Имам предвид теб и мен.
— Не бих използвал това определение.
— Искаш да кажеш, че е подбрано зле?
— Нали самата ти каза, че само един от нас може да се справи?
— Значи признаваш за намеренията си?
Лицето на Мечо потъмня. Тази жена му беше поставила капан, а той попадна в него по най-глупав начин.
Огледа се. Очакваше да види охраната на Лампърт, която свива кръга около него. После спря поглед на стройната й фигура, опитвайки се да открие присъствието на скрит микрофон. Най-вероятно в блузата или шортите.
— Не е това, което си мислиш, Мечо — отгатна мислите му тя.
— Щом казваш — промърмори той и й обърна гръб.
— Ще се оттеглиш ли?
Той не отговори, но остана на мястото си.
— Ще се оттеглиш ли? — повтори Криси Мърдок.
— А ти?
— За мен нещата са ясни.
— Предполагам, че е така — кимна той.
— Много дълго сме страдали, Мечо. Много дълго. А болката беше ужасна.
— Не си страдала само ти.
— Така е. Но имам задължения, които трябва да изпълня. Мисля, че крайният резултат ще ти хареса.
— И аз имам задължения — промърмори той, обърна се и се отдалечи с вдървена походка. Тайната градина беше разкрила своите тайни.
Сега нещата задължително трябваше да се ускорят. Внимателно подготвеният график отиде по дяволите.
Но имаше и нещо друго.
Ултиматумите се поставяха, за да бъдат изпълнявани. Цената трябваше да бъде платена.
Току-що бе допуснал да оголи тила си. Което означаваше, че ще трябва да се сражава на два фронта, а не на един, както беше по план.
Обърна се да погледне жената.
Криси Мърдок стоеше на място с книга в ръка и гледаше към него.
Лицето й изразяваше много неща.
Тъга.
Примирение.
И в същото време някаква решителност.
Той изпусна лека въздишка и продължи пътя си.
Не изпитваше нито тъга, нито примирение. В замяна на това решителността му беше желязна.
Истинската война беше започнала.