Забравените

16

Преди да напусне погребалната агенция „Бейлис“, Пулър помоли Карл Браун за името на съдебния лекар. Жената се казваше Луиз Тиминс. В момента, в който се озова навън, жегата и влагата го блъснаха със силата на снаряд с обеднен уран, изстрелян от танк „Ейбрамс“. След смразяващия студ в погребалната агенция това беше истински шок. Той си пое дълбоко въздух да го преодолее и тръгна към колата си.

Предстоеше му да провери редица улики. На първо място трябваше да се срещне със съдебния лекар и да помоли за копие от окончателното патологично заключение. На второ място трябваше да разбере дали леля му е ползвала услугите на адвокат и дали е оставила завещание. След което искаше да поговори със съседите й — най-вече с онзи, който я беше идентифицирал. Освен това някой от съседите може би знаеше името на адвоката на Бетси, ако изобщо имаше такъв. Но съдейки по подредения живот, който беше водила тя, това беше повече от вероятно.

Вкара адреса на съдебната лекарка в джипиеса и веднага му направи впечатление, че за да стигне до там, ще трябва да мине покрай имота на леля си. Включи на скорост и потегли. Харесваше му как върви спортният корвет въпреки затрудненията при влизане и излизане от ниското купе.

Може би просто остарявам.

Двайсет минути по-късно спря до тротоара пред къщата на Бетси. Огледа улицата в двете посоки, почти очаквайки да се сблъска с Хупър и Ландри. Но те не се виждаха никъде. Разгъна дългите си крака и бавно се измъкна от колата. По насрещния тротоар крачеше нисък мъж с голямо шкембе, който водеше миниатюрно кученце на дълга каишка. Толкова миниатюрно, че приличаше на обрасло с фина козинка кюфте, което подтичва на клечки.

Мъжът се насочи към къщата в съседство с тази на Бетси и Пулър забърза към него. Настигна го точно когато вкарваше ключа си в ключалката.

Човекът се обърна стреснато. Реакцията му беше напълно разбираема, но чертите му издаваха и нещо друго.

Панически страх.

И това беше разбираемо, защото Пулър беше едър и напълно непознат мъж, внезапно нахлул в личното му пространство. Същевременно обаче беше сигурен, че знае защо човекът се разтрепери в трийсетградусовата жега.

Точно този е извикал ченгетата.

Измъкна служебните си документи и му показа значката си.

— Аз съм служител на Отдела за криминални разследвания към американската армия — представи се той и мъжът моментално спря да трепери. — Бетси Саймън беше моя леля. Пристигнах тук веднага след като научих за смъртта й.

По лицето на човека се изписа огромно облекчение.

— Господи, боже мой! — възкликна той. — Значи вие сте Джон Пулър-младши. Бетси непрекъснато говореше за вас. Наричаше ви малкия Джони — едно доста иронично наименование предвид огромния ви ръст.

Невинната забележка усили чувството за вина, от което Пулър все още не можеше да се отърси.

— Да, аз съм — кимна той. — Смъртта й беше голям шок за мен.

— И за мен — бързо вметна човекът. — Аз бях този, който откри тялото. Беше ужасно! — Очите му се сведоха към кученцето, което кротко клечеше в краката му. — А това е моята Сейди. Кажи здрасти на господин Пулър, Сейди.

Кученцето изджавка и вдигна дясната си лапа.

Пулър се усмихна и се наведе да я стисне.

— Аз съм Станли Фицсимънс — представи се човекът. — Но приятелите ми ме наричат Сладкиша.

— Защо?

— Едно време бях сладкар. Страхотни десерти правех. — Потупа шкембето си и добави: — Опитвах всичко, което приготвях, и това си личи, нали? Моля, влезте, господин Пулър. Ние със Сейди не понасяме жегата, особено в този час на деня. Изведох я само защото трябваше да се облекчи, а и малко да се разтъпча.

— Защо сте се заселили във Флорида, след като не понасяте жегата? Предполагам, че не сте кореняк…

— Не съм — кимна Фицсимънс. — Родом съм от Мичиган, от северната част. Но след петдесет години живот сред триметрови преспи и шест месеца мрачна и студена зима най-после проумях, че всъщност си падам по жегата много повече, отколкото по студа. Да не говорим, че тукашните пролет, есен и зима са изключително приятни. Три от четири не е лошо, нали? Заповядайте, моля. Готов съм да отговоря на всички въпроси, които бихте ми задали.

— Благодаря, много сте любезен.